ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1575
Гр. София, 02.06.2026г.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо търговско отделение в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Н.
ЧЛЕНОВЕ: М. Ж. МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
като разгледа докладваното от съдия Кацарска к. т.д. № 650 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. В. Д. чрез процесуалния му пълномощник – адв. Н. Г., срещу въззивното решение № 1458/09.12.2025г., постановено по в. гр. д. № 1389/2025г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1726/21.03.2025г. по гр. д. № 9275/2023г. по описа на СГС, ГО, 26 състав. С него касаторът е осъден да заплати на Застрахователна компания “ЛЕВ ИНС” АД сумата 52 785,86 лева, представляваща изплатено застрахователно обезщетение в полза на увреденото лице - Д. Ц. И., въз основа на застрахователен договор „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по полица № 223067314843, във връзка с ПТП от 13.11.2007г., ведно със законната лихва върху сумата от 15.08.2023г. до окончателното плащане.
Касационият жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. В жалбата се твърди, че производството е образувано по недопустим иск и срещу нелегитимна страна. Касаторът сочи, че за ищеца не съществува право на иск, тъй като вземането е погасено по давност, но съдът не бил коментирал това му възражение. В жалбата се изтъква, че ищецът е злоупотребил с правата си, за да увеличи претенцията си, като съдът не е съобразил, че присъденото застрахователно обезщетение е само 10 000 лв. и не било ясно защо са заплатени 52 785,86 лв. Твърди се, че неправилно съдът е приел, че е налице регресния състав по чл. 274 КЗ /отм./, тъй като не били представени доказателства за валидно застрахователно правоотношение с увреденото лице и за настъпило застрахователно събитие. По подробно изложените доводи касационният жалбоподател претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и отхвърляне на исковата претенция.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като се поставят следните въпроси: 1. „Допустимо ли е застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ да реализира регресно вземане срещу застрахования за законна лихва за период, през който самият застраховател е бездействал и не е изпълнил доброволно задължението си към увреденото лице?“, по който въпрос се поддържа разрешаването му в противоречие с решение № 18/22.03.2017г. по т. д. № 1935/2015г. на ВКС, 12 т. о., решение № 176/12.11.2018г. по т. д. № 2193/2017г. на ВКС, 1 т. о., решение № 70/23.06.2011г. по т. д. № 624/2010г. на ВКС, 1 т. о.; 2. „От кой момент започва да тече погасителната давност на регресното вземане на застрахователя, когато то включва законна лихва за забава, начислена за период, значително предхождащ момента на плащането?“; 3. „Обвързва ли силата на мотивите по чл. 223, ал. 2 ГПК трето лице – помагач, когато участието му е било принудително по чл. 219 ГПК и без реална възможност да влияе на увеличаването на собствената си отговорност?“, по който се сочи разрешаване в противоречие с решение № 229/21.01.2015г. по гр. д. № 3949/2014г., на ВКС, 4 г. о. и решение № 98/12.07.2016г. по гр. д.№ 603/2016г. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба – Застрахователна компания „Лев инс“ АД я оспорва по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 03.02.2026г., подаден чрез процесуалния му пълномощник – юриск. Г.. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда, постановена по НОХД № 2531/2012г. по описа на СГС, НК, 34 състав, М. В. Д. е признат за виновен в това, че 13.11.2007г. в [населено място], при управляване на л. а. марка „Нисан“, модел „Съни“, peг. [рег. номер на МПС] нарушил правилата за движение по ЗДвП, като умишлено причинил средна телесна повреда на Д. И.. Апелативният съд е посочил, че с решение 317757/19.01.2018г., постановено по гр. д. № 53506/2012г. на СРС, 52 състав, и решение № 5662/ 23.07.2019г., по в. гр. д.№ 12578/2018г., на СГС, ГО, IV - Б състав, застрахователното дружество е осъдено да заплати на пострадалия от ПТП Д. И., на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, вр. чл. 45 ал. 1 ЗЗД сумата от 25 000 лв. - обезщетение за претърпените неимуществени вреди от ПТП, реализирано на 13.11.2007г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.11.2007 г. до окончателното й изплащане, като М. Д. е участвал като трето лице - помагач по делата. Въззивният съд е приел, че въз основа на изпълнителен лист, издаден на 27.08.2019г. от СГС, е образувано изп. дело 20198380404803 по описа на ЧСИ Бъзински, по което след получаване на покана за доброволно изпълнение, застрахователят е изплатил дължимата сума в размер на 59 161,89 лв., включваща главница в размер на 25 000 лв., законната лихва от 13.11.2007г. до 01.10.2019г. в размер на 29 785,86лв., както и съдебни разноски и такси във връзка с изпълнителното производство. Плащането на сумата чрез заверяване на сметката на ЧСИ се установявало и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
Апелативният съд е приел за неоснователно възражението за липса на процесуална дееспособност на ответната страна, водещо до недопустимост на постановеното решение. Изложил е, че съгласно чл. 5 ал. 1 ЗЛС непълнолетните и пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни. САС е посочил, че по делото няма ангажирани доказателства ответникът да е поставен под запрещение към датата на подаване на исковата молба или впоследствие, било то пълно или ограничено, като сама по себе си душевната болест не прави лицето недееспособно. Изтъкнал е, че лицето не се поставя под запрещение, когато болестното състояние е кратковременно (напр. злоупотреба с наркотици или пиянство). При преценка на представената медицинска документация за ответника за системна употреба на ПАВ екстази, кокаин и др., включително епикриза от отделението за лечение на психиатрични състояния в [населено място] към 2024г., на осъжданията и многократни задържания от полицейските органи за притежание на наркотици и шофиране в нетрезво състояние, съдът е счел, че въпреки констатираното душевно заболяване, ответникът е дееспособен.
Апелативният съд е заключил, че са налице всички изискуеми предпоставки за ангажиране на регресната отговорност на ответника - договор за застраховка „Гражданска отговорност“, осъществен деликт от застрахованото лице - умишлено предизвикано ПТП и плащане от застрахователя на увреденото лице на обезщетение за причинените вреди. По повод умисъла е посочил, че е налице влязла в сила присъда на наказателен съд, която е задължителна за гражданския по смисъла на чл. 300 ГПК. САС е изложил, че страните са обвързани от установеното в мотивите на влезлите в сила решения по гр. д. № 53506/2012г. на СРС и по в. гр. д.№ 12578/2018г., на СГС, в т. ч. и относно размера на дължимите обезщетения за причинени неимуществени вреди и основанието за заплащането им. Приел е, че ищецът се е суброгирал в правата на пострадалия, като е платил сумата по банков път през 2019г., при действието на новия КЗ. САС е приел, че регресното право на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите спрямо виновния водач се урежда от закона, действал към момента на неговото пораждане, който е настъпването на застрахователното събитие по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, т. е. ПТП. Въззивният съд е посочил, че до приемането на новия КЗ съгласно правилото на чл. 227, т. 2 КЗ (отм.) застрахователят има право на регресен иск спрямо застрахования за заплатените на увреденото лице, дължими от застрахования лихви за забава от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на съобщаването на същото на застрахователя от застрахованото лице или до датата на предявяване на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) от увредения. САС е приел, че застрахователят е платил законна лихва от датата на увреждането във връзка с влязло в сила съдебно решение, като виновният водач е обвързан от мотивите на съда съгласно чл. 223 ГПК в качеството му на страна в производството. С тези мотиви въззивният съд е счел, че възражението, че застрахователят се е забавил да изплати дължимото обезщетение, не освобождава от отговорност ответника, тъй като и самият той е можел да обезщети пострадалия.
Апелативният съд е посочил, че възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно, тъй като плащането от застрахователя е осъществено на 16.10.2019г., поради което към датата на предявяване на регресния иск - 15.08.2023г., петгодишният давностен срок не е изтекъл. Изложил е, че съгласно разпоредбата на чл. 378, ал. 6 КЗ регресният иск се погасява в срок от пет години, считано от датата на извършеното плащане на застрахователното обезщетение на третото увредено лице, което е в съответствие със съдебната практика при действието на отменения КЗ, а именно т.V. 14 от ППВС № 7/1977г. от 04.10.1978 г. С така изложените мотиви е потвърдил първоинстанционното решение.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:
Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК.
Доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение, са свързани с твърденията му, че производството било образувано срещу „нелегитимна“ страна, като не са допълнително конкретизирани. Процесуалната правоспособност и процесуалната дееспособност са абсолютни процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно. Процесуално недееспособни са малолетните и поставените под пълно запрещение, а с ограничена процесуална дееспособност разполагат непълнолетните и ограничено запретените лица. Ответникът не е сред нито една от горепосочените категории лица, тъй като, както е посочил и въззивният съд, няма доказателства по делото той да е поставен под запрещение. Това, че страда от заболяване, за което са представени епикризи, не го прави недееспособен. Едва с уважаване на иска по чл. 336 ГПК ответната по него страна се лишава от дееспособност и то от деня, в който влиза в сила решението, което има действие по отношение на всички съгласно чл. 297 ГПК. Към всеки предхождащ датата на влизане в сила на решение за поставяне под запрещение момент, лицето се счита, че притежава възможността да бъде субект на процесуални правоотношения като страна, в който смисъл е и практиката на ВКС като напр. определение №4437/07.10.2024г. по гр. д. №3301/2024г., 3 г. о. и мн. др. Предвид горното не е налице недопустимост на въззивното решение, тъй като то не е постановено при липса на процесуални предпоставки - процесуална дееспособност на ответника, а пасивната му процесуална легитимация следва от изложеното в исковата молба, че е длъжник по регресното правоотношение.
Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател за недопустимост на постановеното решение като постановено по недопустим иск, с твърдения, че не съществувало право на иск поради погасяването му по давност. Правото на иск е процесуалното правомощие да се иска съдът да се произнесе по молбата, с която е сезиран. То не е обусловено от основателността на иска, а погасителната давност е въпрос по същество. При направено възражение за изтекла погасителна давност, което съдът счете за основателно, исковата претенция се отхвърля като погасена по давност. Давността, включително погасителната, е институт на материалното право, като изтичането й въздейства върху съдържанието на субективното право, превръщайки го в естествено право съгласно чл. 118 ЗЗД, т. е. същото може да бъде изпълнено доброволно, но не и принудително. Предвид горното доводите на касатора, че поради направеното от него, но счетено за неоснователно, възражение за изтекла погасителна давност, съдът е разгледал недопустим иск, не могат да бъдат споделени.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни, но не и да го изведе от изложението.
Първият поставен от касатора въпрос касае твърдението му, че застрахователят е бездействал и не е изпълнил своевременно задължението към увреденото лице. Въззивният съд след анализ на доказателствата по делото е приел, че непосредствено след получаване на поканата за доброволно изпълнение ответникът е заплатил сумата, посочена в същата. Апелативният съд е отчел, че въззивното решение по прекия иск е от 23.07.2019г., а изпълнителен лист въз основа на същото е издаден на 27.08.2019г., както и че противно на твърденията на жалбоподателя, присъдената сума е 23 000 лв., а не 10 000 лв., и с натрупване на присъдената лихва възлиза на търсеното регресно вземане. Въпросът е обуславящ, но не отговаря на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същият не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, включително и сочената от касатора. В нито едно от решенията, на които той се позовава, не е прието, че преди влизане в сила на решението по прекия иск, с който застрахователят е осъден да заплати обезщетение на увреденото лице, т. е. до определяне на същото по размер, с което настъпва ликвидността му, е налице недобросъвестно поведение и бездействие поради липса на доброволно извънсъдебно плащане. Също така въззивният съд е приел, че и самият касатор като причинител на увреждането е могъл да обезщети своевременно пострадалия, тъй като той като делинквент изпада в забава и дължи лихва от деня на увреждането, а именно датата на настъпване на ПТП. В решение по т. д. №1935/2015г. на ВКС, 2 т. о., сочено от касатора като практика в противоречие, е изрично изложено, че при предявен срещу застрахователя пряк иск, отговорността му покрива изцяло отговорността на прекия причинител на увреждането, който изпада в забава от непозволеното увреждане и застрахователят дължи плащане и на обезщетение за забава съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД. В този смисъл постановеното от въззивния съд е съответно на практиката на ВКС и не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на което се позовава касаторът.
Вторият поставен от касатора въпрос относно момента, от който тече погасителна давност за регресното вземане на застрахователя, отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е обсъдил и приел за неоснователно възражението на касатора за погасяване по давност на вземането на ищеца. По питането е въведено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно касаторът сочи, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът не е обосновал надлежно допълнителното селективно основание съгласно задължителните указания в т. 4 на Тълкувателно решение № 1/ 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е посочена непълна, неясна или противоречива правна норма, чието тълкуване да е предпоставило противоречива съдебна практика, съответно такава също не е посочена, нито са обосновани предпоставки за преодоляване на еднозначна съдебна практика, явяваща се неправилна, предвид промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Соченото допълнително основание не е налице, тъй като по въпроса има практика на ВКС. За приложимите давностни срокове намира приложение задължителната практика на ВС, формирана с т. 14 от ППВС № 7/1977г., съгласно която за регресните суброгационни искове на застрахователя срещу третите лица, които са причинили вредите, се прилага общата петгодишна давност по чл. 110 и сл. ЗЗД, която започва да тече от момента на изплащането на застрахователните обезщетения на правоимащите лица, тъй като основанието за тези искове не е застрахователното правоотношение, а възниква по силата на даденото от закона право на регрес с факта на изплащането на сумата от застрахователя / в този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в решение №178/21.10.2009г. по т. д. №192/2009г., 2 т. о. на ВКС, решение № 173/30.10.2009г. по т. д. №455/2009г., 2 т. о. на ВКС, решение №2 от 02.02.2011г. по т. д. №206/2010г., II т. о. на ВКС, решение № 15 от 04.02.2011г. по т. д. №326/2010г., II т. о. на ВКС и мн. др./. Относно обхвата на паричното вземане на застрахователя при реализиране на неговото регресно право срещу застрахования в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 1, предл. второ КЗ (отм.) и чл. 227, т. 2 КЗ (отм.), също е налице практика на ВКС /решение по т. д. № 705/2009 г., ІІ т. о., решение по т. д. № 244/2010 г. на ВКС, І т. о. и др./., в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд. Предвид горното не е налице соченото от касационния жалбоподател допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което се позовава касаторът, който не е обосновал причини за преодоляването й съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК.
Третият поставен въпрос относно обвързващата сила на мотивите спрямо третото лице отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Както се посочва в решение № 60167/02.02.2022 г. по т. д. № 2490/2020 г., на ВКС, ТК, І т. о., във вътрешните отношения между подпомаганата и подпомагащата страна, важи задължителната сила на мотивите, която обвързва страните и съда, пред който е висящо следващото по време дело. Апелативният съд е приел, че в случая е приложима нормата на чл. 223, ал. 2 ГПК, според която това, което съдът е установил в мотивите на решението си, е задължително за третото лице - помагач в отношенията му със страната, която го е привлякла; тази задължителна сила има за предмет всички фактически констатации и правни изводи, както и становища по преюдициални въпроси, доколкото те обуславят изводите относно спорното право; същата обвързва страните и съда, разглеждащ спора между подпомаганата и подпомагащата страна, а последната не може в последващия процес да оспорва фактическите и правни изводи, обективирани в мотивите по предходното дело, освен при изключението по чл. 223 ал. 2 изр. 2 ГПК, което е счел, че не се установява да е налице от ангажираните по делото доказателства. Налице е практика на ВКС, че като подпомагаща страна, третото лице – помагач независимо дали е встъпило или е привлечено в процеса, може да участва активно и има право да извършва всички съдопроизводствени действия съгласно чл. 221, ал. 1 ГПК, с изключение на тези по разпореждане с иска. Предвид горното въззивният съд не е разрешил въпроса в противоречие с практиката на ВКС, а доводите на касатора, че бил поставен в по - неблагоприятно положение, защото бил привлечен като трето лице против волята си, не могат да бъдат споделени.
Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Касаторът обосновава доводите си за очевидна неправилност с твърдения, че съдът го бил санкционирал за допуснато бездействие на застрахователя, но те представляват оплаквания за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези оплаквания изискват анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност.
Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и изрично заявеното искане на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 евро.
Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1458/09.12.2025г., постановено по в. гр. д. № 1389/2025г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК, М. В. Д., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес - чрез адв. Н. Г. - САК, [населено място], [улица], ет. 2, офис 4, да заплати на Застрахователна компания „Л. И. АД, ЕИК[ЕИК], сумата от 150 евро - юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.