ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1343
гр. София, 13.05.2026 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 230 по описа за 2026 г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца М. Р. М. чрез процесуален представител адвокат Я. В. С. срещу решение № 834 от 16.06.2025 г. по в. гр. дело № 1261/2024 г. на Апелативен съд - София, ГО, 14 състав в следните части: 1/ частта, с която след частична отмяна на решение № 261375 от 18.12.2023 г. по гр. д. № 2466/2021 г. на СГС, 1-15 състав е отхвърлил като неоснователен предявения от М. Р. М. срещу ЗЕАД „Б. В. И. Груп“ иск по чл. 432 КЗ за разликата над 117 000 лв. до 135 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди; 2/ частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на СГС в частта, с която е отхвърлен предявения от М. Р. М. срещу ЗЕАД „Б. В. И. Груп“ иск по чл. 432 КЗ за разликата над 135 000 лв. до пълния предявен размер 200 000 лв. и ищецът е осъден да заплати на ответника съответните разноски за първоинстанционното производство; 3/ частта, с която М. Р. М. е осъден да заплати на ЗЕАД „Б. В. И. Груп“ разноски за въззивното производство в размер 277,50 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона:
1. Следва ли при прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД категорично да е установено, че пострадалата е допуснала формално нарушение на ЗДвП и обективно е допринесла за настъпване на вредата?
2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотезата на предявения пряк иск срещу застрахователя - ППВС 4/1968 г.
3. Следва ли съдът да е отчел в достатъчна степен вида и характера на претърпените от ищеца морални страдания от загубата на загиналата - неговата майка, доказаната в хода на процеса силна връзка между двамата, психическото състояние, в което е изпаднал след внезапната смърт на майка си?
4. Следва ли въззивният съд да се съобрази със съществувалата към релевантния за спора момент – 2017 г., икономическа обстановка в страната, ориентир за която са официално оповестените статистически данни за средна работна заплата, инфлация и осъвременените нормативно установени нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, на които въззивният съд не се е позовал?
5. Налице ли е несъответствие на изградените фактически изводи на въззивната инстанция с доказателствения материал по делото?
6. При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от смърт на близък родственик /майка на зрял син/ по чл. 52 ЗЗД, следва ли въззивният съд, в контекста на трайната практика на ВКС, да съобрази обективните икономически фактори, включително кумулативната инфлация за периода от датата на увреждането до постановяване на своето решение, и представлява ли нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/ отсъждането на размер, който не е актуализиран спрямо значителната обезценка на паричната единица?
7. Налице ли е в настоящия случай съпричиняване от страна на пострадалата и в какво се изразява то?
8. Приетото в наказателното производство съпричиняване обвързва ли гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието?
9. Налице ли е в настоящия случай противоречие при прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД с постановеното в решение по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о.?
10. Кое е действието от страна на починалата, с което е станала причина за настъпване на ПТП?
11. Допустимо ли е съпричиняването да се основава на вероятни експертни хипотези и житейско-логически съждения?
12. При прието съпричиняване следва ли съдът да намали пропорционално претендираното от ищеца обезщетение по чл. 52 ЗЗД и от коя сума - от заявената с иска или от определения от съда за справедлив размер на обезщетението?
13. Налице ли е допускане на грешки от страна на въззивния съд при прилагане на правилата за логическо мислене, на опитните правила и на каузалните правила, които да са довели до неистински фактически констатации по делото?
14. Необосноваността на решението основание ли е за отмяна на постановеното решение?
Касаторът поддържа, че посочените въпроси са решени в противоречие на съдебната практика, обективирана в решение от 11.01.2018 г. по т. д. № 378/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 179/ 29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение от 01.01.2018 г. по т. д. № 738/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение от 28.07.2020 г. по т. д. № 2086/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 16/04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., ППВС № 17/1963 г., решение № 124/18.07.2019 г. по гр. д. № 3057/2018 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 118/27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 58/29.01.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. наВКС, ТК, II т. о. и други, както и са от значение за правилното прилагане на закона. Позовава се и на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Ответникът ЗЕАД „Б. В. И. Груп“ чрез процесуален представител юрисконсулт А. И. П. оспорва касационната жалба, поддържа становище, че решението е законосъобразно и съобразено с доказателствения материал и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като една част от посочените от касатора въпроси са решени при спазване на практиката на ВКС, а друга част от въпросите нямат връзка със съдебното решение, или са неясно формулирани, или се отнасят до фактическата обстановка и са по правилността на обжалвания съдебен акт. Подробни съображения са изложени в писмен отговор. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел, че изискуемите от закона предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя за обезщетяване на вредите, причинени на ищеца М. Р. М. вследствие смъртта на майка му В. Б., настъпила на 30.01.2017 г. при пътно-транспортно произшествие, са доказани. Констатирал е, че с влязла в сила присъда № 260012/26.01.2021 г. по НОХД № 5163/2018 г. на СГС, 5 състав И. Н. Т. е признат за виновен в това, че на 30.01.2017 г. около 14.20 ч. при управление на специален автомобил марка „Магерус“, с рег. [рег. номер на МПС] , по обособено трамвайно платно по [улица]с посока на движение от [улица]към [улица], в района на № 39, в нарушение на чл. 25, ал. 1 ЗДвП извършил неправилна маневра потегляне, вследствие на което реализирал ПТП с пресичащата трамвайното трасе в посока отляво надясно спрямо посоката на движение на автомобила пешеходка В. В. Б. и по непредпазливост причинил смъртта й.
Въз основа на заключенията на комплексната видеотехническа и автотехническа експертиза и комплексната съдебна автотехническа експертиза, мотивите на присъдата и свидетелските показания съдебният състав е установил механизма на процесното ПТП и е приел, че пострадалата не е спазила правилата за движение, тъй като е нарушила разпоредбите на чл. 113, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗДвП, съгласно които при пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни да преминават по пешеходните пътеки като следва преди да навлязат на платното за движение, да се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства и да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не спират без необходимост на платното за движение. Посочил е, че В. Б. не е съобразила наличието и придвижването на автомобила със специален режим, започнала е пресичане на необозначено за целта място, в непосредствена близост до пешеходна пътека, придвижвала се е ненужно успоредно и косо спрямо автомобила и така е попаднала в опасна близост до него и в трудна за видимост от водача зона. Въззивният съд е взел предвид изводите за принос от пострадалата, направени от наказателния съд, тъй като в присъдатата е прието, че се касае само до нарушение на привилото на чл. 25 ЗДвП, но не и до неспазване на правилата за осигуряване на предимство на пешеходците, пресичащи пешеходна пътека. Установеният принос от пострадалата се е отразил в определянето на наказателната отговорност на подсъдимия. Съдебният състав е достигнал до извода за съпричиняване и въз основа на анализа на събраните в настоящото гражданско производство доказателства, включително след анализ на приетото във въззивното производство заключение на комплексната съдебна автотехническа експертиза, като е изложил аргументи в коя част възприема заключението и по отношение на кои факти не го възприема.
За да определи приноса на пострадалата в размер 10%, въззивната инстанция е отчела, че нарушението на правилата за движение е извършено в по-голяма степен от водача на специалния автомобил „Магерус“, който е следвало при извършването на маневрата потегляне да се убеди, че пред него и в страни от него не се намират в опасна близост пешеходци или други участници в движението, независимо дали присъствието им там би било неправомерно, предвид разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗДвП, задължаваща водача да има ясна визия върху цялостната пътна обстановка, така че да осигури безопасно извършване на маневрата. Съобразила е, че мястото на инцидента се е характеризирало със затруднена за придвижване зимна обстановка с голямо присъствие на пешеходци, тъй като кръстовището „Петте кьошета“ е оживено в централната част на града с няколко спирки на градския транспорт. Посочила е, че водачът е следвало да отчете тези фактори и поради обстоятелството, че управляваното от него превозно средство, с оглед изпълняваните от него функции /обслужване на съоръженията по трамвайния релсов път с цел почистване и недопускане заледяване на специалните устройства чрез осоляване, разместване и гресиране/, се е намирало на необичайно място /върху трамвайните релси/ и с нетипични габарити.
За да определи обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди в размер 130 000 лв., въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелката Б. С. К. /неточно посочено К./ и заключението на съдебно-психиатричната експертиза, взел е предвид момента на настъпване на събитията - 2017 г., възрастта на загиналата - 87 г., възрастта на ищеца - 60 г., данните, че те са съжителствали заедно и сами - без друг родител за ищеца, който няма свое семейство, факта, че ищецът през половината от времето е живеел отделно от майка си, обстоятелството, че загубата е променила в негативен план ищеца и му се е отразила зле, изявената при него обичайна тъга и мъка от загуба на родител, липсата на данни за преживени болестни психоемоционални процеси. Като е отчел размера на приноса на пострадалата, съдебният състав е заключил, че в полза на ищеца следва да се присъди обезщетение за неимуществени вреди в размер 117 000 лв.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касатора въпроси по т. 2, т. 3, т. 4 и т. 6 от изложението към касационната жалба се отнасят до приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд.
По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968 г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увредения и други относими обстоятелства. При причиняването на смърт такива обективни обстоятелства са преживените страдания и емоционални преживявания, възрастта на пострадалия, общественото му положение, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди.
Съгласно константната практиката на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав състав решение № 177/27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчитат обществено-икономическите отношения в страната към момента на увреждането. Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 492 КЗ, и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016 г. по т. д. № 3586/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В практиката на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 492 КЗ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Настоящият съдебен състав приема, че въззивният съд не се е отклонил от посочената практика на ВКС. При определяне размера на справедливото обезщетение решаващият състав е обсъдил събраните доказателства, относими към критериите по чл. 52 ЗЗД, в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съобразил е страданията, които ищецът е изпитал от смъртта на неговата майка, тяхната продължителност, емоционалните преживявания, възрастта на ищеца и починалата В. Б., създадените между тях близки отношения. Въззивната инстанция е взела предвид момента на настъпване на ПТП и в този смисъл е съобразила социално-икономическото състояние в страната към релевантния момент. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на обжалвания въззивен съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството по чл. 288 ГПК.
Посочените от касатора правни въпроси по т. 1, т. 8, т. 9, т. 11 и т. 12 от изложението към касационната жалба се отнасят до приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Въпросите са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд. По отношение на тези въпроси не е осъществена твърдяната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото са решени в съответствие с практиката на ВКС.
Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 98/24.06.2013г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 151/12.11.2010г. по т. д. № 1140/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 169/02.10.2013г. по т. д. № 1643/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 92/24.07.2013г. по т. д. № 540/2012 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 18/17.09.2018г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и др., за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване.
В т. 7 на Постановление № 17/18.11.1963 г. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВС е прието, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като в случая е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина.
В множество решения на ВКС /напр. решение № 60/23.05.2024 г. по т. д. № 2230/2022 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 345/11.06.2024 г. по гр. д. № 3497/2023 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 90/28.03.2025 г. по т. д. № 2010/2024 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 468/10.07.2024 г. по гр. д. № 3263/2023 г. на ВКС, ГК, III г. о.; решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33 от 04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 71/08.08.2016 г. по т. д. № 36/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/27.07.2017 г. по т. д. № 817/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др./ е разяснено, че при определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице при ПТП е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на увреждащото моторно-превозно средство, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния принос на всеки от участниците в конкретното ПТП. При преценка на поведението на пострадалия решаващият съд следва да има предвид, както нарушенията на правилата за движение по пътищата, допуснати от водача на съответното МПС, така и задълженията на участниците в движението, включително на пострадалия. Съдът трябва да отчита също поведението на пострадалия, всички негови действия и допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата, като съобрази и относимите правни норми, уреждащи задълженията на пешеходците като участници в движението по пътищата. След съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът следва да определи конкретния принос за причиняване на съответното ПТП на всеки един от участниците и да разпредели отговорността на причиняването на деликта. В конкретния случай въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС въз основа на събраните доказателства е установил механизма на процесното ПТП, констатирал е наличието на съпричиняване на вредата от страна на починалата и е извършил преценка за конкретния принос на водача на специалния автомобил „Магерус“ И. Т. и починалата В. Б..
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по горепосочените правни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай по въпросите, свързани с приложението на чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
Формулираните в т. 7 и т. 10 от изложението към касационната жалба въпроси не отговарят на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са правни, а фактически и отговорът им зависи от конкретните доказателства, събрани в исковото производство.
Съобразявайки формулировката на поставените в т. 5, т. 13 и т. 14 от изложението към касационната жалба въпроси, настоящият състав намира, че те не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросите са свързани с правилността на въззивния съдебен акт и отговорът им е свързан с извършване на преценка доколко въззивното решение е обосновано, респективно необосновано и дали въззивната инстанция е приложила правилно правилата на логическото мислене при обсъждане на доказателствата и установяване на фактическата обстановка, която преценка не може да бъде осъществена в селективния стадий на производството по чл. 288 ГПК. Направените в тази насока оплаквания съставляват касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в явно противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд - София.
С оглед изхода на спора, разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер 102,26 евро /равностойност на 200 лв./.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 834 от 16.06.2025 г. по в. гр. дело № 1261/2024 г. на Апелативен съд - София, ГО, 14 състав в следните части: 1/ частта, с която след частична отмяна на решение № 261375 от 18.12.2023 г. по гр. д. № 2466/2021 г. на СГС, 1-15 състав е отхвърлил като неоснователен предявения от М. Р. М. срещу ЗЕАД „Б. В. И. Груп“ иск по чл. 432 КЗ за разликата над 117 000 лв. до 135 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди; 2/ частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на СГС в частта, с която е отхвърлен предявения от М. Р. М. срещу ЗЕАД „Б. В. И. Груп“ иск по чл. 432 КЗ за разликата над 135 000 лв. до пълния предявен размер 200 000 лв. и ищецът е осъден да заплати на ответника съответните разноски за първоинстанционното производство; 3/ частта, с която М. Р. М. е осъден да заплати на ЗЕАД „Б. В. И. Груп“ разноски за въззивното производство в размер 277,50 лв.
ОСЪЖДА М. Р. М. с ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 4, ап. 9 да заплати на Застрахователно акционерно дружество „Б. В. иншурънс груп“, ЕИК[ЕИК], [населено място], район Триадица, пл. „Позитано“ № 5 на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 102,26 евро /сто и две евро двадесет и шест цента/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.