ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 2466/12.05.2026 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закритото съдебно заседание на седми април две хиляди двадесет и шеста година в състав:Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

Златина Рубиеваразгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 276 по описа за 2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 4498/10.07.2025 г. по гр. д. № 7128/2024 г. в частта, с която Софийският градски съд, изменяйки решение 1484/26.01.2024 г. по гр. д. № 31348/2021 г. на Софийския районен съд, е осъдил П. П. П. да заплата ни Министерство на вътрешните работи на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, вр. § 4, ал. 3 ПЗР ЗДС и за периода 01.07.2018 г. – 02.06.2021 г. сумата 12 896.00 лв. – обезщетение за ползването на едно ведомствено жилище в [населено място] след прекратяване на договор за наем от 25.03.2016 г., ведно със законната лихва от 03.06.2021 г., а на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за периода 08.02.2019 г. – 03.06.2021 г. да му заплати сумата 362.33 лв. – изтеклите законни лихви върху главницата, като е определил и отговорността на страните за разноските по делото.

Решението се обжалва от П. П. с искане да бъде допуснато до касационен контрол като вероятно недопустимо. Касаторът обосновава основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационния контрол с доводи, че въззивното решение е недопустимо като постановено при пречките по чл. 229, т. 5 и по т. 4 ГПК. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът счита за очевидно неправилно въззивно решение, с което искът по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, вр. § 4, ал. 3 ПЗР ЗДС е уважен частично, въпреки че по делото не е представен акт за държавна собственост на отдаденото под наем ведомствено жилище, и с което размерът на обезщетението е определен по изготвена от ищеца справка. Касаторът счита за очевидно неправилно въззивното решение, с което искът по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД е уважен частично, въпреки че по делото няма доказателства ищецът/кредиторът да го е поканил да плати обезщетението за невърнатия имот. Счита за очевидно неправилно и решението, с което въззивният съд е приел за неоснователно възражение за прихващане с вземане за стойност, което било възникнало поради извършени при действието на договора за наем трайни подобрения в жилището – от направените разходи за климатик и кухненско оборудване. По същество се оплаква, че решението е недопустимо, евентуално неправилно. Претендира направените по делото разноски.

От Министерството на вътрешните работи не е постъпил отговор на касационната жалба.

За да приеме иска по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, вр. § 4, ал. 3 ПЗР ЗДС доказан по основание, въззивният съд се е мотивирал с това, че: 1) към 26.02.2016 г., когато министърът на вътрешните работи е издал заповед за настаняване на ответника във ведомственото жилище, той е служител по трудово правоотношение с МВР; 2) договорът за наем от 25.03.2016 г. е бил сключен при специалните условия и ред в ЗДС и ППЗДС; 3) трудовото правотношение е било прекратено на 29.06.2018 г., когато на ответника е връчена заповед за дисциплинарното му уволнение (чл. 330, ал. 2, т. 6, вр. чл. 335, ал. 2 КТ); 4) от момента на прекратеното трудово правоотношение и по силата на закона е прекратен и договорът за наем с МВР (чл. 24, ал. 3, т. 1 ЗДС); 5) ответникът не е върнал жилището, а е продължил да го ползва в зададения с иска период. За да уважи иска в размер на сумата 12 896.00 лв., възззивният съд е приел, че съгласно § 4, ал. 3 ПЗР ЗДС обезщетението е в размер на пазарния наем на държавното/на ведомственото жилище, и го е определил по заключение на допълнителна съдебнотехническа експертиза.

За да приеме иска по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД доказан по основание, въззивният съд се е мотивирал с това, че вземането за обезщетение е без срок, а съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД ответникът е в забава от 08.02.2019 г. Тогава е изтекъл 14-дневният срок в писмена покана на ищеца/кредитора, която на 24.01.2019 г. е била връчена на ответника. Базирал е извода на приета по делото обратна разписка с подпис на ответника като „получател“ на пощенската пратка. Определил е обезщетението за забава в размер на законните лихви върху главницата по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, вр. § 4, ал. 3 ПЗР ЗДС, които са изтекли в периода след 08.02.2019 г. до датата предявяване на исковете.

Въззивният съд е приел, че вземането по извършеното с отговора на исковата молба компенсаторно изявление не е възниквало. Намерил е недоказани твърденията, с които ответникът го е обосновал, а именно, че при действието на договора е монтирал климатик и кухненско оборудване във ведомственото жилище, респ. да е правил разходи за трайни подобрения. Добавил е, че съгласно чл. 16, ал. 1 от договора, при неговото прекратяване наемателят може да вземе съоръженията и устройствата, които е монтирал в жилището и които не са трайно прикрепени и може да демонтира, без да повреди имота.

Настоящият състав не намира, че решението е „вероятно недопустимо“ в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Съображения:

Касаторът го обосновава с твърдения, че към момента на приключеното съдебно дирене пред въззивната инстанция има висящо наказателно дело, по което е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 201 НК, осъществимо с деянията, поради които е бил дисциплинарно уволнен и било прекратено трудовото правоотношение с МВР. Извършеното или не престъпление по чл. 201 НК от ищеца е без значение за правопораждащите факти по иска по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, вр. § 4, ал. 3 ПДР ЗДС и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, така както са изяснени и приети за осъществени с въззивното решение. Присъдата по чл. 201 НК не би породила действието по чл. 300 ГПК. Изключена е привременната пречка по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК и вероятността решението да е недопустимо поради нея.

Касаторът обосновава вероятната недопустимост на решението и с твърденията, че към момента на приключеното съдебно дирене има висящо дело по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, по което е оспорил законността на дисциплинарното си уволнение. Влязлото в сила решение по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, респ. висящото дело по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, също е без значение за решения спор. Искът по чл. 344, ал. 1 КТ е конститутивен. Всяко уволнение, законно или не – това би установило влязлото в сила решение по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, прекратява трудовото правоотношение – арг. чл. 335 КТ, а прекратеното трудово правоотношение с наемател на ведомствено жилище – прекратява наемното правоотношение – арг. чл. 24, ал. 3, т. 1 КТ. Делото по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ не е за преюдициално правоотношение. Изключена е привременната пречка по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и вероятността решението да е недопустимо поради нея.

Настоящият състав не намира, че решението е и „очевидно неправилно“ в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът нито сочи, нито обосновава особено тежък порок (постановяване contra legem, extra legem или при груби нарушения на формалната логика), който може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко и единствено от съдържанието на обжалваното решение без извършване на присъщата на касационния контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Доводите, с които касаторът обосновава това основание за допускане на касационния контрол, се свързват с начина, по който въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, т. е. се свеждат до оплакване, че фактическата обстановка, която въззивният съд е намерил за установена и въз основа на която е направил правните си изводи, е различна от тази, която се установява от събраните по делото доказателства, т. е. до оплаквания за касационните основания по чл. 281, т. 2 и 3 ГПК. В настоящото производство обаче Върховният касационен съд не се произнася по касационните основания, а извършва преценка на предпоставките за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС. В случая, настоящият състав намира, че пряко и единствено от съдържанието на обжалваното решение обосновава извод, че е законосъобразно.

При този изход и по аргумент от обратното по чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора/на ответника остават и направените разноски пред Върховния касационен съд.

При тези мотиви, съдътОПРЕДЕЛИ :НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 4498/10.07.2025 г. по гр. д. № 7128/2024 г. на Софийски градски съд в осъдителните му части.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.