ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2541

гр. София, 14.05.2026 г. Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти май, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

Членове: ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

ЕЛИЗАБЕТ ПЕТРОВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3173 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. А. П. и Д. В. Д. срещу решение № 37 от 11.02.2025 г. по в. гр. дело № 691/2024 г. на Хасковски окръжен съд, с което е отменено първоинстанционното отхвърлително решение № 410 от 29.05.2024 г. по гр. дело № 2326/2022 г. на Хасковски районен съд и вместо него е постановено ново решение, с което е допусната делба между съделителите: М. Х. Д., Л. Т. Ч., П. Д. Т., Р. Т. П., Ч. Х. П., Н. Д. П., Д. В. Д., С. П. П. и Н. А. П., на следните недвижими имоти: 1. поземлен имот * – *** в кв.** по плана на [населено място], [община], Област Х., с площ от 953 кв. м., ведно с построената в него жилищна сграда на един етаж с площ от 74 кв. м., при граници: югоизток – ПИ ** – ***, северозапад – улица, североизток – [улица]; 2. поземлен имот ** – ** в кв. ** по плана на [населено място], [община], Област Х., с площ от 1 226 кв. м., ведно с построената в него селскостопанска сграда с площ от 16 кв. м., при граници: югоизток – ПИ *** – ***, северозапад– ПИ * – ***, североизток – [улица]; 3. поземлен имот *** – *** в кв. * по плана на [населено място], [община], Област Х., с площ от 1 070 кв. м., незастроен, при граници: югоизток – общинско място, северозапад ПИ ** – ***, североизток – [улица]; и 4. поземлен имот ** – *** в кв.** по плана на [населено място], [община], Област Х., с площ от 956 кв. м., незастроен, при граници: югоизток – общинско място, северозапад - улица тупик, североизток – ПИ * – ***, ПИ ** – *** и ПИ *** – ***, при следните квоти: 6/36 ид. ч. - за М. Х. Д.; 6/36 ид. ч. – за Д. В. Д.; 6/36 ид. ч. – за Н. А. П.; 6/36 ид. ч. – за П. Д. Т.; 6/36 ид. ч. – за Л. Т. Ч.; 2/36 ид. ч. – за Н. Д. П.; 2/36 ид. ч. – за С. П. П.; 1/36 ид. ч. – за Р. Т. П. и 1/36 ид. ч. – за Ч. Х. П.. С атакуваното въззивно решение е отменен, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание давностно владение с № 29/19.09.2017 г., том III, рег. № 2389, дело № 235 от 2017 г. на Нотариус № 078 по регистъра на НК, с район на действие – Хасковски районен съд.

Касаторите поддържат, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и като необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърдят, че изводът на въззивния съд за недоказаност на елементите от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС е неправилен. Поддържат, че е налице неформална уговорка между наследниците на Л. В. П. правото на собственост върху процесните недвижими имоти да премине в патримониума на сина й А. Х. П., която решаващият съд не е съобразил като не е кредитирал показанията на незаинтересованите свидетели Е. П. и А. П.. Жалбоподателите считат, че установяването на фактическа власт върху процесните имоти от А. и Б. П. в продължение на десетилетия със знанието и без възражението на останалите наследници и при липса на спорове за собствеността, ползването и стопанисването им, без претенции за упражняване на права на съсобственик по чл. 30, ал. 3, чл. 31, ал. 1 и ал. 2 или чл. 32 ЗС, са действия, които преценени комплексно демонстрират промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си, което е явно и непрекъснато, упражнявано в продължение на повече от 10 години. Поддържат, че от показанията на свидетелката Л. С. се установява, че преди 2 000 г. се е състояла семейна среща, на която са присъствали всички наследници, и е постигнато споразумение къщата с 1/2 ид. ч. от двора с площ около 4 дка да бъде на А., а другата половина от двора и още един парцел от 4 дка да остане на останалите наследници. Твърдят, че към момента на водене на преговорите придобивната давност в полза на А. и Б. П. вече е изтекла, а противопоставяне на останалите наследници след този момент е без значение, тъй като правото на собственост е вече придобито, а позоваването на давността не е елемент от фактическия й състав. Поддържат, че не става ясно въз основа на какви доказателства въззивният съд е приел, че преговорите са продължили до 2009 г., когато е починала З. И.. Касаторите молят обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което искът за делба да бъде отхвърлен като неоснователен.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба жалбоподателите навеждат основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за правния спор, както и всички събрани доказателства по делото относно релевантните факти и тяхната взаимна връзка?“; 2. „Следва ли съдът да изложи съображения за обективността на свидетелите в хипотезата на чл. 172 ГПК?“, и 3. „Ако наследодателят приживе е изразил волята си да предостави владението върху имота на свой наследник по закон, как следва да се прояви промяната в намерението му за своене на целия имот по отношение на другите сънаследници?“, които три въпроси твърдят, че са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в: ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., решение № 378 от 19.06.2024 г. по гр. д. № 2938/2023 г. на ВКС, І г. о., решение № 60 от 07.06.2018 г. по гр. д. № 2420/2017 г. на ВКС, I г. о., решение № 32/08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, І г. о., решение № 3/25.02.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 73 от 3.08.201 8 г. по гр. д. № 2244/2017 г., на ВКС, І г. о., решение № 32 от 8.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 2 от 12.03.2020 г. по гр. д. № 619/2019 г. на ВКС, І г. о. и решение № 136 от 10.03.2025 г. по гр. д. № 2981/2024 г. на ВКС, І г. о. В допълнение се позовават и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, наведена бланкетно.

Ответницата по касационната жалба – С. П. П. подава писмен отговор в срок, в който поддържа становище, че са налице основания за допускане на касационен контрол на атакувания съдебен акт и че касационната жалба е основателна. Твърди, че почти четиридесет години, след смъртта на баба й Л. П., само и единствено семейството на А. и Б. са владяли процесните имоти и всички наследници са знаели това, както и че Б. ги е уведомила за съставения констативен нотариален акт, след което никой не се е противопоставил.

Ответниците по касационната жалба - М. Х. Д., Л. Т. Ч., П. Д. Т., Р. Т. П. и Ч. Х. П. подават писмен отговор в срок, в който поддържат становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират заплащане на сторените в касационното производство разноски за хонорар за един адвокат.

Ответницата по касационната жалба - Н. Д. П. не подава отговор на същата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което тя е допустима.

Предявен е иск за делба на недвижима съсобственост, произтичаща от наследяване.

Съделителите - ищци твърдят в исковата молба, че са наследници по закон на Л. В. П., починала през 1982 г., и на съпруга й Х. П. Х., починал през 1949 г., които са придобили по давност процесните четири недвижими имоти, без правото им на собственост да е било обективирано в документ за собственост. Поддържат, че през 1983 г., между всички наследници е постигнато съгласие в наследствения жилищен имот да се установи да живее сина на Л. П. - А. Х. П., заедно със съпругата си Б. К. П. и сина им Н. А. П., като държатели на частите на останалите съсобственици, а една от стаите да бъде оставена за ползване на последните, когато решат да пребивават там във възможно за тях време. Твърдят, че след смъртта на А. Х. П., настъпила на 06.10.2000 г., съпругата му и синът му са останали да живеят в горепосочения имот, като в края на 2019 г. ищцата М. Х. Д., която дотогава живеела в [населено място], заживяла в бащиния си дом, в една от стаите, в която извършила ремонтни работи, на които останалите наследници не се противопоставили. Поддържат, че съставеният през 2017 г. констативен нотариален акт в полза на Б. П. досежно процесните четири имоти не обективира нейни действителни права, защото по никакъв начин П. не е демонстрирала промяна на държането на чуждите идеални части на останалите сънаследници във владение.

Съделителката С. П. П. оспорва иска за делба като неоснователен, твърдейки че приживе на общата наследодателка Л. П. и по нейно настояване, между всички наследници е било постигнато съгласие, четирите процесни имоти да останат на сина й А. и семейството му, които ги поддържали, без противопоставяне от останалите съсобственици, поради което те не са съсобствени между страните по делото. Поддържа, че тя не е посещавала имотите през последните 20 години, няма ключ за къщата и не е заплащала данъци или каквито и да е други разходи, свързани с имотите. Поради поддържания контакт с другите сънаследници, заявява, че й е известно, че те също не са посещавали имотите и нямат ключ. Твърди, че след като Б. П. е съставила констативния нотариалния акт от 2017 г., е уведомила всички съсобственици и никой не се е противопоставил по никакъв начин.

Съделителят Н. А. П. оспорва иска за делба, поддържайки че родителите му А. и Б. П. са собственици на процесните имоти на основание непрекъснато давностно владение, започнало от 1982 г. и изтекло до подаването на исковата молба. Твърди, че ищцата М. Д., установила се в жилищния имот през 2019 г., е била приета от майка му като близък роднина и гост, единствено поради това, че нямало къде да живее поради пожар в дома й. Към това становище се е присъединил и съделителят Д. В. Д., чрез процесуалния си представител адв. С..

Съделителката Н. Д. П. е заявила, че няма никакви претенции в делбения процес.

Въззивният съд е приел въз основа на доказателствения материал по делото, че съделителите са наследници по закон на общите наследодатели Х. П. Х., починал на 16.05.1949 г., и Л. В. П., починала на 06.02.1982 г., изчерпвайки целия кръг от законните им наследници, както и че съпрузите Х. П. Х. и Л. В. П. са били титуляри на правото на собственост върху процесните четири недвижими имоти, придобито на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност. Макар да не са разполагали с титул за собственост в тяхна полза, при зачитане на задължителните разрешения в т. 3 ТР № 4 от 17.12.2012 год. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, решаващият съд е посочил, че доколкото правото на позоваване на придобивното основание по чл. 79 ЗС не се погасява със смъртта на владелеца, а се включва в наследството му, ако едно лице е владяло непрекъснато недвижим имот в изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, тогова в наследството му се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позовават на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност. Въззивният съд е намерил за установено в процеса и това, че след смъртта на наследодателката Л. П., настъпила през 1982 г., жилищният имот – предмет на иска за делба е бил ползван само от един от наследниците й - синът й А. П. и съпругата му Б. П., които трайно са се установили в имота след пенсионирането на А. през 1989 – 1990 г., а след смъртта на А. П., починал на 06.10.2000 г., в жилищния имот е останала да живее съпругата му Б. К. П., която през 2017 г. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост по давностно владение върху четирите процесни имота.

Второинстанционният съд е счел от правна страна, че при възражение за придобивна давност на съсобствен имот, чиято съсобственост произтича от наследяване, предявено от един от съсобствениците, следва да се даде отговор на въпроса дали този съсобственик владее целия имот изключително за себе и от кога. Посочил е, че упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало – в случая наследствено правоприемство, настъпило със смъртта на общата на страните наследодателка Л. П., починала през 1982 г., докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическа власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части. Въззивният съд е намерил, че за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането си във владение, като тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Приел е, че от доказателствата по делото, не се установява по безспорен и несъмнен начин, че от страна на А. П. – като пряк наследник на Л. П., и от страна на съпругата му - Б. П., са били извършвани действия, отричащи владението на останалите сънаследници върху четирите процесни имоти. Отчитайки, че след смъртта на Л. П., процесният жилищен имот е ползван единствено от А. и Б. П., в който същите са се установили трайно през 1990 г., е приел, че това не е достатъчно за установяване на трансформирането на държането на идеалните части на останалите сънаследници във владение. Счел е, че не е установено в процеса по безспорен и категоричен начин твърдението на ответниците за извършена неформална делба на наследствените имоти, нито приживе на общата им наследодателка Л. П., нито в по – късен момент. Относно показанията на свидетелката Л. С. (тъща на ответника Н. П.), че общата наследодателка Л. П. е заявявала: „А., този имот трябва да бъде на тебе“ е приел, че те не следва да се кредитират съгласно чл. 172 ГПК, а и тъй като впечатленията на свидетелката за отношенията между страните датират от 1988 г. – 1989 г., когато дъщеря й се е омъжила за Н., т. е след смъртта на Л. П., починала преди това – през 1982 год., поради което нямат непосредствен характер. Относно наведените по делото доводи за водени преговори за доброволно уреждане на отношенията между страните относно процесната наследствена общност до момента на смъртта на А. П. през 2000 г. и до 2009 г., е посочил, че това обстоятелство по-скоро обосновава извод, че до последната година процесните имоти са били ползвани от Б. П., а преди това и от съпруга й А. П., със съзнанието, че същите са съсобствени между всички наследници. Решаващият съд е подчертал, че за периода от 2009 г. до 2017 г., когато Б. П. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост върху четирите делбени имота, не е изтекъл необходимият за това десетгодишен давностен срок, поради което и издаденият в нейна полза нотариален акт е привиден титул за собственост. Намерил е за релевантно по спора обстоятелството, установено от гласните доказателства, че от страна на друг сънаследник – П. П. също са били извършвани действия в един от незастроените процесни имоти, в който същият е имал намерение да си построи „виличка“, за което закупил и оставил в имота строителни материали, но до реализиране на строеж не се стигнало поради смъртта му, настъпила през 2001 г. Относно извършените от А. и Б. П. ремонтни работи в процесната къща, построена в периода 1920 г. – 1930 г., изразяващи се в направа на вътрешна тоалетна и баня, и в ремонт на покрива, е счел, че не съставляват демонстрация на действия по своене на цялата вещ, а са такива, необходими за използването й по предназначение. В обобщение е заключил, че не са установени действия, обективиращи спрямо останалите сънаследници владение на чуждите идеални части от процесните имоти, поради което при приложение на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, е останал недоказан субективният елемент от фактическия състав на давностното владение спрямо жилищния имот. По отношение на незастроените процесни имоти е посочил, че нито се твърди, нито се представят доказателства за упражнявана фактическа власт върху тях от страна на А. и Б. П., поради което спрямо тях не е доказан и обективният елемент на владението.

При горепосочените решаващи съображения, въззивният съд е допуснал делба на четирите процесни недвижими имоти между съделителите, при горепосочените квоти, съставляващи наследствения им дял в процесната съсобственост, при прилагане на правилата на чл. 5, ал. 1 ЗН и чл. 10, ал. 1 ЗН.

Настоящият състав на Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.

Първият и вторият въпроси на касаторите се свеждат до процесуалноправния въпрос за правомощията на въззивния съд да обсъди всички приети относими доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимовръзка, както и всички доводи и възражения на страните, включени в предмета на спора, в своето решение. Към този въпрос се отнася и дължимото поведение на решаващия съд при обсъждане на гласни доказателства, когато по отношение на тях е приложима нормата на чл. 172 ГПК. Така обобщен правният въпрос притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е от значение за крайния изход на конкретния спор. Спрямо него е осъществено наведеното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, ат. 1 ГПК. По правния въпрос е формирана практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ТР № 1/04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010г. на ВКС, ІV г. о., решение № 164 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014г. на ВКС, III г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009г. на ВКС, I г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ВКС, ІV г. о., решение № 190/07.02.2020г. по гр. д. № 24/2019г. на ВКС, I г. о.; решение № 5/11.05.2020г. по гр. д. № 1241/2019г. на ВКС, І г. о.; решение № 74/02.07.2020г. по гр. д. № 2701/2010г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 133/23.10.2019г. по гр. д. № 3565/2018 г. на ВКС, І г. о. и др., вкл. цитираните от касаторите), според която въззивната инстанция дължи излагане на собствени мотиви като втора решаваща инстанция, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички относими доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производство в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Въззивният съд в атакуваното решение не е процедирал в съответствие с горепосочената съдебна практика, като не е обсъдил всички доводи на страните, както и не е обсъдил гласните доказателства в съответствие с нормата на чл. 172 ГПК. Той не е съобразил последователно и категорично заявените от съделителите С. П. П., Н. А. П. и Д. В. Д. становища по иска за делба, посочени по-горе, съставляващи признание на факта на владение на техните ид. части от процесните имоти, осъществявано от съпрузите А. и Б., както и становището на съделителката Н. Д. П., че няма никакви претенции в делбения процес. Същевременно доказателственият материал по делото, вкл. свидетелските показания, не са ценени в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при съобразяване, че заинтересованите в полза на някоя от страните гласни доказателства следва да бъдат кредитирани с оглед на всички останали доказателства в процеса, а не само поради заинтересоваността по смисъла на чл. 172 ГПК да не бъдат възприемани. Следователно по горепосоченият процесуалноправен въпрос следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Третият въпрос на касаторите не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като в атакуваното решение не е приемана за осъществена визираната в него хипотеза, т. е. че наследодателката Л. П. приживе е изразила воля да предостави владението върху целите процесни имоти на своя син А. П.. Поради това той няма обуславящо значение за решаващите правни изводи в обжалвания акт, т. е. не удовлетворява изискването на законодателя за наличието на общо основание за допускане на искания касационен контрол - достатъчно основание такъв да не бъде допуснат по този въпрос.

Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване, различно от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт, каквито не са обосновани от касаторите и не са осъществени по настоящото дело. Поради това не е налице наведеното основание по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Съобразно гореизложеното, следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по горепосочения процесуалноправен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което Върховният касационен съд, съставът на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 37 от 11.02.2025 г. по в. гр. дело № 691/2024 г. на Хасковски окръжен съд.

УКАЗВА на касаторите Н. А. П. и Д. В. Д., в едноседмичен срок от съобщението, да представят доказателства за платена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25.56 евро, както и че при неизпълнение в срок, касационната им жалба ще бъде върната.

Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за платена държавна такса или за прекратяване след изтичане на срока за изпълнение на указанията на съда, ако последните не са изпълнени.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: