ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1258
Гр. София, 04.05. 2026г.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо търговско отделение в закрито заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Н.
ЧЛЕНОВЕ: М. Ж. МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
като разгледа докладваното от съдия Кацарска к. т.д. № 2531 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Застрахователна компания „ЛЕВ ИНС“ АД, срещу въззивното решение № 339 /16.06.2025г. по в. т.д. № 304/2025г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 78 от 15.01.2025г. по т. д. № 540/2023г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу ЗД „Б. И. АД искове с правно основание чл. 411 КЗ за сумата от 88 356,92 лв. – изплатено застрахователно обезщетение за вреди от ПТП на 05.08.2018 г. и с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 15 752,82 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 25.06.2021 г. - 17.03.2023 г..
Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на процесуалните правила. В жалбата се изтъква, че въззивният съд неправилно е приел по какъв механизъм е настъпило ПТП. Касаторът твърди, че водачът на лекия автомобил „Б.“ не е извършил нарушение, предприемайки маневра изпреварване при наличие на двойна смесена линия М 5, която го позволява. Счита, че виновен за инцидента е водачът на лекия автомобил „Пежо“, който е бил и алкохолно повлиян. Касационният жалбоподател сочи, че действително в исковата молба е описан различен механизъм на ПТП – неспазване на знак Стоп и отнемане на предимство, но и с оглед установения по делото е налице деликтна отговорност на водача, застрахован при ответника, а твърденията относно настъпилото произшествие не давали основание за изменение на иска му и не е налице негов процесуален пропуск. Поддържа се в жалбата, че постановеното решение е в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 266 ГПК. По подробно изложените доводи касаторът претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на исковите му претенции.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се поставят следните въпроси: 1. „Процесуално допустимо ли е при търговски спор в хода на процеса да се извърши изменение на фактическите твърдения, изложени в исковата молба, на които се основават ищцовите претенции?“; 2. „Изменение на фактически твърдения предполага ли задължително изменение на иска по смисъла на чл. 214 ГПК, когато по иска не се изменят страните, размера и правното основание?; 3. „Следва ли съдът да разгледа и обоснове крайния съдебен акт, съобразявайки новоустановени в процеса фактически констатации, различни от твърдените в исковата молба и без да е по искане на страна в процеса?“; 4. „Допустимо ли е постановяване на отхвърлителен диспозитив единствено въз основа на установяване на факти, различни от твърдените в исковата молба, без да се разглежда относимостта им относно основателността на исковата претенция?“; 5. „Установяването пред първоинстанционния съд на различен механизъм от твърдения в исковата молба и липсата на изменение на иска следва ли да се разглежда като пропуск по смисъла на чл. 266 ГПК?“.
Касаторът поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 331 по гр. д. № 1649/2010г. на 1 г. о. на ВКС, решение №36 по т. д. № 2366/2013г. на 2 т. о. на ВКС, решение № 197 по гр. д. №7364/2013г., 3 г. о., решение №217/09.01.2014г. по т. д. № 971/2012г. на 2 т. о. на ВКС и др., а по въпроса по чл. 266 ГПК – в противоречие с решение №284/21.07.2010г. по гр. д. №378/2009г. на 4 г. о. на ВКС, решение № 328 от 15.05.2014 г. по гр. д. № 805/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 60 от 17.03.2014 г. по гр. д. № 4474/2013 г. на ВКС, ГК, III г. о. и др., като изтъква и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба – ЗД „БУЛ ИНС“ АД, я оспорва чрез процесуалния си пълномощник – адв. М. Г., по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 03.11.2025г. Поддържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е безспорно сключването с ответното застрахователно дружество на застрахователен договор „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за водача на лек автомобил „Пежо 307“ с peг. [рег. номер на МПС] , действал към датата на настъпване на процесното събитие, както и че ищецът е страна по договор за имуществено застраховане за лек автомобил „Б. К.“ с peг. [рег. номер на МПС] . САС е счел, че е налице хипотезата на чл. 406 КЗ / възстановяване на щета в натура/, тъй като на „Автоексперт сервиз“ ЕООД за ремонта на застрахования л. а. „Б. К.“ е платена сумата от 88 356,92лв.. Въззивният съд е изложил, че водачът на л. а. „Пежо 307“ - В. В. по приложеното НОХД № 395/2020 г. на Районен съд - Несебър, приключило със споразумение от 07.08.2020 г., се е признал за виновен в това, че на 05.08.2018 г. на главен път 1-9 Варна - Бургас е управлявал л. а. „Пежо 307“ с концентрация на алкохол над 0,5 промила. Въззивният съд е изтъкнал, че престъплението е по чл. 343б, ал. 2 НК и извън неговия фактически състав е настъпването на процесното пътно произшествие и вредите от него, поради което нормата на чл. 300 ГПК не може да намери приложение. Апелативният съд е посочил, че е налице противоправно поведение на водача в разрез със забраната на чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДП, но не се установява то да е в причинна връзка с настъпване на пътното произшествие и причинените вреди.
Апелативният съд е приел, че всички събрани по делото доказателства и заключенията /основно и допълнително/ на автотехническата експертиза сочат, че вина за ПТП има водачът на л. а. „Б.“. Счел е, че процесното произшествие е настъпило по съвсем различен начин от отразения в протокола за ПТП и описанието в исковата молба. Въззивният съд е изложил, че при настъпване на произшествието двата автомобила са се движели по главен път I-9 Варна - Бургас в една посока - към [населено място], като л. а. „Пежо 307“ се е движел пред л. а. „Б. К.“, и при достигане на 168 км. и Т - образното кръстовище, което свързва пътя за хотелите и морето с главния път, водачът на л. а. „Пежо 307“ е предприел позволена маневра ляв завой с цел да напусне главния път и да навлезе в пътя за хотелите, а движещият се зад него л. а. „Б. К.“, в разрез с правилото на чл. 43, т. 2 ЗДвП, е предприел забранено изпреварване на кръстовище и е навлязъл в насрещната лента, където е причинил удар с вече завиващия л. а. „Пежо 307“. Съдът е изтъкнал, че този извод следва както от констатациите на вещите лица относно мястото на удара между двата автомобила, така и от фотоснимките, на които е изобразена „зона от стъкла и пластмаса, намираща се в насрещната лента за движение. За горното се е позовал и на факта, че от заключението се установява, че е увредена задната лява част на л. а. „Пежо 307“, а не задна дясна, както е описано в протокола за ПТП, което е аргумент, че същият не е излизал от пътя към хотелите и не е нарушил изискването, налагано от Знак Б2, който се отнася за водачите на автомобили, идващи от второстепенния път и целящи да навлязат по главния път. Приел е, че водачът на лекия автомобил „Пежо“ не е отнел предимството на водача на лекия автомобил „Б.“. Във връзка с механизма на ПТП, САС е изтъкнал, че въззивникът е въвел недопустими оплаквания за първи път във въззивната си жалба и нови обстоятелства по делото, които не е посочил в първоинстанционното производство, в противоречие с разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ГПК, като конкретно е посочил, че това са твърденията, че на пътя липсвал знак за кръстовище и че водачът на л. а.“Пежо“ е засякъл водача на л. а.“Б.“. С тези мотиви е потвърдил първоинстанционното решение.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:
Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни, но не и да го изведе от изложението към касационната жалба.
Първите два поставени от касатора въпроси относно изменението на фактическите твърдения по исковата молба при търговски спор и по реда на чл. 214 ГПК са взаимосвързани и следва да бъдат разгледани общо. Те не са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд и не удовлетворяват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като за да отхвърли предявените искове апелативният съд подробно е обсъдил има ли противоправно поведение на водача на лекия автомобил „Пежо“, застрахован при ответника, с оглед установения от изслушаните автотехнически експертизи и другите събрани по делото доказателства механизъм на настъпване на ПТП, а не е приел, че исковите претенции са неоснователни поради описването по различен начин на пътното произшествие в исковата молба и непредприето изменение на твърденията на ищеца. Предвид горното дали е могло да бъде заявено надлежно изменение на фактическите твърдения по обстоятелствата относно механизма на настъпването на ПТП в конкретния случай, каквото не е сторено от ищеца нито с допълнителната искова молба по чл. 372, ал. 2 ГПК, нито с молба за изменение на иска, е ирелевантно. Доводи за допуснати процесуални нарушения по отношение на изменение на иска или уточнение на фактическите твърдения с допълнителната искова молба не са въведени във въззивната жалба, поради което въззивният съд не е бил длъжен да обсъжда може ли да бъде заявено надлежно изменение на фактическите обстоятелства, като посоченото относно разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ГПК в мотивите на акта му не е единствен и самостоятелен решаващ аргумент. Предвид горното по тези два въпроса не е налице общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът не е заявил конкретно кое допълнително селективно основание поддържа по питанията – по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК или по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че не са налице и двете, тъй като по ясните разпоредби на чл. 372, ал. 2 ГПК и чл. 214 ГПК има практика на ВКС, обективирана в решение по т. д. № 61210/16г. на 4 г. о на ВКС, определение по ч. т.д. № 3160/15г. на 2 т. о., определение по ч. т.д.№ 2465/16 на 1 т. о. и мн. др., относно преклузията на чл. 372, ал. 2 ГПК и в кои хипотези при търговските спорове намира приложение разпоредбата на чл. 214, ал. 1 ГПК. Както се посочва в решение №55/27.04.2015г. по гр. д. №5558/2014г., 1 г. о. на ВКС, допустими са уточнения на исковата молба по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК от ищеца, направени в първото по делото съдебно заседание посредством релевиране на конкретни фактически твърдения в рамките на спора, очертан с исковата молба, но в конкретния случай не са предприемани такива процесуални действия. Въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС, не е обсъждал дали има отказ на съда да приеме надлежно заявено изменение на фактическите обстоятелства или на иска в нито една от хипотезите, като не е бил и сезиран с такива доводи за твърдяни допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд във въззивната жалба. Предвид горното тези въпроси не могат да обусловят допускането на въззивното решение до касационно обжалване.
Третият поставен от касатора въпрос е обоснован с тезата му, че въззивният съд е приел за установени в процеса фактически констатации, различни от твърдените в исковата молба, без искане на страна в процеса. Питането е несъответно на обстоятелствата по делото, тъй като съдът с оглед изричното оспорване от ответника както на протокола за ПТП, така и на описания в него и в исковата молба механизъм на настъпване на произшествието, при преценка на всички събрани в хода на процеса доказателства / гласни, писмени, снимков материал, включително и обясненията на самия застрахован при ищеца водач на л. а. „Б.“ в приобщената по приложеното наказателно дело преписка по ДП от 06.08.2018г./, е приел, че пътният инцидент е възникнал при изпреварване от страна на водача на л. а. „Б.“ на движещия се пред него л. а. „Пежо“, а не при навлизане на л. а. „Пежо“ в главния път от отбивката за хотелите и несъобразяване на знак Б-2. Следователно въпросът не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съдът не е изследвал служебно и без надлежно възражение от страна по спора конкретния механизъм на ПТП - напротив, налице е изрично оспорване от ответника. Наред с горното не е налице и нито едно от допълнителните селективни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като и по този въпрос касационният жалбоподател отново не е посочил на кое конкретно се позовава. В решение №15/25.07.2014г. по т. д.№1506/2013г. на ВКС, I т. о. и мн. др., се приема, че протоколът за ПТП е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща доказателствена сила само относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими за механизма на ПТП, но няма пречка да бъде оспорван и опровергаван с всички допустими доказателства. Въззивният съд в случая е изпълнил процесуалното си задължение да изследва механизма на ПТП с всички допустими доказателства, включително и чрез анализ на заключенията на назначените по делото автотехнически експертизи. Наличието на практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, изключва и необоснованото надлежно от касатора допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Четвъртият поставен въпрос е свързан с тезата на касационния жалбоподател, че исковите му претенции са отхвърлени поради установяване на факти, различни от твърдените в исковата молба, без разглеждане на относимостта им. Становището на касационния жалбоподател е несъответно на данните по делото, тъй като въззивният съд подробно е обсъдил въз основа на установените факти във връзка с механизма на настъпване на процесното ПТП налице ли е виновно поведение на всеки от двамата водачи, а не е отхвърлил исковете поради неустановяване на твърденията по исковата молба. С оглед горното поставеният въпрос не се явява обуславящ предвид решаващите мотиви на въззивния съд и не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на анализ на всички доказателства в тяхната съвкупност апелативният съд е обосновал становището си за неоснователност на иска поради отсъствие на осъществен деликт от застрахования водач на лекия автомобил „Пежо“, за да се ангажира регресната му отговорност, съответно обезпечаващата я отговорност на неговия застраховател. Несъгласието на ищеца с направените в резултат от обсъждането конкретни фактически изводи представлява оплакване, което е относимо към основанията за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не към основанията за допускането касационен контрол. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода на спора по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Следователно и този въпрос не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Последният процесуалноправен въпрос относно чл. 266 ГПК би бил релевантен за спора, ако се сочеше неудовлетворено в резултат на зачетена преклузия от въззивния съд процесуално или доказателствено искане на касатора, а такива твърдения няма. Касаторът не поддържа и няма данни по делото, че в резултат на неправилно приложение на разпоредбата на чл. 266 ГПК въззивният съд е отказал да допусне негово доказателствено или процесуално искане. Дори и да се приеме за относим и удовлетворяващ общото селективно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК като процесуален, този въпрос не е разрешен в противоречие с цитираната от касатора и служебно известна на настоящия съдебен състав практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 106/04.07.2014г. по гр. д. № 5161/2013г. на ВКС, ГК, I г. о., решение №124/23.06.2014г. по гр. д. № 2551/2013г. на ВКС, ГК, I г. о. и мн. др., съгласно която във въззивната инстанция се прилага разпоредбата на чл. 266 ГПК и се допускат доказателства за новооткрити или нововъзникнали обстоятелства или новооткрити и новосъздадени доказателства: нововъзникнали факти и доказателства след приключване на съдебното дирене при първото въззивно разглеждане; новооткрити факти и доказателства, които са съществували до приключване на съдебното дирене при първото въззивно обжалване, но по обективни причини не са посочени пред въззивния съд. В хипотезата, когато първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение при изготвяне на доклада по чл. 146 ГПК и разпределяне на доказателствената тежест, страните имат право да представят относими и допустими доказателства във въззивното производство. Както се приема в решение №72/09.07.2012г. по т. д. №398/2011г., 2 т. о. на ВКС и много други, трябва да има изрично позоваване на допуснато процесуално нарушение от първата инстанция във въззивната жалба, за да е налице задължение на съда като част от принципа на служебното начало да съдейства на страните за пълно изясняване на спора от фактическа страна и да събере нови доказателства по собствена инициатива. В случая няма такива твърдения от страна на въззивника в жалбата, който само е оспорвал фактическите изводи относно механизма на ПТП, направени от първоинстанционния съд като необосновани и неправилни. Следователно въпросът не отговаря на допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Воден от горното, Върховният касационен съд, Първо търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 339/16.06.2025г., постановено по в. т.д. № 304/2025г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.