ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3302
гр. София, 22.11.2025г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. Г.
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова т. д. №1273 по описа за 2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Р. Д. Я., чрез адв. Б.Ж. срещу решение №78 от 29.10.2024г., постановено по в. т.д. №120/2024г. по описа на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение №66 от 01.03.2024г., постановено по т. д. №398/2022г. по описа на Окръжен съд - Бургас, като ищецът е осъден да плати на процесуалния представител на ответника адв. в.ие по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАв размер на 8 500 лева и 488.96 лева държавна такса за въззивно обжалване. С първоинстанционното решение е отхвърлен искът на Р. Д. Я. против В. Н. Б., действаща като ЕТ „Орион - В. Н. /в несъстоятелност/, ЕИК[ЕИК], предявен по реда на чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ за установяване съществуването на вземане на ищеца против ответника за сумата от 50 000 евро, представляваща обезщетение за имуществени вреди вследствие на неоснователно наложени обезпечителни мерки в полза на несъстоятелния търговец чрез спиране на изпълнението по изп. дело №116/2020г. по описа на ЧСИ peг. №718, с район на действие ОС - Варна, изразяващи се в предизвикано от обезпеченията намаляване на цената на имота от 150 000 евро на 100 000 евро по сключен с трето лице предварителен договор за продажба от 05.01.2020г. съгласно допълнително споразумение от 25.05.2021г.
Касаторът намира, че обжалваното решение е неправилно - постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени процесуални нарушения и необосновано. Излага доводи, че въззивният съд в нарушение на закона е приел ново доказателство, представено от насрещната страна, като не е дал възможност на ищеца да изрази становище; въпреки липсата на указания в доклада, че не се сочат доказателства за пазарни цени, не е допуснал доказателства за пазарната цена на процесния имот към посочените релевантни дати; постановил е бланкетни мотиви по наведените доводи и възражения и е обсъждал съдебни актове, постановени по други дела, които не са сочени като доказателства. Счита, че изводите на съда са необосновани и противоречащи на закона /чл. 20а и чл. 21, ал. 2 ЗЗД/ и съдебната практика по въпросите относно възможността за причиняване на вреди от неизпълнен предварителен договор. Моли да бъде отменено обжалваното решение и да бъде уважен предявеният иск, като му бъдат присъдени и разноските по делото.
В касационната жалба е инкорпорирана и частна касационна жалба срещу определението на въззивния съд, с което след отмяна на определение №539/21.05.2024г., поправено с определение №549/28.05.2024г. по т. д. №398/2022г. на ОС - Бургас, в частта, с която е отхвърлена молбата на адв.И. З. за изменение на постановеното по делото решение чрез увеличаване на присъденото му адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, е изменено решението, като е осъден ищецът Р. Я. да плати на адв. И. З. вместо 1 000 лева, сумата 8 500 лева адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят твърди, че определеното възнаграждение е прекомерно и не съответства на сложността на делото и цената на иска.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по процесуалноправни въпроси- 1. „Длъжен ли е съдът да се произнася само по въпроси, които са спорни между страните и които са въведени от страните като предмет на делото чрез съответните твърдения, възражения и доводи?”- в противоречие с решение №60104 от 23.12.2021г., гр. д. №1214/2021г. на ВКС, I г. о.; 2. „Длъжен ли е въззивният съд, ако във въззивната жалба се съдържа доказателствено искане, основано на довод за допуснато процесуално нарушение на първоинстанционния съд във връзка с доклада на делото и дадените указания към страните по чл. 146, ал. 2 ГПК, да допусне исканото доказателство, или може да потвърди извода на първоинстанционния съд, направен при нарушение на диспозитивното начало и на чл. 146, ал. 2 ГПК, без да допуска събирането на поисканото от въззивника доказателство?“- в противоречие с ТР №1 от 9.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ВКС, ОСГТК; 3. „Ако съдът е приел представено от насрещната страна ново писмено доказателство - в случая е представен през въззивния съд протокол от проведен въвод в имота, но длъжен ли е, ако насрещната страна не присъства в това заседание, да й даде възможност на основание чл. 8, ал. 3 ГПК, да изрази становище по това доказателство и да гради доводи въз основа на същото?“- в противоречие с решение №157 от 30.03.2012г. по гр. д. №209/2011г. на ВКС., І г. о.; 4.„Следва ли съдът да основе решението си на всички относими към предмета на спора доказателства и то след като обсъди доводите на страните?“- в противоречие с решение №210 от 15.08.2014г. по гр. д. №6605/2013г., ВКС, IV г. о.; 5. „Следва ли мотивите да съдържат обосноваване на изводите на съда по спорните въпроси или е достатъчно съдът да изложи декларативно изводите си без да пояснява логиката на съждението си за достигане на този деклариран резултат на правосъдната си дейност?”- в противоречие с решение №145 от 07.01.2019г. по гр. д. №811/2018г., ВКС, II г. о.; 6. „Длъжен ли е съдът да оповести, че при постановяване на решението ще се вземат предвид от него общоизвестни или служебно известни обстоятелства, за които няма доказателства по делото, или е свободен да запознае страните с този факт едва с решението си?“- в противоречие с решение №95 от 16.06.2016г. по гр. д. №5371/2015г., ВКС, IV г. о. и решение №274 от 13.12.2011г. по гр. д. №1514/2010г., ВКС, II г. о. Сочи и материалноправен въпрос, значим за изхода на спора- 7.„Следва ли при претенция за нанесена вреда да се обсъди това, което ищецът твърди, че вредоносното действие е причинило пряко като факт, или е възможно без такава преценка да се правят изводи относно това дали вредата е нанесена вследствие на действието на ответника?”- като поддържа, че е налице противоречие с ТР №3 от 12.12.2012г. по тълк. д. №3/2012г., ВКС, ОСГТК.
Относно основанията за допускане на касационно обжалване на инкорпорираното във въззивното решение определение, с което след отмяна на първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК е изменено решението на първата инстанция в частта за разноските, като е присъдено адв. в.ие в размер на 8500 лева за безплатната адвокатска помощ, оказана на ответника, се сочи правен въпрос- „Следва ли това произнасяне по частната жалба на насрещната страна да се мотивира, както и да се обсъдят доводите на доверителя ми, че такъв размер на хонорара противоречи на практиката на Съда на ЕС, съобразена при постановяван на първоинстанционното решение в тази част относно разноските?“. Жалбоподателят поддържа, че определението /неправилно посочено като решението/ противоречи на решение №145 от 07.01.2019г. по гр. д. №811/2018г. на ВКС, II г. о., както и на решението на СЕС по дело С-438/22.
Ответникът В. Н. Б., действаща като ЕТ „Орион - В. Н. /в несъстоятелност/, ЕИК[ЕИК], чрез адв.З. оспорва касационната жалба, като излага доводи за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационното обжалване. Счита, че обжалваното решение е правилно - законосъобразно и обосновано, съобразено със съдебната практика, поради което следва да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗА.
Синдикът на ЕТ „Орион - В. Н. /в несъстоятелност/ - Д. М. оспорва касационната жалба. Излага доводи за неоснователността на оплакванията за допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, като моли, ако бъде допуснато до касационен контрол, въззивното решение да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ за установяване съществуването на неприето в производството по несъстоятелност на В. Н. Б., действаща като ЕТ „Орион - В. Н. /в несъстоятелност/, ЕИК[ЕИК] вземане на Р. Д. Я. за сумата 50 000 евро, представляваща обезщетение за имуществени вреди вследствие на неоснователно наложени обезпечителни мерки в полза на несъстоятелния търговец чрез спиране на изпълнението по изп. дело №116/2020г. по описа на ЧСИ peг. №718, с район на действие ОС - Варна, въззивният съд възприема изцяло установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Решаващият състав сочи, че в исковата молба са наведени твърдения, че допуснатите по посочените съдебни дела обезпечителните мерки - спиране на провеждано от ищеца принудително изпълнение по изп. дело №116/2020г. по описа на ЧСИ peг. №718 с район на действие ОС - Варна относно предаване на дворно място с площ 2769 кв. м., ведно с две постройки, с административен адрес [населено място], район Приморски, ул. „25-та“, са довели до процесните имуществени вреди, изразяващи се в намаляване на цената на имота от 150 000 евро на 100 000 евро по сключен с трето лице предварителен договор за продажба на този имот от 05.01.2020г. съгласно допълнително споразумение от 25.05.2021г. Ищецът твърди, че до сключване на окончателен договор не се стигнало, тъй като предварителният договор е развален от купувача В. с уведомление от 23.07.2021г. Сочи, че поради развалянето на договора е платил неустойка в размер на 4 871 евро /9 500 лева/. Тази сума се явява вреда за него, като вземането му спрямо ответника за обезщетение в размер на 9 500 лева е признато с влязло в сила решение по в. т.д. №151/2023 г. на АС - Бургас.
Съдът съобразява, че самият ищец заявява, че това е второ намаляване на цената. Приема, че първото е извършено със споразумение от 25.11.2020г., когато първоначално уговорената сума по предварителния договор е редуцирана от 205 000 евро до 150 000 евро. Това намаляване на цената със сумата 65 000 евро е провокирано от друго спиране на принудителното изпълнение за възстановяване на фактическата власт на ищеца върху имота, като е предявено и отделно вземане срещу ответника за вреди в размер на 65 000 евро. Съдът констатира, че съществуването на това вземане е отречено с решение по търговско дело №397/2021г. на ОС-Бургас, потвърдено с решение по в. т.д. №219/2022г. на АС - Бургас, недопуснато до касационно обжалване по т. д. №1034/2023г. на ВКС, І т. о., които актове са постановени по дела, развили си с участието на страните в настоящото производство и са оповестени в ЕПЕП.
Въззивният съд счита, че намаляването на цената по разваления предварителен договор не може да бъде окачествено като вреда за ищеца – продавач, тъй като той си е запазил собствеността върху имота. Цената по предварителното съглашение, чието действие е било преустановено, не е критерий за пазарната оценка. Подчертава, че твърдение за евентуално намаляване на пазарната стойност на имота не е било надлежно въведено по делото, респ. не е станало част от предмета на спора. Излага и допълнителен довод, че предвид актуалната икономическата ситуация в страната, не може да се приеме, че процесният имот се е обезценил след развалянето на предварителния договор.
Доколкото не са релевирани други вреди, настъпили поради необоснованото забавяне на воденото от ищеца принудително изпълнение за възстановяване на фактическата власт върху имота му, решаващият състав намира исковата претенция изцяло неоснователна.
Въззивното решение е валидно, като няма основание за допускането му до касационно обжалване за проверка за вероятна недопустимост.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното
дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е изложил подробни оплаквания за противоречието на въззивното решение с цитираната практика на ВКС, но не е поставил правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.
Първите два процесуалноправни въпроси не отговарят на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обуславящи изхода на спора. Същите са поставени във връзка с оплакването на касатора за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения - обсъждане на невъведено от страните твърдение относно пазарната цена на процесния недвижим имот, неразпределена доказателствена тежест за това твърдение и отказ за допускане на доказателства по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК за неговото доказване във въззивното производство. За да отрече съществуването на претендираното от ищеца вземане за обезщетение за вреди от неоснователно наложено обезпечение - спиране на изпълнението по изп. дело за въвод във владение на ищеца по отношение на процесния имот, които вреди се изразяват в намаляване на цената по предварителния договор за продажба на този недвижим имот, въззивният съд, на първо място приема, че предварителният договор е развален, а на следващо място- че правото на собственост върху имота е останало в патримониума на ищеца - продавач. Въпреки крайно лаконичните мотиви, решаващият състав е стигнал до извод, че само по себе си намаляването на продажната цена по предварителен договор, който е развален, не съставлява пропусната полза за продавача. Акцентирал е на твърденията на ищеца в исковата молба относно вида на вредите и начина на формиране на претенцията за обезщетение за вреди, като изрично е посочил, че твърдение за понижаване на пазарната цена на имота след развалянето на предварителния договор, респ. осуетена възможност за получаване на по-високата цена, договорена с предварителния договор, няма въведено в процеса и не е част от предмета на спора. В този смисъл, допълнително изложените мотиви за липса на обезценка, основаващи се на „актуалната икономическа ситуация в страната“, не са решаващи за крайните изводи на съда за неоснователност на иска, респ. поставените във връзка с тях правни въпроси не са обуславящи изхода на спора.
Третият процесуално правен въпрос не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като не е съобразен с процесуалните действия на съда и мотивите на решението. Въззивният съд в открито съдебно заседание е приел ново писмено доказателство за установяване на новонастъпило обстоятелство /след края на устните състезания в първоинстанционното производство/, т. е. приел е писмено доказателство в хипотезата на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК. В касационната жалба няма оплакване за допуснато процесуално нарушение при даването на ход на делото в отсъствието на въззивника - ищец или негов представител, нито за нарушение на чл. 266, ал. 2 ЗЗД. Касаторът не обосновава и допълнителната предпоставка за допускане на решението до касация по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като с решение №157 от 30.03.2012г. по гр. д. №209/2011г. на ВКС., І г. о е прието, че неотлагането на делото при неявяване на страната или нейния пълномощник при наличие на препятствие, което не могат да отстранят, е съществено процесуално нарушение, водещо до лишаване от право на защита. В конкретния случай не се твърди, че въззивникът - ищец или неговият представител не са се явили в откритото съдебно заседание, в което е представено и прието новото доказателство, поради наличие на препятствие, което не са могли да отстранят.
Четвъртият и петият от поставените процесуалноправни въпроси относно задълженията на въззивния съд да изложи мотиви като обсъди доводите и възраженията на страните относно релевантните факти не могат да обосноват допускане на въззивното решение до касационен контрол. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, включително цитираното от касатора решение по чл. 290 ГПК, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, като дължи преценка на правнорелевантните факти след анализ на доказателствата, както и произнасяне по своевременно заявените възражения и доводи на страните. В случая въззивният съд е обсъдил релевантните доказателства, включително строителните книжа, свидетелските показания, заключенията на съдебните експертизи, като е посочил кои факти счита за установени и кои не. Независимо от твърде лаконичните мотиви, въззивният съд е изложил своите аргументи по релевантните факти, респ. е намерил за неоснователни доводите на на касатора за неправилност на изводите на първоинстанционния съд.
Шестият процесуалноправен въпрос не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обуславящ за изхода на спора. Вярно е, че въззивният съд е посочил в своите мотиви съдебните актове, постановени по друг спор между същите страни при наличие на общи правопораждащи факти, без да постанови определение по чл. 155 ГПК. Независимо от изложеното, като взе предвид, че решаващият състав не е формирал своите изводи за неоснователност на иска въз основа на силата на пресъдено нещо по този спор, ВКС намира, че поставеният въпрос не е решаващ и отговорът не би довел до различен изход на делото.
Седмият материалноправен въпрос не е съобразен с изложените от въззивния съд мотиви и не отговаря на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да стигне до извод, че не се доказва ищецът да е претърпял описаните имуществени вреди, съдът анализира именно твърденията в исковата молба, вкл. относно вида и размера на вредите, т. е. в какво се изразяват и начина по който са определени. Решаващият състав приема, че намаляването на цената по предварителния договор не представлява имуществена вреда за продавача, тъй като този договор е развален и не е сключен окончателен договор, респ. процесният имот не е отчужден /останал е в патримониума на ищеца, като част от неговото имущество/. Следва да се отбележи, че пропуснатите ползи като вид имуществени вреди представляват неосъществено увеличаване на имуществото /увеличаване на активите или намаляване на пасивите/. Въззивният съд, въпреки лаконичността си, стига до извод, че договарянето на по-ниска цена от първоначалната по предварителен договор, който в последствие е развален и не е сключен окончателен договор за продажба, не представлява неосъществено увеличаване на активите на продавача - той не е прехвърлил своя имот срещу по-ниска /нееквивалентна цена/.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА на процесуалния представител на ответника адв.З. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 1 500 лева. Същото е съобразено с фактическата и правна сложност на делото в касационната инстанция, предвид оплакванията в касационната жалба и посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания за допускане на въззивното решение до касационен контол; извършените процесуални действия /отговор на касационна жалба/, приключването на производството с определение по чл. 288 ГПК, без провеждане на открито съдебно заседание.
По отношение на частната касационна жалба:
С обжалваното определение на въззивния съд е отменено определение №539/21.05.2024г., поправено с определение №549/28.05.2024г. по т. д. №398/2022г. на ОС - Бургас, в частта, с която е отхвърлена молбата на адв.И. З. за изменение на постановеното по делото решение чрез увеличаване на присъденото му адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, и е изменено решението, като е осъден ищецът Р. Я. да плати на адв. И. З. вместо 1 000 лева, сумата 8 500 лева адвокатско възнаграждение. Касаторът поставя процесуалноправен въпрос – за задължението на въззивния съд да изложи мотиви, като обсъди доводите на страните. Въпросът е обуславящ изводите на въззивния съд, като касаторът обосновава и допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК - противоречие с практика на ВКС. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд следва да изложи мотиви, като обсъди относимите доводи и възражения на страните. В производството по частни жалби въззивният съд действа като пълен въззив и е длъжен да се произнесе по законосъобразността на обжалвания съдебен акт, като изложи мотиви по всички релевантни обстоятелства.
В нарушение на своите задължения, въззивният съд не е обсъдил релевантните за определяне на възнаграждението по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА факти и обстоятелства, като единственият му довод, за да отмени първоинстанционното определение и да постанови изменение на решението на окръжния съд в частта за разноските чрез увеличаване на възнаграждението на процесуалния представител на ответника до поискания размер /8 500 лева/, е че „претендираното възнаграждение се равнява на минимума по Наредба №1 от 9 юли 2004г. на ВАС, която продължава да бъде ориентир за цените на адвокатските услуги“.
Трайната и непротиворечива е съдебна практика по приложението на чл. 38, ал. 2 ЗА – опредения по ч. т.д. №562/2025г., ВКС, ІІ т. о., ч. т.д. №516/2025г., ВКС, ІІ т. о. и др. Определянето на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА е изключително правомощие на съда, който следва да съобрази множество фактори, вкл. фактическата и правна сложност на делото, цената на иска, извършените от страните процесуални действия, броя на съдебните заседания. Съдът не е обвързан от посочения от самия адвокат в списъка по чл. 80 ГПК размер, тъй като в случая не е налице договорено и изплатено адвокатско възнаграждение от страната, а оказване на безплатна правна помощ в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Въведеното правило, че съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2, т. е. че не може да определи по-нисък размер от определения с Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от Висшия адвокатски съвет, представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. По изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА в частта, препращаща към чл. 36 ЗА, респ. към Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага.
Предвид изложеното, настоящият състав приема, че с оглед фактическата и правна сложност на делото, образувано по иск за имуществени вреди от неоснователно наложени обезпечителни мерки; цената на иска /97 791.50 лева/; извършените процесуални действия /при съобразяване и на обстоятелството, че ответникът е представляван по делото не само от адв.З., подал отговор на исковата молба, уточнителна молба относно доказ. искания, писмена защита, но и от адв.Ч., подал отговора на допълнителната искова молба, както и от адв.С., явявала се в откритите съдебни заседания заедно с адв.З./, броя на откритите съдебни заседания, на процесуалния представител на ответника адв.З. следва да бъде определено и присъдено адвокатско възнаграждение в размер от 4 500 лева. С оглед изложеното искането му на основание чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските е частично основателно до сумата 4 500 лева.
Предвид горното обжалваното определение на въззивния със следва да бъде отменено в частта, с която е присъдено на адв.З. адв. в.ие за първоинстанционното производство над сумата от 4 500 лева до сумата 8 500 лева. В останалата част определението е правилно и следва да бъде потвърдено.
Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №78 от 29.10.2024г., постановено по в. т.д. №120/2024г. по описа на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение №66 от 01.03.2024г., постановено по т. д. №398/2022г. по описа на Окръжен съд - Бургас.
ДОПУСКА касационно обжалване на определение, инкорпорирано в решение №78 от 29.10.2024г., постановено по в. т.д. №120/2024г. по описа на Апелативен съд - Бургас, с което след отмяна на определение №539/21.05.2024г., поправено с определение №549/28.05.2024г. по т. д. №398/2022г. на ОС - Бургас, в частта, с която е отхвърлена молбата на адв.И. З. за изменение на постановеното по делото решение чрез увеличаване на присъденото му адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, е изменено решението, като е осъден ищецът Р. Я. да плати на адв. И. З. вместо 1 000 лева, сумата 8 500 лева адвокатско възнаграждение.
ОТМЕНЯ определение, инкорпорирано в решение №78 от 29.10.2024г., постановено по в. т.д. №120/2024г. по описа на Апелативен съд - Бургас, в частта, с която след частична отмяна на определение №539/21.05.2024г., поправено с определение №549/28.05.2024г. по т. д. №398/2022г. на ОС - Бургас, е изменено решение №66 от 01.03.2024г., постановено по т. д. №398/2022г. по описа на Окръжен съд - Бургас в частта за разноските, като е осъден ищецът Р. Д. Я. да плати на адв. И. К. З. сумата над 4 500 лева до присъдения размер от 8 500 лева – адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, пр. 2 ЗА и ОТХВЪРЛЯ молбата на адв. И. З. по чл. 248 ГПК в частта, с която се претендира присъждане на адв. в.ие на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, пр. 2 ЗА за сумата над 4 500 лева.
ПОТВЪРЖДАВА определението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, Р. Д. Я., ЕГН [ЕГН] да плати на адв. И. К. З.- процесуален представител на ответника в касационното производство, сумата 1 500 лева - адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, пр. 2 ЗА.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.