ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3135

Гр. София, 07.11.2025 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: П. Х.

ЧЛЕНОВЕ: А. Х.

ИВАНКА АНГЕЛОВА

като изслуша докладваното от съдия П. Х. т. д. № 1337/2025 год., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби, подадени съответно от Държавата, представлявана на основание чл. 31, ал. 1 ГПК от министъра на финансите, и от [община], представлявана от кмета на Общината, чрез процесуалните им пълномощници, срещу решение № 10 от 08.01.2025 г. по в. т. д. № 834/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Държавата обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение 4258 от 12.07.2024 г., постановено по гр. д. № 7555/2023 г. на Софийски градски съд, І ГО, 7 състав, в частта, с която е осъдена да заплати на [община] на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 602 509.52 лв. – сбор на платени от [община] без основание в полза на Държавата суми по АУЧДВ № 27 от 05.04.2012 г., с платежни нареждания съответно от 10.12.2013 г. на стойност 400 000 лв., от 17.12.2013 г. на стойност 200 000 лв. и от 24.01.2014 г. на стойност 2 509.52 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 10.08.2018 г., до окончателното изплащане.

[община] обжалва решението на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът на Общината срещу Държавата с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 284 714.54 лв., представляваща обезщетение за забава върху главниците, считано от момента на тяхното плащане до 07.08.2018 г.

В касационната жалба на Държавата се излагат оплаквания за недопустимост, евентуално – неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК, и се прави искане за неговото обезсилване, евентуално – за отмяна в обжалваната част, с произтичащите от това последици. Недопустимостта на въззивното решение се извежда от липсата на процесуалноправна и материалноправна легитимация на ищеца за завеждане на настоящото производство срещу Държавата, тъй като въпреки административната си самостоятелност Общината представлява част от структурата на държавното управление и по същество с осъждането да плати процесните суми Държавата се превръща в длъжник сама на себе си, чрез съответния орган на местно самоуправление. На следващо място се оспорва приетото от решаващия съдебен състав, че Държавата е била страна в предходно развилите се производства, инициирани от [община] срещу Министерство на регионалното развитие и благоустройството и Национална агенция за приходите, и се твърди произнасяне на съда в противоречие с правилото на чл. 298 ГПК, доколкото Държавата, представлявана от министъра на финансите, не е била страна в нито едно от тези производства и не е обвързана от силата на пресъдено нещо на постановените по тях решения. Правят се оплаквания, че въззивният съд не е изложил каквито и да било собствени мотиви, а се е позовал изцяло на мотивите на решенията, постановени по гр. д. № 5487/2014 г. на СГС и по т. д. № 1891/2014 г. на ВОС. Оспорва се и изводът на съда, че липсва правно основание за получаване на процесните суми от Държавата, като за такова се сочи издадения АУЧДВ № 27/05.04.2012 г., а чрез доброволното заплащане на сумите Общината е признала своето задължение и понастоящем не може да го оспорва или да претендира връщане на платеното на валидно правно основание; както и изводът, че възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основанието за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд: 1. Следва ли съдът да зачете сила на пресъдено нещо по спор между страни, различни от тези в разглежданото от него производство? и 2. Ползват ли се мотивите на съдебното решение със сила на пресъдено нещо?

В подкрепа на заявеното основание за достъп до касация касаторът се позовава на следната съдебна практика на ВКС, в противоречие с разрешенията по която счита, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 60086 от 15.06.2021 г. по гр. д. № 3629/2020 г. по описа на ВКС, I г. о. – по въпрос № 1, и решение № 69 от 25.02.2022 г. по гр. д. № 2499/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 186 от 07.02.2018 г. по т. д. № 1785/2016 г. на ВКС, II т. о. и определение № 239 от 09.03.2016 г. по гр. д. № 4927/2015 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 2.

Релевира се и наличието на самостоятелния критерий по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение, с оглед оплакванията за ненадлежна процесуалноправна и материалноправна легитимация на страните.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от [община], чрез процесуален пълномощник, с изразено становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение съгласно представен списък по чл. 80 ГПК.

В касационната жалба на [община] се излага, че в обжалваната от този касатор част въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано, като се моли за неговата отмяна и за уважаване на предявения иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в цялост. Поддържа се, че обезщетението за забава се дължи от момента на плащането на сумите без основание, по арг. от разпоредбата на чл. 129, ал. 6 от ДОПК, която въззивният съд изобщо не е обсъдил, както не са обсъдени и доводите, че ответникът се явява недобросъвестен длъжник, поради което се намира в забава и без покана.

Допускането на касационно обжалване се претендира в хипотезите на чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, преценени от касатора като значими за изхода на конкретното дело: 1. Необходима ли е покана на кредитора, за да възникне забава на длъжника, когато недължимите суми са внесени или събрани въз основа на акт за установяване на частно държавно вземане? и 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават, и да изложи мотиви по тях?

По първия въпрос бланкетно се сочи наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, аргументиран с твърдение за значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, при липса на съдебна практика по него. Допълнителният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПK по втория въпрос се обосновава с цитиране на съдебни актове, в противоречие с приетото по които се твърди, че се е произнесъл въззивният съд, а именно: Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 178 от 24.04.2017 г. по т. д. № 1340/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 60134 от 08.11.2021 г. по гр. д. № 1062/2021 г. на ВКС, I г. о., решение № 142 от 30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на ВКС, II г. о., решение № 145 от 05.08.2021 г. по гр. д. № 1178/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60113 от 11.11.2021 г. по т. д. № 1321/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 92 от 16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. на ВКС, II г. о. и решение № 323 от 27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на ВКС, I г. о.

Срещу жалбата на [община] в срок е постъпил писмен отговор от Държавата, чрез процесуален пълномощник, с който се оспорва наличието на релевираните основания за достъп до касация, както и основателността на касационната жалба. Претендира се юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, с оглед относимите към производството по чл. 288 ГПК доводи на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, приема следното:

Касационните жалби са подадени от легитимирани лица, в законоустановения за това срок по чл. 283 ГПК, против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.

За да достигне до обжалвания резултат, съставът на Софийския апелативен съд е приел за безспорна между страните следната фактическа обстановка: на 04.06.2008 г. между [община] и Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ) е сключен договор за безвъзмездна финансова помощ № ВG161РО001/2.1-022007/013 за проект „Ремонт и рехабилитация на общински пътища“ VAR 1023 (Аксаково – Игнатиево – Припек – Слънчево) и VAR 1020 (Слънчево – пътен възел за магистрала „Хемус“); след проведена процедура по ЗОП [община] е определила изпълнител на проекта, като с влязла в сила заповед № 942/19.08.2008 г. на кмета на [община] на основание чл. 73 от ЗОП е обявено класиране на допуснатите кандидати и ДЗЗД „Пътинженеркомфорт“ е обявено за изпълнител на обществената поръчка; проектът, предмет на договора, е изпълнен, като по делото е представена грамота от 18.01.2011 г., издадена от МРРБ на [община] за най-добро изпълнение на договор по Оперативна програма „Регионално развитие – 2007 г. – 2013 г.“; на 03.06.2011 г. между [община] и МРРБ е сключен и втори договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Регионално развитие – 2007 г. – 2013 г.“ с № BG161Р0001/2010 г. за финансиране на проект „Изграждане на инфраструктурни съоръжения за предотвратяване на наводнения в рискови зони на територията на [община]“; след извършена проверка от ИА „Одит на средствата от ЕС“ е открито нарушение на чл. 70, ал. 1 ЗОП и е извършена финансова корекция в размер на 1 046 406.81 лв. по договор за безвъзмездна финансова помощ № ВG161РО001/2.1-022007/013, като финансовата корекция е определена в размер на разликата между ценовата оферта на избрания за изпълнител ДЗЗД „Пътинженеркомфорт“ и офертата на отстранения участник „Пътища и мостове“ ЕООД – одитният орган е приел, че корекцията следва да е съответна на реалния финансов ефект за неоснователно отстранен участник от процедурата за възлагане на обществена поръчка с предмет „Ремонт и рехабилитация на общински пътища“ VAR 1023 и VAR 1020, поради което е дал препоръка за налагане на финансова корекция на бенефициента [община] в размер на 1 046 406.81 лв.; с писмо изх. № 99-00-6/20.10.2011 г. МРРБ е изразило становище, че управляващият орган на ОПРР приема констатациите на одитния орган и на [община] е отправена покана за доброволно възстановяване на сумата 1 046 406.81 лв. в срок от 14 дни от получаване на искането; с писмо изх. № 1200-258/21.11.2011 г. [община] е изразила несъгласие с наложената финансова корекция и е поискала тя да бъде преразгледана; за сумата на финансовата корекция е издаден Акт за установяване на частно държавно вземане – АУЧДВ № 27/05.04.2012 г. на НАП, според който към 23.03.2012 г. Държавата има към [община] изискуемо вземане в размер на 1 016 775.71 лв. – главница и 16 954.17 лв. – законна лихва за периода 24.01. – 23.03.2012 г.; дължимата според АУЧДВ № 27/05.04.2012 г. сума е редуцирана след извършено прихващане с вземане на [община] по искане за плащане по втория договор за безвъзмездна финансова помощ за сумите, както следва: на 23.01.2012 г. – за 52 504.98 лв., на 08.11.2012 г. – за 64 342.80 лв., на 15.01.2013 г. – за 21 419.11 лв. и на 15.08.2013 г. – за сумата от 283 387.75 лв., като за погасяване на останалата дължима сума по АУЧДВ № 27/05.04.2012 г. [община] е извършила три доброволни плащания в полза на НАП по сметка в „ЦКБ“, Варна, съответно: на 10.12.2013 г. в размер на 400 000 лв., на 17.12.2013 г. в размер на 200 000 лв. и на 24.01.2014 г. в размер на 2 509.52 лв., извършени хронологично след предхождащи ги четири прихващания, като посоченото основание в трите преводни нареждания е частно държавно вземане по АУЧДВ № 27.

Също за безспорно въззивната инстанция е приела обстоятелството, че след описаните погасявания по АУЧДВ № 27/05.04.2012 г. е останал дължим остатък в размер на 237 269.40 лв., за който НАП се снабдила със заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 2395/2014 г. по описа на РС – Варна; след депозирано в срока и по реда на чл. 414, ал. 1 ГПК възражение от [община], заявителят НАП е предявил иск по реда на чл. 422 ГПК за установяване съществуването на оспореното вземане по АУЧДВ № 27/05.04.2012г., по който е било образувано т. д. № 1891/2014 г. на Варненски окръжен съд; с решение № 31 от 11.01.2017 г. по т. д. № 1891/2014 г., Варненският окръжен съд е отхвърлил предявения от НАП срещу [община] иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 98, т. 2 от Регламент (ЕО) № 1083/2006 г., вр. чл. 13 от Методологията за определяне на финансови корекции, за установяване, че [община] дължи сумата от 237 269.40 лв. по АУЧДВ № 27 от 05.04.2012 г., част от сумата 1 016 775.71 лв., представляваща финансова корекция по договор за безвъзмездна финансова помощ № ВG161РО001/2.1-022007/013, като неоснователен; с решението си ВОС е приел, че липсва основание за прилагане на финансова корекция, респ. – че [община] не дължи на държавата процесното вземане; това първоинстанционно решение е потвърдено с решение № 199/19.10.2017 г. по в. т. д. № 320/2017 г. на Апелативен съд – Варна, последното недопуснато до касационно обжалване с определение № 445/06.07.2018 г., постановено по т. д. № 564/2018 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.

За установено и безспорно по делото съставът на Софийския апелативен съд е приел още, че за извършеното на 23.01.2012 г. прихващане за сумата от 52 504.98 лв., по иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, предявен от [община] срещу МРРБ, е постановено решение № 1878/19.03.2015 г. по гр. д. № 5487/2014 г. на СГС, ГО, I-17 с-в, с което МРРБ е осъдено да заплати на [община] сумата 52 504.98 лв., представляваща междинно плащане № BG 161РО001/1.4.-06-0023-С0001-М0001 по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Регионално развитие“ (2007 г. – 2013 г.) с № BG 161РО001/1.4.–06/10, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.10.2012 г., до окончателното погасяване на задължението; с решението е прието за установено, че МРРБ не е разполагало с насрещно вземане по посочената финансова корекция по договор за безвъзмездна финансова помощ № ВG161РО001/2.1-022007/013, доколкото не е установено твърдяното нарушение на чл. 70 от ЗОП, което от своя страна е довело до липса на погасителен ефект на извършеното изявление за прихващане; решението на СГС е потвърдено с решение № 2029/23.10.2015 г. по т. д. № 2622/2015 г. на Софийски апелативен съд, ТО, XI с-в, последното оставено в сила с решение № 55/04.08.2017 г., постановено по т. д. № 760/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о.; в решението на ВКС е прието, че процедурата за избор на изпълнител на обществена поръчка е приключила със стабилен административен акт – Заповед № 942/19.08.2008 г. на кмета на [община], поради което и при тези данни, и липса на доказателства за установено нарушение в процедурата по избор на изпълнител, свързано с отстранения участник „Пътища и мостове“ ЕООД, сам направил изявление за неосъществимост на така подадената от него оферта, няма основание да се приеме, че са налице предпоставки за налагане на финансови корекции.

При тези данни и съобразно възраженията на Държавата въззивният съд на първо място е приел, че [община] разполага с активна процесуалноправна и материалноправна легитимация. Изходил е от разликите между процесуалната и материалноправната легитимация; приел е, че процесуалната легитимация на двете страни следва от правното твърдение на ищеца; когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, той трябва да изхожда от правото, което се претендира/отрича с исковата молба; съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска. Въззивният съд не е споделил и възражението на ответника, че в случая е налице сливане на качествата на ищец и ответник, посочвайки, че се касае за различни правни субекти – Държавата, като субект на правото, на когото правният ред признава универсална и комплексна правосубектност, и Общината, която съгл. чл. 14 от ЗМСМА е юридическо лице, което има право на собственост и самостоятелен общински бюджет, обуславящи процесуалната легитимация по предявените искове.

Относно основателността на предявените искове въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния съд, към които на основание чл. 272 ГПК е препратил, като с оглед оплакванията във въззивните жалби допълнително е изложил следното:

След обсъждане на фактическите състави на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и безспорно установените факти относно извършените от общината плащания, преведени по сметка на Държавата и конкретно в бюджета на МРРБ; както и с оглед влезлите в сила решения, постановени по гр. д. № 5487/2014 г. на СГС, ГО, 1-17 състав и т. д. № 1891/2014 г. на ВОС, установяващи недължимост на сумите, представляващи отделни части от вземането по финансовата корекция, посочена в АУЧДВ № 27/05.04.2012 г., поради липсата на основание за налагането на такава, съдът е приел, че в първото производство ответникът МРРБ е участвал в качеството си на представляващ Държавата договарящ орган, а във второто ответникът НАП, като специализиран държавен орган към министъра на финансите за установяване, обезпечаване и събиране на публични вземания и определени със закон частни държавни вземания, е участвал в качеството на процесуален субституент на Държавата, поради което постановените по тези дела решения на осн. чл. 298, ал. 1 ГПК са формирали СПН спрямо Държавата, която следва да бъде зачетена в настоящото производство. Изхождайки от така формираната СПН, и при липса на ангажирани от ответника доказателства, установяващи наличието на основание за получаване на трите процесни банкови превода, доколкото не се установява съществуване на частното държавно вземане, посочено в издадения срещу [община] АУЧДВ № 27/05.04.2012 г., решаващият съдебен състав е формирал извод, че платените от Общината суми по сметка на ответника в размер на общо 602 509.52 лв. следва да бъдат възстановени на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. За неоснователно е намерено възражението на Държавата за погасяване на правото на иск по давност, доколкото не е налице твърдяното заменяне по см. на чл. 228, ал. 3 ГПК на страна чрез насочване на иска срещу нов ответник, който не е съгласен да встъпи по делото, а е извършено отстраняване на констатирана нередовност на исковата молба, изразяваща се в противоречие между обстоятелствената част на исковата молба и нейния петитум, чрез насочване на иска срещу надлежния ответник – Държавата, представлявана от министъра на финансите. Тъй като поправената искова молба се счита за редовна от деня на подаването (чл. 129, ал. 5 ГПК), а същата е изпратена по пощата на 07.08.2018 г., то към този момент 5-годишният давностен срок не е изтекъл.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта му за отхвърляне на акцесорната претенция на [община] по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съставът на Апелативния съд се е позовал на указанията в Тълкувателно решение № 5 от 21.11.2019 г. по тълк. д. № 5/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според които при връщане на даденото при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата. За неоснователен е счетен доводът за неприложимост на тълкувателното решение, като постановено след периода, за който се претендира обезщетението за забава, по съображения, че Тълкувателните решения на ВС и ВКС и Постановленията на Пленума на ВС нямат нормативен характер, те не създават правни норми, а само дават указания как съществуващите, вече създадени норми, следва да бъдат тълкувани и прилагани от съдилищата, поради което изобщо не може да бъде поставян въпросът за момента на влизането им в сила. Съдилищата са длъжни да приложат даденото задължително тълкуване такова, каквото е то към момента, в който се решава конкретният спор по същество. В случая не се твърди, а и не се доказа изпращането на покана до ответника за възстановяване на процесната сума преди предявяване на иска, поради което последният не е бил поставен в забава преди този момент.

Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по двете касационни жалби.

По касационната жалба на Държавата, с оглед релевираните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 2, предл. второ и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съдът намира следното:

Липсва вероятност обжалваното решение да е недопустимо на поддържаните от този касатор основания. Въпросът относно допустимостта на исковото производство, вкл. с оглед надлежната легитимация на страните по делото, е разрешен по задължителен начин в предходното касационно производство по чл. 290 ГПК, предмет на т. д. № 2697/2021 г. по описа на Второ търговско отделение, по което е постановено решение № 50022/21.06.2023 г.

Първият формулиран от Държавата процесуалноправен въпрос не съответства на изразената в обжалваното решение правна воля, която е в смисъл, че в приключилите дела относно части от същото - признато за несъществуващо, вземане по АУЧДВ Държавата е участвала чрез законово определените си органи, поради което решенията по тях я обвързват поради формираната сила на пресъдено нещо. Следователно въпросът относно силата на пресъдено нещо по спор между страни, различни от тези в разглежданото производство, не притежава изискуемото от чл. 280, ал. 1 ГПК значение за изхода на спора по конкретното дело. Вторият процесуалноправен въпрос също не е обусловил крайния извод на въззивния съд по съществото на спора. В случая решаващият съдебен състав е съобразил в цялост (а не само в частта на мотивите) постановените и влезли в сила съдебни решения за недължимост на части от претендираното вземане по процесния АУЧДВ, съответно за отхвърляне на иска на НАП по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на вземането, респ. за уважаване на иска на общината за заплащане на суми, които са послужили за удовлетворяване чрез прихващане на част от несъществуващото вземане по същия АУЧДВ.

Предвид това, че формулираните въпроси не покриват общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, по тях касационно обжалване на може да бъде допуснато, в какъвто смисъл са указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, по тълк. д. № 1/2009 г., т. 1.

Не се установява приложното поле на касационното обжалване и по жалбата на [община]. Първият поставен от този касатор въпрос (дали за да възникне забава на длъжника е необходима покана от кредитора, когато недължимите суми са внесени или събрани въз основа на акт за установяване на частно държавно вземане) е пряко и изцяло относим към правилността на решението в обжалваната му част, поради което не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 от цитираното по-горе Тълкувателно решение. Евентуално спрямо него не се установява допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което не е обосновано от касатора по начина, подробно указан в т. 4 от същия акт на нормативно тълкуване, за да бъде извършена преценка, дали въпросът има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Вторият формулиран въпрос относно задълженията на съда да обсъди всички възражения и доводи на страните във връзка с предмета на спора е принципно значим за изхода на спора по всяко дело, но в конкретния случай липсата на обсъждане на доводите на касатора, свързани с приложението на чл. 129, ал. 6 ДОПК, не се отразява на крайния резултат по делото. Безспорно е, че посочената разпоредба касае публични правоотношения във връзка с недължимо платени или събрани суми за данъци, глоби, имуществени санкции и пр. и не се прилага по аналогия за недължимо платени или събрани суми по частни държавни вземания. Въззивният съд е съобразил общото гражданско законодателство и указанията по прилагането му, дадени с Тълкувателно решение № 5 от 21.11.2019 г. по тълк. д. № 5/2017 г. на ОСГТК на ВКС, което автоматично изключва основателността на доводите, черпени от данъчното законодателство. При спазването на указанията на горното Тълкувателно решение е безпредметно и обсъждането на доводите на общината относно добросъвестността или недобросъвестността на длъжника, които не са счетени от ОСГТК на ВКС за релевантни при отговора на въпроса, от кой момент длъжникът дължи обезщетение за забава в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Мотивиран от гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10 от 08.01.2025 г. по в. т. д. № 834/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: