Върховният административен съд на Р. Б. - Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи април две хиляди двадесет и шеста година в състав: Председател:

Г. С. Членове:

М. М. Б. М. при секретар

И. И. и с участието на прокурора

И. С. изслуша докладваното от съдията

М. М. по административно дело № 3276/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на „Лиди 78“ ЕООД, чрез адв. Д., срещу решение № 271 от 05.01.2026 г. по адм. дело № 6871/2025 г. на Административен съд София – град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против заповед № РОБ25- РА30-4/15.04.2025 г., издадена от кмета на район „Оборище“, Столична община. Жалбоподателят поддържа, че решението на първоинстанционния съд е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който заповедта на кмета на район „Оборище“, Столична община, да бъде отменена. Претендира и направените по делото разноски за двете съдебни инстанции

Ответникът – кмет на район „Оборище“, Столична община, чрез юрк. П., оспорва касационната жалба и моли решението на административния съд да бъде оставено в сила с присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбата и доказателствата по делото, Върховният административен съд, състав на второ отделение, констатира следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения:

Решението на Административен съд София – град е постановено в съответствие с материалния закон и се обосновава от събраните доказателства.

Първоинстанционният съд правилно приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентен по смисъла на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ орган, в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Законосъобразно е преценено, че административният акт съдържа фактическите и правни основания за издаването му, като в този смисъл са взети предвид и фактите, установени в съставения по реда на чл. 225а, ал. 2 ЗУТ констативен акт. Нареденият за премахване строеж е посочен с кадастрален идентификатор и е описан по местонахождение, конкретни характеристики, параметри и начин на изграждане, което позволява неговото еднозначно индивидуализиране. По тези съображения доводът на касатора, че предметът на заповедта е неясен, е неоснователен.

Заповедта е издадена след съставен по реда на чл. 225а, ал. 2 ЗУТ констативен акт, с който е установен строежът, неговите конструктивни характеристики и параметри и периода на изграждане. Изяснени са всички факти и обстоятелствата от значение за случая, а представеното от жалбоподателя възражение е обсъдено от административния орган при издаване на заповедта. Изложеното формира заключението, че съществени нарушения на административнопроизводствените правила не са допуснати, а доводите на касатора в обратен смисъл са неоснователни.

В съответствие със закона и обосновани от доказателствата са и изводите на първоинстанционния съд, че оспореният административен акт, с който на основание чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗУТ е наредено премахване на незаконен строеж, представляващ „пристройка към четириетажна сграда“ с идентификатор 68134.401.364.2, находящ се в ПИ с идентификатор 68134.401.364 по КККР на Столична община, за който е отреден УПИ XIV-14, кв. 21, м. „Зона Г-14“, гр. София, е издаден при наличие на материалноправните основания за това. При правилно тълкуване и прилагане на закона първоинстанционният съд приема, че предпоставките за премахване на строежа са изпълнени. От заключението на вещото лице по изслушаната съдебно – техническа експертиза и от представените писмени доказателства се установява, че описаният в заповедта за премахване строеж представлява монолитно изградена едноетажна сграда, изпълнена между западната стена на четириетажната сграда в УПИ XIV-14, кв. 21, м. „Зона Г-14“, гр. София, и масивната ограда на имота. Постройката е с едноскатен покрив от поликарбонат, монтиран върху стоманена конструкция, закрепена към стената на четириетажната сграда и оградата чрез метални планки и болтове. Пристройка не е предвидена с действащия към момента на изграждането й устройствен план, а е изградена след 1989г. като временен обект на основание чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) въз основа на виза и позволителен билет № 58 /1989г. Същата няма траен градоусторйствен статут по сега действащия ПУП-ПРЗ за имота, одобрен през 2001г.

При тези факти първоинстанционният съд правилно приема, че като изграден на основание чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.), описаният в заповедта строеж е с временен характер и е незаконен, тъй като издадените за обекта строителни книжа са обезсилени по право, считано от 19.01.2001 г., по силата на законовата разпоредба на 50а, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗТСУ (ДВ бр. 124/1998 г., отм.), вр. с 6а от ПЗР на ППЗТСУ (ДВ, бр. 6/1998 г. отм.), т. е. строежът е незаконен на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ. Налице е и основанието за незаконност по чл. 225, ал. 2, т. 1 от ЗУТ - несъответствие с предвижданията на действащия, одобрен през 2001г. ПУП - ПРЗ за УПИ XIV-14, кв. 21, м. „Зона Г-14“, гр. София, според който строежът не се запазва. Освен това не са ангажирани доказателства за проведена процедура по реда и в срока по 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ с цел временният строеж да получи траен градоустройствен статут.

Възражението на касатора, че неправилно е посочен като адресат на заповедта, тъй като не е извършител на строежа, е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 225а, ал. 5 ЗУТ принудителното премахване на незаконен строеж е за сметка на извършителя и на възложителя на строежа или собственика съгласно на чл. 161, ал. 1 ЗУТ. В този смисъл е и 3 от ДР на Наредба № 13 от 23.07.2001 г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на Дирекцията за национален строителен контрол. Поради това следва да се приеме, че жалбоподателят пред първата инстанция и касатор в настоящото производство отговаря в качеството на собственик за премахването на незаконното строителство.

Всичко изложено мотивира заключението, че нареденият за премахване строеж е незаконен съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, а също и съгласно чл. 225, ал. 2, т. 1 ЗУТ, тъй като не съответства на предвижданията на ПУП - ПРЗ. Като временен строеж, изграден по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.), който няма траен устройствен статут строежът не е допустим нито по правилата, нормите и нормативите, действали към момента на изграждането му, нито към настоящия момент. Поради това същият не може да се определи като търпим в хипотезата на 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ и подлежи на премахване. Ето защо като достига до заключение в този смисъл и отхвърля жалбата против административния акт, първоинстанционният съд постановява решение при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон и в съответствие с представените доказателства.

Касационният довод за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в липса на мотиви и в неправилно разпределена тежест на доказване, също е неоснователен.

В съответствие с чл. 168, ал. 1 АПК първоинстанционният съд извършва преценка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички, посочени в чл. 146 АПК основания. Изяснени са релевантните за спора факти и обстоятелства, като са взети предвид събраните доказателства и фактическите установявания в административното производство, които се ползват с презумпция за истинност до оборването им с надлежни доказателства, съгласно чл. 171, ал. 1 АПК. В случая доказателства, които да опровергават установените в хода на административното производство факти, не са ангажирани от жалбоподателя, а освен това констатациите в заповедта се потвърждават от заключението на вещото лице по изслушаната съдебно – техническа експертиза.

Решението е постановено след обсъждане на представените доказателства и доводите на страните. Всички възражения на жалбоподателя са разгледани подробно, като правилно е отбелязано, че наличието на висящ гражданскоправен спор за собственост е без значение за преценката за законността на строежа, с оглед подробните съображения, изложени по - горе. Съдебният акт е със съдържанието по чл. 172а, ал. 2 АПК и в него са изложени аргументи по всички релевантни за спора обстоятелства, както и мотиви в подкрепа на направените правни изводи.

Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че оспореното решение е постановено в съответствие с материалния закон и представените доказателства и при отсъствие на съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Не са налице сочените в касационната жалба основания за неговата отмяна, поради което съдебният акт следва да бъде оставен в сила.

С оглед изложеното, направеното искане, обстоятелството, че ответникът в касационното производство е представляван от юрисконсулт и на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, касационният жалбоподател следва да заплати на Столична община сумата 100.00 евро, представляваща възнаграждение за осъщественото от юрисконсулт пред касационната инстанция процесуално представителство.

По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 271 от 05.01.2026 г., постановено по адм. дело № 6871/2025 г. по описа на Административен съд София - град.

ОСЪЖДА „Лиди 78“ ЕООД, гр. София, ЕИК 204539748, да заплати на Столична община, гр. София, „Московска“ № 33 сумата 100.00 (сто) евро, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ Г. С.

секретар:

Членове:

/п/ М. М. п/ Б. М.