РЕШЕНИЕ

№ 742

София, 09.12.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове: Веселка Марева

Емилия Донкова

при секретаря Д. Т. като изслуша докладваното от съдията Е. Д. гр. д. № 2946/2024 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 1894 от 15.04.2025 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 395 от 12.12.2023 г., постановено по въззивно гр. д. № 180/2022 г. на Кюстендилския окръжен съд, поправено с решение № 82 от 10.04.2024 г., в частта, с която са отхвърлени предявените от И. Р. Г. и А. Р. С. срещу К. А. И. установителни искове за собственост върху 1/2 ид. ч. от сграда с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място] и е отменен нотариален акт № 55/05.12.2019 г., в частта, с която ответникът е признат за собственик на същата идеална част от сградата, по касационната жалба на И. Р. Г..

С цитираното определение по чл. 288 ГПК не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място] и е отменен нотариален акт № 55/05.12.2019 г., в частта, с която същият е признат за собственик на 1/2 ид. ч. от имота, по касационната жалба на К. А. И..

Жалбоподателката И. Р. Г. иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен в частта, с която са отхвърлени исковете - касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението в описаната част, като постановено при нарушение на материалния закон, както и за необоснованост, поради което се иска същото да бъде отменено и вместо него да се постанови касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове да бъдат уважени.

Ответникът по касация К. А. И. счита, че касационната жалба е неоснователна. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител адв. А. А., прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане.

С определение от 24.09.2025 г. е оставено без уважение искането на С. К. С. за заменянето в касационното производство на ответника по касация К. А. И.. В молбата, с която е било направено искането, са изложени твърдения, че в хода на касационното производство е настъпило правоприемство, като на 17.06.2025 г. с две сделки последният му е прехвърлил правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], ведно с 1/2 ид. ч. от находящите се в него сгради с идентификатор **** и ****. Прието е, че съгласно нормата на чл. 226, ал. 2 ГПК приобретателят може да замести своя праводател само при условията на чл. 222 ГПК – със съгласието на двете страни, които не са налице в настоящата хипотеза. В производството пред касационната инстанция не може да се допусне и встъпване, респективно привличане на трето лице – помагач. В открито съдебно заседание на 30.09.2025 г. е оставено без уважение искането на ответника по касация за отмяна на цитираното определение, тъй като чл. 226, ал. 2 ГПК допуска заменянето на страна в процеса само при съгласие и на двете страни, а в случая такова не е изразено от И. Г. и А. С..

Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ гражданско отделение, като разгледа жалбата, приема за установено следното:

Производството е образувано по предявени установителни искове за собственост на 1/2 ид. ч. от процесния имот и сграда с идентификатор ****, представляваща двуетажна еднофамилна жилищна сграда със застроена площ 62 кв. м. Ищците са изложили твърдения, че притежават право на собственост върху описаната идеална част на основание договор за дарение от 1975 г., като дарители са техните родители, а праводателите им са се легитимирали с нотариален акт от 1925 г. Посочили са, че ответникът също притежава право на собственост върху 1/2 ид. ч. по силата на договор за дарение от 1991 г. През 2019 г. той се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на основание давностно владение върху тяхната идеална част от имота и сградата. Направено е искане за отмяна на същия, в частта, с която е удостоверено правото върху притежаваната от тях идеална част.

Ответникът е оспорвал исковете, като е възразил, че праводателите на ищците не са били собственици. Посочил е, че е придобил правото на собственост върху целия имот и сграда на основание придобивна давност.

Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:

Установява се от договор за дарение от 1975 г., че В. и Р. И. са прехвърлили на дъщерите си А. и И. Р. С. /И./ правото на собственост върху собствената си 1/2 ид. ч. от парцел *-* в кв. 327 по плана на [населено място], ведно със същата идеална част от находящата се в него паянтова жилищна сграда. Дарителите са се легитимирали с нотариален акт № 1220/1925 г. за покупко-продажба, с който Р. С. и Н. И. са закупили къща в [населено място] с описано дворно място.

Видно от договор за дарение от 1991 г., със същия А. В. И. и Л. В. М. са прехвърлили на К. А. И., син на първия дарител и племенник на втората дарителка, право на собственост върху 1/2 ид. ч от дворно място, съставляващо парцел *-* в кв. 327 по плана на [населено място], с площ 310 кв. м., заедно с 1/2 ид. ч. от находящите се в него „паянтова жилищна сграда и жилищна пристройка“. Дарителката Л. М. си е запазила „правото на обитаване в жилищната пристройка до края на живота си“.

С констативен нотариален акт № 55/05.12.2019 г., т. 3, н. д. № 455, издаден въз основа на обстоятелствена проверка, ответникът е признат за собственик по давностно владение на 1/2 ид. ч. от имота и от сграда с идентификатор ****-еднофамилна жилищна сграда със застроена площ 62 кв. м.

По делото е установено, че източната част на процесната сграда е била премахната през 2013 г. въз основа на издадено предписание до всички съсобственици. В административното производство ответникът е посочил документът за собственост на ищците /нотариалният акт от 1975 г./. Данъци за сградата са заплащани от всички съсобственици.

Според изслушаната техническа експертиза във въззивното производство сградата е съществувала към 1909 г. В графичната извадка на плана от 1965 г. е била нанесена двуетажна паянтова сграда с жилищно предназначение, с два отделни входа – от източната и от западната страни на сградата. Първоначално в кадастралната карта от 2008 г. са заснети 2 самостоятелни сгради с идентификатори **** и **** /на скица от 2013 г./, като впоследствие тази с идентификатор **** е заличена /скица от 2019 г./. При огледа е установено, че последната е частично премахната: премахнато е външното стълбище за втория етаж и част от входно антре, а останалата част е необитаема.

Според показанията на свидетеля Г. /съпруг на ищцата И. Г./ имотът се е ползвал от съпругата му и сестра й като склад за дървен материал, керемиди, камъни. Свидетелят възпроизвежда факта, че съпругата му и сестра й са ползвали къщата до 2013 г., когато се е разцепила. Ответникът не се е противопоставял, че в имота има складиран дървен материал. Свидетелят А. Д. през 2013 г. е съборил стената на къщата, за което му е платил първия свидетел, като е подредил здравите керемиди на двора. Свидетелят Р. Д. възпроизвежда факта, че преди 15 г. е искал да купи мястото от свидетеля Г., за да си направи гараж, но той му е казал, че е съсобствено. Къщата се е саморазрушила. Свидетелят Г. е наел А. Д. да събори опасния участък от къщата. В другата половина от къщата живее К. И..

Свидетелят А. /съсед/ е посочил, че в имота живее само К. И.. Той поддържа целия имот. Не е виждал в имота ищците, нито първия свидетел. Според свидетеля част от къщата се е срутила. Според свидетелката М. /съсед/ ответникът живее в къщата; другата половина от сградата се е срутила, като в срутената част никой не е живял. Лелята на К. И. е живяла в къщата до смъртта си. Преди 40 години бащата на ответника е боядисал къщата. През последните десет години К. И. я поддържа. Свидетелят К. преди година е помогнал на ответника да разчисти двора; от него знае, че имотът е съсобствен с други хора, които не живеят там. В имота е живяла лелята на ответника. Къщата е полусрутена, почти цялата. Според показанията на този свидетел единствено ответникът се грижи за имота.

Във въззивното производство съдът е преценил за необходимо да изслуша повторно свидетелите на ответника /А. и М./. От този разпит не се установяват факти, различни от възпроизведените от тях в първоинстанционното производство.

В обжалваното въззивно решение е прието, че първоинстанционният съд е направил обоснован и законосъобразен извод, че ответникът не е придобил права върху дворното място на основание давностно владение. Ищците не са изгубили правото си на собственост върху 1/2 ид. ч. от него. По отношение на сградата е възприето, че ползването й е било разпределено /въз основа показанията на свидетеля Г./, като ползваната от ищците източна половина от нея е била разрушена. Ответникът е придобил по давност западната част от сградата. Обоснован е извод, че ищците не притежават право на собственост върху нея.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК с цел проверка дали не е очевидно неправилен изводът на въззивния съд, че е било разпределено ползването на процесната жилищна сграда, както и че ползваната от ищците част е била именно разрушената. В определението по чл. 288 ГПК е констатирано и наличието на вътрешно противоречие в мотивите на обжалвания акт по отношение извода за неоснователност на исковете и отмяната на нотариалното удостоверяване в полза на ответника за 1/2 идеална част от сградата.

По основателността на касационната жалба.

Изводът на въззивния съд, че между страните е било разпределено ползването на процесната жилищна сграда, както и че ползваната от ищците част е била именно разрушената, е очевидно неправилен. По делото не се установява фактическо разделяне на съсобствения имот и то по възприетия начин. Съгласно тълкувателно решение № 1/2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, когато съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части, като е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. При позоваване на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението си да владее техните идеални части за себе си. Действията, доказващи такова намерение, трябва да показват по явен и недвусмислен начин, че се отрича владението на останалите съсобственици. Тези действия следва да се манифестират пред тях и да се доведат до знанието им.

Въз основа на обсъдените писмени и гласни доказателства не може да се направи заключение за осъществяване на въведеното от ответника придобивно основание. Действията, с които съсобственикът превръща държането на чуждите идеални части във владение за себе си, могат да бъдат различни, но във всеки отделен случай обстоятелствата, установяващи преобръщане на владението, следва да бъдат доказани конкретно. Необходимо е да се посочи, че не е достатъчно едно лице да ползва имота според неговото предназначение, да поддържа и ремонтира същия, за да се приеме, че упражнява фактическа власт с намерение за своене.

В обобщение, не се установява извършването на действия от ответника, чрез които да е демонстрирано завладяването на правата на ищците.

Обжалваното решение е неправилно, тъй като въззивният съд е приел, че се установява упражняване на явно и несъмнено владение от ответника, което е довело до придобиване по давност на притежаваната от ищците идеална част от сградата. Преценени в съвкупност действията на ответника не обективират намерение за своене.

С оглед на изложеното по-горе следва да се приеме, че като е отменил първоинстанционното решение, в частта, с която предявените искове за установяване принадлежността на правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от сградата са били уважени и е постановил ново по същество за отхвърлянето им, въззивният съд е постановил неправилно решение. То следва да се отмени при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК - необоснованост на фактическите и правни изводи относно неоснователността на предявените искове, довели и до нарушение на материалния закон. На основание чл. 271, ал. 3 ГПК решението следва да се отмени и по отношение на А. Р. С. като необжалвал другар на жалбоподателката. Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се реши по същество от ВКС съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. Предявените искове подлежат на уважаване.

Въззивното решение следва да бъде оставено в сила в частта, с която е отменено нотариалното удостоверяване в полза на ответника по касация за признаване правото му на собственост върху 1/2 ид. ч. от сградата. Отмяната на нотариалното удостоверяване е последица от уважаването на предявените установителни искове за описаната идеална част. В тази част обжалваното решение е правилно по своя резултат, независимо от изложените мотиви.

С оглед изхода на спора ответникът по касация дължи на жалбоподателката Г. заплащане на направените разноски в касационното производство в общ размер от 680 лв. /за държавна такса и адвокатско възнаграждение/, както са претендирани от нея и съгласно представения списък по чл. 80 ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 395 от 12.12.2023 г., постановено по въззивно гр. д. № 180/2022 г. на Кюстендилския окръжен съд, поправено с решение № 82 от 10.04.2024 г., в ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от И. Р. Г. и А. Р. С. срещу К. А. И. установителни искове за собственост върху 1/2 ид. ч. от сграда с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място] и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от И. Р. Г. и А. Р. С. срещу К. А. И. установителни искове за собственост, че ищците са собственици на 1/2 ид. ч. от сграда с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място], със застроена площ 62 кв. м., брой надземни етажи 2, предназначение: жилищна сграда – еднофамилна, находяща се в поземлен имот с идентификатор ***, с адрес: [населено място], [улица], с площ 330 кв. м., парцел *-* в кв. 327 по предходен план, на основание договор за дарение, сключен с нотариален акт № 187, т. 10, н. д. № 3201/4.12.1975 год.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в ЧАСТТА, с която е отменен нотариален акт № 55/05.12.2019 г., т. 3, н. д. № 455 от 2019 г. на нотариус М. М., за признаване на К. А. И. за собственик на 1/2 ид. ч. от описаната по-горе сграда, на основание давностно владение.

Осъжда К. А. И. от [населено място], [улица], да заплати на И. Р. Г., със съдебен адрес: [населено място], [улица], адв. А. Т., сумата 680 лв. /шестотин и осемдесет лева/, представляваща направени разноски в касационното производство.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.