ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 4209
гр. София, 22.09.2025 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 14.05.2025 (четиринадесети май две хиляди и двадесет и пета) година в състав:
Председател: Владимир Йорданов
Членове: Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян
като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 4969 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8365/02.09.2024 година, подадена от П. С. Г. против решение № 132/05.07.2024 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 467/2023 година в частта му, с която след частично потвърждаване и частично изменение на първоинстанционното решение № 278/19.06.2023 година на Окръжен съд Ямбол, V-ти състав, постановено по гр. д. № 211/2023 година, са отхвърлени предявените от него против Прокуратурата искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на сумата от 114 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 6000.00 лева и пълния размер на претендираното такова от 120 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумата от 1460.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 540.00 лева и пълния размер на претендираното такова от 2000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди претърпени вследствие на воденото против него досъдебно производство № 617/2015 година по описа на РУ на МВР Ямбол, за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3, във връзка с чл. 115 от НК, заедно със законната лихва върху двете суми, считано от 14.10.2020 година до окончателното плащане.
В подадената от П. С. Г. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която исковете за обезщетение за претърпените неимуществени и имуществени вреди са отхвърлени за разликата над уважените до пълните претендирани размери от 120 000.00 лева и от 2000.00 лева. Твърди се, че в тази част решението на Апелативен съд Бургас е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което исковете да бъдат уважени до пълните претендирани размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, П. С. Г. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Р. Б. не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
П. С. Г. е бил уведомен за обжалваното решение на 02.08.2024 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 8365/02.09.2024 година. Поради е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Апелативен съд Бургас е изложил съображения, че с обжалваното пред него първоинстанционно решение Прокуратурата на Р. Б. била осъдена да заплати на П. С. Г. обезщетение в размер на 10 000.00 лева за претърпени неимуществени и в на 900.00 лева за претърпени имуществени вреди вследствие на воденото срещу него наказателно производство на тежко умишлено престъпление-убийство, което производство било прекратено, поради наличието на пречки от субективен характер за реализиране на наказателната му отговорност. Правното основание на предявените искове било чл. 2 , ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ. Установено по делото било, че на 16.10.2015 година П. С. Г. бил задържан под стража и му било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 115 от НК за това, ме умишлено умъртвил баба си. Мярката за неотклонение „задържане под стража“ била продължила пет месеца и два дни, като била отменена от съда по искане на Г., а общата продължителност на наказателното производство била пет години. Още към ноември 2015 година органът по разследването бил получил заключението на назначената, незабавно след извършване на деянието, КСППЕ, според което към момента на деянието П. С. Г. бил в продължително разстройство на съзнанието, при което бил налице неспособност да разбира свойството и значението на извършеното От страна на разследващия орган не било поискано становище от експертите, дали при това положение Г. можел да бъде държан в следствения арест с оглед специфичните условия на средата. След 2016 година практически не били извършване процесуални действия. П. С. Г. бил освободен от ареста през март 2016 година и бил постъпил за лечение в специализирана клиника в гр. Раднево, където лечението продължило повече от година до оттегляне на даденото съгласие за лечение от лекуваното лице. От писмените доказателства-епикризи и решение на ТЕЛК можело да се направи извод за настъпило подобрение в състоянието на Г. след проведеното системно лечение. Имало данни, че бил завършил висшето си образование преди прекратяване на наказателното производство. Относно субективните му изживявания била разпитана като свидетел неговата майка, която имала непосредствени впечатления от състоянието му през целия период, докато траело наказателното производство. Нейните показания пресъздавали състояние, което било характерно за острите фази на болестта на П. С. Г.. По делото не се спорело относно приетото от страна на Прокуратурата на Р. Б. в нейното постановление за прекратяване на производството, че било установено авторството на деянието в лицето на Г. и че при извършването му той се бил намирал в състояние, породено от психичното му заболяване-параноидна шизофрения с непрекъснато протичане. При прегледите от лекари били събрани данни, че началото на проявите на това състояние датирали около 2012 година (бил посещавал психолог по негова инициатива, лекувал се бил с Шуслерови соли, имал назначена медикаментозна терапия от психиатър, която прекъснал след около година и половина, около 2013 година).
През цялото това време бил споделял с близките си за преживявания и видения, които експертите описвали като „налудности за въздействие, преследване, унищожаване, приемане и предаване на мисли“. По делото не се доказвала причината, поради която в периода около извършване на деянието П. С. Г. не се бил лекувал. Установените фактически положения водели до извода, че било налице основание за реализиране на отговорността за вреди спрямо Прокуратурата на Р. Б. Проведено било наказателно производство с обща продължителност от пет години, спрямо лице, за което още към момента на образуването (по-малко от месец след деянието) били постъпили експертни становища, че се намирало в продължително състояние, което изключвало вменяемостта, за да можело да отговаря за престъплението, в което било обвинено. Прокуратурата на Р. Б. не била предприела действия по изясняване чрез допълнителни въпроси дали състоянието му позволявало да бъде оставен в ареста по взетата му мярка за неотклонение „задържане под стража“, като по този начин престоят в следствения арест бил продължил повече от пет месеца до освобождаването му с акт на съда по молба на П. С. Г. за изменение на мярката за неотклонение. Не се оспорвало провеждането на изискуемия се по чл. 242, ал. 2 от ЗИНЗС медицински преглед, но липсвали доказателства за последващ такъв в рамките на престоя на Г. в следствения арест. При прегледа в МБАЛ „Св. Пантелеймон“ гр. Ямбол на 16.10.2015 година бил констатиран висок суициден риск и висок риск от агресивност. Налице било бездействие от страна на Прокуратурата на Р. Б. да упражни в рамките на независимата си преценка, възложените й със закон правомощия по чл. 427 и следващите от НПК след депозиране на заключението на КСППЕ и категоричното становище за страдание параноидна шизофрения с непрекъснато протичане и при наличието на достатъчна изясненост на въпроса за авторството на деянието в лицето на П. С. Г.. Вследствие на бездействието, фактически бил забавен процеса на лечение на П. С. Г. от сериозно психично заболяване, което обосновавало извод за увреждане. От увреждането били причинени неимуществени вреди на П. С. Г.-силен страх и непрекъсната напрегнатост. По силата на § 1 от ДРЗОДОВ обезщетението за причинените неимуществени вреди се определяло от съда съобразно с чл. 52 от ЗЗД по справедливост. Обхватът и съдържанието на това понятие били изяснени още в раздел ІІ на ППВС № 4/23.12.1968 година. В актуалната практика на ВКС били изработени и утвърдени няколко критерия, въз основа на които съдът определял справедливото обезщетение, а именно продължителността на наказателното преследване, (която в случая била пет години), личността на увредения, възрастта му, общото му здравословно положение, настъпилите промени в поведението, за които свидетелствала неговата майка. Заради воденото наказателно производство П. С. Г. изпитвал страх от възможността да бъде наказан на лишаване от свобода. Налице било съществено негативно отражение на наказателното производство върху душевното му състояние. От задържането му до освобождаването от ареста не било настъпило никакво подобрение в състоянието му и това се установявало от анамнезата при постъпването му за лечение в МБАЛ гр. Раднево. Към посочените критерии следвало да бъдат прибавени характерът на престъплението по повдигнатото обвинение, а така също интензитетът на наказателното преследване-привлечен бил като обвиняем за престъпление от общ характер по чл. 115 НК, затова, че бил умъртвил баба си. Не дълго след образуване на наказателно производство и след извършване на неотложните следствени действия, поради депозираното заключение от КСППЕ, било налице намаляване на интензитета на наказателното преследване, по време на целия процес от освобождаването му от ареста през март 2016 година до прекратяването му през 2020 година. Неимуществените вреди се изразявали в нравствените, емоционални, психически терзания на личността, накърнената чест, достойнство и добро име в обществото, като при определяне на паричния им еквивалент въззивният съд съобразявал и икономическият растеж и стандарта на живот към датата на увреждането. Стандартът на живот в страната, като критерий за определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди бил възприет в решение № 55/11.03.2013 година, постановено по гр. д. № 1107/2012 година по описа на ВКС, ГО, ІV г. о.. Според П. С. Г. доказаните по делото вреди били неправилно оценени от първоинстанционния съд, като в резултат било определено обезщетение в по-нисък размер. Обратно, според Прокуратурата на Р. Б. не била доказана причинната връзка между твърдените вреди и поведението на Прокуратурата, доколкото последната не била разгласявала данни от разследването, неправилно била оценена продължителността на наказателното преследване както и това, че деянието било извършено вследствие на психично страдание, за което Прокуратурата на Р. Б. не можела да отговаря. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд достигал до крайни изводи, които се различавали от изложените в първоинстанционния съдебен акт. Несъмнено в този случай не били налице вредни последици, които се определяли като обичайни, но и присъдения размер не бил съобразен с действително понесените вреди, вследствие на което било присъдено по - високо обезщетение и така бил нарушен принципа на чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд намирал основание да приложи хипотезата на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ по направеното с отговора на Прокуратурата на Р. Б. по чл. 131 от ГПК възражение. Налице било съществено негативно отражение на наказателното производство върху душевното състояние на П. С. Г., което обосновавало присъждането на обезщетение. Установената параноидна шизофрения била клинично разпознаваемо психично разстройство и според представените писмени доказателства съществувала и понастоящем, т. е. увреждането било трайно. Следвало обаче да бъде оценен обективно установения факт, че П. С. Г. най-рано около 2012 година бил проявявал характерната за това симптоматика, но не бил предприел системно лечение, като бил прекъснал терапията, назначена му около 2013 година. В състояние на висока и неконтролируема агресивност умъртвил баба си (бил извършил убийство). Именно това противообществено деяние било причината за образуването на наказателното производство. Като не се бил отнесъл отговорно към опазване на здравето си и се бил отклонил от провеждането на системно лечение, П. С. Г. бил допринесъл за настъпване на вредите. Приносът бил съществен, доколкото по делото били събрани достатъчно доказателства, че при правилно и постоянно лечение настъпвало положително развитие на заболяването, което правело възможен извода, че при терапевтично контролиране на състоянието му подобна агресия щяла да бъде избегната. Затова общият размер от 10 000.00 лева достатъчен да репарира нанесените вреди, съобразно установеното и при приложение на чл. 52 от ЗЗД, следвало да бъде намален до размера на 6000.00 лева, съответно на относителния дял на възприетия от въззивния съд принос. Дължимата върху така определеното обезщетение се дължала от влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство- 21.10.2020 година.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. С. Г. е поискал въззивното решение на Апелативен съд Бургас да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това може ли въззивният съд да се произнася, че е налице съпричиняване от страна на пострадалия без делинквентът да е посочил това във въззивната си жалба?; за това задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото и да обсъди доводите на страните? и за това допринася ли пострадалия за причинените му от незаконно повдигнато обвинение вреди чрез прекъсване на системно лечение на заболяване?
По отношение на първия въпрос се твърди противоречие между въззивното решене на Апелативен съд Бургас от една страна и решение № 48/10.06.2021 година, постановено по гр. д. № 3001/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. и решение № 50 250/17.01.2023 година, постановено по гр. д. № 667/2022 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. от друга страна. Такова противоречие се твърди и по втория от поставените въпроси с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, решение № 45/11.06.2021 година, постановено по гр. д. № 1772/2020 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. и решение № 97/02.05.2019 година, постановено по гр. д. № 3457/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Също така се твърди, че по третия въпрос обжалваното въззивно решение е в противоречие с решение № 9/02.02.2018 година, постановено по гр. д. № 1144/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 292/14.01.2019 година, постановено по н. д. № 1189/2018 година по описа на ВКС, НК, ІІ н. о. С оглед на това се твърди, че и за трите въпроса е налице допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
С решение № 50 250/17.01.2023 година, постановено по гр. д. № 667/2022 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е прието, че в решението си по съществото на спора въззивният съд е длъжен да се произнесе по тези доводи и възраженията на страните (по съществото на спора и/или доказателствените), които произтичат или са свързани с оплакванията в жалбата и/или в отговора на жалбата, както и по онези, които са основани на установени пред него факти, настъпили след приключването на съдебното дирене пред първата инстанция. Съответна е и неговата дейност по преценка на доказателствата. Задължението на въззивният съд да прецени събраните пред първата инстанция доказателства може да произтече само от конкретните оплаквания в жалбата. Въззивният съд всякога е длъжен да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, когато пред него са събрани нови–новооткритите или новоузнати от страните, възникналите след приключването на съдебното дирене или недоказаните поради съществено процесуално нарушение от първата инстанция. В т. 1 и т. 2 ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година и в ТР № 1/27.04.2022 година, постановено по тълк. д. № 1/2020 година, двете на ОСГТК на ВКС) са разисквани изключения, при които въззивният съд дължи произнасяне по определени въпроси и без оплаквания от страните. Също така в решение № 48/10.06.2021 година, постановено по гр. д. № 3001/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. е посочено, че разпоредбата на чл. 269 от ГПК е ясно и точно формулирана, в насока, че извън служебната проверка на действителността и допустимостта на съдебния акт, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. С ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година са очертани пределите на правораздавателния контрол на втората-въззивна инстанция в насока, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване или по аргумент на противното, в останалите хипотези се придържа към духа и нормата на закона. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Без съмнение, въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото, в т. ч. и за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Въззивният съд обаче, не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, освен ако въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада. Предвид на това и доколкото във въззивната жалба на Прокуратурата на Р. Б. не е формулирано изрично оплакване, че първоинстанционният съд неправилно е отказал да приложи разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за проверка на съответствието на въззивното решение с посочената съдебна практика като се отчете и обстоятелството, че е налице и подадена от насрещната страна въззивна жалба.
Същевременно с решение № 9/02.02.2018 година, постановено по гр. д. № 1144/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е прието, че допринасянето за увреждането от другия причинен фактор-собственото здравословно състояние на болния и наднорменото му тегло, следва да се съобразят при определяне на обезщетението, което трябва да се намали с този каузален принос, находящ се извън условията, при които е била изпълнявана възложената от работодателя трудова дейност на общинските служители. Това не е съпричиняване по смисъла на закона, което визира човешко поведение, а причинен процес извън такова поведение за последиците, за които общината-работодател не следва да отговаря. Затова, съдът приема, че след определяне размера на сумите, предназначени за репариране на неимуществените вреди, същите следва да се коригират като се приспадне приноса на собственото състояние на болния-хронично заболяване и наднормено тегло, определен от съда на 70%, като допринесли за крайния летален изход. Приносът на изпълнителя на възложената работа съдът определя на 30%, като отговорността за последния следва да се поеме в процеса от възложителя на работата. В решение № 292/14.01.2019 година, постановено по н. д. № 1189/2018 година по описа на ВКС, НК, ІІ н. о. е прието, че съгласно чл. 51 от ЗЗД, съпричиняване е налице, когато увреденият е допринесъл за настъпването на вредите. Законът не поставя ограничение към начините това да бъде сторено, поради което следва да се приеме, че са валидни общите критерии-виновно противоправно поведение на извършителя, настъпила вреда и причинна връзка между двете. Същевременно съставът на въззивният съд е приел, че Г. е допринесъл за увреждането, като е прекъснал предписаната му терапия, което е довело до извършване на деянието, да което е повдигнато обвинението, докато при продължаваща терапия това можело да бъде избегнато. Поради това са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване и по третия въпрос за проверка на приетото от въззивния съд относно наличието на причинната връзка по отношение на приетото съпричиняване и на установеното в чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ, че когато пострадалият виновно е допринесъл за увреждането, обезщетението се намалява с посочената от касатора съдебна практика.
С оглед на мотивите на въззивният съд при определяне на размера на дължимите се обезщетения и за евентуалното съпричиняване на вредоносния резултат от страна на П. С. Г. съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас и по втория от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси за проверка на съответствието му с посочената от касатора съдебна практика.
Поради това са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускането на касационно обжалване на решение № 132/05.07.2024 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 467/2023 година по подадената против него от П. С. Г. касационна жалба с вх. № 8365/02.09.2024 година, поради което такова трябва да се допусне.
Делото следва да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 132/05.07.2024 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 467/2023 година в частта му относно подадената против него от П. С. Г. от [населено място], [улица], вх. „*“, ет. *, ап. *, с ЕГН [ЕГН], касационна жалба с вх. № 8365/02.09.2024 година
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.