ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 6000

София, 22.12.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на трети декември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. И.

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ИВО ДАЧЕВ

като разгледа докладваното от съдията Дачев гр. дело № 3901 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) чрез гл. юрк. Д. И. срещу въззивно решение № 2803 от 08.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2987/2025 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 22432 от 11.12.2024 г. по гр. д. № 43499/2024 г. на Софийски районен съд. С първоинстанционното решение са уважени предявените от А. Б. М. срещу СДВР искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, като съответно е отменено прекратяването на трудовото й правоотношение със Заповед № *** г. на Главния комисар на СДВР, същата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност и СДВР е осъдена да й заплати сумата от 13 335,30 лв., обезщетение за оставане без работа за периода 28.06.2024 г. – 25.11.2024 г. вследствие на незаконното уволнение, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Решението на районния съд в частта, с която искът по чл. 344, ал. 1, т.3 вр. 225, ал.1 КТ е отхвърлен за разликата до претендираните 16 002,36 лв. и за периода от 27.11.2024 г. до 27.12.2024 г., като необжалвано от страните е влязло в сила.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането е касационното обжалване да бъде допуснато, въззивното решение да бъде отменено и уволнителната заповед да бъде потвърдена като законосъобразна.

В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал.2 предл. 3 ГПК, във връзка с които се поставят следните въпроси: 1/ При спазване на изискванията от работодателя на разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ – описаните подробни факти в заповедта за уволнение, от които безспорно се установява извършеното от служителя нарушение, могат ли да се счетат като липса на доказателства за установеното дисциплинарно нарушение, за което е наложено съответното дисциплинарно наказание?; 2/ При заявената от самия служител употреба на алкохол, установена впоследствие с техническо средство, представлява ли липса на доказателства за извършено дисциплинарно нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 2 КТ?

Насрещната страна А. Б. М. чрез процесуалния си представител адв. Р. оспорва касационната жалба по съображения, изложени в депозирания в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК писмен отговор.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която предявените искове по чл. 344, ал. 1 т.1, 2 и 3 КТ са уважени, въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от безсрочно трудово правоотношение по силата на трудов договор, по който ищцата М. е изпълнявала длъжността „системен оператор“ в 02 група „Регистрация и отчет на превозни средства“ на 04 сектор „Пътни превозни средства“ при СДВР-МВР. С. З. № *** г. на основание чл. 192, ал. 1 КТ, чл. 195, ал. 1, чл. 187, ал. 1, т. 2, чл. 190 КТ й било наложено наказание „уволнение“ и на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ трудовото й правоотношение с работодателя било прекратено. Като фактическо основание за дисциплинарното наказание в приложената по делото заповед е посочено, че при извършена проверка за употреба на алкохол на 15.05.2024 г. било установено, че техническото средство отчело 1.32 промила алкохол в издишания от М. въздух.

Въззивният съд е изложил, че законосъобразността на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание предполага тя да е издадена в рамките на специално дисциплинарно производство и да е съставена в определена форма, както и да се установи съществуването на посочените в нея основания. Провеждането на специално производство следва да гарантира, че налагането на дисциплинарно наказание ще бъде извършено след установяване на всички факти и събирането на всички доказателства, като едно от тях са обясненията на служителя. В тази връзка е посочил, че съгласно чл. 193, ал. 1 КТ работодателят преди да наложи дисциплинарно наказание следва да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения. Установяването на обстоятелствата, свързани с изискване на обяснения от работника или служителя, е възложено в тежест на работодателя. Тъй като ответникът в срока за отговор на исковата молба не е представил доказателства, че е поискал обяснения от ищцата, въззивният съд е споделил като правилен изводът на районния съд, че не е спазена процедурата, предвидена в чл. 193, ал. 1 КТ и само на това основание заповедта, с която е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, се явява незаконосъобразна. Приложените към въззивната жалба писмени доказателства не са приети по делото, тъй като възможността за представянето им от ответника е била преклудирана с изтичане на срока по чл. 131 ГПК, в който работодателят не е подал отговор на исковата молба и не е оспорил твърденията, изложени в нея. За неоснователни са приети доводите, че спазването на изискването по чл. 193 КТ се установявало от самата заповед, с която е наложено дисциплинарното наказание. Въззивният състав е счел, че съдържащото се в мотивите на уволнителната заповед изявление на ответника представлява твърдение относно изгоден за страната факт и следва да се цени единствено във връзка с останалите събрани по делото доказателства. Доколкото други доказателства не са ангажирани, според съда ответникът не е изпълнил задължението си да установи при условията на пълно и главно доказване спазване на процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ.

Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Първият въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд за основателност на предявените искове, изводима от незаконосъобразността на дисциплинарното уволнение поради липсата на проведено доказване за спазване на процедурата по чл. 193 КТ, но предвид богатата и непротиворечива съдебна практика на ВКС по разискваната материя, не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК. Трайно утвърдено е разбирането, че съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса при трудов спор по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ с предмет – законосъобразността на наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, изцяло в тежест на ответника-работодател е да докаже, че ищецът-работник или служител, е извършил изброените в процесната заповед за уволнение дисциплинарни нарушения, и ако не ги е доказал с допустимите по ГПК доказателствени средства, следва да се приеме, че уволнението е незаконосъобразно (в този смисъл напр. решение № 50263 от 2023 г. по гр. д. № 1480/2022 г. на ВКС, III г. о., решение № 68 от 2012 г. по гр. д. № 1808/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 216 от 2016 г. по гр. д. № 1036/2016 г. на ВКС, ІV г. о. и мн. др.). Ето защо, не би могло да се приеме, че подробното описание в уволнителната заповед на факти, сочещи на дисциплинарно нарушение, е равнозначно на доказването им. Спазването на изискванията на чл. 193, ал. 1 КТ е една от предпоставките за законосъобразно уволнение, която следва да бъде проверена в контрадикторното исково производство, като за наличието й ответникът-работодател следва да ангажира своевременно съответните доказателства. В случая ответната страна нито е представила доказателства пред първата инстанция, нито е посочила такива пред въззивния съд в хипотезата на чл. 266, ал. 2 ГПК, с което е пропуснала възможността да установи фактите, които са в нейна доказателствена тежест. Наличието на трайно установена съдебна практика по поставения от касатора въпрос изключва приложимостта на чл. 280, ал. 1 т.3 ГПК, съобразно постановките на т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, поради което касационното обжалване на решението не може да бъде допуснато по този въпрос.

Вторият поставен въпрос е ирелевантен за изхода на спора. Действително, по делото е налице сведение от ищцата, в което тя посочва, че вечерта преди 15.05.2024 г. е била на семейно събиране, на което е пила вино. Това доказателство, обаче, е представено от ответника едва с въззивната жалба, без да е осъществена хипотезата на чл. 266, ал. 2 ГПК, поради което не е ценено от въззивния съд. Така поставеният от касатора въпрос не отговаря на общата селективна предпоставка и това е така, защото той касае правилността на обжалваното решение, в контекста на възприетата от въззивния съд фактическа обстановка и анализа на събраните по делото доказателства, която не е предмет на настоящото производство по допускане на касационно обжалване. В този смисъл той не е обуславящ решаващата воля на съда, според разясненията, дадени с тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.

Не е налице и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По силата на посочената разпоредба хипотезата на очевидна неправилност е налице, когато неправилността на решението е толкова съществена, че може да се установи несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или когато е приложена несъществуваща /вкл. отменена/ правна норма, както и при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретния случай такива квалифицирани форми на неправилност не се установяват. Ето защо, не е налице основание за допускане на обжалването и по чл. 280, ал. 2 ГПК.

При този изход на спора на ответницата по касационната жалба на основание чл. 78, ал. 3 ГПК се дължат сторените разноски за адвокатско възнаграждение, в размер на 800 лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2803 от 08.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2987/2025 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на А. Б. М., ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 800 лв. /осемстотин лева/, представляващи адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.