ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5268

София, 17.11.2025 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 2001 по описа за 2025 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Р. Б. чрез прокурор при Апелативна прокуратура П. и по касационна жалба на М. Х. К., чрез адв. М. против решение № 246/27.12.2024 г. по в. гр. д. № 403/2024 г. на Апелативен съд П..

К. П. на Р. Б. обжалва въззивното решението в частта, с която като е потвърдено решение № 138 от 09.04.2024 г. на Окръжен съд Хасково по гр. д. № 242/2023 г., касаторът е осъден да заплати на М. Х. К., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 10 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на незаконно повдигнато обвинение по сл. дело № 9/2017 г. по описа на ОП Х., в извършване на престъпления, за които е оправдана с присъда от 29.10.2021 г., постановена по нохд № 614/2020 г. по описа на Окръжен съд Хасково, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба – 13.04.2023 г. до окончателното изплащане и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 885,07 лв.- лихва за забава върху главницата за периода от 14.06.2022 г. до 13.04.2023 г.

Касаторът М. Х. К. обжалва решението в частта, с която като е потвърдено решение № 138 от 09.04.2024 г. на Окръжен съд Хасково по гр. д. № 242/2023 г., искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 10 000 лв. до пълния предявен размер от 70 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.04.2023 г. до окончателното изплащане, искът за законна лихва е отхвърлен за разликата над 885,07 лв. до пълния предявен размер от 5 852,78 лв., исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи разходи за заплатено адвокатско възнаграждение по сл. д. № 982017 г. и по кнд № 810/2022 г. по описа на ВКС, е отхвърлен за разликата над 2 000 лв. до пълния предявен размер от 12 343,00 лв., за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 879,17 лв., представляващи пропуснати ползи в размер на законната лихва върху сумата от 3 000 лв.-внесена парична гаранция за периода от 6.02.2017 г. до 10.04.2023 г. и за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 100,00 лв., представляващи разходи за заплатено адвокатско възнаграждение по ад дело № 201/2017 г. по описа на Адм. съд Х. и по адм. дело № 13094/2017 г. по описа на ВАС, ведно със законната лихва върху главниците от 14.06.2022 г. до окончателното изплащане.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани да обжалват страни. Касационната жалба на Прокуратура на РБ е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба на ищцата в едната си част е насочена срещу съдебен акт, който не подлежи на касационно обжалване, а именно срещу въззивното решение, с което са отхвърлени искове за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 879,17 лв., представляващи пропуснати ползи в размер на законната лихва върху сумата от 3 000 лв.-внесена парична гаранция за периода от 6.02.2017 г. до 10.04.2023 г. и в размер на 1 100,00 лв., представляващи разходи за заплатено адвокатско възнаграждение по ад дело № 201/2017 г. по описа на Адм. съд Х. и по адм. дело № 13094/2017 г. по описа на ВАС, доколкото всеки един от тези искове е с цена под 5 000 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, в тази част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, поради което касационната жалба следва да се остави без разглеждане като недопустима. Касационната жалба на ищцата е процесуално допустима в останалата й част – срещу частта на въззивното решение, постановена по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди и за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за заплатено адвокатско възнаграждение по сл. д. № 982017 г. и по кнд № 810/2022 г. по описа на ВКС.

Касаторът - ответник обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД и допуснати съществени процесуални нарушения на нормите на чл. 172 и чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД, както и с необсъждане на всички установени по делото обстоятелства, имащи значение при определяне размера на обезщетението, като не е посочил в мотивите си и значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя процесуалноправен въпрос за задължението на съда, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, да изследва и установи пряката и непосредствена причинна връзка между основанието за отговорността на държавата и настъпването на вредите, като се поддържа, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, обективирана в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК и на решение по гр. д. № 3696/2007 г. на IV г. о. Поставя се и въпроса как се определя и какво и съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като се поддържа допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. и с казуална практика на ВКС, конкретно посочена в изложението.

Касаторът – ищец обжалва въззивното решение като поддържа, че същото е недопустимо, тъй като при определяне на обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и по чл. 2б ЗОДОВ, въззивният съд не е обсъдил в мотивите си критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок и не е посочил изрично каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях, въпреки че в обстоятелствената част на исковата молба е включено твърдение за неразумен срок и настъпили вреди неимуществени вреди поради нарушение на правото по чл. 6, §1 КЗПЧОС. На следващо място се твърди, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон - чл. 52 ЗЗД и на съдопроизводствените правила – чл. 235, ал. 2 и ал. 4 и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и необосновано – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не е оценил част от установените по делото обстоятелства, които са от значение за определяне на реално претърпените вреди от ищцата, а други изобщо не ги е обсъдил, а именно: броя и тежестта на повдигнатите обвинения – за умишлени престъпления в област, в която е професионалната реализация на обвиняемата и как това се е отразило върху възможностите й за професионални изяви, развитие в служебен план и авторитета й, доколкото последната е заемала длъжност „старши полицай“, както и нейната възраст към момента на повдигане на обвиненията и чистото й съдебно минало. Допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения са довели до присъждане на обезщетение, чийто размер е определен в нарушение на изискването за справедливост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК множество въпроси, част от които се препокриват и преповтарят, които обобщени от настоящия състав на ВКС, се свеждат до въпросите: задължен ли е въззивният съд при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съгласно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, да извърши преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост; длъжен ли е съдът да посочи в мотивите си какво е значението на тези обстоятелства при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и как всяко от тях се отразява върху него – в насока увеличаването му или в насока намаляването му; дали обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следва да включва репарация на вредите от нарушеното право на приключване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 КЗПЧОС и въз основа на какви критерии следва да се извърши преценката за нарушение на това изискване на Конвенцията; следва ли съдът да посочи изрично в мотивите каква част от глобално определения размер на обезщетението се отнася за вредите, настъпили в резултат на нарушение на правото за разглеждане на делото в разумен срок; длъжен ли е въззивният съд да обсъди релевираните във въззивната жалба и отговора оплаквания и доводи на страните и относимите за тях доказателства; Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси в противоречие със задължителната практика на ВС - т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк. дело № 1/2022 г. на ОСГК, ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, както и с казуална практика на Върховния касационен съд, постановена по реда на чл. 290 ГПК /с посочване на конкретни решения/. Въпроси във връзка с произнасянето на въззивния съд по иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство, не са формулирани в изложението, а са изложени единствено доводи за неправилност на решението в тази част.

За да потвърди решението на първата инстанция, въззивният съд е приел, че фактите по делото са правилно установени от първата инстанция, както и че е налице основание за ангажиране отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като спорът между страните се свежда до въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Посочил е, че при определянето му първоинстанционният съд е съобразил и обсъдил всички релевантни за спора обстоятелства, а именно: продължителността на наказателното преследване - от 30.01.2017 г. до 14.06.2022 г., на която дата е влязла в сила присъдата, с която ищцата е оправдана изцяло за две от повдигнатите й обвинения или пет години и половина, с което е допуснато нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 КЗПЧОС; предприетите спрямо ищцата мерки и процесуално следствени действия – задържане за 72 часа, претърсване на личния й автомобил, дома й, обиск, взета мярка за неотклонение – „гаранция“ в размер на 3 000 лв., отстраняване от работа за периода от 31.01.2017 г. до 4.02.2019 г., когато е прекратено образуваното срещу нея дисциплинарно производство; извършените множество процесуални действия с нейно участие по време на досъдебното и съдебните производства пред Окръжен съд Хасково, Апелативен съд П. и Върховен касационен съд; широката медийна разгласа на задържането й и за тежестта на повдигнатите обвинения, както в местните, така и в националните медии; по едно от повдигнатите й три обвинения, в рамките на наказателното производство ищцата е призната за виновна за извършено престъпление по чл. 302, т. 1, б.“а“, вр. чл. 301, ал. 1 НК, като й е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, изтърпяването на което е отложено за срок от три години и „глоба“ в размер на 1 000,00 лв., като ищцата е лишена от правото да заема длъжност в орган на държавна власт за срок от три години, както и от правото да упражнява професия или дейност, свързана с пазене, управление, контрол и отчитане на чуждо имущество за срок от три години. По наведените от страните оплаквания във въззивните жалби и при съобразяване на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, въззивният съд е приел, че не се установява настъпило у ищцата влошено състояние във физически аспект, а единствено такова в психическото й състояние – претърпяла е шок и силен стрес, особено във връзка със зрелищното й задържане на работното място, както и посттравматично стресово разстройство. На следващо място е приел, че ищцата е загубила работата си, както и че авторитетът й е бил компрометиран доколкото повдигнатите й обвинения са за извършени престъпления, свързани със служебното й положение на държавен служител от състава на МВР – младши инспектор-старши полицай. Приел е, че така установените имуществени вреди, претърпени от ищцата, вкл. и медийната разгласа, не са вследствие единствено на незаконно воденото срещу нея наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, доколкото по едно от обвиненията, във връзка с които е водено, ищцата е осъдена с влязла в сила присъда на „лишаване от свобода“ за срок от една година, изтърпяването на което е отложено за срок от три години и „глоба“ в размер на 1 000,00 лв., като ищцата е лишена от правото да заема длъжност в орган на държавна власт за срок от три години, както и от правото да упражнява професия или дейност, свързана с пазене, управление, контрол и отчитане на чуждо имущество за срок от три години. С оглед горното и при съобразяване, че обвиненията, по две от които ищцата е оправдана, са за тежки умишлени престъпления, както и че производството по делото в неговата досъдебна и съдебна фаза е продължило пет години и пет месеца, който е извън разумния такъв, въззивният съд е приел, че обезщетение в размер на 10 000 лв. е адекватна компенсация за претърпените от ищцата неимуществени вреди, репарация на които последната търси, като отново е акцентирал на факта, че макар и да е оправдана за две от престъпленията, за престъпление от същия вид-подкуп, осъществено в друг момент и спрямо друго лице, тя е осъдена с влязла в сила присъда, поради което всички негативни изживявания и интервенция в неимуществената й сфера, не се дължат само и единствено на незаконното наказателно преследване, приключило с оправдателна присъда, но са свързани и със законно воденото такова, поради което се явяват извън обема на дължимата от ответника репарация. При тези съображения и отчитайки приетите за установени по делото конкретни обстоятелства и настъпилите за ищцата неимуществени вреди, имащи значение при определяне размера на обезщетението, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза именно на 10 000 лв.

При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че част от поставените от касатора-ищец въпроси обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения:

За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС, или формулираният правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, които основания следва да бъдат надлежно обосновани.

При съобразяване на обстоятелствената част на исковата молба, в която са наведени твърдения, че е налице и нарушение на чл. 6, § 1 КЗПЧОС, от което са претърпени неимуществени вреди, т. е. обезщетението, което се претендира по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обхваща както вредите, настъпили в резултат на незаконното наказателно преследване, така и тези, претърпени в резултат на неразумния срок на наказателното производство, начинът по който е процедирал първоинстанционният съд при определяне на глобалното обезщетение е в противоречие със дадените задължителни указания в ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк. дело № 1/2022 г. на ОСГК. Във въззивната жалба се съдържа изрично оплакване в този смисъл, но по него въззивният съд не се е произнесъл и съответно при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, претендирани по чл. 2, ал. 1, т. 3 и по чл. 2б ЗОДОВ, в мотивите си не е обсъдил критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок и не е посочил изрично каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях. При тези данни, въпросите, поставени от касатора-ищец дали обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следва да включва и репарация на вредите от нарушеното право на приключване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 КЗПЧОС и въз основа на какви критерии следва да се извърши преценката за нарушение на това изискване на Конвенцията; следва ли съдът да посочи изрично в мотивите каква част от глобално определения размер на обезщетението се отнася за вредите, настъпили в резултат на нарушение на правото за разглеждане на делото в разумен срок, отговарят на общото и допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Процесуалноправният въпрос на касатора-ответник не обуславя допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Видно от мотивите на вззивното решение, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е посочил по отношение на кои от претендираните вреди е налице пряка причинна връзка с незаконното обвинение и по кои не е налице такава. Вторият въпрос на прокуратурата е по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – какво е съдържанието на понятието „справедливост“ изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като се поддържа, че дадено разрешение от въззивния съд е в противоречие с посочените в изложението решения на ВКС. От съпоставката на съобразените в сочените от прокуратурата решения индивидуални критерии с тези по настоящото дело е видно, че в нито един от разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти, т. е. не се констатира сходство в основните критерии, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че е налице релевираното от касатора-ищец основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следния въпрос, обобщен и конкретизиран от настоящия състав на ВКС: При определяне на глобално обезщетение за вреди, претендирани от незаконно обвинение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 2б ЗОДОВ, какво следва да съдържат мотивите на съда и трябва ли да се посочи каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за неимуществените вреди, претендирани по чл. 2б ЗОДОВ. По процесуалноправните въпроси, повдигнати от касатора-ищец във връзка със задълженията на въззивния съд по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, съдът ще вземе отношение при постановяване на решението си по същество.

За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на 5,00 лв. на основание чл. 18, ал. 3 Т., които се събират от съдилищата по ГПК.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на М. Х. К., чрез адв. М. против решение № 246/27.12.2024 г. по в. гр. д. № 403/2024 г. на Апелативен съд П. в частта, с която са отхвърлени искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 879,17 лв., представляващи пропуснати ползи в размер на законната лихва върху сумата от 3 000 лв.-внесена парична гаранция за периода от 6.02.2017 г. до 10.04.2023 г. и в размер на 1 100,00 лв., представляващи разходи за заплатено адвокатско възнаграждение по ад дело № 201/2017 г. по описа на Адм. съд Х. и по адм. дело № 13094/2017 г. по описа на ВАС.

ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба на М. Х. К., чрез адв. М. против решение № 246/27.12.2024 г. по в. гр. д. № 403/2024 г. на Апелативен съд П. в частта, с която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 10 000 лв. до пълния предявен размер от 70 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.04.2023 г. до окончателното изплащане, а искът за заплащане на законна лихва за периода от 14.06.2022 г. до 13.04.2023 г. е отхвърлен за разликата над 885,07 лв. до пълния предявен размер от 5 852,78 лв.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба на Прокуратура на Р. Б. против решение № 246/27.12.2024 г. по в. гр. д. № 403/2024 г. на Апелативен съд П. и по касационната жалба на М. Х. К., чрез адв. М. против решение № 246/27.12.2024 г. по в. гр. д. № 403/2024 г. на Апелативен съд П. в частта, с която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи разходи за заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство е отхвърлен за разликата над 2 000 лв. до пълния предявен размер от 12 343,00 лв.

Делото да се докладва на председателя на IV г. о. след представяне на доказателства за внесена държавна такса за насрочването му в открито съдебно заседание.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: