ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2880

София, 02.06.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. И. ЧЛЕНОВЕ:ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

гр. дело № 1867/2026 год.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. №1861/12.03.2026г. на П. Б. П., приподписана от адв.Н. от АК В., против въззивно решение № 22/10.02.2026г. по възз. гр. д. № 701/2025г. по описа на Апелативен съд В. /ВАС/. С това въззивно решение е потвърдено решение № 1022 от 14.10.2025г., постановено по гр. д. № 2084/2023г. на Варненски окръжен съд /В./ в частта, с която по предявения от И. В. И. (с погрешно посочени по делото имена „И. И. В.“), Й. С. И. и Р. И. В. срещу И. И. П. и П. Б. П. иск, е обявен на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД за относително недействителен спрямо И. В. И., Й. С. И. и Р. И. В. договорът, сключен с нотариален акт № ***, том ***, рег. № ***, дело *** на ВН № ***, вх. рег. № *** от 11.07.2023 г. СВ В., акт № ***, том ***, дело ***/2023 г., чрез който И. И. П. продава на П. Б. П. 1/4 идеална част от следния недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], В. област, район О., ул. М. Б. № 18, а именно: жилище апартамент, тип мезонет, представляващ самостоятелен обект идентификатор *** пo кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], заедно с прилежащото му едно избено помещение със застроена площ от 20 кв. м., ведно с припадащия се по закон процент идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е построена сградата, тъй като уврежда ищците като кредитори с вземания за обезщетения. Със същото решение И. И. П. и П. Б. П. са осъдени да заплатят на адвокат Д. Н. от ВАК сумата от 1860 евро, представляваща възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита на И. В. И., Й. С. И. и Р. И. В., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно - поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на иска.

В изложението към касационната жалба касаторът поддържа наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивното решение противоречи на решение №50079 от 29.05.2023г. по гр. д.№2582/2022г. на ВКС, ІV ГО, решение №13 от 19.02.2015г. по гр. д.№4606/2014г. на ВКС, ІV ГО, решение №249 от 23.07.2010г. по гр. д.№ 92/2009г. на ВКС, ІV ГО, решение №217 от 09.06.2011г. по гр. д.№761/2010г. на ВКС, ІV ГО, решение №223 от 19.06.2013 по гр. д.№1006/2012г. на ВКС, ІV ГО и ТР№1/04.01.2001г. Касаторът не формулира правен въпрос, а за да обоснове твърдението си за наличие на противоречие поддържа, че съдът не е обсъдил всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и не е извършил реална преценка на доказателствата заедно и поотделно, по вътрешно убеждение.

В изложението си касаторът се позовава и на основанието по чл. 280 ал. 2 – очевидна неправилност. За да обоснове поддържаното основание сочи, че съдът на база предположения, косвени доказателства и липса на преки доказателства е обосновал извод за недобросъвестност на купувача по сделката и е спрямо него е приложил презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, отнасяща се до строго определен кръг лица, към който купувачът П. П. не спада. Твърди също, че при разглеждане на делото е нарушено правото на защита на другия ответник по иска – И. П..

И. И. П. не взема становище по касационната жалба.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация – ищците в производството И. В. И., Й. С. И. и Р. И. В., подаден чрез процесуалния представител адв. Д.Н.. В отговора се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационна проверка, а по същество - че атакуваното решение е правилно и обосновано. Претендират определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в полза на процесуалния представител за осъществената безплатна правна помощ по чл. 38 ал. 1 т. 3 ЗА.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява редовна и допустима. Не са налице обаче поддържаните основания за допускане на касационнното обжалване по чл. 280ал. 1 т. 1 и ал. 2 пр. 3 ГПК. Съображенията за това са следните:

Въззивният съд е приел за установено, че на 27.01.2023 г., ответникът И. И. П. е бил привлечен като обвиняем по ДП 19/2023 г. на П. РУ В. за престъпление по чл. 115 НК - умишлено умъртвяване на В. И. В.. Ищците И. В. И., Й. С. И. и Р. И. В. са съответно родители (първите двама) и брат (третия) на жертвата, и имат право на обезщетение за смъртта й от причинителя. Счел е за установено и това, че ответникът И. П. и П. П. са първи братовчеди, като бащата на първия и майката на втората, съответно И. П. П. и Е. П. П., са брат и сестра. Към датата на обвинението, ответникът И. В. и баща му И. П. са притежавали в съсобственост жилището на [улица] [населено място]. На 02.06.2023 г. И. П. е прехвърлил на сестра си Е. П. и племенницата си П. П. (ответница по иска и настоящ касатор) своята 3/4 ид. част от процесния имот срещу полагани в миналото (от 18.01.2005 г.) и срещу бъдещи грижи и издръжка от тях, като си запазил и пожизненото право на ползване за същата част. На 30.06.2023 г. ответникът И. П. - обвиняем към този момент и намиращ се в следствения арест, упълномощил баща си И. П. да продаде собствената му 1/4 ид. част от апартамента и да получи цената по негова (на пълномощника) банкова сметка или банкова сметка на нотариуса или на адвокат. На 11.07.2023 г. И. П. и П. П. сключили и процесния договор за продажба на 1/4 ид. част на апартамента, с който продавачът - обвиняемият И. П., действащ чрез пълномощника си - неговия баща И. П., е продал на ответницата П. (негова първа братовчедка) собствената си ид. част, като учредил в полза на баща си И. П. и пожизнено право на ползване върху същата част. С обвинителен акт от 21.07.2023 г. делото срещу И. П. за убийството - престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6 вр. чл. 115 НК е било внесено в съда. Настоящите ищци са конституирани по наказателното дело в качеството на частни обвинители и граждански ищци по искове за обезщетения за неимуществени вреди от престъплението. С влязла в сила на 06.11.2024 г. присъда, ответникът И. П. е признат за виновен в извършване на престъплението и е осъден да плати обезщетения на близките на жертвата - на родителите И. В. И. и Й. С. И. от по 100 000 лв. и на брат й Р. И. В. - 50 000 лв.

При така приетото за установено, въззивният съд е счел предявения иск за основателен. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането; че правото на кредитора да се обяви за недействителен спрямо него увреждащия го акт на длъжника възниква при наличието на фактическия състав с установените от закона елементи ; че на първо място е необходимо наличието на вземане и само лице, което е кредитор на длъжника, разполага с преобразуващото право по чл. 135 от ЗЗД; че ищците са придобили качеството на кредитори на ответника И. П. за вземания за обезщетения за неимуществени вреди, причинени им от него чрез убийството на близкия им човек, като вземането им е възникнало от деликта - в случая престъплението, а конкретният размер е определен с влязлото в сила решение по гражданските им искове в наказателното производство. Съдът е приел също, че с разпореждането с недвижимия имот (в случая 1/4 ид. част от него), длъжникът е лишил кредиторите си от възможността им да насочат изпълнението за събиране на паричното задължение срещу това имущество, поради което това действие е увреждащо по смисъла на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД.

Съдът е обосновал и извод, че длъжникът е извършител на престъплението и знае, че с прехвърлянето на имота (1/4 ид. част) уврежда кредиторите си с право на парично обезщетение - лишава ги от възможността евентуално да го съберат чрез насочване на изпълнение върху него. Предвид, че сделката е възмездна, знание у лицето, с което длъжникът е договарял се изисква, като такова у ответницата - купувач (първа братовчедка на продавача) не се презюмира, а трябва да се докаже от ищците. Приел е, че в случая тази материалноправна предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД също е налице. Посочил е, че в насока за наличието на тази предпоставка със субективен характер е налице верига от косвени доказателства, които преценени в съвкупност помежду им създават у съда сигурно убеждение за такова знание и водят до извод, че и двамата ответници са осъзнавали увреждането на ищците-кредитори при сключването на процесния по иска по чл. 135 от ЗЗД договор за продажба. Посочил е също, че знанието (за увреждането) на приобретателката се установява от следните факти: ответницата е първа братовчедка на длъжника и е в близки отношения с него, и с неговия баща - вуйчо й И. П.; същата признава, че отпреди сделката знае за задържането на братовчед си И. П. за престъпление; придобила е % ид. част от имота след задържането и повдигането на обвинението на И. П.; също в периода след повдигане на обвинението тя е придобила (заедно със своята майка) от вуйчо си И. П. първо неговите 3/4 ид. части от жилището срещу минали грижи и издръжка и гледане за в бъдеще, което сочи на действия по разпореждане с целия съсобствен (на ответника -длъжник и баща му) имот, и на особена близост на приобретателката със семейството им, включително знание за отношенията там; в отговора на исковата молба сама ответницата твърди да знае, че към момента на сделката са били възбранени всички други имоти на братовчед й И. с изключение на процесния, както и че жилището е било отдавано под наем от И. П. дълги години допреди сделката и с парите той е задоволявал както своите, така и на сина си И. нужди; ответницата живее в [населено място], а случаят с изчезването, а по-късно издирването и откриването на жертвата, а след това и откриването на извършителя, е бил много шумно медийно разгласяван, като от повдигане на обвинението на И. на 27.01.2023 г. Той е бил сочен с имената му и са публикувани детайли от живота му. Съдът е посочил, че поради това не кредитира обяснението на ответницата (отчитайки го като нелогично), че въпреки задържането му не знае престъплението и то в период от няколко месеца след задържането и непосредствено преди внасяне на обвинението в съда.

За да обоснове решаващите си изводи, въззивният съд се е позовал и на практика на ВКС, обективирана в решение № 13 от 19.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4606/2014 г., IV г. о., ГК, според която, за да е налице знание за увреждане не е необходимо третото лице да познава кредитора и длъжника, да са представени доказателства кога и при какви обстоятелства му е съобщено съдържанието на техните насрещни права и задължения, за да може той да е наясно как те се накърняват от сключения договор. Достатъчно е на третото лице да са известни обстоятелствата, от които произтича вземането на кредитора (например знание, че длъжникът е направил катастрофа или е съден за престъпление - без значение е каква е катастрофата или престъплението, кой е пострадалият и какви са вредите). В случая, ответницата към датата на сделката е имала знанието за конкретното извършено от прехвърлителя престъпление, което сочи и на знание за увреждане на пострадалите от него лица - негови кредитори.

По изложените съображения е обобщил, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, поради което искът е основателен и подлежи на уважаване, както е приел и първоинстанционният съд, чието решение не страда от визираните в жалбата пороци и следва да бъде потвърдено.

При съобразяване на решаващите мотиви на въззивния съд и поддържаното от касатора в изложението към касационната жалба, настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Съгласно дадените указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, незагубили сила и при настоящата редакция на закона, допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на формулиран материално-правен или процесуално-правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос следва да е от значение за изхода по делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл. 281, т. 3 ГПК/ и тяхното разграничение следва да е ясно. Допускането до касационно обжалване е обусловено и от кумулативното наличие на някоя от специфичните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2 ГПК.

В случая в изложението си касаторът изобщо не е формулирал правен въпрос, а е изложил единствено оплакванията си за непълен и неправилен анализ на събраните доказателства, дори без да конкретизира кои не са анализирани, съответно кои са неправилно оценени от съда. Изразил е и несъгласието си с извода на съда, че е установено от доказателствената съвкупност знанието за увреда на кредиторите у купувача по сделката. Така изложеното от касатора е по естеството си касационно оплакване по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и правен въпрос по чл. 280 ГПК. Изложеното е достатъчно, за да се обоснове извод за липса на общо основание за достъп до касация, в който случай за настоящата инстанция липсва задължение за преценка налице ли е или не поддържаното допълнително основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.

Не е налице и поддържаното основание по чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи посоченото и в мотивите по-горе, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване.

По отношение твърдението на касатора за очевидна неправилност на решението поради това, че другият ответник по иска е бил лишен от право на защита, следва да се посочи, че никой не може да предявява пред съд чужди права от свое име, освен при предвидена от закона процесуална субституция, каквато в случая няма.

Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че няма спор в теорията и практиката относно това, че отменителният иск по чл. 135 ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора, в т. ч. опрощаване на дълг, обезпечение на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и др. Длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане. Когато разпореждането с длъжниково имущество е безвъзмездно, е достатъчно кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за съществуването на задължението му към него, а когато увреждащата сделка е възмездна, кредиторът трябва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял, т. е. че третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото вземане, освен в случаите, когато знанието на третото лице се презумира - чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Доказателствената тежест за оборване на презумпцията е за ответниците. Тези правни разрешения трайно и постоянно се обективират в актовете на ВКС, в това число и в посочените от касатора решения. Въззивното решение е изцяло съобразено с тях и не им противоречи.

Формирана е и константна съдебна практика на ВКС, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд не е действал в противоречие с тези правни разрешения. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.

По изложените съображения не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.

Разноски на касатора с оглед изхода на делото не се следват, но същият следва да бъде осъден да заплати в полза на процесуалния представител на ответниците по жалбата на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение за осъществената пред настоящата инстанция безплатна правна помощ в размер 1860 евро.

С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 22/10.02.2026г. по възз. гр. д. № 701/2025г. по описа на Апелативен съд В..

ОСЪЖДА П. Б. П. с ЕГН [ЕГН] да заплати на адвокат Д. Н. от ВАК сумата от 1860 евро, представляваща възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита на И. В. И., Й. С. И. и Р. И. В., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ