РЕШЕНИЕ
гр. София, № 130/ 19.05. 2026 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в открито заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА
ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА
при секретаря С. С. като разгледа докладваното от съдия Господинова т. д. № 1484 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. С. С. срещу решение № 158/ 20.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1848/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 2-ри граждански състав, в частта, с която след отмяна на решение № 1891/ 01.04.2024 г., постановено по гр. д. № 3539/ 2023 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-12 състав, в обжалваната му осъдителна част, са отхвърлени предявените от М. С. С. срещу „ДЗИ - Животозастраховане“ ЕАД искове, както следва: 1) иск с правна квалификация чл. 448, ал. 1 КЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 30 000 лв., представляваща застрахователна сума, дължима по договор за застраховка „Живот“, сключен със застрахователна полица № RL710001751/ 11.10.2017 г., поради настъпилo застрахователно събитие – смърт на застрахованото лице С. Т. С.; 2) иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 9 079, 79 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата от 30 000 лв., начислено за периода от 09.04.2020 г. до 22.03.2023 г.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил оплакванията, заявени в подадената срещу първоинстанционното решение въззивна жалба, които са единствено относно направените в него изводи за неравноправност на клаузата на т. 8.14. от общите условия, приложими към процесния застрахователен договор, с която е уговорен изключен риск, по който въпрос той е бил длъжен да се произнесе и служебно. В същото време възивният съд е разгледал въпрос, по който няма оплакване във въззивната жалба, който е за това дали е доказана причинната връзка между смъртта на застрахованото лице и заболяването, от което той е страдал към момента на сключване на застрахователния договор и което не е обявил пред застрахователя. С оглед на това той е достигнал до неправилен извод за наличие на такава причинна връзка. Касаторът заявява, че въззивният съд не е съобразил данните за извършен преглед от доверен на застрахователя лекар, за който е съставен рапорт, който не е оспорен в процеса. Счита, че е необоснован изводът на въззивния съд, че този лекар е въведен в заблуждение от застрахования относно здравословното му състояние. Касаторът посочва, че в производството ответникът не е направил възражение, че са осъществени предпоставките на чл. 363, ал. 4 КЗ, при които той има право да откаже да изплати застрахователна сума на ползващото се от застраховката лице. Това е така, тъй като за да обоснове отказа си да направи това, той се е позовал единствено на наличие на изключен риск по т. 8.14. от приложимите към договора общи условия и с оглед на уговореното в тази клауза е въвел твърдението, че застрахованото лице не е обявило, че страда от артериална хипертония към датата на сключване на застрахователния договор, а не с оглед приложението на чл. 363, ал. 4 КЗ. Претендира присъждане на направените в производството разноски.
Ответникът по касационната жалба „ДЗИ - Животозастраховане“ ЕАД заявява, че въззивното решение е правилно в обжалваната част. Посочва, че направеният в него извод, че застрахователят не дължи да заплати застрахователна сума по сключения договор за застраховка „Живот“, е съобразен с нормата на чл. 363, ал. 4 КЗ, която му дава възможност да откаже да изпълни това задължение, когато застрахованият е премълчал обстоятелство, което е оказало въздействие за настъпване на събитието. Той съответства и на уговорката, постигната между страните по застрахователния договор в приложимите към него общи условия, в която е предвидено правото на застрахователя да откаже да сключи застрахователен договор поради висок риск от настъпване на застрахователното събитие.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба и прецени данните по делото, в съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК намира следното:
Предмет на разглеждане в настоящото производство са обективно съединени искове, както следва: главен иск с правна квалификация чл. 448, ал. 1 КЗ за осъждане на „ДЗИ - Животозастраховане“ ЕАД да заплати на М. С. С. сума в размер на 30 000 лв., представляваща застрахователна сума, дължима по договор за застраховка „Живот“, сключен със застрахователна полица № RL710001751/ 11.10.2017 г., по който ищцата е трето ползващо се лице, поради настъпилo застрахователно събитие, което е смъртта на застрахованото лице С. Т. С., и акцесорен иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „ДЗИ - Животозастраховане“ ЕАД да заплати на М. С. С. обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата от 30 000 лв., който иск е висящ в производството пред касационния съд само частично поради липсата на подадена жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с която той е отхвърлен – висящ е за сумата от 9 079, 79 лв. и за периода от 09.04.2020 г. до 22.03.2023 г.
За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че по делото се доказва, че между бащата на ищцата - С. Т. С., като застраховащ и застрахован, и „ДЗИ - Животозастраховане“ ЕАД, като застраховател, е сключен договор за застраховка „Живот“ със застрахователна полица № RL710001751/ 11.10.2017 г., който е имал действие за периода от 10.10.2017 г. до 10.10.2022 г. По този договор е уговорена застрахователна сума в размер на 30 000 лв., както и че ищцата М. С. е ползващо се от застраховката лице при смърт на застрахования, което събитие е един от рисковете, които застрахователят се е задължил да покрива. Въззивният съд е счел за установено по делото, че при сключване на застрахователния договор застрахованият е изготвил предложение от 10.10.2017 г., в което е посочил, че няма диагностицирани заболявания, не е провеждал медикаментозно лечение и не е имал оплаквания, за които да е търсил лекарска помощ. Той е попълнил и декларация, в която също е направил изявление, че към посочения момент няма диагностицирано заболяване и не провежда медикаментозно лечение. Въззивният съд е направил извод, че поставените от застрахователното дружество при сключване на договора въпроси за здравословното състояние на застрахования са били достатъчно ясни, предвид това, че то е нямало информация за здравния статус на лицето, което е налагало да изисква обявяването на всякакви диагностицирани заболявания, за да може да прецени степента на застрахователния риск. Намерил е за установено по делото, че от 2011 г. С. Т. С. е страдал от артериална хипертония, което обстоятелство не е обявил пред застрахователя, както и че това лице е починало на 03.04.2018 г., което е в срока на действие на застрахователния договор. Съобразил е, че в издаденото съобщение за смърт е вписано, че причина за настъпилата смърт на С. е инфаркт на миокарда. Констатирал е, че в случая поради нежеланието на ищцата не е направена аутопсия на починалото лице, от която да се установи друга причина за смъртта. С оглед на това и доколкото ищцата не е представила други доказателства, установяващи този факт, въззивният съд е заключил, че причината за смъртта на застрахования С. е тази, вписана в съобщението за смърт. Посочил е, че заболяването артериална хипертония е рисков фактор за сърдечен инфаркт, което означава, че премълчаното от застрахования обстоятелство, че страда от такова заболяване към датата на сключване на застрахователния договор, е оказало въздействие за настъпване на застрахователното събитие. Това е основание за застрахователя да откаже да изплати застрахователно обезщетение за смъртта на застрахования както съгласно чл. 363, ал. 4 КЗ, така и съгласно уговореното в общите условия, приложими към процесния застрахователен договор. Ето защо предявеният иск за главница е неоснователен. Неоснователен е и акцесорният иск за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва. Предвид разминаването на изводите на въззивния съд с тези на съда от първата инстанция, обжалваното решение е отменено в осъдителната му част и е постановено друго, с което предявените искове са отхвърлени.
С определение № 3286/ 20.11.2025 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационното обжалване на въззивното решение в подлежащата на обжалване част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, като изложи съображения по всички защитни доводи и възражения на страните и извърши анализ на събраните във връзка с тях доказателства?.
По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:
По поставения процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото има формирана съдебна практика. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т. д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т. о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т. д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 192/29.01.2018 г., постановено по т. д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т. о., Решение № 139 от 27.08.2024 г., постановено по т. д. № 2767/2022 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр. д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр. о., Решение № 50168 от 09.12.2022 г., постановено по т. д. № 1983/ 2021 г. по описа на ВКС, II т. о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение. Настоящият съдебен състав споделя изцяло разрешението на правния въпрос, дадено в цитираните решения на ВКС.
По основателността на касационната жалба:
При съобразяване на оплакванията, заявени в касационната жалба, следва да се приеме, че извън проверката за правилност на обжалваното въззивно решение, която извършва касационният съд, остават следните направени в него изводи, които не са оспорени от касатора: - че по делото е доказано, че между С. Т. С., като застраховащ и застрахован, и „ДЗИ - Животозастраховане“ ЕАД, като застраховател, е сключен договор за застраховка „Живот“; - че в този договор е уговорено, че периодът на застрахователното покритие е от 10.10.2017 г. до 10.10.2022 г., че застрахователната сума е 30 000 лв., че един от покритите рискове е смърт на застрахования и че при настъпване на този риск ищцата М. С. С. е ползващо се от застраховката лице; - че застрахованият С. С. е починал на 03.04.2018 г., което е в срока на застрахователното покритие.
В отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявеният иск, като е заявил, че за него не е възникнало задължение да заплати застрахователната сума на ищцата, като лице, ползващо се от застраховката „Живот“, тъй като е налице изключен риск съгласно постигната уговорка в т. 8.14. от общите условия, приложими към процесния застрахователен договор, в която е предвидено, че застрахователят се освобождава от задълженията си по договора при наличие на заболяване, диагностицирано преди началото на застраховката. Това възражение е основано на твърдението, че причината за смъртта на застрахованото лице е хронично заболяване, представляващо хипертонична болест на сърцето, от което той е страдал преди сключване на застрахователния договор. От материалите по делото е видно, че в първоинстанционното производство ищецът се е позовал на неравноправност на посочената договорна клауза, като във въззивното производство от двете страни по спора са развити доводи в тази връзка – ответникът заявява оплакване във въззивната жалба за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че уговорката е неравноправна, а ищецът излага в отговора на въззивната жалба съображения за основателност на възражението за неравноправност на клаузата. Предвид дадения отговор на правния въпрос трябва да се приеме, че въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по надлежно въведеното в процеса от ищеца възражение за неравноправност на клаузата на т. 8.14. от общите условия към процесния договор за застраховка и по доводите на страните по него, поддържани и във въззивното производство. Задължението на съда да се произнесе дали тази договорна клауза е неравноправна произтича и от това, че този въпрос, по който първоинстанционният съд е изложил съображения, е свързан с прилагането на императивните материалноправни норми на чл. 143 и сл. ЗЗП, за спазването на които въззивният съд следи служебно. В обжалваното решение обаче не са изложени никакви мотиви по основателността на възражението за неравноправност на клаузата на т. 8.14. от общите условия към застрахователния договор. Съдът без да разгледа този въпрос, е счел, че за застрахователя е възникнало правото да откаже да изплати на ищцата застрахователната сума при настъпила смърт на застрахованото лице, както на основание, предвидено в закона, така и по силата на уговорка за това, постигната в общите условия към застрахователния договор. Следователно въззивният съд не е изпълнил процесуалното си задължение да мотивира постановеното от него решение, като обсъди всички доводи и възражения на страните и формира самостоятелни изводи по осъществяването на всички релевантни към предмета на доказване в производството факти, един от които е и въведеният от ответника факт на постигнато между страните по договора за застраховка „Живот“ валидно съгласие, че застрахователят се освобождава от задължението си да заплати застрахователна сума при наличие на заболяване, диагностицирано преди началото на застраховката. С това той е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което прави решението неправилно. Въпреки това нарушение, в производството не се налага да бъдат извършвани допълнителни процесуални действия от въззивния съд, поради което настоящият съдебен състав следва да реши правния спор по същество, като се произнесе по възражението на ищцата за неравноправността на клаузата на т. 8.14. от общите условия към договора, което се поддържат и в подадената от нея касационна жалба, а и се отнася до приложението на императивни материалноправни норми.
По делото не е спорно, че застрахованото по процесния договор физическо лице има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което се ползва от защитата, установена с чл. 143 и сл. ЗЗП, при включване в съдържанието на договора на неравноправни клаузи.
В чл. 143, ал. 2, т. 6 ЗЗП е предвидено, че неравноправна е клауза, включена в договор, сключен с потребител, която позволява на търговеца или доставчика да се освободи от задълженията си по договора по своя преценка, като същата възможност не е предоставена на потребителя. От съдържанието на спорната клауза на т. 8.14. от общите условия към процесния застрахователен договор е видно, че с нея е уреден случай на изключен риск, при който застрахователят се освобождава от задължение за заплащане на застрахователна сума по застраховката, имаща за предмет живота на застрахованото лице. Основанието за освобождаване от отговорност е посочено, като заболяване, диагностицирано преди началото на застраховката. В клаузата не е направена конкретизация на вида на това заболяване и не е поставено условие то да има някаква връзка с обстоятелствата, отнасящи се до здравния статус на застрахования, които имат значение за определяне на риска, както и с настъпилото застрахователно събитие. С оглед на това тази уговорка дава право на застрахователя да се освободи от задължението си за заплащане на застрахователна сума по своя преценка, като се позове на всяко едно заболяване, от което е страдал застрахования преди сключване на застраховката, без значение от неговото естество и дали то има причинна връзка с настъпилото в конкретния случай застрахователно събитие. В застрахователния договор няма клауза, която да позволява и на застрахования да се освободи по своя преценка от възникналите в негова тежест задължения. Следователно уговорката, постигната с т. 8.14. от общите условия към процесния застрахователен договор, покрива фактическия състав на чл. 143, ал. 1, т. 6 ГПК, което я прави неравноправна. В този смисъл е и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК. В Решение № 60063 от 30.06.2021 г., постановено по т. д. № 351/2020 г. по описа на ВКС, I т. о., е разгледана клауза от договор за лична застраховка „Живот“, която има сходно съдържание, тъй като в нея е предвидено, че застрахователят не покрива всеки случай на смърт, причинена или произтичаща пряко или косвено, изцяло или отчасти от някой от следните фактори: всякакви заболявания и неработоспособност, за които застрахованият клиент е знаел или му е била поставена диагноза или от които застрахованият клиент е бил лекуван или за които е получавал лекарства. В решението е направен извод, че в тази уговорка не са посочени конкретно, а са формулирани общо обстоятелствата, при които застрахователят не изплаща обезщетение, което я прави неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 6 ЗЗП.
Клаузата на т. 8.14. е част от изготвените от застрахователя отнапред общи условия, при които той сключва договори за застраховка „Живот“, поради което и предвид липсата на представени доказателства за обратното, трябва да се приеме, че тя не е индивидуално уговорена с потребителя. Ето защо и след като тази клауза е неравноправна, тя е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП и не поражда правни последици. Следователно застрахователят не може въз основа на нея да се освободи от задължението си да заплати застрахователна сума при настъпила смърт на застрахования в срока на застрахователно покритие.
Правото на ответното застрахователно дружество да откаже да изплати дължимата застрахователна сума на ищцата при смърт на застрахованото лице не произтича и от нормата на чл. 363, ал. 4 КЗ, както неправилно е приел въззивният съд.
В чл. 362, ал. 1 КЗ е уредено задължението на застрахования при сключване на застрахователния договор да обяви точно и изчерпателно на застрахователя съществените обстоятелства, които са му известни и са от значение за риска. В практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че при сключването на договор за застраховка „Живот“ сред обстоятелствата, които са от съществено значение за естеството и размера на риска и по отношение на които за застрахования възниква задължение да ги съобщи на застрахователя, са и всички известни му обстоятелства, позволяващи да се извърши преценка относно здравния му статус към момента на сключване на договора /Решение № 60063 от 30.06.2021 г., постановено по т. д. № 351/2020 г. по описа на ВКС, I т. о./. Определянето на съществените за риска обстоятелства става по регламентирания в чл. 362, ал. 2 КЗ ред за това, който е чрез поставяне изрично и писмено на въпроси от застрахователя на застрахования относно тяхното наличие. В чл. 363 КЗ са уредени различни правни последици при неизпълнение на задължението на застрахования да обяви точно всички съществени за риска обстоятелства, за които са му зададени въпроси от застрахователя, като едната от тях е тази по чл. 363, ал. 4, изр. 1 КЗ. В тази норма е предвидено, че когато застрахованият съзнателно е обявил неточно или е премълчал обстоятелство, при наличието на което застрахователят не би сключил договора или би го сключил при други условия, застрахователят може да откаже изцяло или частично плащане на застрахователно обезщетение или сума, но само ако неточно обявеното или премълчано обстоятелство е оказало въздействие за настъпването на събитието. При тълкуване на тази разпоредба във връзка с нормите на чл. 362 КЗ се налага изводът, че фактическият състав, при който възниква регламентираното в нея право на застрахователя да откаже да изплати застрахователно обезщетение или сума, включва следните елементи: 1) отправяне от застрахователя към застрахования на изрични писмени въпроси за настъпване на определени обстоятелства, имащи значение за определяне на риска; 2) при отговор на тези въпроси застрахованият съзнателно да не е обявил изобщо или да не е обявил точно съществуването на конкретно обстоятелство, което му е било известно; 3) това обстоятелство да е такова, че при знанието за неговото съществуване застрахователят не би сключил изобщо застрахователния договор или би го сключил при други условия; 4) наличие на причинна връзка между премълчаното или неточно обявено от застрахования обстоятелство и настъпилото застрахователно събитие. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК доказването на всеки един от тези елементи в процеса е в тежест на застрахователното дружество, което е страната, черпеща благоприятни правни последици от тяхното осъществяване, защото те пораждат правото му да откаже да изпълни своето задължение по застрахователния договор. Следва обаче да бъде съобразено, че в чл. 362 КЗ са уредени хипотези, при които за застрахователя не възникват правата по чл. 363 КЗ, включително правото по чл. 363, ал. 4, изр. 1 КЗ. Едната от тях е регламентирана в чл. 362, ал. 5 КЗ, в която норма е предвидено, че застрахователят не може да се позовава на неточно обявяване на съществени за риска обстоятелства, които са били проверени от него при сключване на застрахователния договор. Това означава, че в случаите, при които застрахователят е сключил застрахователен договор след като преди това е поставил на застрахования писмено въпроси за конкретни обстоятелства, имащи значение за определяне на застрахователния риск, и е извършил проверка на обявените от застрахования обстоятелства при отговор на тези въпроси, за него не възниква правото по чл. 363, ал. 4, изр. 1 КЗ да откаже изцяло или отчасти да изплати застрахователно обезщетение или сума при настъпване на застрахователно събитие.
В отговора на исковата молба ответното застрахователно дружество твърди, че преди сключване на застрахователния договор е поставило на застрахования С. Т. С. писмено въпрос дали към този момент страда от установени заболявания, че при отговора на този въпрос последният не е обявил, че страда от заболяването артериална хипертония, което му е било известно, както и че това заболяване е причина за неговата смърт. Тези факти са правопораждащите такива на правото на застрахователя по чл. 363, ал. 4, изр. 1 КЗ да откаже да заплати застрахователна сума на ползващото се от застраховката лице при настъпила смърт на застрахования. Ето защо и доколкото ответникът изрично сочи, че с оглед на тях той не дължи да изпълни задължението си за заплащане на застрахователна сума на ищцата, то трябва да се приеме, че той се позовава в процеса на упражняване на правото по чл. 363, ал. 4, изр. 1 КЗ.
Между страните не се спори, че преди сключване на договора за застраховка „Живот“ застрахователят е поставил писмено въпрос на застрахованото лице за това дали има установено някакво заболяване. Следователно обстоятелството за наличието на установено заболяване на застрахования към датата на сключване на застраховката представлява съществено такова за определяне на застрахователния риск, защото е определено по реда за това, предвиден в чл. 362, ал. 2 КЗ. По делото е безспорно и това, че при отговора на зададения му въпрос застрахованият не е посочил, че страда от артериална хипертония, както и че той е диагностициран с това заболяване от 2011 г. Това означава, че застрахованият не е обявил пред застрахователя обстоятелство, което е съществено за застрахователния риск.
Във въззивното производство е въведен въпросът за това дали е налице хипотезата на чл. 362, ал. 5 КЗ, която урежда предпоставки, при които не възниква правото на застрахователя да откаже да заплати застрахователна сума, въпреки че застрахованият не е обявил съществено за риска обстоятелство. В подадената от ответника въззивна жалба е заявено оплакване относно извода на първоинстанционния съд, че тази норма е приложима в случая, а в отговора на жалбата ищецът е изложил съображения за осъществяване на уредените в нея предпоставки, при които правото по чл. 363, ал. 4, изр. 1 КЗ не възниква. Въззивният съд е разгледал този въпрос, но следва да се счете за основателно оплакването в касационната жалба, че при произнасянето си по него той не е съобразил факта на извършен преглед на застрахования от доверен на застрахователя лекар, който се установява по делото от неоспорен от страните документ, представляващ лекарски рапорт, и който има отношение към преценката дали в случая е налице хипотезата на чл. 362, ал. 5 КЗ.
Като доказателство по делото е приет документ, представляващ лекарски рапорт за здравословното състояние на С. Т. С., изготвен преди сключване на застрахователния договор. Той е съставен на бланка на застрахователното дружество и съдържа поставените от застрахователя въпроси за обстоятелствата, касаещи здравословното състояние на лицето, желаещо да сключи застраховка „Живот“, отговорите на това лице, но също така и данни и заключение за извършен от лекар преглед на неговото здравословно състояние. В документа е отразено, че при прегледа лекарят е проверил състоянието на сърдечно-съдовата система на С., включително е измерил и кръвното му налягане, в резултат на което е посочил, че той е клинично здрав. Този преглед следва да се приеме за извършен по изискване на застрахователя, защото резултатите от провеждането му са вписани в изготвената от него бланка на документ, която всяко едно лице е длъжно да попълни при отправено изявление, че желае да сключи договор за застраховка „Живот“. Следователно чрез този преглед застрахователят е извършил проверка преди сключване на застрахователния договор на декларираните от застрахования С. обстоятелства за здравословното му състояние, едно от които е обстоятелството, че към този момент не страда от установено заболяване, което включва и такова на сърдечно-съдовата система. Застрахователят е направил това с помощта на лекар, който притежава необходимата експертиза за установяване на заболявания и който при извършване на прегледа е имал възможност да се запознае с декларираните от застрахования обстоятелства, да получи от него допълнителна информация за това дали има оплаквания, дали е бил диагностициран с някакви заболявания и дали приема някакви лекарства, като на база на това и на самия преглед да даде заключение дали към този момент това лице страда от заболяване, включително такова на сърдечно-съдовата система. Изводът на въззивния съд, че застрахованият е въвел лекаря, извършил прегледа, в заблуждение относно приемането на медикаменти за заболяването артериална хипертония, е необоснован, тъй като по делото няма заявени твърдения за осъществяване на този факт и не са представени доказателства за това. След като преди сключване на застрахователния договор застрахователят е извършил проверка на обявеното от застрахования обстоятелство за наличие на установено заболяване на сърдечно-съдовата му система и при съобразяване на резултата от нея е сключил застрахователния договор, то е налице хипотезата на чл. 362, ал. 5 КЗ. За застрахователя не възниква правото да се позове на необявяването на такова заболяване, каквото е и артериалната хипертония, по реда на чл. 363, ал. 4, изр. 1 КЗ, като откаже да заплати дължимата застрахователна сума при смърт на застрахования, което събитие е покрит по процесната застраховка риск.
В касационната жалба е заявено и оплакване за неправилност на извода на въззивния съд, че по делото е установено наличието на причинна връзка между смъртта на застрахования и неговото заболяване артериална хипертония, защото той е направен при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. В тази връзка първо следва да се отбележи, че въззивният съд е имал правомощието да се произнесе по този въпрос, тъй като в подадената от ответника въззивна жалба е заявено оплакване за неправилност на извода на първоинстанционния съд по него и е посочено, че по делото са събрани категорични доказателства, установяващи такава причинна връзка. При разглеждане на този въпрос обаче решаващият състав е допуснал нарушение на процесуалните правила за разпределяне на доказателствената тежест в процеса и за прилагане на неблагоприятните последици от непредставяне на доказателства за установяване на конкретен факт от страната, носеща тежестта за това. Както беше посочено, причинната връзка между необявеното или неточно обявеното от застрахования обстоятелство относно здравословното му състояние и настъпилото застрахователно събитие по застраховка „Живот“ е един от елементите от фактическия състав, при който възниква правото на застрахователя да откаже заплащането на застрахователна сума по чл. 363, ал. 4, изр. 1 КЗ, като неговото доказване в процеса е поставено в тежест на ответника съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, за която страна са и неблагоприятните последици от непредставяне на доказателства, от които да се установява, че той се е осъществил. Въззивният съд е допуснал нарушение на това правило, като е приел, че в тежест на ищцата е да докаже причината за смъртта на застрахования. Това разместване на доказателствената тежест е довело и до неправилен извод за това в тежест на коя от страните по делото следва да се възложат неблагоприятните последици от непредставяне на доказателства за установяване на причината за настъпилото застрахователно събитие, които са възложени в тежест на ищцата, вместо на ответника.
В заключението на изготвената в производството съдебномедицинска експертиза /СМЕ/ вещото лице е посочило, че непосредствената причина за настъпилата смърт на застрахования може да бъде доказана единствено чрез аутопсия - съдебномедицинска или патологоанатомична аутопсия, каквато в случая не е правена. Вещото лице е констатирало и че изводът за причината за настъпилата смърт, която е вписана от лекар в представеното по делото съобщение за смърт, не е направен въз основа на този диагностичен метод, а само с оглед на наличните данни за това, че на починалото лице е поставена диагноза артериална хипертония и на механизма на бързо настъпване на смъртта. Тъй като съобщението за смърт е единственото събрано в производството доказателство за това, вещото лице по допуснатата СМЕ не е дало категорично заключение за причината за смъртта на застрахования и конкретно дали тя се дължи на заболяването артериална хипертония, от което той е страдал. Следователно в процеса не е установено при условията на пълно и главно доказване от ответника, който е страната, носеща тежестта за това, че смъртта на застрахования е в резултат на заболяването артериална хипертония, което той не е обявил пред застрахователя. Ето защо и за ответника са неблагоприятните последици, които се изразяват в това, че съдът е длъжен да приеме, че причинна връзка между посоченото заболяване и смъртта не съществува. Това означава, че не е осъществен един от елементите от фактическия състав на правото по чл. 363, ал. 4, изр. 1 КЗ и то не е възникнало за ответника, поради което той не може да откаже да заплати застрахователна сума на ищцата при настъпване на застрахователно събитие.
След като в производството се доказа, че в срока на застрахователното покритие по процесния застрахователен договор е настъпил покрит застрахователен риск, който е смъртта на застрахования С. С., и не се установи за ответното застрахователно дружество да е възникнало правото по чл. 363, ал. 4, изр. 1 КЗ, то на основание чл. 448, ал. 1 КЗ последното е длъжно да плати на ищцата, като ползващо се от застраховката лице, уговорената застрахователна сума, която е 30 000 лв. Това прави предявеният главен иск изцяло основателен, като на основание чл. 4, чл. 11, чл. 12 вр. § 1, т. 10 от ДР от Закона за въвеждане на еврото в Република България претендираната с него сума следва да се присъди в евро и възлиза на 15 338, 76 евро.
Акцесорният иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено плащане на застрахователната сума е висящ пред касационния съд само за част от предявения размер и период – за сумата от 9 079, 79 лв. и за периода от 09.04.2020 г. до 22.03.2023 г. Това е така, тъй като първоинстанционното решение, като необжалвано от ищеца, е влязло в сила в частта, с която този иск е отхвърлен за сумата над 9 079, 79 лв. до предявения размер от 15 172, 01 лв. и за периода от 10.04.2018 г. до 08.04.2020 г.
Задължението за заплащане на застрахователна сума е срочно, тъй като страните са уговорили момента, в който същото следва да бъде изпълнено. Съгласие за това е постигнато с клаузата на чл. 84 от общите условия, приложими към процесния застрахователен договор. В нея е уговорено, че застрахователната сума се изплаща в срок от 15 работни дни след представяне на всички необходими документи.
По делото е доказано, че ищцата е отправила претенция пред застрахователя за изплащане на застрахователна сума на 11.04.2018 г., към която обаче не са били представени всички необходими документи, от които да се установи настъпването на застрахователното събитие и причините за него. Застрахователят е изискал представянето на допълнителни документи от ищцата, като предвид това, че тя не е разполагала с част от тях, те са изискани от Националната здравноосигурителна каса. От доказателствата по делото е видно, че тези документи са получени от застрахователя на 26.06.2018 г., от който момент тече уговореният срок за плащане на застрахователната сума. Той изтича на 17.07.2018 г., поради което застрахователят е изпаднал в забава считано от 18.07.2018 г. Това означава, че той е в забава плащането на застрахователната сума за целия период, за който искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е висящ пред настоящата инстанция от 09.04.2020 г. до 22.03.2023 г. Размерът на дължимото от ответника обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за този период възлиза на сумата от 9 079, 79 лв., определен от съда по реда на чл. 162 ГПК, като предвид датата на подаване на исковата молба от 23.03.2023 г. никаква част от него не е погасена по давност и възражението на ответника за това е неоснователно. Следователно предявеният акцесорен иск трябва да се уважи за този размер и период. На основание чл. 4, чл. 11, чл. 12 вр. § 1, т. 10 от ДР от Закона за въвеждане на еврото в Република България претендираната сума следва да се присъди в евро и възлиза на 4 642, 42 евро.
Предвид изложеното решението на въззивния съд трябва да бъде отменено в обжалваната с разгледаната касационна жалба част, с която след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените искове, и вместо това да бъде постановено друго, с което „ДЗИ - Животозастраховане“ ЕАД да бъде осъдено да заплати на М. С. С. на основание чл. 448, ал. 1 КЗ сума в размер на 15 338, 76 евро, представляваща застрахователна сума, дължима по договор за застраховка „Живот“, сключен със застрахователна полица № RL710001751/11.10.2017 г., поради настъпилo застрахователно събитие – смърт на застрахованото лице С. Т. С., както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 4 642, 42 евро, представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата, начислено за периода от 09.04.2020 г. до 22.03.2023 г.
По присъждане на направените разноски:
С оглед изхода на делото и предвид заявеното искане за това, в полза на касатора, който има качеството на ищец, следва да се присъдят разноски, направени в производството пред трите съдебни инстанции, съразмерно на размера на уважените в касационното производство искове.
В производството се доказа, че ищецът е направил разходи за водене на делото пред първата инстанция в общ размер на 5 783, 87 лв., от които 1 993, 87 лв. – платена държавна такса, 500 лв. – платени депозити и 3 290 лв. – адвокатско възнаграждение, за което са представени доказателства, че е платено. При съобразяване на размера на уважените в настоящото производство искове на ищеца се следват разноски в размер на 4 548, 93 лв.
Представени са и доказателства за направени от ищеца разноски за водене на делото пред въззивния съд в размер на 3 000 лв. – адвокатско възнаграждение, за което са представени доказателства, че е платено. При съобразяване на размера на уважените в настоящото производство искове на ищеца се следват разноски в размер на 2 727, 27 лв.
Доказва се, че в производството пред касационния съд ищецът е заплатил държавна такса за водене на делото в размер на 811, 60 лв., както и адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лв., от което следва да се присъди само тази част, която е съразмерна на допустимата и основателна част от касационната жалба, която е 2 727, 27 лв. Следователно за касационното производство се следват разноски в общ размер от 3 538, 87 лв. Общият размер на разноските за трите инстанции, които ответникът трябва да бъде осъден да възстанови на ищцата е 10 815, 07 лв., като те също ще се присъдят в евро и възлизат на 5 529, 66 евро.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 158/ 20.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1848/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 2-ри граждански състав, в частта, с която след отмяна на решение № 1891/ 01.04.2024 г., постановено по гр. д. № 3539/ 2023 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-12 състав, в обжалваната му осъдителна част, са отхвърлени предявените от М. С. С. срещу „ДЗИ - Животозастраховане“ ЕАД иск с правна квалификация чл. 448, ал. 1 КЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 30 000 лв., представляваща застрахователна сума, дължима по договор за застраховка „Живот“, сключен със застрахователна полица № RL710001751/ 11.10.2017 г., поради настъпилo застрахователно събитие – смърт на застрахованото лице С. Т. С., и иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 9 079, 79 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата от 30 000 лв., начислено за периода от 09.04.2020 г. до 22.03.2023 г., както и в частта, с която М. С. С. е осъдена да заплати на „ДЗИ - Животозастраховане“ ЕАД разноски за двете съдебни инстанции над сумата от 114, 52 лв. до 1 259, 76 лв., като вместо него постановява:
ОСЪЖДА на основание чл. 448, ал. 1 КЗ „ДЗИ - Животозастраховане“ ЕАД, с ЕИК:[ЕИК], ДА ЗАПЛАТИ на М. С. С., с ЕГН: [ЕГН], сума в размер на 15 338, 76 евро /петнадесет хиляди триста тридесет и осем евро и седемдесет и шест евроцента/, представляваща застрахователна сума, дължима по договор за застраховка „Живот“, сключен със застрахователна полица № RL710001751/ 11.10.2017 г., поради настъпилo на 04.04.2018 г. застрахователно събитие – смърт на застрахованото лице С. Т. С., както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 4 642, 42 евро /четири хиляди шестстотин четиридесет и две евро и четиридесет и две евроцента/, представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата от 15 338, 76 евро, начислено за периода от 09.04.2020 г. до 22.03.2023 г.
ОСЪЖДА „ДЗИ - Животозастраховане“ ЕАД да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на М. С. С. сума в размер на 5 529, 66 евро /пет хиляди петстотин двадесет и девет евро и шестдесет и шест евроцента/, представляваща сбор от разноските, направени в първоинстанционното, въззивното и касационното производство, съразмерни на размера на уважените от касационния съд искове.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.