ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2271

гр. София, 30.04.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на тридесети април две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдията Владимиров ч. гр. д. № 1321/2026 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 274, ал. 2 ГПК, вр. чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „ТЕХНОПОЛИС БЪЛГАРИЯ“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] против определение № 2058 от 27.01.2026 г. по гр. д. № 13972/2023 г. на Софийски градски съд, IV-Е въззивен състав, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК (с вх. № 112008/29.09.2025 г. по регистъра на СГС) на дружеството за изменение на постановеното по делото решение № 5427 от 25.08.2025 г. в частта за разноските.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено като се присъдят на дружеството разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство в пълния им претендиран размер.

Ответникът по жалба А. П. Ш., чрез адв. В. С. е подал отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, с който взема становище за нейната неоснователност. Претендира разноски.

Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

За да постанови обжалвания резултат, въззивният градски съд е установил, че със свое решение № 5427 от 25.08.2025 г. по гр. д. № 13972/2023 г. жалбата на ищеца А. П. Ш. е приета за изцяло неоснователна, поради което обжалваното първоинстанционно решение (№ 5088 от 31.03.2023 г. по гр. д. № 45250/2022 г. на СРС) е потвърдено. Посочил е, че при този изход на спора във въззивното производство ответникът е страната, която право на сторените разноски. Затова в полза на ответното дружество са присъдени направените във въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение, което обаче е намалено предвид приетото за основателно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК от насрещната страна – ищеца по делото. Така вместо претендираната размер на разноските с горния характер от 7 048. 20 лв., е присъдена сумата от 1 000 лв. Изложени са съображения, основани на разясненията на СЕС в решението от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22, че минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда, като последният следва да съобрази действителната правна и фактическа сложност на делото и да определи и присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението. Прието е, че в настоящия случай разгледаният от въззивния съд правен спор не се отличава с фактическа и правна сложност; че предмет на делото е един иск, който макар и с цена от 65 293. 72 лв. касае правна материя, по която е формирана трайна съдебна практика на ВКС и не е налице спор по прилагането й. Отчетено е и обстоятелството, че производството пред въззивния съд е протекло в едно открито съдебно заседание, без да са събирани допълнителни доказателства, поради което е обоснован извода, че присъждане на адвокатски хонорар в пълния претендиран от страната размер от 7 048. 20 лв., е неоправдано. Решаващият състав е отчел и самите характеристики на въззивното производство като е изтъкнал доводи, че в случая същото е протекло без отклонения от нормалния исков процес, при установена фактическа обстановка по казуса и при липса на усложнения от правна страна. По тези съображения е прието, че присъденият от СГС адвокатски хонорар от 1 000 лв. съответства напълно на положения от процесуалния представител на ответника труд пред въззивната инстанция.

Обжалваното определение е правилно.

Разпределянето на отговорността за разноски се извършва според правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, които се прилагат във всяка съдебна инстанция (чл. 81 ГПК). Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК ищецът има право на разноски, съразмерно на уважената част от иска, а на ответника се присъждат разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска. Във въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемата страна има право на разноски съобразно отхвърлената част от въззивната жалба. Съгласно дадените разяснения в т. 3 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, когато съдът е сезиран с искане по чл. 78, ал. 5 ГПК той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се установи несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. В настоящия случай видно от данните по делото въззиваемата страна в производството - търговско дружество своевременно е направила искане за присъждане на разноски с отговора на въззивната жалба. На л. 37 от кориците на второинстанционното дело са приложени списък на разноските по чл. 80 ГПК, фактура, платежно нареждане за кредитен превод и отчет по банкова сметка, които установяват документално извършването на разхода - заплащане на договореното адвокатско възнаграждение в размер на 7 048. 20 лв. по банкова сметка на упълномощеното адвокатско дружество. Изходът на спора във въззивното производство е неблагоприятен за ищеца – жалбоподател А. П. Ш., тъй като жалбата му е намерена за неоснователна, което е довело до потвърждаване на обжалваното първоинстанционно решение за отхвърляне на предявения иск. Затова в полза на въззиваемата страна е възникнало право на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, но присъждането им е съобразено с оглед намереното за основателно възражение на насрещната страна за прекомерност на адвокатския хонорар. Правилно въззивният съд е преценил този хонорар като прекомерен по своя размер с оглед характера на правния спор, фактическата и правна сложност на делото, неговата продължителност пред втората инстанция, както и извършената там работа от адвоката. Обоснован е изводът, че делото не разкрива висока фактическа и правна сложност, доколкото е образувано по един иск, който макар и с висока цена касае правна материя, по която е постановена задължителна практика на касационната инстанция; въззивното производство се е изчерпило с провеждане на едно открито съдебно заседание при установена фактическа обстановка по казуса, при липса на процесуални усложнения и необходимост от събиране на допълнителни доказателства. Съобразен е и обема на предоставената адвокатска услуга в защита интересите на дружеството пред въззивната инстанция. Не могат да бъдат споделени доводите на частния жалбоподател, че договореното и заплатено адвокатско възнаграждение е съобразено с минималните размери, посочени в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. След решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г., съдът не е императивно обвързан с фиксираните в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения и може да определи възнаграждение и в по-нисък размер. Нормите от Наредбата могат да служат за известен ориентир, но преценката на съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото, което в случая е сторено, съобразно изложеното в мотивите по-горе.

Ето защо, този състав на ВКС намира, че присъденото в полза на въззиваемата страна – търговско дружество, адвокатско възнаграждение за защитата му пред въззивния съд, в размер на 1 000 лв. е справедливо и обосновано, и съответства на обема на там осъществената адвокатска услуга. Като е отказал да уважи молбата по чл. 248 ГПК на страната (ответника) и да измени решението си в частта за разноските с присъждането на такива за адвокат в претендирания им размер от 7 048. 20 лв. за производството пред него, градският съд е постановил законосъобразно определение, което ще следва да бъде потвърдено.

Предвид естеството на настоящото производство – по чл. 248, ал. 3 ГПК, разноски не подлежат на присъждане на никоя от страните, тъй като целта на същото е да се реши процесуалноправният спор за отговорността за разноските и техния размер, а не да се генерират нови разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ :

ПОТВЪРЖДАВА определение № 2058 от 27.01.2026 г. по гр. д. № 13972/2023 г. на Софийски градски съд, IV-Е въззивен състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.