ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 2640 гр. София, 20.05.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
Р. Я.
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3404 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 5055/19.04.2023 г. (подадена чрез куриер на 18.04.2023 г.), на Д. В. С., чрез адвокат Д. Х., срещу решение № 104 от 24.02.2023 г. по гр. д. № 381/2022 г. на Окръжен съд – Благоевград, и касационна жалба вх. № 3351/04.03.2025 г., подадена от Г. К. С., чрез адвокат Б. Д., срещу решение № 12 от 08.01.2025 г. по гр. д. № 16/2024 г. на Окръжен съд – Благоевград.
С решение № 104 от 24.02.2023 г. по гр. д. № 381/2022 г. Окръжен съд – Благоевград се е произнесъл по въззивните жалби на В. К. Г. и Р. Г. Г. срещу решение № 900044 от 14.02.2022 г. по гр. д. № 921/2020 г. на Районен съд – Сандански, и е обезсилил първоинстанционния акт в частта, в която съдът е признал за установено по отношение на Р. Г. Г. и В. К. Г., че Д. В. С. е собственик по покупко-продажба на реална част от 140.23 кв. м, представляваща югозападната част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], при съседи на частта: от североиток - част от ПИ с идентификатор ***, външен контур по югоизток и югозапад - фасадни стени на сграда „1“ и сграда „3“, и североизток - фасада на сграда „2“; от северозапад - ПИ с идентификатор ***; от югозапад - ПИ с идентификатор ***, и от югоизток - ПИ с идентификатор *** - [улица], която площ от 140.23 кв. м е оцветена с червен цвят на скица - приложение № 1 към заключението на вещото лице инж. К. С., представляваща неразделна част от решението, и е прекратил производството по делото по този иск.
Въззивният съд е намерил за основателен наведения от В. К. Г. и Р. Г. Г. довод за недопустимост на първоинстанционното решение в атакуваните от тях части. Визирал е, че положителна процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск за собственост е наличието на правен интерес за ищеца от този иск. Преценката на съда относно допустимостта на установителния иск зависи не от вида на спорното право, а от степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на ищеца. Когато защитаваното с установителния иск право е само застрашено, без да е било нарушено, доколкото не е реализирана опасността да се възпрепятства упражняването му, защитата се ограничава само с неговото потвърждаване (аргумент от чл. 124, ал. 1 ГПК). Само нарушаването на правото обуславя нуждата от иск за неговото възстановяване. От установителен иск за собственост или друго вещно право ще е налице правен интерес, когато конкретното засягане на правната сфера на ищеца изисква защита чрез установяване на правото със сила на пресъдено нещо. В конкретния казус ищецът обосновава правен интерес от водене на този иск (след изменението му) с обстоятелството, че е изпратил нотариална покана и до тези ответници, с цел охраняване на интересите му, а също и че ответницата В. Г. устно му заявила, че няма да освободят имота, предмет на съдебния спор. Навежда довод, че Р. Г. е съпруг на В. Г., поради което е насочил иска си и срещу него. Ответниците В. Г. и Р. Г. оспорват твърдението, че владеят имота. Сочат, че живеят на друг адрес и не живеят в процесния имот. И двамата ответници не оспорват, че посещават имота, че са виждали оградата, която е поставена. Сочат, че такава ограда има в имота и че тя е построена след 1962 г., като го разделя на две части. Ответницата В. Г. посочва, че е внучка на К. С., от детските си години е посещавала имота и е виждала така начина на ползване на имота. Посочва, че е наследник на майка си С., дъщеря на К., и че е извършила отказ от наследството на майка си на 13.11.2015 г. В първото съдебно заседание, проведено пред първоинстанционния съд, е прекратено производството по исковете, предявени от Д. С. срещу В. Г. и Р. Г. за заплащане на сумата от 1500 лв., с която неоснователно са се обогатили за сметка на ищеца, като собственик на имота, поради оттеглянето им. Допуснато е в това заседание и изменение на иска по чл. 108 ЗС, предявен от Д. С. срещу В. Г. и Р. Г., като производството е продължило по положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК. С оглед така наведените факти, въззивният съдебен състав е намерил, че предявеният от Д. С. срещу В. Г. и Р. Г. установителен иск е недопустим, доколкото защитаваното право не е застрашено. Не се констатира извънсъдебно оспорване от тези двама ответници на претендираното от ищеца право на собственост върху процесния имот, което да е дало повод за завеждане на иска и срещу тях. Изпратената до тях нотариална покана с peг. № 1965, том 1, № 67 от нотариус № *, с която ищецът е дал едномесечен срок, в който да се освободи частта от имота му, не обосновава обратен извод. Установява се, че ответниците Г. С. и В. Г. са наследници на К. С., брат на Х. С.. Съгласно удостоверение за наследници, издадено от О. С. К. С. е починал на 28.06.1996 г. и е оставил като наследници съпругата си Н. С., починала на 07.01.2010 г., сина си Г. С. и дъщеря си С. С.. Ответницата В. Г. е дъщеря на починалата на 21.10.2015 г. дъщеря на К. С. - С. С.. От удостоверение, издадено от Pайонен съд – Сандански, се установява, че В. Г. е извършила отказ от наследството на майка си С. К. С. и отказът й е бил вписан в особената книга на съда под № 49 на 13.11.2015 г. От гласните доказателства не се установява поведение на ответниците В. Г. и съпругът й Р. Г., което да дава повод на ищеца да приеме, че са засегнати негови права в собствеността, изискващи защита чрез установяване на правото със сила на пресъдено нещо. Ето защо, Окръжен съд – Благоевград е заключил, че Д. С. не е доказал наличие на правен интерес от воденето на установителен иск за собственост срещу тези двама ответници. Наличието на правен интерес от установяването е процесуална предпоставка за допустимост на установителните искове - положителни или отрицателни, изрично предвидена в текста на чл. 124, ал. 1 ГПК, като липсата му в случая обуславя обезсилване на първоинстанционното решение в обжалваните му от В. и Р. Г. части и прекратяване на производството по исковете срещу тези страни.
С решение № 12 от 08.01.2025 г. по гр. д. № 16/2024 г. Окръжен съд – Благоевград е потвърдил решение № 900044 от 14.02.2022 г. по гр. д. № 921/2020 г., поправено с решение № 900207 от 09.11.2023 г., по описа на Районен съд - Сандански в частта, с която съдът е признал за установено по отношение на Г. К. С., че Д. В. С. е собственик по покупко-продажба на реална част от 140.23 кв. м, представляваща югозападната част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], при съседи на частта: от североизток - част от ПИ с идентификатор ***, външен контур по югоизток и югозапад - фасадни стени на сграда „1“ и сграда „3“, и североизток - фасада на сграда „2“; от северозапад - ПИ с идентификатор ***; от югозапад - ПИ с идентификатор **, и от югоизток - ПИ с идентификатор *** – [улица], която площ от 140.23 кв. м е оцветена с червен цвят в скица - приложение № 1 към заключението на вещото лице инж. К. С., представляваща неразделна част от решението; осъдил е Г. К. С. да предаде на Д. В. С. владението на посочената по-горе реална част от 140.23 кв. м; осъдил е Г. К. С. да заплати на Д. В. С. сумата от 832 лв., с която неоснователно се е обогатил за негова сметка в периода 13.07.2019 г. - 06.10.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 07.10.2020 г. до окончателното изплащане.
Въззивният съд, сезиран с въззивна жалба на Г. К. С., е приел, че по делото се установява, че ищецът Д. В. С. е син на В. Х. С., който от своя страна е низходящ наследник (син) на Х. Г. С., починал на 18.12.2005 г. След смъртта си, Х. С. е оставил за наследници съпругата си В. И. С. и децата си В. С. и В. Г.. На 03.11.1956 г., с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 8, том ІІ, дело № 4018/1956 г., наследодателят Х. С. е закупил от Я. П. С. парцел *, в кв. 101 по регулационния план на [населено място], с площ от 360 кв. м, при съседи: улица, парцел *, парцел * и парцел *, образуван от бивша нива в местността „Л.“ в землището на [населено място], за сумата от 3000 лв. На 05.02.1962 г., с нотариален акт за учредяване на суперфиция № 11, том ІІ, дело № 34/1962 г., Х. Г. С. е отстъпил на К. Г. С. правото да построи върху собствения му парцел * жилищна сграда, съгласно утвърден архитектурен план, която сграда ще се построи общо от двамата братя Х. и К. Г.; ще се състои от два етажа, като първият етаж ще се построи от К. Г. и ще бъде негова собственост, а вторият етаж ще се построи от Х. Г. и ще бъде негова собственост. Правото на строеж е било отстъпено безвъзмездно и безсрочно. Не се спори между страните, че жилищна сграда е била построена в средата на 60-те години на ХХ век. Приживе, на 11.03.2005 г., Х. Г. С. и съпругата му В. С. са дарили своя син В. С. със 100/360 кв. м ид. ч. от УПИ * в кв. 101 по регулационния план на [населено място], състоящ се от 360 кв. м. Същият ден, Х. С. и съпругата му В. С. са дарили на внука си - ищец в производството, втория жилищен етаж от жилищната сграда, построена в УПИ *, като този втори жилищен етаж е със самостоятелен вход откъм северната част от имота. По делото не е имало спор, че първият жилищен етаж от жилищната сграда е със самостоятелен вход откъм южната част на имота. На 12.07.2019 г., след смъртта на Х. С., неговите наследници В. С., В. С. и В. Г., с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 120, том І, рег. № 1643, дело № 112/2019 г., са продали на Д. В. С. УПИ *, в кв. 101 по регулационния план на [населено място], който имот е нанесен в КККР на [населено място] като ПИ с идентификатор *** и с административен адрес: [населено място], [улица]. На 13.01.2020 г. на ответника Г. К. С. е била връчена нотариална покана с рег. № 1965, том 1, № 67 от нотариус № *, с която ищецът му е дал едномесечен срок, в който да освободи частта от имота му, в която баща му е направил зеленчукова градина и в която отглежда зеленчуци. Събрани са гласни доказателства. Изслушани са съдебно-техническа и оценителна експертизи. Окръжен съд – Благоевград е съобразил, че за да уважи предявените искове срещу Г. С., първоинстанционният съд е направил изводи в насока, че: ищецът е доказал твърдението си, че е собственик на целия урегулиран поземлен имот на основание договора за покупко-продажба от 12.07.2019 г.; от друга страна, Г. С. не е доказал възражението си, че е придобил на основание давностно владение правото на собственост върху реална част с площ от 140.23 кв. м от процесния поземлен имот. Според първоинстанционния съд ответникът не би могъл, на основание чл. 79 ЗС, да придобие реално обособена част от 140.23 кв. м от урегулиран поземлен имот, тъй като съгласно действащата до 31.03.2001 г. разпоредба на чл. 59, ал. 1 ЗТСУ (отм.) реално определени части от дворищнорегулационни парцели не могат да се придобиват по давност. Съгласно чл. 200, ал. 1 ЗУТ, влязъл в сила след отмяната на ЗТСУ (обн. ДВ, бр. 1/02.01.2001 г., в сила от 31.03.2001 г.), реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват по давност и чрез правни сделки, само ако са спазени изискванията за минимални размери по чл. 19 или ако тези реално определени части от урегулиран имот са присъединени при условията на чл. 17 ЗУТ към съседен имот. Въззивният съд е споделил така направените изводи на Районен съд - Сандански. Посочил е, че ревандикационният иск по чл. 108 ЗС е средство за съдебна защита на правомощието владение, като елемент от състава на правото на собственост или друго вещно право. Чрез този иск собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това. Ответникът Г. С., с писмения си отговор, е направил възражение за придобиване по давностно владение на реална част от имота, който ищецът твърди, че е негова изключителна собственост и която описва подробно в отговора на исковата му молба по точки, съгласно комбинирана скица, приложена към този отговор. Г. С. твърди, че след построяване на жилищната сграда през 60-те години на миналия век в дворното място в имота била поставена телена ограда, с която дворното място било разделено и всеки от братята, след изграждане на сградата, започнал да ползва своята част. Посочва, че след смъртта на К. С. на 28.06.1996 г. неговите наследници продължили да ползват, да владеят тази част от парцела, и че след смъртта на Н. С. на 07.01.2010 г. той единствен продължил да владее тази част, като това продължава и понастоящем. Заявява, че през 2006 г. праводателите на ищеца загубили правото си на собственост върху тази реална част. Прави възражение, че е придобил по давност имота, с начало на упражнявана фактическа власт 60-те години на ХХ век, след поставяне на телената ограда, което владение е започнато от неговите наследодатели и е продължено от него. Въззивният съдебен състав е заключил, че Г. С., съответно негов праводател, не би могъл да придобие по давност реална част от урегулиран поземлен имот, предвид изричната забрана - изцяло за периода 01.06.1973 г. – 31.03.2001 г., а преди и след този период, предвид необходимостта частта да отговаря на изискванията за самостоятелно урегулиране, плюс допълнителни изисквания, поставени от закона. Позовал се е на практика по чл. 290 ГПК, съгласно която възможността за придобиване на идеална част от урегулиран недвижим имот на основание придобивна давност по чл. 79 ЗС, в хипотеза на осъществено владение на реална част от целия имот, е регламентирана с чл. 181, ал. 1 и ал. 3 ЗТСУ (отм.). Изтеклата до влизане в сила на ЗТСУ придобивна давност върху реално определени части от парцели запазва действието си, ако частите, предмет на владението, и останалите части от парцела могат да бъдат обособени в самостоятелни парцели по правилата, които са действали до влизането в сила на ЗТСУ или съгласно този закон и правилника за неговото приложение. Когато не е допустимо да бъдат обособени самостоятелни парцели, приема се, че е придобита идеална част, съответстваща на реално определената част от парцела. На основание чл. 181, ал. 3 ЗТСУ (отм.) може да бъде придобита идеална част от парцел по давностно владение, осъществявано върху съответна реална част от парцела, но само в случаите на придобивна давност, изтекла до влизане в сила на ЗТСУ (отм.), тоест до 1973 г. За придобивната давност, започнала да тече преди влизане в сила на ЗТСУ (отм.), но изтекла след влизане в сила на този закон, както в разпоредбите на ЗТСУ (отм.), така и в последващия благоустройствен закон (действащия ЗУТ), няма правни норми, предвиждащи възможност за придобиване на идеална част от парцел по давност при осъществявано давностно владение върху съответна реална част от парцела. Окръжен съд – Благоевград е визирал, че разясненията на ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС по въпросите на придобивната давност, относно начина на отчитане на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, не променят горните изводи, доколкото срокът, дори началото му да е поставено през 1965 г., изтича след 1973 г. Според въззивния съд не са налице предпоставките на чл. 79, ал. 1 ЗС преди 01.06.1973 г. (приемането на ЗТСУ, отм.), доколкото са налице данни (експертно заключение на К. С.), че първият етаж е построен към 1965 г. и най-рано тази година може да се приеме за начало на намерението за своене на частта от недвижимия имот от наследодателя на ответника по иска С.. Окръжен съд – Благоевград е препратил на основание чл. 272 ГПК и към мотивите на първоинстанционния съд относно давността. Приел е и че, освен неприложимостта на нормата на чл. 181 ЗТСУ (отм.), от събраните гласни доказателства не се установява осъществено несъмнено, спокойно, непрекъснато и явно владение на процесната реална част, както и към кой момент е налице присъединяване на владение на наследодателите на Г. С., а също и пространственият обхват на това владение. Ето защо, Окръжен съд – Благоевград е направил извод за неоснователност на възражението за изтекла придобивна давност. Същевременно е приел, че не подлежат на разглеждане наведените едва с въззивната жалба доводи относно действителността на договора за покупко-продажба, с който се легитимира ищецът като собственик. Намерил е исковата молба за редовна (след уточняването й); счел е за неоснователен довода за неизготвен доклад от първостепенния съд; приел е, че Районен съд – Сандански е изпълнил задълженията си да изложи мотиви относно крайните си изводи, да обсъди събраните доказателства, да се мотивира заключението на кое вещо лице кредитира (по който въпрос въззивният съдебен състав се е солидаризирал с първоинстанционния), както и къде се намира спорната реална част от поземления имот. Приел е, че са налице и останалите предпоставки за уважаване на ревандикационния иск, доколкото се установява, че ответникът по него владее 140.23 кв. м, като това владение е без основание. Съдът е направил извод, че искът по чл. 59 ЗЗД също е основателен. Изложил е, че при ползването на имота без основание, Г. С. е реализирал доход за сметка на титуляра на вещното право. Налице е обедняване на ищеца Д. С., намаляване на имуществото му, което е свързано с неоснователното обогатяване на ответника. С отказа на ответника след връчване на нотариалната покана да освободи процесния имот, имуществото на ищеца, което е могло ефективно да се увеличи, не се е увеличило, тъй като тази част от имота е останала във владение на ответника. Налице е връзка между обогатяването и обедняването. Липсва основание на неоснователното обогатяване. Искът е доказан и по размер. Обезщетението се дължи от момента, в който собственикът е бил лишен от възможността да ползва собствения си имот и да реализира доходи от него. Покана за заплащане на обезщетение има значение само за определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи обезщетение за забавено плащане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, каквото в случая не се претендира. По делото се установява, че в заявения период от 13.07.2019 г. до датата на предявяване на исковете - 06.10.2020 г., Г. С. е владял 140.23 кв. м от имота. Според приетата по делото съдебно-оценителна експертиза на в. л. К. С., заключението от която съдът е кредитирал като пълно, подробно и ясно, дължимото обезщетение за процесния период възлиза на 832 лв.
Съдът изрично е препратил, на основание чл. 272 ГПК, към мотивите на първоинстанционния съд, в частта им относно констатациите от фактическа страна по приетите писмени доказателства и доказателствени средства.
Жалбоподателят Д. В. С. атакува решение № 104 от 24.02.2023 г. по гр. д. № 381/2022 г. на Окръжен съд – Благоевград, като неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК.
При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е формулиран въпрос относно предпоставките, обуславящи допустимост на установителния иск за собственост, и по-конкретно, относно това кога е налице правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост (сочено противоречие на въззивното решение с приетото в ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС).
Д. С. се позовава и на очевидна неправилност на атакувания от него съдебен акт, предвид наличието на явна необоснованост и грубо нарушаване на правилата на формалната логика.
От Р. Г. Г. и В. К. Г. са постъпили отговори, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Жалбоподателят Г. К. С. счита обжалваното от него решение № 12 от 08.01.2025 г. по гр. д. № 16/2024 г. на Окръжен съд – Благоевград за недопустимо, евентуално неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, предл. второ и трето ГПК.
Счита въззивното решение за вероятно недопустимо, поради произнасяне по нередовна искова молба – неиндивидуализиране на спорната реална част от имота и неизпълнение указанията на съда в дадения срок, както и поради предявяване на иска от ненадлежна страна. Счита и че съдът се е произнесъл по незаявена претенция – тази по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Формулира, на първо място, следните въпроси, които счита, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. До кой момент ищецът има право да уточнява исковата си молба. Допустимо ли е ищецът да извърши допълнително уточняване на исковата молба след изтичане на дадения му за това срок от страна на съда; 2. Следва ли съдът да вземе предвид извършено уточняване на исковата молба след изтичане на дадения срок за това. Приложима ли е в тази хипотеза разпоредбата на чл. 101, ал. 3 ГПК, съгласно която при неотстраняване на нередовността в указания срок процесуалното действие се смята за неизвършено; 3. Длъжен ли е въззивният съд, при повдигнати във въззивната жалба възражения за недопустимост на съдебното решение на първата инстанция, да разгледа в решението си тези възражения и да изложи мотиви защо ги приема или отхвърля. В случай че не стори това, допуснато ли е съществено процесуално нарушение от страна на въззивния съд, което да е основание за обезсилване на решението му, а при условията на евентуалност - за отмяна на решението му като неправилно.
На второ място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани въпросите: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички правнорелевантни твърдения на страните, всички относими и допустими доказателства, поотделно и съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост) с останалия доказателствен материал; 2. Длъжен ли е да мотивира решението си, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните.
По тези въпроси се визира противоречие с приетото в: решение № 184/17.12.2018 г. по т. д. № 2781/2017 г. на ВКС, І т. о., решение № 60089/02.08.2021 г. по т. д. № 934/2020 г. на ВКС, І т. о., решение № 20/30.06.2020 г. по т. д. № 376/2018 г. на ВКС, І т. о. и др.
На трето място, отново при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради противоречие на въззивния акт с решение № 81/09.06.2017 г. по гр. д. № 2631/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о. – е формулиран въпросът: Когато по делото са приети разноречиви доказателства, въззивният съд дължи ли обосноваване в мотивите защо и на кои вярва, кои възприема и кои не.
На четвърто място, в изложението е формулиран въпросът: Следва ли съдът, когато по делото са приети категорични, но взаимно изключващи се експертни заключения относно основно, решаващо за изхода на делото, спорно обстоятелство, за установяването на което са необходими специални знания, да обсъди в решението си подробно всички експертни заключения поотделно, след което да ги съпостави помежду им, както и с останалите доказателства, събрани по делото.
По него се твърди противоречие с решение № 107/02.07.2020 г. по гр. д. № 2461/2019 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 157/31.10.2019 г. по гр. д. № 4152/2018 г. на ВКС, І г. о.
Г. С. счита въззивното решение за очевидно неправилно, предвид произнасянето по непредявен иск – този за законна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Д. В. С. е депозирал отговор, с който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и че въззивното решение е правилно.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на визираното тълкувателно решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и на двете въззивни решения. Съображенията му за това са следните:
По касационната жалба на Д. В. С. срещу решение № 104 от 24.02.2023 г. по гр. д. № 381/2022 г. на Окръжен съд – Благоевград:
Съгласно постановките на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и утвърдената съдебна практика по чл. 290 ГПК, правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за установителните искове и следва да е налице при предявяване на иска. Преценката на съда относно допустимостта на установителния иск зависи не от вида на спорното право, а от степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на ищеца. Доколкото правният интерес е обусловен от поведението на ответната страна, то за него е от значение извънпроцесуалното поведение на ответника, т. е. поведението му преди завеждането на иска. Когато от страна на ответника са обективирани действия, с които отрича или поставя под съмнение правото на собственост на ищеца, то правен интерес от установяване на собствеността чрез иск е налице и такъв иск е допустим. Каква ще бъде предприетата от ответника защита по време на процеса - дали ще оспорва иска или не, е въпрос на негово процесуално поведение, което няма самостоятелно значение за преценка допустимостта на вече предявения иск.
В случая въззивното решение не противоречи на така визираните постановки. Окръжен съд – Благоевград, освен че е съобразил направените изявления на ответниците по делото, изрично е приел, че по делото не се констатира извънсъдебно оспорване от В. Г. и Р. Г. на претендираното от ищеца право на собственост върху процесния имот, което да е дало повод за завеждане на иска и срещу тях. Извън правомощията на настоящия съд в производството по чл. 288 ГПК е да анализира дали този извод съответства на събраните доказателства.
Предвид горното, не е налице соченото от Д. С. основание за допускане на касационно обжалване на решение № 104 от 24.02.2023 г. по гр. д. № 381/2022 г. на Окръжен съд – Благоевград.
Същевременно това решение е валидно и допустимо и не е очевидно неправилно.
По касационната жалба на Г. К. С. срещу решение № 12 от 08.01.2025 г. по гр. д. № 16/2024 г. на Окръжен съд – Благоевград:
Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.
Неоснователно е възражението, че Д. В. С. не е материално и процесуално легитимиран да предяви исковата молба. Същият се легитимира като собственик на УПИ * от кв. 101 по регулационния план на [населено място], с идентификатор ***, реална част от който твърди, че се владее без основание от Г. С.. Извън предмета на спора, формиран пред първоинстанционния съд, е действителността на сделката, обективирана в нот. акт № 120/12.07.2019 г.
Не отговаря на действителността твърдението, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба.
С разпореждане в о. с.з. от 23.02.2021 г. първоинстанционният съд е дал указания на ищеца в 1-седмичен срок да индивидуализира реалната част от собствения си имот, която е предмет на търсената ревандикационна защита, предвид изложените в исковата молба обстоятелства. В дадения срок, с молба вх. № 901950/02.03.2021 г., Д. С. е посочил, че реалната част е с площ от около 120 кв. м и представлява югозападната незастроена част от ПИ с идентификатор ***, като е посочил и границите (съседите) й. Даденото уточнение е било достатъчно за нуждите на процеса към този момент, като няма законова пречка да бъде направено последващо уточняване, съобразно изготвена по делото експертиза. В случая, със заключението от съдебно-техническата експертиза на в. л. К. С., площта на ползваната от Г. С. реална част е изчислена на 140.23 кв. м, като ситуирането на последната е отразено на скица – приложение № 1 към заключението. В о. с.з. от 16.11.2021 г. от ищцовата страна е направено уточнение на претендираната реална част съобразно това заключение, което уточнение е прието от съда.
Липсва произнасяне от въззивния съд свръх петитум. Видно от исковата молба, Д. С. изрично е поискал присъждане на законна лихва върху претендираното обезщетение по чл. 59 ЗЗД, считано от подаване на исковата молба. Същият обаче не е заявил претенция за обезщетение за забава на главницата за период, предхождащ предявяването на иска, като именно в този смисъл са и изложените във въззивното решение съображения, както и постановеният диспозитив.
Въпросите, формулирани на първо място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Това е така, защото въпросите под №№ 1 и 2 са формулирани според защитната теза на жалбоподателя, че Д. С. не е уточнил исковата си молба в дадения му от първоинстанционния съд срок, която теза, съобразно изложеното по-горе, не се подкрепя от материалите по делото. Относно тези въпроси не е обосновано и наличието на допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване съгласно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпрос № 3 от горната група въпроси е свързан с въпросите от втората група. Налице е задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.
В случая Окръжен съд – Благоевград не се е отклонил от цитираната съдебна практика, като включително се е възползвал от възможността по чл. 272 ГПК да препрати към мотивите на първостепенния съд. Същият е разгледал доводите и възраженията на страните, релевантните доказателства, посочил е кои кредитира и защо, и е направил обосновани правни изводи. Така изложеното се отнася и до следващите два въпроса, доколкото Районен съд – Сандански ясно се е мотивирал, съгласно задълженията си, защо кредитира заключението на в. л. С., а не това на в. л. С., досежно ползваната от Г. С. реална част от имота и дължимото обезщетение по чл. 59 ЗЗД, а Окръжен съд – Благоевград е препратил към тези мотиви на основание чл. 272 ГПК.
Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.
В. Г. и Р. Г. имат право, всеки един тях, на разноски за адвокат в размер на 1440 лв. – 736.26 евро, направени във връзка с подадените от тях отговори по касационната жалба на Д. С..
Д. С. има право на направените от него разноски за адвокат за подаване на отговор по касационната жалба на Г. С., възлизащи на 1050 лв. – 536.86 евро съгласно Закона за въвеждане на еврото в Р. Б.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 104 от 24.02.2023 г. по гр. д. № 381/2022 г. на Окръжен съд – Благоевград.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 12 от 08.01.2025 г. по гр. д. № 16/2024 г. на Окръжен съд – Благоевград.
ОСЪЖДА Д. В. С. да заплати на В. К. Г. и Р. Г. Г., на всеки един от тях, разноски пред ВКС в размер на 736.26 евро (седемстотин тридесет и шест евро и 26 цента).
ОСЪЖДА Г. К. С. да заплати на Д. В. С. разноски пред ВКС в размер на 536.86 евро (петстотин тридесет и шест евро и 86 цента).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: