ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1199

гр. София, 27.04.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 1089 по описа на съда за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по две касационни жалби, подадени от ответниците в производството „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД и „ВМВ ТИМ“ ЕООД против въззивно решение № 84 от 10.02.2025 г., постановено от Апелативен съд – София по в. т.д. № 952 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 1037 от 17.07.2024 г., постановено от Софийски градски съд по т. д. № 838 по описа на съда за 2023 г., с което са обявени, по искове с правно основание чл. 135 ЗЗД, предявени срещу касаторите от „Булгару” ЕООД, за недействителни по отношение на кредитора „Булгару” ЕООД, следните договори: 1) договор за продажба на недвижим имот, сключен на 15.10.2020 г. между „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД и „ВМВ ТИМ” ЕООД, с нотариален акт № 14, том V, рег. № 10259, дело № 2755, от 15.10.2020 г. на нотариус В. М., с който е прехвърлен недвижим имот, представляващ гараж № 3, с площ от 20,15 кв. м., находящ се на партерен етаж в сграда, която ще бъде построена в парцел УПИ XL-1426 в кв. 206А по плана на [населено място], местност „Подуене-Редута“, целият с площ от 652,50 кв. м., с адрес на имота: [населено място], [улица], при граници и съседи на гаража: гараж № 4, 5, улица, гараж № 2 и портиерно помещение с тоалетна, заедно с 0,96 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот; 2) договор за продажба на недвижим имот, сключен на 23.02.2021 г. между „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД и „ВМВ ТИМ” ЕООД, с нотариален акт № 111, том 1, рег. № 1822, дело № 103/ 2021 г. на помощник-нотариус по заместване Г. Т., с който е прехвърлен недвижим имот, представляващ апартамент № 14, с площ от 98,58 кв. м., находящ се на 4-ти жилищен етаж в сграда, която ще бъде построена в парцел УПИ XL-1426 в кв. 206А по плана на [населено място], местност „Подуене-Редута“, целият с площ от 652,50 кв. м., с адрес на имота: [населено място], [улица], при граници и съседи на апартамента: двор, улица, апартамент № 13, коридор, асансьорна клетка, апартамент № 15, заедно с 4,77 % идеални части от общите части на сградата и прилежащото към него мазе № 14, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба на „ВМВ ТИМ“ ЕООД се излагат оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно прилагане на материалния закон /в изложението на основания за допускане на касационно обжалване общо се твърди, че в жалбата е заявено оплакване и за необоснованост на същия/.

Иска се обезсилване на въззивното решение като недопустимо, при условията на евентуалност – отмяната му в цялост, като неправилно, с произтичащите от това последици, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и по ал. 2, предл. 2 ГПК.

На първо място, като основание за допускане на касационно обжалване, се сочи вероятната недопустимост на атакувания съдебен акт, като се изтъква, че и двете съдебни инстанции са се произнесли по нередовна искова молба, по нещо различно от заявеното и по недопустими искове, за предявяване на които липсва правен интерес у ищеца. Излагат се аргументи относно нередовността на исковата молба, по която се е произнесъл съдът. Подчертава се, че съдът се е произнесъл по нещо различно от заявеното, тъй като се е произнесъл по невъведени обстоятелства, респ. - по спорно право с друг предмет, който не е въведен от ищеца и по отношение на който на касатора не е била дадена възможност за становище.

На второ място се поставят следните въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото и са обусловили решаващите изводи на съда, като се визира приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1/ „Длъжен ли е съдът да разгледа и да се произнесе в мотивите си по направени от ответника по иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД възражения за нищожност на сделката, която ищецът твърди да го легитимира като кредитор по предварителен договор за продажба на недвижими имоти, включително в хипотеза, когато нищожността произтича пряко от договора, а страни по атакуваната с възражението нищожност са страни и по иска с предмет чл. 135 от ЗЗД?“

По този въпрос се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. В условията на евентуалност се твърди и наличието на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като поставеният въпрос е от значение за развитие на правото и правилното приложение на закона, като се излагат подробни аргументи в тази връзка.

2/ „Допустимо ли е съдът да внася промени в съдържанието на предварителния договор, като тълкува волята на страните?“

По този въпрос се твърди наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради противоречие с решение № 537/08.07.2010 г., постановено по гр. д. № 349/2009, ВКС III г. о. и решение № 66 от 03.06.2024 г. по т. д. № 723/2023 г., Т.К., I т. о. на ВКС.

3/ „Какво е значението и правната последица на допусната грешка във волята на страните в предварителния договор във връзка с предмета на задължението за прехвърляне на имот, респ. предмета на предварителния договор?“ Твърди се противоречие с решение № 311/21.05.2009 г., постановено по гр. д. № 563/2008 г. на ВКС, Второ г. о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

4/ „Нищожен ли е предварителен договор, поради липса на предмет, когато невъзможността за възникването му е изначална?“ По този въпрос се твърди наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради противоречие с ТР № 84 от 06.09.1968 г. ОСГК на ВС, ТР № 3 от 28.06.2016 г. по тълк. дело № 3/2014 г., ОСГК на ВКС.

5/ „Следва ли съдът да се произнася по обстоятелства и технически въпроси, за установяването на които се изискват специални знания, когато не притежава нужната квалификация и образование или следва да назначи служебно експертиза за обстоятелствата, касаещи технически въпроси и когато страната се е позовала на процесуално нарушение на първоинстанционния съд, което е попречило на използване на това техническо средство?“ По въпроса се твърди противоречие /по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ с т. 3 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, решение № 132 от 29.05.2015 г. по гр. д. № 7298/2014 г., Г.К., III г. о. на ВКС, решение № 202 от 04.06.2003 по гр. д. № 592/2002 на ВКС, I ГО, решение № 1171 от 22.12.2008 г. по гр. д. № 4521/2008 г. на ВКС, I ГО, решение № 389/10.05.2009 по гр. д. № 364/2009 г. на ВКС, I ГО, решение № 1459 16.12.2008 г. по гр. д. № 5090/2007 г. на ВКС, IV ГО, решение № 15 от 31.01.2018 г. по гр. д. № 3563/2016 г., Г.К., I г. о. на ВКС, решение № 1459 от 16.12.2008 г. по гр. д. № 5090/2007 г., Г.К., IV г. о. на ВКС.

6/ „Длъжен ли е съдът да съобщи на страните служебно известните му обстоятелства, които е взел предвид в решението по делото с оглед реализиране на правото им на защита в исковия процес?“ По този въпрос се твърди наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради противоречие с решение № 95 от 16.06.2016 г. по гр. д. № 5371/2015 г., Г.К., IV г. о. на ВКС, решение № 274 от 13.12.2011 г. по гр. д. № 1514/2010 г., Г. К., II г. о. на ВКС.

7/ „Допустимо ли е приложението на разпоредбата на чл. 155 от ГПК, когато не се касае за служебно известен факт, а за документ, материализиращ едностранно волеизявление, чието съдържание съдът възпроизвежда по реда на чл. 155 от ГПК, ако документът не е представен по делото, за да могат и страните да преценят съдържанието му и да направят своите правни доводи?“ По въпроса се твърди противоречие с решение № 60151 от 12.04.2022 г. по гр. д. № 1403/2021 г., Г.К., I г. о. на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

8/ „Може ли съдът да обоснове мотивите си и да направи заключенията си по отношение на спорното право въз основа на доказателства, които изрично не са били допуснати по делото, както от първата инстанция, така и от въззивната инстанция?“ Твърдяното противоречие по този въпрос е с решение № 343 от 03.12.2018 г. по т. д. № 396/2018 г., Т.К., II т. о. на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

9/ „Следва ли съдът да прецени признанието с оглед всички обстоятелства по делото?“ Твърди се противоречие с решение № 182 от 13.12.2018 г. по гр. д. № 657/2018 г., Г.K., III г. о. на ВКС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

10/ „Приложима ли е презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД по отношение на търговски дружества, ответници по искове с правно основание чл. 135 от ЗЗД, включително в хипотеза, в която същите са свързани лица по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ТЗ и в случаите, когато с иска по чл. 135 ЗЗД се атакува възмездна сделка?“

11/ „Чия е доказателствената тежест за установяване на знание за увреждане при искове с правно основание чл. 135 от ЗЗД в хипотеза, в която заявената, като увреждаща сделка е възмездна и е сключена между юридически лица/търговски дружества?“

По двата въпроса се сочи хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие с решение № 34 от 04.05.2022 г. по гр. д. № 1250/2021 г., Г.К., III г. о. на ВКС и решение № 181 от 04.11.2016 г. по т. д. № 2372/2015 г., Т.К., II т. о. на ВКС.

12/ „Кои са подлежащите на доказване факти на предпоставката за „знание за увреждащ характер на сделката“ в хипотеза, в която страни по атакуваната като увреждаща възмездна сделка са юридически лица, търговски дружества, свързани по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ТЗ и дали при наличие на установени обстоятелства по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ТЗ и роднинска връзка между управители на търговски дружества, е достатъчно да се приеме, че поради роднинската им връзка управителите са знаели и съответно дружествата са имали знание за увреждащ характер на сделката, или в доказателствена тежест на ищеца е установяване на знание за увреждащ характер на сделката у лицата, органи на свързани дружества, относно правопораждащите факти на съответното задължение на отчуждителя към третото лице, чиито интереси се увреждат?“ По въпроса се твърди противоречие с решение № 34 от 04.05.2022 г. по гр. д. № 1250/2021 г., Г.К., III г. о. на ВКС, решение № 181 от 04.11.2016 г. по т. д. № 2372/2015 г., Т.К., II т. о. на ВКС и решение № 18 от 04.02.2015 г. по гр. д. № 3396/2014 г., Г. К., IV г. о. на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

13/ „Въпросът за процесуалните правила за преценка на косвените доказателства, при формиране на съдебните изводи за проведено пълно и главно доказване с косвени доказателства.“ Твърди се противоречие с решение № 113 от 16.06.2022 г. по гр. д. № 3340/2021 г., Г.К., III г. о. на ВКС и решение № 223 от 16.11.2016 г. по гр. д. № 1626/2016 г., Г.К., I г. о. на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

14/ „Въпросът за процесуалните правила за преценка на писмените доказателства и приложението на чл. 20 от ЗЗД във връзка с преценка на волята на страните в договори.“ - противоречие с решение № 167 от 26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г., Т К., I т. о. на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

15/ „Следва ли съдът да изложи подробни съображения относно фактите и доказателствата по делото, като постанови решението си въз основа на доказателствения материал по делото, от значение към правнорелевантните факти, да се обоснове кои приема за осъществени и кои /не/ - с оглед твърденията на всяка от страните и направените възражения?“ - противоречие с решение № 405/24.10.2011 г. на ВКС, IV г. о., постановено по гр. дело № 1541 по описа за 2010 г. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касация в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тази жалба, по същество оспорва същата като неоснователна, претендира разноски в производството по чл. 288 от ГПК.

В касационната жалба на „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД се излагат оплаквания за недопустимост, очевидна неправилност и неправилност на обжалвания съдебен акт, последната – поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Иска се отмяна на въззивното решение, по същество – отхвърляне на всички предявени искове, претендират се разноски за касационната инстанция.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и по ал. 2, предл. 3 ГПК.

С твърдение, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са и от значение за развитието на правото, се поставят следните въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото и са обусловили решаващите изводи на съда:

1/ „Уважаването на иска по чл. 135 от ЗЗД предпоставено ли е от наличие на действително съществуващо вземане на кредитора ищец?“

2/ „Може ли съдът да уважи иска по чл. 135 от ЗЗД, без да е разгледал направено възражение за нищожност на договора, от който произтича вземането и качеството на кредитор на ищеца по иска, и без съдът да е установил със сигурност съществуването на твърдяното вземане и качеството на кредитор на ищеца?“

3/ „Следва ли да се образува отделно съдебно производство за установяване на съществуване на вземането на кредитора ищец по Павловия иск, за да се отхвърли със сила на пресъдено нещо неговото качество на кредитор, или ответникът по предявен иск по чл. 135 от ЗЗД, който оспорва съществуването на вземането, може да стори това в същото дело с възражение за нищожност на правоотношението, от което произтича твърдяното вземане на кредитора. Има ли възражението за нищожност по този въпрос сходно правно действие с действието на предявен насрещен иск?“

4/ „Какви са правомощията на въззивния съд при проверка на първоинстанционното решение и по-специално: Следва ли въззивният съд на направи самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора? Следва ли въззивният съд да изготви собствени мотиви, като характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща, а не контролно-отменителна или е достатъчно само да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция, като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани?“

5/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички доводи, твърдения и възражения на въззивника във въззивната жалба, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност при постановяване на въззивното решение?“

6/ „Прилага ли се по аналогия презумпцията за знание за увреждане, предвидена в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, в случите, когато страни по увреждащата сделка са юридически лица, а не физически лица?“

7/ „Следва ли да се приеме, че знанието за увреждане в хипотезата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД на управителя на юридическо лице е знание за увреждане на юридическото лице, което представлява, в случаите когато управителите на двете дружества имат роднинска връзка?“

8/ „В случай, че не се прилага презумпцията за знание по чл. 135 ЗЗД, следва ли изрично да разпредели доказателствената тежест по този въпрос и на коя страна в процеса?“

9/ „Може ли съдът да приема изявления на страната, направени по друго дело, като изявления за признание на факти по настоящото дело, при това едва в решението по делото и без да съобщи на страните служебно известните обстоятелства на съда?“

По отношение на четвъртия и петия въпрос се твърди наличието на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие със следната съдебна практика: т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГТК на ВКС, решение № 222/27.03.2018 г., постановено по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. по описа на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. по описа на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. по описа на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 222/06.04.2017 г., постановено по т. д. № 425/2015 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 134/30.12.2013 г., постановено по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 392/10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г., I ГО на ВКС, решение № 470/16.01.2012 г. по гр. д. № 1318/2010 г., IV ГО на ВКС, ППВС № 7/1965 г на Пленума на ВС, ППВС № 1/1953 г. на Пленума на ВС, ППВС № 1/1985 г. на Пленума на ВС.

По шестия, седмия и осмия въпрос се твърди противоречие с решение № 34 от 04.05.2022 г. по гр. д. № 1250/2021 г., Г.К, III г. о. на ВКС, решение № 181 от 04.11.2016 г. по т. д. № 2372/2015 г., Т.К, II т. о. на ВКС, решение № 18 от 04.02.2015 г. по гр. д. № 3396/2014 г., Г.К., IV г. о. на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По отношение на деветия въпрос също се твърди наличието на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие с решение № 343 от 03.12.2018 г. по т. д. № 396/2018 г., Т.К., II т. о. на ВКС.

Освен гореизложеното, според касатора повечето поставени въпроси са важни правни въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, което според него налага допускане на касационно обжалване и произнасяне с решение по поставените въпроси за точно прилагане на закона, както и за развитие на правото.

Като допълнително основание за допускане на касационното обжалване се посочва очевидната неправилност на атакувания съдебен акт, съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - постановяване в противоречие с тълкувателни постановления, решения на ВКС и практика по чл. 290 ГПК. Очевидната неправилност на въззивното решение се аргументира с факта, че въззивният съд не е обсъдил в решението си всички доводи и възражения на въззивника във въззивната жалба, както и с факта, че в самото решение няма никакъв самостоятелен анализ на въззивния съд по доказателствата по делото, както и няма собствени мотиви - съдът не е извършил дължимите от въззивната инстанция действия като инстанция по същество на спора, а единствено бланкетно и формално е препратил към мотивите на първоинстанционното решение.

Ответникът по касация, надлежно уведомен по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, не е депозирал писмен отговор по втората касационна жалба.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Двете касационни жалби са процесуално допустими, като подадени от надлежни страни, в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд е приел на първо място, че обжалваното пред него първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Софийски апелативен съд е аргументирал извода си, сочейки, че в случая няма разминаване между предмета на исковете, описан в исковата молба и този, по който съдът се е произнесъл със съдебното решение. Подчертал е, че предмет на исковете по чл. 135 ЗЗД са сделките, които се атакуват чрез упражненото потестативно право /процесните договори за продажба от 15.10.2020 г. и 23.02.2021 г./, а не сделката, на която ищецът основава качеството си на кредитор /предварителният договор от 13.11.2017 г./. Съдът е отчел, че описанието на атакуваните сделки в исковата молба е извършено чрез препращане към конкретно посочените нотариални актове, чрез които са сключени. Заключил е, че възпроизвеждането на съдържанието на тези нотариални актове /за какви конкретни имоти се отнасят/, е ненужно, и поради това не е извършено в исковата молба, като е добавил, че това е било ненужно и в диспозитива на първоинстанционното решение - достатъчно е било да се посочат нотариалните актове с индивидуализиращите им характеристики /номера, дати, нотариус/. Според въззивния съд това минимално описание се съдържа в първоинстанционното решение и то съответства напълно на описанието на сделките по исковата молба. Съдът е изтъкнал, че неотносимо към редовността на исковата молба или допустимостта на иска е описанието на имотите, които са предмет на атакуваните сделки според техния актуален регулационен статут, тъй като подобно изискване съществува спрямо вещни или делбени искове, но не и спрямо иска по чл. 135 ЗЗД. Съдът е счел за неоснователни и възраженията за липсата на правен интерес и легитимация на ищеца за предявените искове, изтъквайки, че искът по чл. 135 ЗЗД е конститутивен и като такъв той принадлежи на всяко лице, което твърди, че е кредитор на ответник по делото и че атакуваната сделка го уврежда. Според съда това е достатъчно за обосноваване на процесуалната легитимация на ищеца в случая, а дали тези твърдения отговарят на действителността е въпрос по съществото на исковете. По отношение на разминаването между посочената в исковата молба дата на сключване на предварителния договор /17.11.2017 г./ и тази по приложения към нея предварителен договор /13.11.2017 г./ съдът е счел, че това разминаване е отстранено с уточнителната молба от 09.01.2024 г., в която е посочено, че датата на договора е 13.11.2017 г. С оглед на гореизложеното въззивният съд е приел, че исковете са допустими.

На второ място, въззивният съд е приел, че обжалваното първоинстанционно решение е и правилно, като е споделил мотивите му и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на СГС. Въззивният съд е подчертал, че наведените във въззивната жалба доводи повтарят част от същите аргументи, които вече са били изтъкнати в първата инстанция и на които в първоинстанционното решение е даден подробен отговор.

В допълнение към гореизложеното Софийски апелативен съд е добавил и следните свои изводи:

По отношение на направените възражения от страна на „ВМВ ТИМ“ ЕООД и „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД относно действителността на договора, на който ищецът „БУЛГАРУ“ ЕООД основава качеството си на кредитор спрямо тях, а именно - предварителен договор от 13.11.2017 г., въззивният съд е счел, че те не следва да се разглеждат в настоящото производство, тъй като предмет на иска по чл. 135 ЗЗД е потестативното право на кредитора да оспори действие на длъжника и само по този предмет се формира СПН, а не по отношение на правоотношението, от което ищецът извежда качеството си на кредитор. Въззивният съд се е позовал на мотивите към т. 2 от ТР № 2/9.07.2019 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането на кредитора съществува, ако произтича от твърдените факти, като може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. В случая въззивният съд е отбелязал, че такова отричане със СПН липсва, поради това и съдът в производството по чл. 135 ЗЗД не може да изследва действителността на процесния предварителен договор, който не е предмет на иска. С. С. апелативен съд, да се приеме обратното означава да се допусне по този въпрос да се постановят противоречиви съдебни решения, доколкото е възможно в производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД да се достигне до друг правен извод, а това е възможно и в евентуално друго дело /като пример съдът е посочил евентуален бъдещ вещен спор между настоящия ищец и ответника „ВМВ ТИМ“ ЕООД по повод същите имоти/. Съдът не е споделил и доводите на „ВМВ ТИМ“ ЕООД, че тъй като не е било страна в производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, то само в настоящото производство можело да се защити срещу валидността на предварителния договор. В тази връзка съдът е посочил, че не е съществувала пречка този ответник да предяви иск в отделно производство или насрещен иск в рамките на настоящото производство, с който да иска прогласяване нищожността на този договор, в който случай валидността му би била разгледана, а настоящото производство би било спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, но това не е сторено. В допълнение съдът е изтъкнал, че достоверността на датата на сключване на предварителния договор /13.11.2017 г./ е установена и чрез представените и неоспорени банкови платежни нареждания, в които датата на договора е посочена.

По отношение на оспорването от страна на „ВМВ ТИМ“ ЕООД и от „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД, на предпоставките по чл. 135, ал. 1 ЗЗД - наличието на увреждане на ищеца и знанието за увреждане у ответниците, въззивният съд на първо място е приел наличието на идентичност между имотите по процесния предварителен договор от 13.11.2017 г., на който ищецът основава правата си, и по атакуваните договори за продажба от 15.10.2020 г. и 23.02.2021 г. По заявената от ответниците липса на идентичност, поради това, че е налице несъответствие между номерацията на поземления имот, върху който се намира сградата, в която са имотите по договорите - в предварителния договор е посочен УПИ XI-1426, а в двата нотариални акта е УПИ XL-1426, въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния такъв, че това разминаване е несъществено и се касае до техническа грешка в номерацията на парцела по предварителния договор, като идентичността на поземлените имоти следва от останалите описани индивидуализиращи белези, които напълно съвпадат в процесните договори: 1) еднаквата номерация по старата кадастрална основа - пл. № 1426; 2) еднаквата номерация на квартала и местността по рег. план - кв. 206А, м. „Подуяне - Редута; 3) еднаквата площ - 652,50 кв. м.; 4) еднаквия административен адрес - [населено място], [улица]; 5) съвпадащите местоположение, площ и съседи по отношение на процесните апартамент и гараж. Съдът е посочил, че следва да се отбележи и това, че позицията на ответника „А. К. ООД за липсата на идентичност противоречи на позицията му, изразена в отговора на исковата молба по делото, образувано по иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД - предмет на т. д. № 873/2022 г. на СГС, в който той е оспорил този иск и поради това, че вече не е собственик на процесните имоти, тъй като се е разпоредил с тях именно с двата процесни договори за продажба от 15.10.2020 г. и 23.02.2021 г., което пък е мотивирало ищеца да предяви настоящите искове по чл. 135 ЗЗД. Според въззивния съд посоченото дело на СГС е било спряно до приключването на настоящото дело по чл. 135 ЗЗД, а спирането е потвърдено с влязло в сила определение № 2046/7.08.2023 г. по ч. гр. д. № 2133/2023 г. на САС /служебно известно на въззивния състав/. Съдът сочи, че тази позиция на ответника „А. К. ООД, изразена в другото дело, следва да се приеме и за извънсъдебно признание /спрямо настоящия спор/, за идентичността на имотите по предварителния договор и по двата нотариални акта, с оглед на което съдът е заключил, че атакуваните договори за продажба от 15.10.2020 г. и 23.02.2021 г. увреждат интереса на ищеца, като кредитор по предварителния договор от 13.11.2017 г., тъй като осуетяват възможността му да реализира потестативното си право по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като това предполага и защитата на неговия интерес по реда на чл. 135 ЗЗД - така ППВС № 1/29.03.1965 г.

На следващо място въззивният съд е приел за доказана и субективната предпоставка на иска по чл. 135 ЗЗД. Посочил е, че доколкото възникването на твърдяното вземане на ищеца по предварителния договор от 13.11.2017 г., предхожда атакуваните договори за продажба от 15.10.2020 г. и 23.02.2021 г., то е приложима хипотезата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД и изискуемото от закона субективно отношение е знание за увреждане, което при възмездни сделки, като процесните, следва да е налице както у длъжника „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД, така и у приобретателя „ВМВ ТИМ“ ЕООД. По необходимост това знание предполага знание за наличието на облигационна обвързаност между ищеца „БУЛГАРУ“ ЕООД и ответника „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД, произтичаща от предварителния договор.

Съдът е приел за несъмнено обстоятелството, че ответникът „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД е страна по предварителния договор с ищеца „БУЛГАРУ“ ЕООД и това е достатъчно за установяване и на знание у него за същия. Подчертано е, че за това е без значение обстоятелството, че по този договор ответникът е представляван от един управител, а по атакуваните продажбени договори - от друг управител, тъй като знанието на юридическото лице - веднъж придобито чрез един законен представител, се счита за налично, без значение от последващата промяна в представителството на дружеството.

По отношение на ответника „ВМВ ТИМ“ ЕООД, въззивният съд е приел за доказано знанието и у него. Посочил е, че не е спорно, че управителите на двете ответни дружества, които са ги представлявали и при нотариалното изповядване на двете сделки, са в близка роднинска връзка - брат и сестра. В тази хипотеза съдът е изложил, че според част от съдебната практика на ВКС, намира пряко приложение презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, според която знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника, а според друга част от практиката на ВКС, презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД не може да се прилага разширително, но наличието на съответната степен на близост в отношенията има значение, и ако бъде доказана, може да залегне в основата на фактическия извод за наличието на знание, като естеството на тази близост определя естеството на узнатите обстоятелства. Според съда изяснено е и, че доказването на подобно знание за увреждане най-често се извършва по пътя на косвеното доказване чрез такава верига от косвени доказателства, която да създаде сигурност, че фактът, индициран от съвкупността от доказаните факти, наистина се е осъществил.

В случая въззивният съд е заключил, че дори и да се приеме, че презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД не намира приложение към конкретния казус, то установената роднинска връзка между управителите на двете дружества към момента на сключване на атакуваните договори е достатъчна индиция за това, че ответникът „ВМВ ТИМ“ ЕООД е знаел за наличието на неудовлетворено задължение на ответника „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД спрямо ищеца по процесния предварителен договор. Споделен е и аргументът на първоинстанционния съд, че това се подкрепя и от установената съпричастност на „ВМВ ТИМ“ ЕООД към реализирането на процесния строеж, произтичаща от представения комисионен договор от 16.01.2017 г. - същият е бил сключен от името на „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД от същия управител, който е сключил и процесния предварителен договор от 13.11.2017 г. Въззивният съд е достигнал до извода, че установените тесни бизнес-отношения между двете дружества по реализирането на този проект, сочат високо ниво на доверие, което, наред с роднинската връзка между управителите им, е достатъчно косвено доказателство за наличието на знание на ответника „ВМВ ТИМ“ ЕООД за сключения процесен предварителен договор от 13.11.2017 г., към момента на сключване на атакуваните договори за продажба от 15.10.2020 г. и 23.02.2021 г.

В обобщение въззивният съд е заключил, че са налице всички законови предпоставки за уважаване на предявените искове по чл. 135, ал. 1 ЗЗД.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо.

Съгласно насоките, дадени в т. 9 от ППВС № 1/1985 г. недопустим е съдебният акт, който не отговаря на изискванията, при които съдът може да даде разрешение по същество на поставения му за разглеждане въпрос – когато е постановено при липса на право на иск, при ненадлежното му упражняване, при оттегляне и отказ от иска; при липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие; по устно предявен иск, в случаите на неподведомственост или родова неподсъдност на спора; когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, или е разгледал иск, който не е предявен, вместо предявения такъв; когато решението е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, вместо спрямо надлежната такава или при неучастие на задължителен другар.

В случая по отношение на обжалваното решение не се установява наличие на нито една от посочените хипотези. Претендираното произнасяне от инстанциите по същество, по различно от заявеното от ищеца като предмет на искова защита, негово субективно материално право, поради разликата от четири дни в датата на предварителния договор за продажба на недвижими имоти, посочена в исковата молба, и действителната такава дата, установена от представените по делото писмени доказателства /17.11.2017 г. вместо действителната - 13.11.2017 г./, не е налице, доколкото изводите на въззивния съд за увреждащия характер на процесните договори за покупко-продажба на недвижими имоти, са основани на съвкупна и комплексна оценка на всички събрани по делото доказателства, и на уточняваща молба на ищеца, в която е посочена действителната дата на предварителния договор, вследствие на която преценка съдът е достигнал до безспорния извод за допусната в исковата молба чисто фактическа грешка. Същото се отнася и до описанието на процесните имоти, прието от съда за достатъчно дори и само чрез посочването на нотариалните актове за продажбата им от първия на втория ответник, без при това дори да е необходимо с оглед спецификата на предявените искове, процесните имоти да бъдат непременно описвани, съобразно актуалния им и подробен регулационен/градоустройствен статут /с оглед допуснатата грешка при изписване с римски цифри номерацията на УПИ по местонахождението на имотите/.

Въззивното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона contra legem - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора extra legem - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретният процесен случай в обосноваване твърденията си за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, касаторът „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД излага оплаквания, които обаче са относими към неправилността на решението – като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към очевидната неправилност на съдебния акт с белезите, описани по-горе, и в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, настоящият касационен състав намира, че при прочит на обжалваното решение, като единство от диспозитив и мотиви, същото не разкрива белезите на очевидна неправилност, поради което и касационното му обжалване не следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Освен изложеното, за пълнота на изложението следва да се посочи, че твърденията на този касатор при обосноваване очевидна неправилност на въззивното решение в насока на това, че в същото няма никакъв самостоятелен анализ на въззивния съд на доказателствата по делото, както и няма собствени мотиви - съдът не е извършил дължимите от въззивната инстанция действия като инстанция по същество на спора, а единствено бланкетно и формално е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, са в пряко и пълно противоречие с обстоятелствата по делото, съответно – с възпроизведеното и в настоящите мотиви съдържание на тези на въззивния съд.

Не са налице и претендираните основания за допускане на касационно обжалване измежду уредените в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК.

По поставените от „ВМВ ТИМ“ ЕООД въпроси:

На първия въпрос може да бъде признато качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него не са налице претендираните допълнителни критерии за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Не е налице претендираното противоречие по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК с ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, постановено по въпроса длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражения за нищожност. Поводът за постановяване на последното и главното в съдържанието му са концентрирани именно около възможността и задължението на съда служебно - и без възражение в този смисъл, да се произнесе по нищожността на правна сделка, която нищожност е видна от самото съдържание на сделката и събраните по делото доказателства. Произнасянето на въззивния съд в процесния случай е на съвсем друга плоскост и е основано на разрешенията в постановеното и съобразено със спецификите именно на иск, като процесния – по чл. 135 от ЗЗД, ТР № 2/9.07.2019 г. на ВКС, ОСГТК, при съобразяване от страна на съда, на необходимостта от предотвратяване постановяването на противоречиви съдебни решения и при посочване на възможния процесуален ред за защита на правата на втория ответник, който ред според съда в случая е останал неосъществен. При наличието в процесната материя, на посочената задължителна за съдилищата тълкувателна практика на ВКС, съобразена и приложена от въззивния състав по делото, приложимостта по отношение на въпроса, на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, е изключено.

Въпросите от втори до пети включително не съставляват годно общо основание за допускане на касационно основание, като несъответни на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и видни от мотивите му. Съдът не е внасял промени в допълнителния договор, като резултат от тълкуването му, както това предполага втория въпрос. Третият въпрос е хипотетичен и без връзка с конкретна част от мотивите на въззивното решение. Четвъртият въпрос предпоставя извод на съда в насока на това, че не е нищожен договор при липса на предмет, поради изначална невъзможност за възникването му, какъвто извод въззивният съд не е формирал и излагал в мотивите си. Петият въпрос предполага установеност по делото на необходимост от специални знания, каквито съдът няма и какъвто процесният случай не е. По отношение на всички въпроси от тази група следва да се посочи, че инстанциите по същество /включително въззивната, чрез препращане на към мотивите на първата/, са формирали и изложили еднозначни и обосновани изводи за безспорното установяване от представените по делото доказателства и тяхното съдържание, на пълната и също безспорна, идентичност на имотите, посочени в исковата молба с тези – предмет на предварителния договор между ищеца и първия ответник, и на нотариалните актове за продажбата на същите имоти от първия на втория ответник, чрез всички техни индивидуализиращи белези - тяхното описание, съседи, административен адрес и др. п. /в изложената насока въззивната инстанция изрично е изтъкнала еднаквата номерация по старата кадастрална основа - пл. № 1426, еднаквата номерация на квартала и местността по рег. план - кв. 206А, м. „Подуяне – Редута“, еднаквата площ - 652,50 кв. м., еднаквия административен адрес - [населено място], [улица], съвпадащите местоположение, площ и съседи по отношение на процесните апартамент и гараж/, което отрича на поставените въпроси качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване. От страна на въззивния съд изрично е отречена и необходимостта от индивидуализация на имотите, чрез точния им градоустройствен статут /вкл. идентификацията на УПИ/, като според съда е прието за достатъчно посочването в исковата молба и съдебното решение по конкретния иск, на нотариалните актове за прехвърлянето им, което е и направено по делото от ищеца.

Въпросите от шести до девети включително не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорите им /свързани с изявление на ответника „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД в отговора му на исковата молба по друго дело между него и ищеца с предмет иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД – за обявяване за окончателен на същия предварителен договор и за същите имоти – предмет и на настоящото производство, със значението на признание за идентичността на имотите по предварителния договор и нотариалните актове за покупко-продажба/, не са обусловили самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция – позоваването на същото е изложено само като допълнителен аргумент на съда в обосноваване доказаността по настоящото дело идентичността на имотите, и това е ясно видно от мотивите на въззивния съд към решението му, включително в частта им, възпроизведена и в настоящите мотиви.

Въпросите от десети до тринадесети включително не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, като несъответни на действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, в съответните им части досежно установяването по делото на субективния елемент – знание у ответниците, за процесното увреждане – съдът не е приел еднозначно приложимостта по отношение на юридически лица, на презумпцията за знание, уредена в разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД. Изложил е наличието в практиката на ВКС, както на приемането, че същата презумпция е приложима и в случаи, като процесния, така и обратното – че не е пряко приложима, но че съответните обстоятелства, сочещи на релевантното знание за увреждане у страните по процесната сделка, подлежат на доказване, при това – най-често пътя на косвеното доказване чрез такава верига от косвени доказателства, която да създаде сигурност, че фактът, индициран от съвкупността от доказаните факти, наистина се е осъществил. При така изложеното съдът е приел за доказано по делото, въз основа на конкретни, цитирани като доказани по делото обстоятелства, знанието и у двамата ответници, за увреждането на ищеца с процесните сделки. Въпросите на касатора не намират опора в мотивите на въззивното решение, включително по отношение процесуалната дейност на съда по разпределяне на доказателствената тежест и събирането и оценката на доказателствата, която, в допълнение, е осъществена не в противоречие, а в съответствие с цитираната практика на ВКС /в частност по отношение доказателствената тежест за установяване знанието у ответниците за увреждането, като елемент от фактическия състав на потестативното право по чл. 135 ЗЗД, същата е възложена от страна на първоинстанционния съд, към мотивите на който въззивният е препратил - при условията на пълно и главно доказване, именно върху ищеца, който черпи благоприятни правни последици от неговото настъпване./

Четиринадесетият въпрос, относим към правилата за тълкуването на договорите, конкретното съдържание на процесните договори, несъответствията и противоречията в тях и между тях и изявленията на ищеца по делото, и конкретното становище на въззивния съд по тези въпроси, свързван и с оплакванията в касационната жалба на този касатор, може да бъде квалифициран като годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на същия не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Като е препратил на основание чл. 272 от ГПК и към мотивите на първоинстанционния съд, в които тези въпроси са обсъждани и са намерили подробен и аргументиран отговор, въззивният съд е формирал и изложил в мотивите си обосновани изводи по отношение действителното съдържание на процесните договори, липсата на необходимост от подробно описание на продадените имоти именно чрез градоустройствения им статут /в което описание е налице разминаване в посочената идентификация на УПИ/, преодоляването на противоречието между действителната дата на предварителния договор и посочената в исковата молба, и тази му дейност е в пълно съответствие с практиката на ВКС по посочените от касатора въпроси.

Поставеният от този касатор петнадесети въпрос е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда /включително и на въззивния съд, като такъв по съществото на спора/, да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда.

По отношение на въпроса също не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поначало, нито процесуалния закон, нито задължителната, а и другата практика на върховната съдебна инстанция по прилагането му, не въвеждат за съда задължение да излага именно „подробни“ съображения относно фактите и доказателствата по делото, както това въпросът на касатора предполага. Относно задължението на съда, включително и на въззивния такъв, като инстанция по съществото на спора, да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си, и да мотивира актовете си - особено тези, приключващи производството в съответната инстанция, е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата, съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година и формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция, обективирана примерно, но не само в определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр. д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г. о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр. д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г. о., изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, само частично възпроизведени и в настоящите мотиви, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС по поставените от касатора процесуалноправни въпроси. В мотивите на въззивния съд в напълно достатъчна степен за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му досежно спорните по делото факти и тяхното правно значение, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, поради което по този въпрос на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.

По въпросите, поставени от касатора „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД:

По отношение на всички въпроси, по които само общо е заявено, че е налице претендираният критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а именно – че отговорите им са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, същият не е обоснован от касатора с конкретни твърдения относно обстоятелства, измежду посочените по задължителен за съдилищата начин такива, в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., поради което касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не следва да бъде допуснато.

По отношение на първите три въпроса на този касатор конкретно противоречие със също конкретно посочена практика на ВКС в обосноваване наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, изложението на касатора не съдържа. В случай, че се приеме, че възпроизведените в началото на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, оплаквания в касационната жалба на този касатор за неправилно приложение от страна на въззивния съд, на постановките на ТР № 2/9.07.2019 г. на ВКС, ОСГТК, съставлява позоваване на противоречие на въззивното решение със същото ТР и с цитираното от касатора „ВМВ ТИМ“ ЕООД, ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по отношение на тези въпроси на този касатор, важи изложеното в настоящите мотиви относно първия въпрос на касатора „ВМВ ТИМ“ ЕООД.

По отношение на четвъртия и петия от въпросите на този касатор, важи изложеното в частта от настоящите мотиви досежно претендираната от същия касатор, очевидна неправилност на въззивното решение, както и относно петнадесетият въпрос на касатора „ВМВ ТИМ“ ЕООД.

По отношение на въпросите от шести до осми включително на този касатор, важи изложеното относно въпросите от десети до тринадесети на касатора „ВМВ ТИМ“ ЕООД.

По отношение на деветия въпрос на този касатор важи изложеното относно въпросите от шести до девети включително на касатора „ВМВ ТИМ“ ЕООД.

При този изход на делото касаторите нямат право на разноски в производството по чл. 288 от ГПК, а ответникът по касация не е доказал заплащането на претендираното от него адвокатско възнаграждение за защита в същото – в представения договор за правна защита и съдействие е посочено, че възнаграждението ще бъде заплатено по посочена в договора банкова сметка и не са представени доказателства за такова плащане, осъществено по банков път /вж. т. 1 от ТРОСГТКВКС № 6/2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г./

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 84 от 10.02.2025 г., постановено от Апелативен съд – София по в. т.д. № 952 по описа на съда за 2024 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: