ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4586

Гр.София, 14.10.2025г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Илияна Папазова

ЧЛЕНОВЕ: Майя Русева

Д. П.

при участието на секретаря., като разгледа докладваното от съдията Русева г. д. N.1861 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализации“ЕАД /“ВиК“ЕАД/, [населено място], срещу решение №.51088/ 19.12.24 по г. д.№.1223/24 на ОС Бургас, с което, след частична отмяна на реш.№.1212/14.06.24 по г. д.№.833/24 на РС Бургас, касаторът е осъден да плати на основание чл. 344 ал. 1 т. 3 КТ още 2085,30лв. /сума над 34 556,40лв. до 36 641,70лв./ обезщетение за оставане без работа за периода 6.06.24-14.06.24, ведно със законната лихва, считано от 9.02.24 до окончателното изплащане, със съответно произнасяне по разноските.

Ответната страна Т. К. К. оспорва жалбата; претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение е прието, че първоинстанционното такова в частта, с която е признато за незаконно и отменено уволнението на ищеца, същият е възстановен на заеманата длъжност и е уважен частично искът за присъждане на обезщетение за оставането му без работа за периода 14.12.23-05.06.24 за сумата 34 556,40лв., е влязло в сила, като предмет на въззивно обжалване е единствено искът по чл. 344 ал. 1 т. 3 вр. с чл. 225 ал. 1 КТ за разликата над уважения размер от 34 556,40лв. до предявения 36 641,70лв. и за периода 06.06.24-14.06.24. Посочено е, че съгласно чл. 225 ал. 1 КТ при незаконно уволнение работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от 6 месеца. В случая периодът, за който ищецът претендира обезщетение, е шестмесечен - 14.12.23-14.06.24, и дължимото такова за същия според неоспорената ССЕ е 36 641,70лв. Доколкото първоинстанционният съд е приел за установено, че Т. К. е останал без работа от 14.12.23 /когато е прекратено трудовото му правоотношение/ до датата на приключване на устните състезания по делото 5.06.24г., и към последната /която предхожда изтичането на шестте месеца от уволнението/ се формира силата на пресъдено нещо, претенцията за обезщетение е следвало да бъде уважена от РС именно към тази дата и правилно размерът й е бил определен на 34 556,40лв. От друга страна, обаче, предвид спецификата на иска по чл. 344 ал. 1 т. 3 КТ - който с оглед чл. 358 ал. 1 т. 2 КТ винаги се подава преди изтичането на 6-месечния срок по чл. 225 ал. 1 КТ, се приема, че няма пречка ищецът да заяви допълнителна претенция за обезщетение, ако 6-месечният срок изтича в рамките на процеса. Съгласно чл. 235 ал. 3 ГПК вр. чл. 273 ГПК въззивният съд следва да взема предвид фактите и обстоятелствата, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. Поради това и изтичането на шестмесечния срок след постановяването на решението по първоинстанционното дело трябва да бъде взето предвид като такова новонастъпило обстоятелство, което има значение за спорното право, и да бъде преценена основателността на иска съобразно него. От представеното пред въззивната инстанция заверено копие от регистрационна карта от ДБТ [населено място] се установява, че и за времето 06.06.24-14.06.24 ищецът е бил регистриран като безработен. При това положение и за този период оставането без работа е доказано и претенцията-основателна до пълния претендиран размер от 36 641,70лв.

Съгласно чл. 280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК и чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Следва ли разпоредбата на чл. 328 ал. 2 КТ да се тълкува разширително или същата изчерпателно посочва условията, които следва да са налице, за да бъде реализирано правото на уволнение, предвидено в разпоредбата?“/реш. от 4.07.22 по г. д.№.2285/21, ІV ГО/; 2.“Обстоятелството, че в търговския регистър е вписан нов изпълнителен директор /лице, различно от предходното/, когато се отнася до ВиК дружество със стратегическо значение и специфичен засилен контрол, може ли да се приеме за достатъчно доказателство за наличие на сключен договор за управление?“; 3.“Следва ли новоназначен изпълнителен директор на дружеството да разполага с възможност самостоятелно да определи екипа, с който работи, съобразно разпоредбите на закона и изискванията на възможността, предоставена в чл. 328 ал. 2 КТ?“; 4.“При уволнение по чл. 328 ал. 2 КТ следва ли работодателят да излага изрични съображения относно прекратяване на трудовото правоотношение?“; 5. „В случай, че искът по чл. 344 КТ е предявен преждевременно, може ли съдът да присъди обезщетение за уволнение за бъдещ период?“.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.

Първите четири въпроса не съставляват правни въпроси по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно дадените с т. 1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изведените от касатора въпроси са свързани със законосъобразност на уволнение на основание чл. 328 ал. 2 КТ-какъвто спор не е бил предмет на разглеждане от въззивната инстанция. Те са неотносими към решаващата й воля, касаеща единствено основателността на претенция по чл. 344 ал. 1 т. 3 КТ. Поради това и не съставляват годно общо основание по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК и не могат да обосноват допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Петият въпрос е непрецизно формулиран и неясен. Дори да се приеме, че е налице годно общо основание във връзка с въпрос относно възможността да се претендира обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за период от 6 месеца, който изтича в хода на съдебното производство, във връзка със същия вече е установена съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. Съгласно същата характеристиката на иска по чл. 225 ал. 1 КТ за обезщетение поради оставане без работа след уволнението, като обусловен спрямо този за отмяна на уволнението, процесуално предпоставя обективното съединяване за общо разглеждане на различни по естеството си претенции в рамките на трудовия спор по чл. 344 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 КТ вр. чл. 310 т. 1 ГПК; кратките срокове в КТ относно исковете за защита при незаконно уволнение, както и зададената с нормата на чл. 344 ал. 1 КТ вр. чл. 317 вр. чл. 310 ГПК възможност за концентрирано и изчерпателно разглеждане на различни по своето материалноправно естество претенции в рамките на съдебния спор в бързо производство, налагат съобразяването с особеността на иска за обезщетение по чл. 344 ал. 1 т. 3 вр. чл. 225 ал. 1 КТ, а именно-предявяването му за посочения в закона пределен период от шест месеца занапред, преди още свързаните с основанието му обстоятелствени факти да са настъпили при подаване на исковата молба; в случай, за който периодът на претенцията по чл. 225 ал. 1 КТ като материално основание на този иск се формира в хода на делото, първостепенният съд следва да даде указание и възможност на ищеца по смисъла на чл. 146 ал. 3 ГПК да представи доказателствата си за релевантните факти до приключване на устните състезания /обстоятелства по основанието на иска, които са настъпили след провеждане на заседанието по чл. 143 ГПК, не могат да бъдат преклудирани от него, нито за тях е необходимо ищецът да поддържа отделно, последващо твърдение и обосновка като нововъзникнало обстоятелство с оглед указанията, дадени му веднъж в доклада по чл. 146 ГПК/; от своя страна въззивният съд трябва да се произнесе по основанието на иска за целия шестмесечен период, когато той изтича до приключване на устните състезания пред тази инстанция и се поддържа като основание на претенцията по чл. 225 ал. 1 КТ; в този случай ограничителните доказателствени правила на чл. 147 т. 1, чл. 159 и чл. 266 ал. 1 ГПК не са приложими /до приключване на въззивното производство страната допустимо може да представи удостоверение по регистрацията си в Бюрото по труда за факта, че е без работа, вкл. ако удостовереният период от време касае обстоятелства, по които първоинстанционният съд вече се е произнесъл с приемането на иска за недоказан или преждевременен, но е допуснал процесуално нарушение във връзка с доказателствените правила/ /реш.№.268/24.03.10 по г. д.№.1004/09, ІІІ ГО, реш.№.1014/23.12.09 по г. д.№.221/09, ІІІ ГО, и др./. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика-напротив, изцяло я е съобразила - отчела е, че част от предявения шестмесечен период е изтекъл след даване ход на устните състезания пред първата инстанция и, на база представени доказателства, е уважила иска за него, присъждайки съответно обезщетение. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280 ал. 1 ГПК.

Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл. 280 ал. 1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.

С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на ответната страна се дължат направените разноски в размер на 1200лв.

Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.1086/19.12.24 по г. д.№.1223/24 на ОС Бургас.

ОСЪЖДА „Водоснабдяване и канализации“ЕАД, [населено място], да плати на Т. К. К. 1200лв. /хиляда и двеста лева/ разноски на основание чл. 78 ал. 1 ГПК.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: