ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2256
гр. София, 29.04.2026 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на пети март две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 371/2026 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на насрещните страни в производството – на ищеца В. Г. К., чрез адвокати Х. и А., и на ответника „Боев груп 77“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], чрез адв. А., против решение № 817 от 01.07.2025 г. по гр. д. № 613/2025 г. на Окръжен съд – Пловдив (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 1046/19.09.2025 г. по същото дело).
Ответниците по насрещни жалби – ищец и ответник, са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразяват становище за липса на основания за допускане на касационен контрол по жалбата на другата страна и за нейната неоснователност.
Касационните жалби са подадена в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:
Предмет на жалби е посоченото въззивно решение (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 1046/19.09.2025 г. по същото дело), с което е отменено решение № 3006 от 03.07.2024 г. по гр. д. № 2058/2023 г. на Районен съд (РС) - П. (също поправено по чл. 247 ГПК с решение № 4468/12.11.2024 г. по това дело) в частта за осъждането на „Боев груп 77“ ЕООД да заплати на основание чл. 265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД на В. К. сумата над 12 319 лв. до претендираните 22 098 лв. – т. е. за разликата от 9 779 лв., представляваща стойността на разходите, необходими за поправка на недостатъците на следните обекти: 1/ апартаменти №№ .. и ..5, и двата със застроена площ от по 55. 60 кв. м., на първия етаж в жилищна сграда – блок „..“, находяща се на адрес [населено място],[жк], [улица], заедно съответно с мазе № ..., с площ от 6. 21 кв. м. и мазе № ..., с площ от 5. 90 кв. м. и 2/ гаражи №№ .., .. и .., находящи се на партерния етаж на горната сграда, с площ съответно от 20. 73 кв. м., 23. 72 кв. м. и 23. 74 кв. м., дължими по договор за изработка, инкорпориран в подписан между страните (и трети за спора лица) предварителен договор за учредяване право на строеж от 25.02.2015 г., в Анекс № 2 и Анекс № 3 към него, и в договор за учредяване право на строеж върху недвижимия поземлен имот, оформен в нотариален акт № ..., том ..., рег. № 2607, дело № 163/2016 г. на нотариус Ю. К. – рег. № 646 на НК, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба - 09.02.2023 г. до изплащането, както и в частта за осъждането на дружеството да заплати на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД на ищеца сумата над 977. 58 лв. до 1 753 лв. – т. е. за разликата от 775. 42 лв., представляваща обезщетение за забава в плащането на главницата за периода 06.05.2022 г. – 09.02.2023 г. и сумата над 3 403. 77 лв. до 6 092. 75 лв. - разноски по делото и като краен резултат са отхвърлени така предявените искове – съответно над 12 319 лв. до 22 098 лв. (т. е. за 9 779 лв.) и над 977. 58 лв. до 1753 лв. (т. е. за 775. 42 лв.). Предмет на обжалване е и въззивното решение в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение – в уважената част на исковите претенции, съответно до размер на 12 319 лв. (по иска с правно основание чл. 265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД) и 977. 58 лв. (по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД), и в частта на присъдените в полза на всяка от страните разноски.
Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че са налице предпоставките по чл. 265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за ангажиране отговорността на изпълнителя по договор за изработка, за стойността на разходите, необходими на поръчващия за отстраняване на недостатъците в извършената работа. Споделил е приетото от първостепенния съд и е препратил към мотивите на решението му, съгласно чл. 272 ГПК относно направените доказателствени и правни изводи: че процесният предварителен договор, сключен между страните по делото в частта относно поетото задължение от ответника да изработи и предаде в определен вид конкретните обекти (два апартамента и три гаража), находящи се в Блок „...“ от обект: „Две жилищни сгради с подземен гараж“, находящи се в [населено място],[жк], [улица], построена в УПИ ...-..., в кв. 45 по плана на [населено място], м. „М. л. – з.“, представляващ ПИ с идентификатор ... по одобрената КККР на [населено място], въз основа на разрешение за строеж № 148/21.07.2010 г., издадено от гл. архитект на Столична община, има характер на договор за изработка; че с този договор страните са се съгласили ответното дружество да построи, завърши, довърши и предаде с акт обр. 15 сградата в цялост и отделните обекти, които получават учредителите – собственици на поземления имот да са в определена по - висока степен на завършеност от стандартната (т. е. в състояние на шпакловка и замазка); че към датата на съставяне на акт обр. 15 довършителните работи в собствените на ищеца обекти не са били извършени, съотв., че степента на завършеност на отделните обекти не съответства на уговореното (при кредитираното заключение на вещото лице и показанията на свидетелите на ищеца). От съдържанието на конкретните уговорки между страните по договора за изработка е прието, че те надхвърлят предмета на констатациите на акт образец 15 за сградата – т. е. не попадат в предметния му обхват. Така е обоснован извод, че подписването на този документ от учредителя – ищец няма правната стойност на т. н. „приемане на работата“ по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД, каквито са възраженията на защитата на ответника - изпълнител. Аргументирано е виждане, че изготвянето на констативния акт обр. № 15 касае конструктивните елементи на сградата и установява нейното съответствие със строителните правила и норми, докато довършителните дейности в отделните обекти на правото на собственост се уговарят с индивидуални договори за изработка със съответния изпълнител, в случая със строителя на сградата. Разяснено е, че приемане на работата в горния смисъл е налице, както когато възложителят е направил изрично изявление, че счита изработеното за съобразено с договора, така и когато такова одобрение е изразено с конклудентни действия. Ако работата е извършена точно – без недостатъци и съобразно поръчката, поръчващият/възложителят е длъжен да я приеме. Той има право да откаже да приеме работата, ако тя не отговаря на поръчката, вкл. при наличието на недостатъци – явни или скрити. За да запази правата си по чл. 265 ЗЗД, възложителят следва да прояви активност и да прегледа извършената работа при предаването, респ. приемането й – арг. от чл. 264, ал. 2, изр. 1 ЗЗД. При констатирани явни недостатъци или отклонения, той е длъжен да направи всичките си възражения пред изпълнителя незабавно при предаване на работата или в уговорения от страните срок. При наличието на скрити недостатъци или отклонения, възраженията следва да бъдат направени веднага след откриването им, респ. в уговорения между страните срок – чл. 264, ал. 1, изр. 2 и ал. 3 ЗЗД, освен ако изпълнителят е знаел за недостатъците или отклоненията. Посочено е, че бездействието на поръчващия и пропускът му да прегледа работата и да направи възраженията си в посочените срокове води до предвидените в чл. 264, ал. 3 ЗЗД неблагоприятни последици за него – при липса на възражения за неточно изпълнение, работата се счита приета, респ. преклудира се правото на поръчващия да прави последващи възражения. Развити са доводи, че в настоящия случай в т. 5.4.1 от сключения договор между страните е предвидено, че в двуседмичен срок след въвеждане на строежа в експлоатация, приемателят е длъжен да уведоми писмено учредителите за това и да им предаде обектите (които получават в собственост) с протокол. Доколкото приемо - предавателен протокол не е съставен между страните и представен по делото, инстанцията по същество е направила извод, че работата не е приета. Съобразени са данните, че учредителят/ищец не е оказал необходимото съдействие за това, но предвид събраните по делото писмени (медицински документи) и гласни доказателства (показания на свидетели) е направен извод, че ищецът е бил възпрепятстван по обективни причини да извърши фактическите действия – оглед и приемане на обекта, поради влошено здравословно състояние вследствие на настъпил инцидент през лятото на 2020 г. и затруднения при придвижването за продължителен период от време. По тези мотиви е счетено да не е налице необосновано неприемане на работата, респ. че не са налице предпоставките за приложение на чл. 264, ал. 3 ЗЗД. Вида на недостатъците по изработеното в изпълнение на договора и стойността на разходите, необходими за поправянето им, са установени от заключението на съдебно - техническата експертиза, която въззивният съд също като първостепенния, е кредитирал изцяло. Техният размер обаче е намален със сумата от 5 000 евро, която ищецът е удостоверил в приложената разписка от 01.02.2019 г. да е получил от ответното дружество чрез неговия управител като гаранция за изпълнение на анекса към договора за строителство. В тази връзка решаващият състав на втората инстанция е приел, че тази предварително дадена сума по договора за изработка като обезпечение за изпълнение на задълженията по него има характер на задатък по см. на чл. 93, ал. 1 ЗЗД. Изложени са съображения, че не се касае за насрещно вземане на ответната страна, произхождащо от друг юридически факт, което е необходимо да бъде релевирано чрез процесуално възражение за прихващане или насрещен иск, за да бъде включено в предмета на делото и прихванато при доказване на съществуването му, а се касае за предварително заплатена сума, обезпечаваща точното изпълнение на поетите задължения по процесния договор, което изпълнение е предмет и на главния иск, разглеждан по делото. С оглед на това е направен извод, че сумата от 5 000 евро с левова равностойност 9 779 лв., следва да бъде приспадната от доказания размер на разходите, необходими за отстраняване на недостатъците при изпълнението, поради което искът се явява основателен до размер на сумата от 12 319 лв. Върху тази главница е изчислен и размерът на обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, дължимо за периода от 06.05.2022 г. до 09.02.2023 г., възлизащо на 977. 58 лв. В този размер акцесорният иск е уважен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят – ищец твърди, че в обжалваната от страната част въззивното решение е вероятно недопустимо и очевидно неправилно – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК. Поставя правни въпроси, които счита за обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС – т. е. обосновава предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Въпросите имат следното съдържание:
1. „Задължен ли е въззивния съд като инстанция по същество да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като отрази в мотивите въз основа на кои доказателства приема едни факти за установени, а други за неосъществили се и защо възприема едни доказателства, а други приема за недостоверни“?;
2. „Задължен ли е съдът да изследва съобразно правилото на чл. 20 ЗЗД действителната воля на страните при непълна и неясна формулировка на разписка за получена сума като гаранция за изпълнение на неуточнено в документа задължение по двустранен договор, при наличие на спор между страните кое точно задължение е обезпечено с дадената сума и относно последиците в случай на неизпълнение на това неуточнено задължение?“;
3. „Каква е функцията на задатъка по чл. 93 ЗЗД?“
По правните въпроси се поддържа противоречие на въззивното решение в оспорената му част с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, изразена в ППВС № 7/65 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в решение № 205/19.01.2018 г. по гр. д. № 896/2017 г., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., решение № 209/26.09.2014 г. по гр. д. № 212/2012 г., и трите по описа на I г. о., решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., решение № 20/09.02.2017 г. по гр. д. № 2885/2016 г., и трите по описа на IV г. о. и др. (по първия от тях), с решение № 60181/04.06.2021 г. по гр. д. № 4365/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 150/22.12.2016 г. по т. д. № 1704/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 188/11.01.2016 г. по т. д. № 3378/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 106/16.07.2018 г. по гр. д. № 4088/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о. (по втория въпрос) и с решение № 37/23.03.2021 г. по гр. д. № 2189/2020 г., решение № 110/29.06.2017 г. по гр. д. № 3868/2016 г., решение № 198/17.01.2020 г. по гр. д. № 661/2019 г., решение № 120/31.07.2019 г. по гр. д. № 992/2018 г., всичките по описа на ІІІ г. о. на ВКС, решение № 865/23.12.2010 г. по гр. д. № 1831/2009 г., решение № 474/13.07.2010 г. по гр. д. № 457/2009 г., и двете по описа на IV г. о., решение № 182/11.01.2018 г. по т. д. № 577/2017г. на I т. о. на ВКС и др. (по третия поставен въпрос).
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят – ответник счита, че повдигнатите от него правни въпроси са обусловили решаващата воля на съда по обжалваното решение и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Горните въпроси са следните:
1. „Задължен ли е въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възражения на страните, което да намери отражение в мотивите на съдебното решение, които да посочат кои от тях съдът счита основателни и защо, и кои приема за неоснователни?“
2. „Приема ли се подписаният от възложителя констативен акт за установяване годността за приемане на строежа – акт обр. № 15, за приемане на възложената работа по договор за изработка по смисъла на чл. 264 ЗЗД?“;
3. „Могат ли да се изменят от ищеца съществени по делото факти и обстоятелства, посочени в искова молба след размяната на книжата между страните по чл. 131 ГПК, получаването на проекто – доклада по делото и отговора на исковата молба с приложени доказателства?. Представлява ли процесуално нарушение изменението от ищеца на изгодни факти и обстоятелства, съществени за правилното решаване на спора на основание „техническа грешка“ след запознаване с отговора на исковата молба и след разпределение на доказателствената тежест?“;
4. „Представлява ли процесуално нарушение липсата на надлежно призоваване на ответника в производство по разпит на свидетел по делегация? При разпит по делегация следва ли страните, след като са представили въпросен лист с всички въпроси към свидетеля, да присъстват при разпита му и да задават допълнителни въпроси?“
Първото питане се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводи за отклонение от практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, опредметена в ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както следва: решение № 190/07.02.2020 г. по гр. д. № 24/2019 г., I г. о., решение № 63/07.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г., решение № 60113/11.10.2021 г. по т. д. № 1321/2020 г., и двете на II т. о. и др.
По последните три питания се обосновава искане за достъп до касация в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касационен контрол не следва да се допуска и по двете жалби на насрещните страни.
Обжалваното решение не е процесуално недопустимо.
Постоянна е практиката на ВКС в разбирането, че недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран. Недопустимо е решението, постановено след оттегляне или отказ от иска, при липса на искане за възобновяване на производство, спряно по взаимно съгласие на страните. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо. Когато порокът се състои в нередовност на исковата молба, която не е била отстранена, след дадения за това срок, решението също е недопустимо. Съдебният акт е недопустим и когато въззивната и касационната инстанция са постановили решение по същество макар, че жалбите е следвало да се оставят без разглеждане, като недопустими, напр. при просрочие на въззивна жалба, когато това не е констатирано от съда. Решението е недопустимо когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум - т. е. в случаите, при които съдът е дал защита в обем по - голям от търсената. Изобщо, когато съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало, решението се явява процесуално недопустимо. В настоящия случай такъв порок на въззивното решение не се установява. Произнасянето на въззивния съд е в пределите на търсената с иска защита и при заявените в исковата молба факти. Касае се за вземане, претендирано като стойност на разходите, които поръчващият ищец следва да извърши за да отстрани недостатъците в изработеното (възложената по договора за изработка работа). В обжалваното решение съдът се е произнесъл по предмета на спора като е обсъдил и зачел защитния довод на ответната страна, че претенцията е неоснователна и поради факта на платената на ищеца (поръчващия) сума от 5 000 евро като гаранция за неточно изпълнение по договора за изработка от приемателя – т. е. строителя на процесната сграда, вкл. и относно задължението му да извърши и предаде на ищеца и останалите учредители (съсобственици на поземления имот, върху който е изградена сградата) обектите, които те получават срещу учреденото право на строеж, в определена, по – висока степен на завършеност. При несъмнено установеното обстоятелство, че ищецът е получил въпросната сума и това е във връзка с гарантиране изпълнението на договорното задължение на ответника за извършване на строителството на обектите на първия в по – висока степен на тяхна завършеност спрямо стандартната, уговорена помежду им, то при отклонение на работата, вкл. в качествено отношение, стойността на разходите за отстраняване на недостатъците й (т. е. претендираното от ищеца вземане), следва да бъде редуцирана с така получената сума. Това е сторил и въззивния съд като е присъдил разликата между стойността на тези разходи (установена от вещо лице) и въпросната сума (в размер на 5 000 евро). Възприетата от съда правна квалификация на описаното защитно възражение на ответника не влече недопустимост на решението му, защото произнасянето му е в пределите на търсената с иска защита на субективното му материално право, произтичащо от изложените в исковата молба фактически твърдения.
Решението на въззивния съд в обжалваната му от ищеца част не е и очевидно неправилен съдебен акт. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т. е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед решаващите мотиви на въззивния съд повдигнатите от касатора - ищец въпроси не удовлетворяват предпоставки за допускане на обжалването.
Първият въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да анализира всички събрани по делото доказателства като аргументира кои от тях кредитира и защо и кои не възприема, и изложи в мотивите на решението си самостоятелни фактически и правни съображения относно спорния предмет, не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като не е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. сочената от страната такава. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразено е ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. При този анализ и оценка на значимите за спора факти съдът е приел, че вземане на ищеца по чл. 265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД съществува и то е в размер, съответстващ на присъдения, след редуциране на стойността на разходите с получената от ищеца сума в размер на 5 000 евро. Затова по въпроса не може да се допусне касационно обжалване на соченото селективно основание.
Неоснователно е и искането за достъп до касация по питането, касаещо приложимостта на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договорите. По своята същност този въпрос представлява оплакване за неправилност на обжалвания акт, което е касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК и е относимо във фазата от касационното производство по разглеждане на жалбата (по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата такава по селектирането й (в производство по чл. 288 ГПК).
Не се откриват предпоставки за допускане на касационен контрол и по третия въпрос, поставен от касатора – ищец. Извършената правна квалификация на защитното възражение на ответника за получена от ищеца сума като гаранция за изпълнение на задължението му да осъществи строителството на обектите на последния в по - висока степен на завършеност, не обуславя изхода по делото. Релевантно за случая е, че съдът е обсъдил горния довод на ответното дружество и го е намерил за основателен в контекста на твърденията на страната, че и поради факта на получаване от ищеца на въпросната сума като гаранция, предявеният иск не може да се уважи. Именно преценявайки това установено по делото обстоятелство, инстанцията по същество е приела, че претенцията се явява основателна до размера, установен от вещото лице и редуциран с получената от ищеца сума (от 5 000 евро). Непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото само по себе си е основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към постановките по т. 1 от ТР № 1/2010 г., ОСГТК.
Касационен контрол не може да се допусне и по питанията, повдигнати от касатора – ответник.
Първият въпрос е обусловил процесуалната активност на въззивния съд и принципно е относим към производствата по всички искови дела, т. е. формира общо основание, но не и специалното основание за селектиране на жалбата. Аргументите за това са изложени по - горе в настоящото изложение, тъй като въпросът е идентичен с първото поставено от насрещната страна питане.
Последните два въпроса на страната не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2010 г., ОСГТК. Те не са обусловили изхода по делото, тъй като не са изводими от решаващите съображения на въззивния съд, а са поставени в контекста на тезата на страната за нарушено нейно право на защита и изразяват становището й за неправилност на въззивния съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Това са доводи, реализиращи касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на обсъждане при разглеждането на жалбата – по чл. 290 ГПК, но не и в настоящото производство, при което се извършва преценка за наличие на основания за допускането й до разглеждане.
По питането относно значението на констативния акт за приемане на готовия строителен обект – акт обр. № 15, като такова за приемане на извършената работа по договора за изработка по смисъла на чл. 264 ЗЗД също не са налице основания за допускане на касационен контрол. Решаващият мотив на съда по обжалваното решение да приеме, че работата не е приета от поръчващия – ищеца, е липсата съставен и подписан между страните нарочен приемо - предавателен протокол, според изричната уговорка на т. 5.4.1 от предварителния договор за учредяване право на строеж срещу задължение за строителство от 25.02.2015 г. Друго, допълнително съображение в подкрепа на горния извод е приетото различие в предмета на констативния акт обр. № 15 с предмета на протокола за приемане на работата, уговорена с анекс № 2 към предварителния договор. Доколкото въпрос относно довода на съда за липсата на съставен такъв протокол (по т. 5.4.1 от договора) не е поставен от страната, при две самостоятелни основания за извод за отсъствие на приемане на работата по смисъла на чл. 264 ГПК, питането, касаещо само едното от тях, не може да формира предпоставки за допускане на обжалването.
В заключение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК, поради което въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол по жалбите на двете насрещни страни.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 817 от 01.07.2025 г. по гр. д. № 613/2025 г. на Окръжен съд – Пловдив (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 1046/19.09.2025 г. по същото дело).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.