ОПРЕДЕЛЕНИЕ

гр. София,№1233/29.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА

ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

като разгледа докладваното от съдия Господинова ч. т.д. № 2419 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК вр. чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба от 29.09.2025 г., подадена от П. Д. Т., действащ като ЕТ „П. Д. – Д. 88“, имащ качеството на ищец по предявения иск, срещу определение № 480 от 29.08.2025 г., постановено по в. гр. д. № 582/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Т., с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя по чл. 248 ГПК да бъде изменено постановеното по делото решение в частта му за разноските.

Освен посочената частна жалба в материалите по делото се съдържа още една частна жалба, адресирана до ВКС, която е подадена на 12.06.2025 г. от ищеца и в която е посочено, че се обжалва решение № 118 от 16.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 582/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Т., в частта, с която е отменено изцяло първоинстанционното решение в частта му за разноските и те са определени общо от въззивния съд за двете инстанции, съразмерно на уважената част от предявения иск. В нея се сочи, че съдът не може да отменя първоинстанционното решение в частта за разноските изцяло, тъй като произнасянето относно присъдените в полза на ищеца разноски, съразмерно на уважената от тази инстанция част от предявения иск, се е стабилизирало – ответникът не е обжалвал решението в отхвърлителната му част и не е поискал то да бъде изменено в частта му за разноските. Тази частна жалба е с идентично съдържание и оплаквания, като подадената на същата дата молба за изменение на въззивното решение в частта му за разноските. Доколкото въззивният съд в решението си е направил самостоятелен извод за това какъв е размерът на дължимите разноски както за първоинстанционното, така и за въззивното производство, то редът, по който страната може да оспори това произнасяне е с искане за неговото изменение от съда, който го е постановил, а не с частна жалба пред върховния съд. Ето защо трябва да се приеме, че с молбата и частната жалба от 12.06.2025 г. всъщност се прави едно искане и то следва да се квалифицира като такова по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта му за разноските. Въззивният съд се е произнесъл по това искане с определението, срещу което е подадена частната жалба от 29.09.2025 г., която е единствената, подлежаща на разглеждане от касационния съд.

В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Жалбоподателят счита, че въззивният съд не е имал право да се произнася по дължимостта на разноските за първоинстанционното производство, които са присъдени на ищеца в размер, съответен на уважената от тази инстанция част от предявения иск. Намира, че заплатеното от него адвокатско възнаграждение за защитата му в производството пред първоинстанционния и въззивния съд отговаря на действителната правна и фактическа сложност на делото, поради което не е прекомерно. Заявява, че в тази връзка трябва да бъде съобразено, че адвокатът, който е представлявал страната, е с над 30 години юридически стаж, че той е оказал висококвалифицирана правна помощ в друг съдебен район, както и че в производството пред първата инстанция са събирани доказателства.

Ответникът по частната жалба ЗАД „Армеец“ не заявява становище по нейната основателност.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа изложените в частната жалба доводи и данни по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 2 ГПК вр. чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд, поради което е допустима.

Предмет на разглеждане във въззивното производството по в. гр. д. № 582/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Т. е въззивна жалба, подадена от ищеца П. Д. Т., действащ като ЕТ „П. Д. – Д. 88“, срещу първоинстанционното решение № 197 от 29.03.2024 г., постановено по гр. д. № 858/2022 г. по описа на Окръжен съд – В. Т. в частта му, с която е отхвърлен предявеният от това физическо лице иск за осъждане на ЗАД „Армеец“ да му заплати сумата над 21 633, 67 лв. до 34 678, 13 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в стойността на увредения автомобил, собственост на ищеца, причинени в резултат на настъпило ПТП. По него е постановено решение, в което въззивният съд е направил извод, че за ищеца е възникнало вземане към ответника за получаване на обезщетение за претърпените имуществени вреди в размер на 28 904 лв., който частично се разминава с този на първоинстанционния съд. С оглед на това обжалваното първоинстанционно решение е отменено в частта, с която предявеният иск за изпълнение на това вземане е отхвърлен за сумата над 21 633, 67 лв. до 28 904 лв. и вместо него е постановено друго, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца сума в размер на още 7 270, 33 лв., ведно със законната лихва от 12.04.2024 г. до окончателното плащане. Въззивният съд е счел, че предвид частичната отмяна на първоинстанционното решение трябва да се произнесе изцяло по разпределяне на отговорността за разноските, направени от страните в първоинстанционното и във въззивното производство, които зависят от крайния изход на делото. Приел е, че право на такива има ищецът съразмерно на уважената част от предявения иск. Съдът е разгледал и заявеното от ответника възражение за прекомерност на направените от ищеца разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, като го е счел за основателно. С оглед на това е счел, че тези разноски трябва да се възложат в тежест на ответника в по-нисък размер от платения, който е от 3 424, 25 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществената защита в първоинстанционното производство, и от 1 574 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществената защита във въззивното производство.

Ищецът и въззивник П. Д. Т. е заявил искане съдът да измени постановеното решение в частта му за разноските, като му бъдат присъдени тези за заплатено адвокатско възнаграждение в пълния размер, до който се доказва, че са направени. С обжалваното определение апелативният съд е приел искането за неоснователно. За да стигне до този извод, той е счел, че заплатените от ищеца възнаграждения за осъществената от адвокат защита в първоинстанционното и въззивното производство са прекомерни, тъй като не съответстват на действителната фактическа и правна сложност на делото. Тя е определена с оглед предмета на делото, който е пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, причинени от ПТП, като е съобразено и това, че в производството не са събирани извънреден обем доказателства. Въззивният съд е отчел и действията, които са извършени в производството от упълномощения адвокат, включително и това, че той не се е явил в нито едно открито съдебно заседание, проведено в първоинстанционното и въззивното производство. Намерил е, че при произнасянето си по направеното възражение за прекомерност на разноските не е ограничен от минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв, като се е позовал на практика на СЕС. Предвид това е заключил, че в тежест на ответника трябва да се възложат направените от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение в по-нисък размер от този, до който то е платено, който е този, посочен в постановеното по делото решение.

Първото от оплакванията на ищеца за неправилно произнасяне по разноските от въззивния съд, което е заявено в частната жалба и на което се основава искането за изменение по чл. 248 ГПК, е, че въззивният съд не е имал право да се произнася по дължимостта на разноските за първоинстанционното производство, които са присъдени на ищеца в размер, съответен на уважената от тази инстанция част от предявения иск. То се основава на това, че ответникът не е обжалвал първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен до определен размер, и не е поискал по реда на чл. 248 ГПК да бъде изменено решението в частта му за разноските, които са присъдени в полза на ищеца, поради което това произнасяне се е стабилизирало.

В мотивите на въззивното решение е посочено, че с оглед на това, че направеният в него извод се разминава частично с този на съда от първа инстанция, въззивният съд ще се произнесе изцяло по размера на дължимите на ищеца разноски, които са направени както в първоинстанционното, така и във въззивното производство. При определяне на размера на разноските за защита пред първата инстанция обаче въззивният съд не е допуснал да се влоши положението на ищеца, който единствено е обжалвал първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и е отправил искане по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта му за разноските чрез присъждане на по-висок размер на разноските за адвокатско възнаграждение. Той е приел, че тези разноски са в размер, посочен като доказан от първоинстанционния съд, като единствено във връзка с искането на ищеца да не бъде уважавано направеното от ответника възражение за прекомерност на разноските за заплатено от него възнаграждение на адвокат, се е произнесъл дали те не следва да се възложат в тежест на ответника в по-висок размер от този, определен от първоинстанционния съд. Следователно от въззивния съд не е допуснато такова процесуално нарушение при произнасяне по отговорността за разноски, направени в производството пред първа инстанция, което да накърнява правата на ищеца.

Правилен е направеният в обжалваното определение извод за основателност на своевременно заявеното от ответника възражения за прекомерност на разноските за заплатено от ищеца на упълномощения адвокат възнаграждение за защита пред първата и въззивната инстанции.

Преценката на съда за прекомерност на платеното от ищеца адвокатско възнаграждение се извършва по реда, предвиден в нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК в приложимата й редакция, която е тази преди изменението й с ДВ. бр. 17 от 13.02.2026 г., която е в сила към момента, в който са сключени договорите за поръчка с адвоката и е направен разходът за заплащане на уговореното в тях възнаграждение. В нея е предвидено, че когато съдът е сезиран с искане за това от загубилата делото страна, може да намали разноските за заплатено адвокатско възнаграждение, които се възлагат в нейна тежест, при направен извод, че размерът на това възнаграждение не е съответен на действителната правна и фактическа сложност на делото. Съдът не следва да прилага нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК в частта, в която е предвидено, че при направено възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение те не могат да бъдат намалени под минималните размери на възнагражденията, предвидени в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв, която се приема от Висшия адвокатски съвет, който е съсловна организация на адвокатите, защото в тази си част тя противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС съгласно задължителното тълкуване, дадено в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22. Преценката за прекомерност следва да се извърши според съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, като се вземат предвид обстоятелства като вида на спора, интереса на делото, вида и количеството на извършената от адвоката работа за защита на страната в съответното производство.

Първото от обстоятелствата, което е от значение за определяне на правната и фактическа сложност на делото както пред първата, така и пред въззивната инстанция, е, че предмет на разглеждане по него е един осъдителен иск. Трябва да бъде съобразен и материалният интерес, който в първоинстанционното производство е 34 678, 13 лв., а във въззивното производство е в по-нисък размер, защото решението на първата инстанция е обжалвано само частично и е 13 044, 46 лв. В първоинстанционното производство са проведени две съдебни заседания, като не е имало усложнения в процеса на събиране на доказателства. Във въззивното производство също са събирани доказателства чрез назначаване на експертиза, но и в него не са възникнали усложнения в тази връзка. От значение са и действията, извършени в тези производства от упълномощения от ищеца адвокат, които са само по отправяне на писмени искания и становище, без явяване в нито едно от насрочените открити съдебни заседания. С оглед на тези обстоятелства настоящият съдебен състав счита, че размерът на заплатените от ищеца на упълномощения адвокат възнаграждения за защита в първоинстанционното призводство от 6 848, 50лв. и във въззивното производство от 3 148 лв. не съответстват на действителната правна и фактическа сложност на делото и са прекомерни. Те следва да се възложат в тежест на ответника в по-нисък размер от заплатения, който е този, определен от въззивния съд в постановеното от него решение, както следва: в размер на 3 424, 25 лв. за разноски за платено адвокатско възнаграждение за осъществената защита в първоинстанционното производство и в размер на 1 574 лв. за разноски за платено адвокатско възнаграждение за осъществената защита във въззивното производство. Това прави неоснователна подадената от ищеца молба за изменение по реда на чл. 248 ГПК на постановеното по делото решение в частта му за разноските. До този извод е достигнал и въззивният съд в обжалваното определение, поради което то следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 480 от 29.08.2025 г., постановено по в. гр. д. № 582/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Т..

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.