ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 6026

София, 23.12.2025 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 2852 по описа за 2025 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Р. Б. чрез П. Е. – прокурор при Апелативна прокуратура, [населено място] и по насрещна въззивна жалба на В. С. Ц., чрез адв. Ч. против решение № 392/02.04.2025 г., поправено с решение № 673/22.05.2025 г., постановени по в. гр. д. № 2608/2024 г. по описа на Апелативен съд София.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу въззивно решение, което подлежи на обжалване. Насрещната касационна жалба е подадена в срока по чл. 287, ал. 2 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което подлежи на обжалване.

Касаторът - ответник обжалва въззивното решение в частта, с която като е отменено и потвърдено частично решение № 4056 от 05.07.2024 г. по гр. д. № 270/2024 г. на Софийски градски съд, касаторът е осъден да заплати на В. С. Ц., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 30 000 лева /като разлика над присъдените 5 000 лв. до 35 000 лв./ - обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие на незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 353д, ал. 3, вр. ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, което е приключило с оправдателна присъда по нохд № 1363/2019 г. на Районен съд Ямбол, ведно със законната лихва, считано от 20.07.2023 г. до окончателното изплащане.

Излагат се доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 236, ал. 2 ГПК и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД, с неизвършване на преценка на всички обстоятелства, имащи значение при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и връзката им с повдигнатото обвинение, което е довело до неправилно определяне на обема и интензивността на търпените вреди, респ. и на техния паричен еквивалент и с необосновано присъждане на обезщетение за вреди, за които липсват доказателства да са в пряка причинно-следствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение, както и с липса на ясни и точни мотиви, в които да изложени исканията и възраженията на страните, преценката на събраните по делото доказателства, фактическите констатации и правните изводи на съда. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се повдигат въпросите за задължението на въззивния съд да извърши цялостна преценка на конкретните факти и обстоятелства, които са от значение за дължимия размер на обезщетението; за приложението на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ; какво следва да е съдържанието на мотивите на съдебния акт. Поддържа се, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК; по втория въпрос – със съдебната практика на ВКС, обективирана в решения по гр. д. № 2946/2014 г. на IV г. о., по гр. д. № 363/2018 г. на IV г. о., по гр. д. № 3528/2018 г. на III г. о.; по третия въпрос – със съдебната практика на ВКС, обективирана в решения по т. д. № 1838/2023 г. на II т. о., по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о. и по гр. д. № 4190/2014 г. на IV г. о. По отношение на последния въпрос бланкетно се поддържа и допълнителният критерий на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На последно място касаторът твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Насрещната страна - В. С. Ц., чрез адв. Ч., е депозирала отговор на касационната жалба, в който е изложено становище, че не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че наведените в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, са неоснователни.

С насрещната касационна жалба се обжалва въззивното решение в частта, с която като е потвърдено решение № 4056 от 05.07.2024 г. по гр. д. № 270/2024 г. на Софийски градски съд, искът на В. С. Ц. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, е отхвърлен за разликата над 35 000 лв. до пълния предявен размер от 80 000 лв. Според касатора-ищец, въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението, на основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е формулиран въпрос за приложението на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Поддържа се, че е налице и основанието на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с доводи за допуснато нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД и явна необоснованост.

За да отмени частично решението на първоинстанционния съд и да увеличи размера на обезщетението за неимуществени вреди от 10 000 лв. на 35 000 лв., въззивният съд е приел за установено, че страните нямат спор по фактите и те са следните: на 25.05.2018 г. по ДП № 43/2017 г. на ищеца е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 353, ал. 1, вр. ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1, чл. 20, ал. 2 НК; наказателното производство е приключило на 20.07.2023 г. с влязла в сила оправдателна присъда по нохд № 1363/2019 г. по описа на Районен съд Ямбол; при първото разглеждане на делото, с присъда от 16.7.2019 г. по нохд № 716/2018 г., ищецът е признат за виновен и осъден на „лишаване от свобода“ за срок от една година, отложено от изтърпяване на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от една година и му е наложена глоба в размер на 5 000 лв.; така постановената присъда е отменена от въззивния съд и делото е върнато за ново разглеждане от първата инстанция; през периода от повдигане на обвинението до оправдателната присъда, на ищеца е била наложена мярка за неотклонение „подписка“; ищецът е инженер-химик по професия; към датата на повдигане на обвинението е собственик и управител на „Контининвест“ ООД - дружество, занимаващо се с производство и доставка на химически продукти, като обвинението е свързано именно със специфичната дейност на дружеството; За установено е прието, че движението на наказателното производство е било медийно отразено на местно ниво – вестник „Н.“, както и в сайтове „Я. прес“ и „Радио 999“. При съобразяване на приетите по делото медицински документи и изслушаните по делото заключения на съдебно-медицинска и съдебно-психиатрична експертизи, въззивният съд е приел, че повдигането на обвинението е предизвикало силен стрес у ищеца, като през м. май 2018 г. му е поставена диагноза „артериална хипертония“ и е започнато медикаментозно лечение; ищецът е променил драстично начина си на живот-оттеглил се е от трудова дейност и е заживял сам, тъй като е изпитвал срам, чувство за несправедливост; преживял е психичен стрес след повдигане на обвинението; към настоящия момент у ищеца персистират последици в психологичен план - ситуативна тревожност, раздразнителност, преживявания на срам и вина, както и за понесена несправедливост и ощетеност поради претърпени загуби в семеен, здравословен и професионален план. От събраните по делото гласни доказателствени средства е приел за установено, че ищецът е бил безспорен авторитет сред служителите и работниците на дружеството, което създал през 1994 г., но след повдигане на обвинението станал затворен и угрижен и трудно понесъл факта, че е изгубил възможност да осъществи професионалните си планове, свързани с дружеството.

При така установените факти и обстоятелства, въззивният съд е приел от правна страна, че е налице фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като спорен между страните е единствено въпросът за размера на дължимото обезщетение, като и двете страните поддържат, че то е несправедливо. Стъпвайки на задължителните указания, дадени в т. II на Постановление № 4/68 г. на ВС относно понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, доразвити в съдебната практика на ВКС, е приел че за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно наказателно преследване, следва да се вземат предвид данните за личността на увредения, за предишни осъждания, за начина му на живот обичайната среда; за тежестта на престъплението, за което му е повдигнато обвинението; за продължителността на наказателното производство и наложените мерки за процесуална принуда; за отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; за разгласата и отзвука, който обвинението е имало в обществото; налице ли е засягане на здравословното му състояние и ако има такова - трайно ли е увреждането и каква е медицинската прогноза за развитието му, както и обществено – икономическите условия в страната и стандарта на живот. При отчитане на посочените критерии, съдът е длъжен да определи обезщетение само за тези имуществени вреди, които са в пряка-причинна връзка с увреждането.

Въззивният съд е приел, че в конкретния случай, доколкото обвинението е било свързано с професионална дейност на ищеца, следва при определяне на обезщетението да се има и предвид и обстоятелството, че лицето е вложило време и усилия да получи специфично образование и да се реализира в съответната специалност, т. е. в тези случаи обвинението засяга не само честта и достойнството му, но и неговия професионален живот. Оттеглянето на ищеца от трудова дейност в момент преди навършване на пенсионна възраст, следва да бъде изследвано в контекста на цялостните му преживявания през процесния период от шест години, в които той е имал качеството обвиняем и подсъдим. Според въззивният съд, извън преценката на първата инстанция е останал факта, че първоначалната присъда е била осъдителна, както и факта, че незаконното обвинение е засегнало едно амбициозно лице, притежаващо съответен ценз за работата, която е изпълнявало в изграденото от него предприятие с много на брой служители и работници, т. е. обвинението е имало силно отражение спрямо ищеца и в социално отношение. В тази връзка, съдът е приел, че оттеглянето от професионална дейност не е следствие на личен и осъзнат в спокойно състояние избор на ищеца, а е такъв, направен в състояние на продължителен стрес, довел до социална изолация. За вредите, нанесени на личността, чиято професионална изява е напълно прекъсната и невъзвратима, отговорността е на ответника, тъй като тези вреди са пряка и непосредствена последица от повдигнатото незаконно обвинение, поддържано в продължение на шест години, който срок се явява значителен за кариерата на лицето, когато то е на 67 години, т. е. в последните му активни години. При определяне на обезщетението за вреди, изразяващи се в накърняване на професионалната чест и достойнство, когато те са изграждани в продължителен период и имат специфичен характер, унифицираният критерий на икономическите условия в страната, не може да бъде водещ. В този случай, водещи са последиците, настъпили за конкретната личност и неговата професионална реализация - последната е била прекратен по причина на незаконното обвинение за престъпление, свързано с професионална дейност на ищеца. При преценка на така установените релевантни за спора обстоятелства, въззивният съд е приел, че обезщетение в размер на 35 000 лв. е справедливо и достатъчно да репарира претърпените от ищеца вреди.

При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

Макар и повдигнатите въпроси да покриват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, те нямат претендираното от касатора значение, тъй като по отношение на тях не се разкрива сочения допълнителен селективен критерий – противоречие със задължителна и казуална практика на ВС и ВКС. Въззивният съд не е нарушил разясненията, дадени в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., според които при определяне размера на обезщетението следва да се посочат, обсъдят и оценят конкретно установените по делото обстоятелства и в мотивите към решението, съдът следва да посочи конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В конкретния случай, при определяне размера на неимуществените вреди въззивният съд е взел под внимание и е преценил всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите на решението е изложил кои са тези обстоятелства и значението им за размера на обезщетението. Противно на доводите на касатора, въззивният съд не е допуснал и нарушение на постановките на т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК, според които въззивният съд дължи самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция фактически и доказателствен материал и въз основа на тях формира собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Следва да се посочи, че при условията на ограничен въззив, въззивната инстанция не може да процедира по този начин, тъй като нормата на чл. 269, ал. 2 ГПК я ограничава да се произнесе в рамките на релевираните в жалбата и отговора оплаквания, поради което и съдържанието на въззивното решение трябва да отчита, от една страна инстанционния характер на въззивното производство, както и конкретните оплаквания по отношение на правилността му, а от друга – решаващия характер на дейността на въззивния съд като съд по съществото на спора. В конкретния случай, въз основа на събраните пред първата инстанция доказателствени средства и при съобразяване на наведените от страните оплаквания във въззивните жалби, които не са по фактите, а по приложението на материалния закон, съдът е изложил самостоятелни правни изводи по съществото на правния спор – посочил е кои вреди намира за установени, съответно по отношение на кои от тях е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, какво е значението им за размера на обезщетението и съответно защо присъденото от първата инстанция обезщетение не е достатъчно да репарира претърпените от ищеца вреди и размера на същото следва да бъде завишен. Ето защо, въпросът за съдържанието на мотивите на въззивното решение поради противоречие с посочената от касатора съдебната практика на ВКС, не може да обуслови касационно обжалване. От друга страна, по въпроса е налице трайна практика на ВКС, обективирана в множество решения по чл. 290 ГПК, съобразена с разясненията, дадени в т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ОСГТК относно правомощията на въззивния съд при осъществяване на възложената му решаващата правораздавателна дейност, с която въззивният съд се е съобразил. Горното изключва наличието на втория посочен допълнителен критерий по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Съгласно константната практика на ВКС, справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, винаги включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливостта включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. От съпоставката на съобразените в сочените от касатора решения на ВКС индивидуални критерии с тези по настоящото дело е видно, че в разглежданите случаи макар и да е налице известно сходство в основните критерии /продължителност на производството и незаконно обвинение, свързано с професионалната сфера на лицето/, не се отчитат конкретните икономически условия към датата на настъпване на вредите – съответно 2010 г., 2012 г. и 2016 г., които имат значение при определяне размера на обезщетението, поради което не може да се изведе извод за наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД. Ето защо, въпросът за съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, също не обуславя допускане на касационното обжалване.

Противно на доводите на касатора, от съдържанието на въззивното решение не се установява съдът да е допуснал грубо нарушение на материалния закон или на формалната логика при обосноваване на извода си за завишаване размера на обезщетението за неимуществени вреди, което да покрива основанието на чл. 280, ал. 2, предл. ГПК за допускане на касационно обжалване на решението.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на Прокуратура на РБ.

С оглед горното и на основание чл. чл. 287, ал. 4 ГПК, насрещната касационна жалба не следва да се разглежда.

При този изход на спора, на насрещната страна по касационната жалба следва да присъдят сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, които са в размер на 1 500 лв. - половината от уговорения в представения по делото договор за правна защита и съдействие от 29.05.2025 г., размер на адвокатско възнаграждение за изготвяне на писмен отговор и за процесуално представителство в общ размер на 3 000 лв. с вкл.ДДС.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 392/02.04.2025 г., поправено с решение № 673/22.05.2025 г., постановени по в. гр. д. № 2608/2024 г. по описа на Апелативен съд София.

ОСЪЖДА Прокуратура на Р. Б. да заплати на В. С. Ц., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес [населено място], [улица], партер – адв. С. Ч., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1 500 лв.- разноски за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: