8ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1401

гр. София, 20.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

МАРИЯ БОЙЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Бойчева ч. т.д. № 475 по описа за 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищеца “ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД срещу определение № 3015/13.11.2025 г. по в. ч.гр. д. № 3026/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, потвърждаващо определение № 2980/21.07.2025 г. по т. д. № 2187/2022 г. на Софийски градски съд, с което на основание на чл. 248 ГПК е изменено определение от 02.04.2025 г., като банката е осъдена да заплати на ответника “Х. Б. ДЪРЖАВНИ ЖЕЛЕЗНИЦИ” ЕАД адвокатско възнаграждение от 15 024 лева и е оставено без уважение искането й за присъждане на разноски в нейна полза.

С частната касационна жалба са въведени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт. Поддържа се, че в мотивите си апелативният съд не е обсъдил всички доводи на банката жалбоподател, относими към отговорността за разноските при прекратяване на първоинстанционното производство поради отказ от иска, като: причините, довели до нищожност на договора за доставка на лизинг и на договора за цесия, поведението на ответното дружество преди завеждането на делото, което било демонстрирало разбирането, че договорите са валидни и са породили права и задължения за страните, вкл. са довели до придобиване правото на собственост върху вагоните, опасността от изтичане на 5-годишната давност за всяка от дължимите погасителни вноски. Позовава се на константната практика на ВКС, съгласно която при отказ от иск и релевирано искане за присъждане на разноски се изследват причините за завеждане на делото и за направения отказ, за да се прецени коя страна има право на разноски. В тази връзка се излагат подробни доводи, че в случая отказът от иска е заявен с оглед зачитане силата на пресъдено нещо на постановените решения по други спорове между страните, с които процесните договори са признати за нищожни поради действия на ответника, което, според обжалващия, се явява новонастъпило обстоятелство в хода на процеса. Твърди се, че е налице нарушение на принципа на защита на оправданите правни очаквания – посредством действията на “БДЖ” АД, министъра на транспорта и Агенцията по обществени поръчки, са създадени правни очаквания за ARWEX AG, като изпълнител по процесния договор, и “ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, като цесионер, че е проведена законосъобразна процедура по възлагане на обществена поръчка и сключеният договор е валиден. Заявява се оплакване, че докладчикът по в. ч.гр. д. № 2413/2025 г. на САС е следвало да се отведе от разглеждане на производството, тъй като е бил докладчик по т. д. № 1735/2020 г. на САС с предмет въззивна жалба срещу решението по т. д. № 2763/2014 г. на СГС, тъй като продължителността на последното е въведено като аргумент за присъждане на разноски в полза на ищеца. По тези доводи се иска да бъдат присъдени направените от банката разноски и оставено без уважение искането на ответната страна за такива, при условията на евентуалност – да бъде намалено поради прекомерност адвокатското възнаграждение на ответника.

Искането за допускане на касационен контрол се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 2, предл. 1 и 2 ГПК по следните въпроси:

1. “Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички оплаквания и възражения за незаконосъобразността на първоинстанционното определение, посочени в частната жалба? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства, които са от значение за установяване на правнорелевантните за спора факти и направените от страните доводи?”.

2. “Длъжен ли е въззивният съд служебно да проверява всички правнорелевантни факти, да преценява сам всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях да решава въпросите, включени в предмета на спора, осигурявайки правилното прилагане на процесуалния закон?”.

3. “При отказ от иск на ищеца, в случаите, когато отказът е породен от новонастъпили обстоятелства, причинени от ответника, и когато ответникът с поведението си е дал основание за завеждане на иска, следва ли по аналогия от чл. 78, ал. 2 ГПК разноските да се възложат на ответника?

4. “Длъжен ли е съдът да приложи основни правни принципи на ЕС и следва ли да направи съответна проверка за тяхната приложимост при постановяване на актовете си? Длъжен ли е съдът да приложи принципа за защита на оправданите правни очаквания в правен спор, свързан с договор за обществена поръчка? Длъжен ли е съдът да приложи императивна правна норма?”.

5. “Следва ли съобразно чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК да се отведе от разглеждането на делото съдия, който е участвал в състав, който е разглеждал дело, което е аналогично с друго дело, като е обсъждал и взел становище по едни и същи доказателства, които са представени и по двете дела, при сходство на делата от фактическа и от правна страна? Следва ли да се отведе от разглеждането на делото съдия, участвал в съдебен състав, постановил съдебно решение, което е влязло в сила и което съдебно решение се представя по настоящото дело, е и от значение за преценка на правнорелевантните за настоящото дело факти?”.

6. “При направен отказ от иск поради приключило преюдициално дело налице ли са предпоставките за присъждане на разноски в полза на ищеца?”.

По отношение на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия и втория въпрос се поддържа, че е налице противоречие на обжалваното определение със задължителната практика на касацията - Тълкувателно решение от 15.01.2019 г. по тьлк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, като по първото питане се сочи отклонение от постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК съдебни актове - определение № 959/03.11.2023 г. по ч. т.д. № 1638/2023 г. на ВКС, I т. о., определение № 308/28.02.2023 г. по ч. гр. д. № 4055/2022 г. на ВКС, IV г. о., а по второто - определение № 383/13.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2647/2020 г. на ВКС, IV г. о., определение № 60228/23.06.2021 г. по ч. гр. д. № 1336/2021 г. на ВКС, IV г. о., определение № 50245/09.12.2022 г. по ч. гр. д. № 2884/2022 г. на ВКС, II г. о., определение № 3115/19.10.2023 г. по ч. гр. д. № 4110/2023 г. на ВКС, IV г. о., определение № 1020/05.03.2025 г. по к. ч.гр. д. № 651/2025 г. на ВКС, IV г. о., др. По третия въпрос се твърди, че обжалваният съдебен акт се отклонява от определения по чл. 274, ал. 3 ГПК - определение № 843/17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, IV г. о., определение № 388/11.07.2017 г. по ч. т.д. № 831/2017 г. на ВКС, II т. о., определение № 973/28.02.2025 г. по ч. гр. д. № 543/2025 г. на ВКС, IV г. о., определение № 2927/12.06.2024 г. по ч. гр. д. № 1538/2024 г. на ВКС, III г. о., както и от постановеното по чл. 274, ал. 2 ГПК определение № 111/10.03.2016 г. по ч. гр. д. № 953/2016 г. на ВКС, IV г. о. По четвъртото питане се релевира наличие на противоречие със задължителната практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тьлк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и казуалната такава - решение № 16/02.03.2021 г. по гр. д. № 1914/2020 г. на ВКС, IV г. о. По петия въпрос се поддържа, че даденото разрешение се отклонява от решение № 50/29.04.2022 г. по гр. д. № 3559/2021 г. на ВКС, I г. о., а по шестия - от определение № 277/14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС, I г. о.

По отношение на четвъртото питане се въвежда основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 1 ГПК с доводи, че атакуваното определение противоречи на решение № 5/14.06.2022 г. по конст. д. № 13/2021 г. на Конституционния съд на Р. Б. Хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК се поддържа с аргументи, че атакуваният съдебен акт се отклонява от практиката на Съда на ЕС – решение от 03.07.2025 г. по съединени дела С-534/23 и С-539/23 и решение от 09.07.2015 г. по дело С-183/14, както и решения на Общия съд по дела срещу Комисията.

С молба с вх. № 4568/06.03.2026 г. по описа на ВКС частният касатор е поискал допускане на директна касационна проверка поради очевидна неправилност на обжалваното определение. Доводите в молбата не се разглеждат, тъй като същата е постъпила след срока, даден с разпореждане № 5913/04.12.2025 г. на САС за представяне на изложение на основания за допускане на касационно обжалване, изтекъл на 19.12.2025 г.

От ответника по частната касационна жалба “Х. Б. държавни железници” ЕАД и от третото лице помагач “БДЖ - Пътнически превози” ЕООД е депозиран съвместен отговор, в който се оспорват основанията за достъп до касация и подадената жалба. Отговорът е подписан и от “БДЖ - Товарни превози” ЕООД, което се явява трето за делото лице, поради което в тази част същият не се разглежда.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното:

Частната касационна жалба е допустима – подадена е в срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.

С определение от открито съдебно заседание, проведено на 02.04.2025 г. по т. д. № 2187/2022 г. по описа на Софийски градски съд (което е образувано под нов номер след обезсилване от въззивната инстанция на първоинстанционното решение по т. д. № 1010/2019 г. на СГС, VI-23 състав, и връщане на делото за ново разглеждане), е прекратено производството поради отказ от иска, направен от “ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД. Исканията на страните за присъждане на разноски са оставени без уважение.

Сезиран с молби по чл. 248 ГПК, подадени от ищеца и ответника, с определение от 21.07.2025 г. първоинстанционният съд е изменил прекратителното определение в частта за разноските, като е присъдил в полза на ответника адвокатско възнаграждение от 15 024 лева и е оставил без уважение искането на ищеца.

С обжалваното определение Апелативен съд – София е потвърдил определението на СГС, като е приел, че между страните не се спори, че с влязло в сила решение е установена нищожността на договор за обществена поръчка от 02.06.2007 г. поради противоречие със закона, както и на договор за цесия от 10.07.2007 г. поради липса на предмет, въз основа на които ищецът претендира процесното вземане. Съобразил е, че доколкото нищожността е изначална и не може да бъде санирана, същата не може да бъде приета за новонастъпил факт с установяването й със съдебното решение. Счел е, че нищожността на договора за обществена поръчка е поради противоречие с конкретна разпоредба на закона и е могла да бъде съобразена от ищеца при упражняване на правата му по съдебен ред. В тази връзка съдебният състав е приел, че не може да се формира извод, че поведението на ответника е повод за завеждане на делото. Съставът на апелативния съд е подчертал, че ответникът е предявил иск срещу ищеца, с който е оспорил валидността на двата договора, още през 2014 г., т. е. преди завеждане на делото от “ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД. По тези съображения е преценил, че право на разноски има ответникът, а не ищецът. Съдебният състав е приел за неоснователно заявеното от ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение с аргументи, че договореният размер от 12 520 лева без ДДС съответства на предмета на делото - обективно и кумулативно съединени главен и акцесорен иск в общ размер на 100 657,73 евро, както и на фактическата му и правна сложност – множество сложни правоотношения, възражения за нищожност, твърдения за наличие на обуславящи правоотношения, ангажиращи или изключващи отговорността на страните.

Настоящият състав намира, че не се обосновава допуск до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е обусловена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за решаване на възникналия спор и отговарящ на някоя от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Първите два въпроса, поставени от обжалващия, могат да се обобщят като процесуалноправно питане относно задълженията на въззивния съд да обсъди доводите на страните, да извърши собствена преценка на събраните по делото доказателства и да мотивира акта си. Същото е релевантно и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. В Тълкувателно решение от 15.01.2019 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС са дадени разяснения, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. Прието е, че в този случай съдът служебно проверява всички правнорелевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.

В случая апелативният съд, в съответствие със задължителната практика на ВКС, е обсъдил оплакванията в частната жалба и доводите на страните относно основния спорен въпрос – чия е отговорността за разноските при направения отказ от иска. За да стигне до извода, че тежестта на разноските следва да се понесе от ищцовата банка, а не от ответника, съставът на САС е съобразил влязлото в сила решение между страните за установяване нищожността на договора за обществена поръчка от 02.06.2007 г. и на договора за цесия от 10.07.2007 г., на основание на които ищецът е претендирал процесното вземане. Изтъкнал е, че констатираната нищожност на договора за обществена поръчка е поради противоречие с конкретна законова разпоредба и е лесно установима, съответно е следвало да бъде съобразена от ищеца при упражняване на правата му по съдебен ред. Субективната преценка на ищеца за валидността на договорите, на които основава исковите си претенции, не може да обоснове заключение, че ответникът е станал повод за завеждане на делото. Добавил е, че страната, която е спечелила заведеното през 2014 г. обуславящо дело, формирало между страните сила на пресъдено нещо, не може да е отговорна за разноските по последващо образуваното обусловено дело, както неправилно считат процесуалните представители на ищеца. Като неоснователни са преценени доводите на ищеца, че причината да бъдат предявени процесните искове било поведението на ответника преди и след завеждане на делото. Несъгласието на страната с мотивите на апелативния съд представлява оплакване за неправилност на обжалваното определение, който не подлежи на проверка във фазата за селектиране на частните касационни жалби за допускане до касационен контрол. Доводите относно поведението на ответника касателно изпълнението и осчетоводяването на договора за обществена поръчка, е без значение, след като с влязло в сила и обвързващо страните съдебно решение е установена неговата нищожност. При тези данни така обобщеният процесуалноправен въпрос не удовлетворява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.

Третото и петото питане не са коректно зададени. По третия въпрос следва да се отбележи, че апелативният съд не е приел, че отказът е обусловен от новонастъпили обстоятелства, “причинени от ответника”. В разрез със смисъла, вложен от частния касатор във въпроса, съставът на САС е намерил, че изначалната нищожност на договора не става новонастъпил факт с нейното установяване с влязло в сила решение. Поставеното пето питане относно предпоставките по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК за отвод на член на съдебния състав е хипотетично, тъй като не е свързано с конкретно оплакване в частната касационна жалба за допуснато от апелативния съд бездействие да се отведе от настоящото дело при релевирани от страната доводи за това. Преценката дали съмнението на страната в безпристрастието на съда е основателно по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, изисква тя да посочи на сезирания съд конкретните факти, които пораждат такова съмнение. В случая визираното в частната касационна жалба определение по в. ч.гр. д. № 2413/2025 г. на САС е било предмет на обжалване по друго касационно дело – т. д. № 2450/2025 г. на ВКС, II т. о. Ето защо, тези два въпроса не могат да се приемат като кореспондиращи с решаващите мотиви на апелативния съд, което изключва извод за наличие на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касационна проверка. Липсата на обосноваването му прави безпредметно обследването на поддържаната от страната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставеният от частния касатор четвърти въпрос не може да покрие предпоставките за селектиране на частната касационна жалба за касационен контрол. Съгласно практиката на СЕС, на принципа за защита на оправданите правни очаквания, на който се основава защитната теза на частния касатор, може да се позове всеки правен субект, у когото институция на Съюза е породила оправдани надежди. В практиката на ВАС принципът за защита на оправданите правни очаквания е прилаган съгласно чл. 4 и чл. 13 АПК, които изискват последователност, предвидимост и истинност от страна на администрацията. При спор между частноправни субекти, какъвто е разглежданият случай, този принцип намира изява под различна правна форма като правна сигурност и добросъвестност (чл. 12 и чл. 63 ЗЗД). Несподелими са аргументите на обжалващия за нарушение на този принцип, тъй като още през 2014 г., преди завеждането на иска за заплащане на лизингова вноска № 77 – предмет на настоящото производство, банката е била известена за становището на насрещната страна относно недействителността на процесния договор, въз основа на който “ПИБ” АД е претендирала реално изпълнение, образувайки настоящия спор на 31.05.2019 г. (т. д. № 1010/2019 г. по описа на СГС, VI-23 състав). Решението по т. д. № 2763/2014 г. е влязло в сила на 31.01.2022 г. (с постановяване на определение по чл. 288 ГПК по т. д. № 781/2021 г. на ВКС, II т. о.). Поради това развитите от частния касатор доводи, че поведението на ответника преди и след сключването на договорите противоречи на принципа на оправданите правни очаквания в материята на обществените поръчки, не могат да обосноват извод за неприложимост на разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК, в какъвто смисъл са изводите на апелативния съд в обжалваното определение. Не се мотивира и соченото противоречие с акт на Конституционния съд. С оглед на горното по четвъртото питане не са налице допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. 1 и 2 ГПК за допуск до касационен контрол.

Шестият въпрос, свързан с приложението на разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК, е обусловил решаващите изводи на апелативния съд, т. е. покрива общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка. В константната практика на касацията – определение № 206/20.01.2025 г. по ч. гр. д. № 4041/2024 г. на ВКС, II г. о., определение № 326/18.07.2016 г. по ч. т.д. № 1226/2016 г. на ВКС, I т. о., определение № 670/19.10.2015 г. по ч. гр. д. № 3982/2015 г. на ВКС, ІV г. о., и др., е разяснено, че при прекратяване поради недопустимост на иска, както и при оттегляне или отказ от иска, предприети по незаявена и неустановена причина, разноските се възлагат на ищеца. В случаите на отказ от иска поради настъпили след прекратяването му, независещи от ищеца, а от ответника, обстоятелства, погасяващи заявеното за защита спорно право или водещи до отпадане на правния интерес, отговорен за разноските е ответникът по аргумент от разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, доколкото неговото извънпроцесуално поведение е повод както за завеждането на делото, така и за прекратяването му. Преценката се извършва във всеки конкретен случай.

В обжалваното определение апелативният съд не се е отклонил от цитираната по-горе практика на касационната инстанция. Даденият отговор, че влизането в сила на съдебното решение, установяващо нищожността на договора за обществена поръчка и на договора за цесия, не съставлява новонастъпило обстоятелство, довело до отказ от иска поради поведението на ответника, е направен въз основа на преценка на конкретните обстоятелства по делото. Поради това не може да се обоснове, че даденото от САС разрешение е в разрез с формираната практика на ВКС, което изключва извод за наличие на релевираната от частния касатор допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за факултативна касационна проверка.

По тези съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на определението на Апелативен съд - София.

Разноски на страните при обжалване на съдебен акт, постановен по реда на чл. 248 ГПК, не се дължат, поради което на ответната страна не се присъжда поисканото юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3015/ 13.11.2025 г. по в. ч.гр. д. № 3026/2025 г. на Апелативен съд – София.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.