6ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3239

гр. София, 14.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

МАРИЯ БОЙЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 566 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

След влизане в сила на определение № 1539/22.05.2025 г., постановено по настоящото търговско дело, с което са оставени без разглеждане недопустимите касационни жалби, предмет на касационното производство остава жалбата на Р. М. Ц. против решение № 302/20.11.2024 г. по в. т.д. № 175/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна в частта, с която е потвърдено решение № 260007/12.06.2023 г. по т. д. № 411/2014 г. на Окръжен съд – Шумен за обявяване по отношение на “МАДАРА-СФК” ООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 135 ЗЗД за относително недействително извършеното дарение на ј идеална част от недвижими имоти, обективирано в нотариален акт № 178, том XI, рег. № 11023, дело 1538 от 04.12.2012 г. на нотариус А. А., с район на действие ШРС, с който Р. М. Ц. и съпругата му Ц. И. Л.-Ц. даряват на дъщеря си И. Р. Ц. 1/2 идеална част от еднофамилна жилищна сграда № 1 със ЗП 110 кв. м., състояща се от: жилище на две нива с идентификатор № 83510.675.59.1.1, офис на партерен етаж с идентификатор 83510.675.59.1.2, заедно с изба и таванско помещение, и заедно с дворно място с площ от 260 кв. м., съставляващо поземлен имот с идентификатор № 83510.675.59 с площ от 267 кв. м., с трайно предназначение на територията: Урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване по кадастралната карта на [населено място], обл. Шумен.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушения на материалния и процесуалния закон - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Твърди се, че съдебният акт не отговаря на изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като в мотивите му не са разгледани исканията и възраженията на ответниците. Оспорват се изводите на въззивния състав относно възражението за погасяване на кредиторовото вземане по давност, като се излагат аргументи, че спрямо Ц. не са извършвани изпълнителни действия по изпълнително дело № 1918/2012 г., което е прекратено на 19.04.2017 г. Изтъква се, че от 20.04.2017 г. е започнала да тече погасителна давност и срокът й е изтекъл на 20.04.2022 г., поради което образуваното изпълнително дело през 2024 г. не може да обвърже настоящия касатор. Развива се тезата, че при разглеждане на Павловия иск съдът следва да се увери, че към момента на постановяване на съдебното решение ответникът е длъжник, в какъвто смисъл липсват мотиви и в първоинстанционното, и във въззивното решение – нарушение по чл. 236, ал. 2 ГПК. Изразява се становище, че искът по чл. 135 ЗЗД не е приложим спрямо разпоредителни сделки, извършени от поръчител, какъвто се явява настоящият касатор. Претендира се отмяна на обжалваното въззивно решение и отхвърляне на предявения срещу ЦВЕТОКВ конститутивен иск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по следния въпрос: “При доказана настъпила погасителна давност на вземането, в производството по чл. 135 ЗЗД, следва ли това производство да бъде прекратено?”.

Твърди се, че обжалваното решение е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, с твърдението, че по делото е установена и не е оспорена от насрещната страна настъпилата погасителна давност, който факт нито е изследван в мотивите на въззивния съд, нито е взет предвид при постановяване на съдебния акт.

От ответника по касация “МАДАРА-СФК” ООД е подаден отговор, в който се възразява срещу искането за достъп до касационен контрол и се оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба на Р. М. Ц. против въззивното решение в частта относно дарението на недвижими имоти, описани в нотариален акт № 178, том XI, рег. № 11023, дело 1538 от 04.12.2012 г., е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Следователно същата в тази част е процесуално допустима.

В случая апелативният съд е бил сезиран с въззивни жалби на двама от ответниците против първоинстанционното решение за уважаване на обективно и субективно съединените искове по чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Досежно претенцията за обявяване относителната недействителност на дарението на идеални части от недвижими имоти, извършено от касатора и неговата съпруга в полза на дъщеря им И. Р. Ц., въззивният състав е приел от фактическа страна, че безспорно са налице договорни отношения по договор за банков кредит и договор за револвиращ кредит между “Р. Б. ЕАД и кредитополучателя “Стил М” ЕООД, както и сключени договори за поръчителство с М. Й. Д. и Р. М. Ц., с които двете физически лица са се задължили спрямо банката да отговарят за изпълнението на всички задължения по двата договора за кредит. Не се спори по факта, че вземанията на банката били изискуеми и ликвидни към 04.07.2014 г. – датата на образуване на производството пред ОС – Шумен. За събирането им били инициирани заповедни производства, като били издадени заповед за незабавно изпълнение № 1377/23.07.2012 г. и изпълнителен лист от 23.07.2012 г. по ч. гр. д. № 2401/2012 г. на ШРС за задължения по договор за банков кредит № 45536/13.02.2008 г. и свързаните с него договори за поръчителство със съответните анекси, както и заповед за незабавно изпълнение № 1375/23.07.2012 г. и изпълнителен лист от 23.07.2012 г. по ч. гр. д. № 2402/2012 г. на ШРС за задължения по договор за револвиращ банков кредит № 45535/13.02.2008 г. и свързаните с него договори за поръчителство със съответните анекси. Въззивният съд е отделил като безспорен факта на извършената впоследствие цесия (прехвърляне от банката на “М.-СФК” вземанията срещу тримата длъжници), както и образуването на изпълнително дело № 20128770401918 при ЧСИ с № 877 на КЧСИ. Отбелязал е, че по делото е приобщено т. д. № 287/2015 г. по описа на ШОС, образувано по предявен установителен иск с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК от банката против направилия в заповедното производство възражение по чл. 414 ГПК ответник Р. М. Ц.. Същото е приключило с решение № 30 /11.05.2022 г. по к. т.д. № 1908/2017 г. на ВКС, с което след отмяна на въззивното отхвърлително решение, е признато за установено, че ответникът дължи на банката претендираните суми, възлизащи общо в размер на 178 275,73 лева, ведно със законната лихва. Не е спорно и обстоятелството, че след завеждане на изпълнителното дело от страна на ответниците са извършени редица разпоредителни сделки, които се атакуват от ищцовото дружество. Сред тях е и извършеното от ответника Ц. дарение, обективирано в гореописания нотариален акт, с което той и съпругата му Ц. И. Л. - Ц. са дарили на дъщеря си И. Р. Ц. 1/2 идеална част от подробно описани в посочения титул за собственост недвижими имоти. В производството не са спорни и визираните семейни и родствени връзки.

При тази фактическа установеност въззивният състав е споделил като правилен извода на първата инстанция за наличие на всички предпоставки на нормата на чл. 135 ЗЗД. Дал е позитивен отговор досежно увреждащия характер на атакуваните сделки. Преобладаващата част от тях са дарствени, което безспорно намалява активите на отчуждителите – ответници, затруднява удовлетворяването на кредитора и уврежда техния кредитор. С оглед нормата на чл. 133 ЗЗД всеки длъжник има задължение да се въздържа от действия, които намалят имуществото му, доколкото същото следва да е налично за удовлетворяване на вземанията на кредиторите му. Като е съобразил безвъзмездния характер на тази категория атакувани сделки и страните по тях, спрямо които е приложима законовата презумпция на чл. 135, ал. 2 ЗЗД и същата не е оспорена, е приел, че е налице знание за увреждане на кредитора и у двете страни. Намерил е за увреждащи и възмездните сделки, които не са предмет на настоящото касационно производство.

По отношение на правопогасяващото възражение на въззивника Р. М. Ц. за изтекла погасителна давност на вземането на ищеца, апелативният съд е взел предвид влязлото в сила съдебно решение № 30/11.05.2022г. по к. т.д. № 1908/2019 г. на ВКС, I т. о., с което по безспорен начин са установени задълженията на този ответник като поръчител по договорите за кредит. При това положение и съобразявайки задължителната практика на касацията – т. 2 от Тълкувателно решение № 2/09.07.2019 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че възражения относно съществуването на вземането на кредитора излизат извън предмета на иска по чл. 135 ЗЗД, съответно не подлежат на разглеждане в производството по същото. Подчертал е, че този правен извод не се променя от представените от адв. Т. в откритото заседание на 25.09.2024 г. писмени доказателства, тъй като отбелязването върху изпълнителните листове за прекратяване на изпълнителни дела през 2017 г. не сочи на какво основание е станало това, нито пред първата и пред въззивната инстанция се твърди, че дългът е погасен поради плащането му.

Апелативният състав е счел за неоснователни оплакванията в жалбата на “СТИЛ М” ЕООД, основани на изтекъл срок по чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, неуведомяване на длъжника и третите лица за извършената цесия, защото предмет на производството по чл. 135 ЗЗД е потестативното право да се обяви за недействителна спрямо кредитора сделката, а не самото вземане, което може да не е изискуемо и ликвидно, вкл. не е необходимо и да бъде установено с влязло в сила решение.

За опровергано от събраните доказателства е намерил възражението за неуведомяване на длъжниците за извършената цесия. Добавил е, че дори и да не е било така, съгласно казуалната практика на ВКС неуведомяването не се отразява на валидността на договора за цесия и по смисъла на чл. 135 ЗЗД цесионерът има качеството на кредитор на длъжника.

По отношение твърдяната необходимост от доказване знанието за увреждане, е преценил, че с оглед установените и безспорни родствени връзки между съконтрахентите по процесните сделки, приложение намира законовата презумпция на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, за оборването на която не са ангажирани по делото никакви доказателства.

По тези мотиви въззивният съд е приел, че са установени всички материални предпоставки от фактическия състав на исковете по чл. 135 ЗЗД, поради което е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира допускане на касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на обжалваното въззивно решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС този тежък порок следва да може да бъде констатиран пряко от мотивите на въззивния съдебен акт и е налице, когато законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се обосновават от съдържанието на обжалваното решение. Доводите на страната относно погасяване на кредиторовото вземане по давност и изразеното несъгласие с мотивите на въззивния състав представляват оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК, която не може да послужи за селектиране на касационната жалба на поддържаното директно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Следва да се разгледа и искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е значим за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставеният от касатора въпрос не покрива тези изисквания. Питането не е обусловило решаващата воля на въззивния състав, който не е формирал извод за недопустимост на предявения иск по чл. 135 ЗЗД, а го е разгледал по същество и е намерил същия за основателен. Релевираният въпрос не кореспондира с мотивите на въззивното решение, в което апелативният съд е приел, че възраженията относно съществуването на вземането на кредитора излизат извън предмета на производството по иска по чл. 135 ЗЗД, съответно не подлежат на разглеждане в същото. Изложил е допълнителни съображения, че качеството на кредитора е установено с влязло в сила решение № 30 от 11.05.2022 г. по к. т.д. № 1908/2017 г. на ВКС, с което са признати вземанията на банката (цедента) спрямо ответника Ц. като поръчител по договора за банков кредит. Съобразно разясненията дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 2/09.07.2019 г., по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, наличието на паралелен процес, който има за предмет признаване или отричане на вземането на кредитора – т. е. установяване наличието на действително вземане безспорно е от значение за правилното решаване на спора по отменителния иск по чл. 135 ЗЗД. В тази връзка, въззивният съд е съобразил трайната практика на ВКС по въпроса, че предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда. Поради това, вземането на кредитора ищец по Павловия иск може да не е изискуемо или ликвидно, не е необходимо и да е установено с влязло в сила решение, а съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти, като може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. За изчерпателност на изложението следва да се отбележи, че съдържанието на поставеното питане – “доказана настъпила погасителна давност”, предпоставя преценка на законосъобразността на обжалваното въззивно решение, което излиза извън предметния обхват на селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. При това положение се налага заключението, че така формулираният въпрос няма характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. е. не е налице общата селективна предпоставка за осъществяване на касационна проверка. Липсата на обосноваването й прави безпредметно обсъждането на въведения от касатора допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на въззивното решение на Апелативен съд – Варна в обжалваната подлежаща на проверка част.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 302/20.11.2024 г. по в. т.д. № 175/2024 г. на Апелативен съд – Варна в подлежащата на касационен контрол част по жалбата на Р. М. Ц..

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.