№ 3656

[населено място], 22.12.2025 година

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в закрито заседание на четвърти декември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: Р. Б. Ч. Анна Ненова

Т. К.

като разгледа докладваното от съдията докладчик А. Н. т. д. № 2178 по описа за 2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователна компания Лев инс“ АД срещу решение № 419 от 14.07.2025г. по в. т.д. № 343/2025г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 242 от 17.02.2025г. по т. д. № 186/2024г. на Софийски градски съд за осъждане на касатора да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД на основание чл. 499, ал. 7 от КЗ, вр. чл. 127 от ЗЗД, и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 207 000 лева, със законната лихва за забава от 29.01.2024г., датата на исковата молба, до окончателното плащане, както и 32 550. 82 лева, изтекли лихви за времето от 15.10.2022г. до 28.01.2024г. Присъдената главница е 60% от общо изплатените от „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, в качеството на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, обезщетения за претърпени неимуществени вреди вследствие на пътнотранспортно произшествие от 11.05.2016г., настъпило по причина на застрахован при „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД водач, но и по причина на водач, гражданската отговорност на когото е била застрахована при „Застрахователна компания Лев инс“ АД.

Касаторът намира въззивното решение в обжалваната част неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилен е изводът на въззивния съд относно възприетото съотношение на съпричиняване между водачите. Процентът е определен произволно, без да са събрани доказателства за механизма на произшествието и без да е допусната експертиза. Иззета е функцията на вещото лице, като съдът сам е преценил технически факти относно движението, скоростта, посоката, момента на удара. Изводите на въззивния съд са били формирани единствено въз основа на влязлата в сила присъда на наказателния съд. Според касатора „ДЗИ – Общо застраховане е трябвало да докаже отклонение от презумирания от закона равен принос. Същевременно е възприет принос, по-голям от твърдения от ищеца. Неправилно е била присъдена също законна лихва за забава, без да се извърши необходимото разграничение между главница и евентуално вече изплатена като част от нея законна лихва. Това представлява случай на „лихва върху лихва“, която е изрично забранена от закона (чл. 10, ал. 3 от ЗЗД).

Касаторът иска да бъде допуснато касационно обжалване и въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Формулираните въпроси са:

1. Допустимо ли е съдът да определи съотношението на съпричиняване между съизвършители на едно непозволено увреждане само въз основа на влязла в сила присъда, без допускане на автотехническа експертиза, при положение, че този въпрос не е разрешен в наказателното производство, а приносът е спорен?

Във връзка с въпроса касаторът сочи решение № 71 от 26.06.2019г. по т. д. № 1444/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 164 от 30.10.2020г. по т. д. № 2406/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и определение № 159 от 30.06.2023г. по т. д. № 2219/2022г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., според които гражданският съд е длъжен да установи съотношението на съпричиняване въз основа на самостоятелни доказателства, включително чрез вещо лице, при законова презумпция на равна отговорност.

2. Допустимо ли е присъждане на законна лихва за забава върху парична сума, за която вече е уговорено и платено възнаграждение, включващо законна лихва, без изрично разграничение между главница и лихва в споразумението?

Касаторът се позовава на Тълкувателно решение № 1/15.06.2017г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСГТК на ВКС. Според посоченото от него това тълкувателно решение съдържа разрешение в смисъл, че при регресните искове по чл. 499, ал. 7 от КЗ застрахователят има право да претендира от трето лице реалния размер на изплатеното обезщетение, но само при условие, че това не води до дублиране на вече компенсирани вреди, в това число и лихви. Сочи се и решение № 188 от 06.11.2020г. по т. д. № 1370/2019г. на ВКС, ТК, І т. о., в което съдът е приел, че при искове за обезщетения и лихви, съдът е длъжен да изясни съдържанието и компонентите на вече извършеното плащане.

3. Следва ли съдът да допусне събиране на техническа експертиза при спор относно процента на съпричиняване, когато страната оспорва твърдението за по-голям принос, и няма други обективни обстоятелства?

Във връзка с въпроса касаторът отново посочва решение № 71 от 26.06.2019г. по т. д. № 1444/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 164 от 30.10.2020г. по т. д. № 2406/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.

От насрещната страна по жалбата „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба на „Застрахователна компания Лев инс“ АД е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната от застрахователното дружество част, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете по чл. 499, ал. 7 от КЗ, вр. чл. 127 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са били уважени, съставът на Апелативен съд – София е приел от фактическа страна, че на 11.05.2016г., около 23.10 часа в [населено място], [улица], е настъпил сблъсък между лек автомобил „Мерцедес“, модел „ГЛ 350, с ДК № 2223 СР, управляван от Р. С. С., и лек автомобил „Фолксваген“, модел „Голф“, с ДК [рег. номер на МПС] , управляван от Д. Д. Д.. Причина за пътния инцидент е било виновното противоправно поведение и на двамата водачи, допуснали нарушение на правилата за движението по пътищата. Водачът на лекия автомобил „Мерцедес“ го е управлявал с превишена скорост в нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП (86 км/ч при разрешени за населеното място 50 км/ч), а водачът на автомобила „Фолксваген“ е предприел внезапна забранена маневра „завой наляво“ при хоризонтална и вертикална планировка, предвижващи движение само напред и надясно (нарушение на чл. 25, ал. 1 от ЗДвП). Д. Д. Д. предприел маневрата „завой наляво“, като навлязъл в пътната лента, по която се движил автомобилът „Мерцедес“.

В резултат на сблъсъка и получените тежки травматични увреждания на 13.06.2016г. е починала В. Т. И., на 66 години, пътник на задната седалка на автомобила „Фолксваген“. Тя е оставила наследници по закон – нейните деца Л. Д. В., на 33 години, И. В. Г., на 46 години, и М. В. Г., на 39 години. При сблъсъка травматични увреждания е получила и пътуващата до водача на лекия автомобил „Фолксваген“ - Д. М. М.. При нея е имало разместено счупване на яблъчната/скулна лицева кост вляво, травма с излив на кръв в левия горночелюстен синус, контузия с травматичен оток в лява лицева половина и рана около зъб 27, контузия и охлузване в лява челна област на главата и мозъчно сътресение. Счупването на скулната кост е наложило хирургично лечение. Направена е била кръвна репозиция с налагане на метална остеосинтеза под обща анестезия. Възстановяването след подобна травма е следвало да настъпи за около 45 дни след инцидента. След счупването на скулната кост освен болка е било налице и функционално нарушение със затруднение на дъвченето на твърда храна. Останал е малък белег на кожата.

Виновното противоправно поведение на водачите е било прието за установено въз основа на влязла в сила присъда от 15.02.2019г. по н. о.х. д. № 2319/2018г. на Софийски градски съд, с която те са били признати за виновни за извършено престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б.“б“, вр. ал. 1, б.“в“ и б.“б“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК, при условията на независимо съпричиняване (чл. 300 от ГПК). Присъдата е била потвърдена с решение № 284 от 02.07.2019г. по в. н.о. х.д. № 576/2019г. на Апелативен съд – София, последното оставено в сила съгласно решение № 156 от 20.01.2021г. по к. н.д. № 614/2020г. на ВКС, НК, ІІ н. о. Въззивният съд е съобразил и допуснатата от състава на Софийски градски съд съдебна медицинска експертиза относно травматичните увреди на Д. М. М.. Като свидетели пред този съд са били разпитани децата на починалата при ПТП В. Т. И., установили, че отношенията им с нея са били на привързаност и подкрепа.

Гражданската отговорност на Р. С. С. като водач на лекия автомобил „Мерцедес“ е била застрахована при „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, а тази на Д. Д. Д., като водач на лек автомобил „Фолксваген“ – при „Застрахователна компания Лев инс“ АД.

Също съгласно възприетото от въззивния съд във връзка с претенции за заплащане на обезщетение единствено срещу „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, между това дружество, от една страна, и Л. Д. В., И. В. Г. и М. В. Г., от друга, са били сключени споразумения за заплащане на обезщетения за неимуществените вреди, понесени вследствие смъртта на тяхната майка В. Т. И.. Уговорените обезщетения за всеки от тях са били по 105 000 лева (за претърпените неимуществени вреди с включена законна лихва), като е било отчетено съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалата – липса на поставен предпазен колан. Идентично споразумение е било сключено и с Д. М. М. – за заплащане на обезщетение от 30 000 лева за причинените й травми, също при отчитане на съпричиняване. Според приетото в споразуменията с оглед обстоятелството, че отговорността на застрахователите е функционално обусловена от отговорността на делинквентите, то и застрахователите на съденквентите отговарят спрямо увреденото лице при условията на солидарност, поради което „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД е било длъжно да изплати пълно обезщетение за всички претърпени от увредените лица вреди без значение на конкретния принос на застрахования в това дружество водач. Увредените лица са декларирали, че няма да имат претенции, включително за лихви, разноски, пропуснати ползи или други финансови претенции към „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, „Застрахователна компания Лев инс“ АД, както и към виновните водачи. Уговорените в споразуменията обезщетения са били платени по банков път през месец март 2020г.

С покана изх. № 0-92-12241/14.09.2022г. ищецът е поканил ответника да заплати в 15-дневен срок частта от общо изплатената по щетите сума (60%), съответно на приноса на застрахования при „Застрахователна компания Лев инс“ АД водач. Обстоятелството също е било прието за установено от въззивния съд.

При тези приети за установени фактически обстоятелства въззивният съд е счел предявените искове за основателни. Налице, според съда, са били предпоставките на чл. 499, ал. 7 от КЗ, в действащата към датата на ПТП редакция на разпоредбата, за възстановяване от „Застрахователна компания Лев инс“ АД на част от платените от „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД застрахователни обезщетения, съответно на приноса на застрахования при ответното дружество водач Д. Д. Д. за пътния инцидент от 11.05.2016г. При множество причинители на застрахователното събитие всеки застраховател отговаря пред увреденото лице, както отговарят причинителите, но когато те отговарят солидарно, застрахователите също отговарят солидарно. Тъй като всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата (чл. 127, ал. 2 от ЗЗД), то с такъв иск разполага и платилият при условията на солидарност застраховател.

С оглед механизма и поведението на участниците в пътнотранспортното произшествие, установени с влязлата в сила присъда на Софийски градски съд, въззивният съд е изложил, че съобразно приноса за настъпване на вредоносния резултат застрахованият Д. е допринесъл в по-голяма степен (според въззивния съд дори над посочените от ищеца 60 %, а именно - 75%). Неговата маневра е довела до навлизане на управлявания автомобил в лентата за движение на водача Р. С. С.. С това е била задействана веригата от причинно-следствени връзки, довели до настъпване на смърт и телесни увреждания на повече от едно лица – пътниците в автомобила на Д.. Без противоправната маневра на Д. произшествието изобщо не би настъпило, независимо от скоростта на автомобила, управляван от другия водач.

Според състава на Апелативен съд - София определените от ищеца обезщетения са съответствали на претърпените от увредените лица неимуществени вреди, включително при отчитане на приноса на тези лица за настъпването им. Включени са били и дължими лихви за забава, но размерът им не е бил конкретизиран и не е било посочено каква част от обезщетенията представляват. Поради това, според въззивния съд, не е можело да се приеме, че е била начислена лихва върху определената лихва за забава от страна на ищеца.

В тази връзка за основателен и доказан е бил приет и искът за мораторна лихва върху дължимите суми (чл. 86, ал. 1 от ЗЗД). Ответникът е изпаднал в забава от момента на изтичане на срока за доброволно изпълнение, след изричното поискване на сумата и дължи обезщетение за забавеното изпълнение на паричното задължение.

Нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство е била допускана отделна експертиза относно механизма на ПТП (съдебна автотехническа експертиза). Тъй като конкретните нарушения на правилата за движение, които са били допуснати от участниците в ПТП, са били установени с влязлата в сила присъда, според въззивния съд не е било налице допуснато процесуално нарушение от първостепенния съд, който е отказал назначаването на съдебна такава експертиза. Споделен е бил изводът на Софийски градски съд, че съотношението на съвината на двамата независими съизвършители подлежи на преценка от съда.

При тези установени обстоятелства първият и третият от поставените от касатора процесуалноправни въпроси, съдържащи идентично питане за това дали съдът дължи назначаването на съдебна експертиза (техническа) при определянето на съотношението (процента) на съпричиняване между съизвършителите на непозволено увреждане при пътнотранспортно произшествие, отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Това е, тъй като според касатора при твърдение за различен принос, в отклонение от правилото на чл. 127, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 53 от ЗЗД за равен принос на делинквентите, при ПТП техническата експертиза е винаги необходимо доказателствено средство, нещо, което въззивният съд е отрекъл.

Във връзка с въпросите не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато. Посочените от касатора актове на състави на ВКС, ТК не се установяват като реално постановени и съществуващи, нито те се представят към изложението на застрахователното дружество.

Същевременно отговор на въпросите може да се изведе от практиката на ВКС и въззивното решение се явява постановено в съответствие с нея. Като принципна постановка в практиката на ВКС се приема, че за определянето на степента на приноса за настъпването на вредите при ПТП следва да бъде съпоставено поведението на участниците в движението и да се отчете тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на пътния инцидент (вредоносния резултат). Паралелът и сравнението в поведението на участниците в движението с оглед задълженията, които всеки е длъжен да съблюдава, обосновава конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и разпределянето на отговорността за причиняването на деликта. В този смисъл са решение № 33 от 04.04.2012г. по т. д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 117 от 08.07.2014г. по т. д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 60174 от 08.04.2022г. по т. д. № 1708/2020г. на ВКС, ТК, І т. о. и др., относими както в случаите на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, така и в хипотезата на чл. 127 от ЗЗД, вр. чл. 53 от ЗЗД.

Също съгласно практиката на ВКС вещо лице се назначава, когато за установяване на определен факт са необходими специални знания (чл. 195 от ГПК). В този смисъл техническа експертиза би била относимо и необходимо доказателствено средство, ако за установяването на приноса на всеки от водачите, участвали в ПТП, са съобразими правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието (техниката). Вещото лице субсумира фактите, установени по делото, към правилата на практиката и научната теория, за да направи фактически изводи, релевантни за изхода на спора (т. 10 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС).

В случая въззивният съд е преценявал поведението на Р. С. С. и на Д. Д. Д. като участници в пътния инцидент на база установеното в присъдата на наказателния съд, задължителна за гражданския съд относно извършените деяния, тяхната противоправност и виновността на водачите (чл. 300 от ГПК). В тази връзка са били съобразени характера и тежестта на допуснатите от всеки един от водачите нарушения (чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и чл. 25, ал. 1 от ЗДвП), довели до вредоносния резултат, съответно на изискванията на чл. 300 от ГПК, но и на чл. 127 от ЗЗД, вр. чл. 53 от ЗЗД. Не е било необходимо установяването и на допълнителни факти, за което да бъде назначавана техническа експертиза. Такива други конкретни относими факти (относно движението, скоростта, посоката, момента на удара) не са били посочени по делото и от касатора – ответник.

Не се касаело за нарушение на диспозитивното начало. Възприетият от въззивния съд процент на съпричиняване е бил 60%, така както е твърдял ищецът, формирал и съответен петутимум – възстановяване на 60% от платените от него обезщетения в общ размер от 345 000 лева.

Въпреки посоченото във въззивното решение, че при определяне на размера на обезщетенията в сключените от „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД споразумения е била съобразявана и изтеклата законна лихва за забава, за платените от застрахователното дружество суми като краен извод от въззивния съд е било изложено, че съставляват обезщетения по чл. 432, ал. 1 от КЗ. В този смисъл са изводите на съда, съдържащи съпоставка на платените суми (съответно по 105 000 лева на децата на починалата при ПТП В. Т. И. и 30 000 лева на Д. М. М. за травматичните й увреди) с изискването на чл. 52 от ЗЗД, при отчитане и на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, също съгласно споразуменията. В този смисъл вторият от въпросите на касатора (материалноправен) за задължението на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при независимо съпричиняване да възстанови и платените от другия застраховател по такава застраховка лихви за забава, съответно дали това парично задължение е лихвоносно, не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като не съответства на мотивите на въззивния съд.

И във връзка с този въпрос не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато. Посочените от касатора решения (задължителна и незадължителна практика на ВКС) не се установяват като реално постановени и съществуващи, нито актовете се представят към изложението му.

По-конкретно постановеното по тълк. дело № 1/2016г. на ОСГТК на ВКС решение е относно възможността за получаване на обезщетение от делинквента над изплатеното от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите въз основа на постигнато споразумение. Решението не е в смисъла, който касаторът сочи. В тълкувателната практика на ВКС няма постановявано решение по приложението на чл. 499 от КЗ. Същевременно в незадължителната практика на ВКС се съдържат разрешения относно присъждането на законна лихва върху платени лихви (като част от регресно вземане). Присъждането на такива лихви се счита за принципно възможно и ненарушаващо разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД (решение № 127 от 18.10.2019г. по т. д. № 2835/2018г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 8 от 22.06.2022г. по т. д. № 2144/2020г. на ВКС, ТК, І т. о. и др.).

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

С подадения отговор на касационната жалба „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е поискало присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25а, ал. 3 от Наредба за заплащането на правната помощ, такива разноски в касационното производство следва да бъдат присъдени - 150 лева.

Воден от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 419 от 14.07.2025г. по в. т.д. № 343/2025г. на Апелативен съд – София.

ОСЪЖДА „Застрахователна компания Лев инс“ АД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Студентски“, [улица], да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Триадица“, [улица], сумата от 150 лева (сто и петдесет лева) разноски в касационното производство на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: Членове:1. 2.