ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2962

гр. София, 04.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ДОРА МИХАЙЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 1789 по описа за 2026 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ДГ „Слънце“, [населено място], представлявана от адв. К. – Д., срещу онази част от Решение № 56/09.02.2026 г. по в. гр. д. № 71/2025 г. на Софийски окръжен съд, в която, като е потвърдено Решение № 89/04.09.2025 г. по гр. д. № 637/2024 г. по описа на РС - Пирдоп, касаторът е осъден да заплати на П. И. Х. по предявения иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ, вр. чл. 155, ал. 5 КТ и чл. 24, ал. 1 НРВПО за педагогическите специалисти, сумата от 15 509,76 лева - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 192 календарни дни за периода 01.03.2021 г. – 24.07.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.07.2024 г., до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и отхвърляне на иска.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба П. И. Х. е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищцата работила на длъжността „директор детска градина“ при касатора, считано от 18.09.2018 г., за неопределено време, при пълно работно време 8 часа. С. З. № 202/30.04.2020 г. на кмета на [община] бил определен по-висок размер на индивидуалната месечна заплата на ищцата, а именно 1450 лева основно месечно трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения за придобит трудов стаж и професионален опит – 9%, или 130,50 лв. и за професионална квалификационна степен – 35 лева, като общото трудово възнаграждение възлизало на 1615, 50 лева.

С. З. № 77/01.03.2021 г. на кмета на [община] на основание чл. 188, т. 3, вр. чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ на ищцата било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, което било отменено с Решение № 59/09.06.2022 г. по гр. д. № 225/2021 г. по описа на РС-Пирдоп, влязло в сила на 02.07.2024 г., като ищцата била възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „директор на детска градина“ в ДГ „Вяра, Надежда, Любов“, [населено място], чийто правоприемник бил касаторът.

На 24.07.2024 г. между [община], представлявана от кмета на общината, и ищцата П. Х. било сключено споразумение за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 331 КТ, считано от 24.07.2024 година. Тъй като работодателят не изплатил в пълен размер полагащото се на ищцата обезщетение за неползван платен годишен отпуск (по този въпрос клауза в споразумението липсвала), на 14.08.2024 г. ищцата отправила писмено искане към общината за заплащането му, но работодателят отказал да стори това.

Въз основа на молба за членство от 08.03.2017 г. и решение на синдикалния комитет въззивният съд приел, че ищцата била член на синдикална организация при ДГ „Вяра, Надежда, Любов“.

От заключението към изслушаната в производството пред районния съд съдебно-счетоводната експертиза въззивният съд установил, че размерът на среднодневното брутно трудово възнаграждение на ищцата съгласно чл. 177, ал. 1 КТ за последния календарен месец, през който ищцата отработила най-малко 10 работни дни (м. февруари 2021 г.) бил 80,78 лева, а размерът на дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1, вр. чл. 155, ал. 5 КТ и чл. 24, ал. 1 от НРВПО за 192 дни неползван платен годишен отпуск - 15 509,76 лева. Неизползваният платен годишен отпуск на ищцата П. Х. съгласно чл. 155, ал. 5, вр. чл. 176а КТ за периода 01.03.2021 г. – 24.07.2024 г. бил 192 дни.

При мотивиране на правните си изводи въззивният съд се е позовал на формираната по приложението на чл. 224, ал. 1 КТ практика на ВКС (Решение № 30/13.03.2018 г. по гр. д. № 694/2017 г., IV ГО), съобразно която при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност, като без правно значение е на какво основание и по какви причини не е ползван платеният годишен отпуск. Пояснил е, че след постановяване на Решение от 25.06.2020 г. по съединени дела С-762/18 и С 37/19 на СЕС по тълкуването на чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време и на чл. 31 §2 от ХОПЕС, съдебната практика възприела разрешението, че работникът или служителят има право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от незаконното му уволнение до възстановяването му на работа, който в случая бил от 01.03.2021 г. до 24.07.2024 г. (Решение № 305/05.06.2025 г. по гр. д. № 3463/2024 г. на ВКС, III ГО, Решение № 181/22.11.2023 г. по гр. д. № 649/2023 г., III ГО, Решение № 44/07.06.2023 г. по гр. д. № 4230/2022 г., IV ГО). В тези съдебни актове било разяснено, че работник/служител, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа, има право да иска ползване на платен годишен отпуск в целия полагаем се размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна, респ. да получи парично обезщетение за неизползването му при следващо прекратяване на трудовото правоотношение за неползваните дни годишен отпуск, на които е имал право, но са останали неползвани към момента на прекратяването. Изключено от този период е времето, през което за работника е възникнало право на платен отпуск въз основа на положен труд при друг работодател. Софийски окръжен съд е посочил, че разрешението на СЕС било продиктувано от изходното положение, че правото на платен годишен отпуск трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд по силата на трудовия договор. Изключение се допускало при наличието на два критерия: отсъствието от работа да не е предвидимо и то да не зависи от волята на работника. Възпроизвел е приетото в решението си по съединени дела С-762/18 и С-37/19 СЕС, че именно тези два критерия са изпълнени в положение, при което работникът е незаконно уволнен, но по-късно е възстановен на работа със съдебно решение, защото той не е могъл да изпълнява задълженията си поради причина, която е била непредвидима и независеща от волята му. Ето защо в случаите, когато работникът или служителят не може да полага труд поради непредвидими, обективни причини, които не зависят от неговата воля, се допускала дерогация на принципа, че правото на годишен отпуск трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд. Така, подобно на случаите на настъпване на нетрудоспособност поради болест или майчинство, СЕС прибавил и случаите на лишаване на служителя от възможност да работи поради уволнение, обявено впоследствие за незаконно, като непредвидимо и независещо от волята на този служител обстоятелство.

Въззивният съд добавил, че действащото национално законодателство в областта на платения годишен отпуск не съдържало норма, която да противоречи на даденото от Съда на ЕС правно разрешение, а и националният съд на държава членка не следвало да прилага национална правна норма, която пречи пълно да се приложат нормите на правото на Европейския съюз с оглед принципа на примат и достигане на целите, предвидени в нормите на правото на Европейския съюз. При зачитане директния ефект и примата на правото на ЕС над националното право (чл. 4, ал. 3 КРБ) в актуалната практика на ВКС било преодоляно възприетото по-рано разрешение, че обезщетението за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ било безусловно дължимо към датата на уволнението и не било в зависимост от законосъобразното му извършване, както и че при отмяна на заповедта за уволнение и възстановяване на работника или служителя на заеманата длъжност не се възстановявало правото му на платен годишен отпуск, тъй като трудовото правоотношение било прекратено. Актуална останала практиката на ВКС в частта, според която основна материалноправна предпоставка на иска за обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ било прекратяването на трудовото правоотношение между страните.

При тези мотиви СОС приел, че в полза на ищцата, която била уволнена незаконно, а по-късно била възстановена на работа, възникнало право на ползване на платен годишен отпуск в целия полагаем се размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването й на работа вследствие на тази отмяна, респ. да получи парично обезщетение за неизползването му при следващо прекратяване на трудовото правоотношение за неползваните дни годишен отпуск, на които имала право, но останали неползвани към момента на прекратяването. За да определи размера на това парично вземане, въззивният съд се е позовал на заключението към счетоводната експертиза. Посочил е, че началният момент на погасителната давност за това обезщетение била датата на последващото прекратяване на трудовото правоотношение, в случая – 24.07.2024 г., а не датата на незаконното уволнение или на възстановяването на работа.

Софийски окръжен съд е изложил и съображения по оплакванията във въззивната жалба, че районният съд бил допуснал процесуално нарушение, като отменил определението си за даване ход на делото по същество, които намерил за неоснователни.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и доводи на страните и въз основа на тях да посочи кои факти приема за установени, както и да мотивира решението си с оглед представените по делото доказателства?“;

2. „Следва ли да се присъжда обезщетение по чл. 224 КТ при отмяна на уволнение на работник/служител като незаконосъобразно и ако да, за какъв период?“;

3. „Следва ли към обезщетението по чл. 224 КТ, което се дължи при отмяна на уволнение на работник или служител, да се включат и дните, с които лицето има право на удължен платен отпуск или на допълнителни дни отпуск като член на синдикална организация?“;

4. „Длъжен ли е съдът да мотивира определението си, с което отменя хода по същество и връща делото за продължаване на съдопроизводствените действия, и дали са достатъчни като мотиви, че не е прецезирано коректно в протокола допуснатото в съдебно заседание изменение на иска?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като счита, че произнасянето на ВКС по повдигнатите въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Моли обжалваното решение да бъде допуснато и като очевидно неправилно.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените от касатора първи, втори и трети въпрос, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в решението си твърденията и възраженията на страните и всички доказателства по делото, както и до периода, за който се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в хипотезата на чл. 224, ал. 1 КТ при отменено дисциплинарно уволнение, и компонентите на това обезщетение. Тези въпроси са значими за изхода на спора, поради което отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче въведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 224, ал. 1 КТ е създадена трайна безпротиворечива съдебна практика, включително задължителна такава. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. След като по прилагането и тълкуването на чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК, чл. 224, ал. 1 КТ, които норми не са нито неясни, нито непълни, е налице постоянна практика на ВКС, включително задължителна за съдилищата, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана, приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е изключено.

Въпросът по пункт четвърти от изложението на касатора не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не можи да обуслови допускане до касационно обжалване. Съгласно дадените с посоченото тълкувателно решение задължителни разрешения материалноправният или процесуалноправният въпрос следва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд, но не и за правилността на обжалвания акт, която може да бъде обсъждана само, ако бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Този въпрос не е съобразен с решаващите мотиви на въззивния съд, а съставлява довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение – касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК, по което в производството по селектиране на касационната жалба ВКС не може да се произнесе.

Атакувното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице очевидна необоснованост на акта.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на ответника по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 960 евро.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на онази част от Решение № 56/09.02.2026 г. по в. гр. д. № 71/2025 г. на Софийски окръжен съд, в която, като е потвърдено Решение № 89/04.09.2025 г. по гр. д. № 637/2024 г. по описа на РС - Пирдоп, ДГ „Слънце“, [населено място], е осъдена да заплати на П. И. Х. по предявения иск с правно основание чл. 224, ал. 1, вр. чл. 155, ал. 5 КТ и чл. 24, ал. 1 НРВПО за педагогическите специалисти, сумата от 15 509,76 лева - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 192 календарни дни за периода 01.03.2021 г. – 24.07.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.07.2024 г., до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА ДГ „Слънце“, [населено място], ЕИК: 00075709, да заплати на П. И. Х., ЕГН: [ЕГН], сумата 960 евро - разноски в настоящото производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.