ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1758

гр. София, 15.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

ЧЛЕНОВЕ: АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

НИКОЛА ЧОМПАЛОВ

като изслуша докладваното от съдия Христова т. д. №149 по описа за 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от И. К. Г. и Н. Г. Г. /лично и като наследник на починалата в хода на делото М. К. Г./, и двамата чрез адв. М. Ел-Тал срещу решение №5825 от 26.09.2025 г., постановено по в. гр. д. №1917/2024 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която след частична отмяна на решение №20097454 от 14.07.2023 г., поправено с решение №20105430/13.10.2023 г., постановено по гр. д. №717/2021 г. по описа на Софийски районен съд, в неговата осъдителна част, са отхвърлени предявените от ищците И. К. Г., М. К. Г. и Н. Г. Г. срещу СД „Интелсофт – Г., К. и сие“ частични искове с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 286 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за суми, представляващи възнаграждение /нето/ по договор за управление, сключен с К. И. Г. за периода м. 09.2017 г. – м. 04.2018г. /без м. 11.2017 г./, както и за обезщетение за забава в размер на законната лихва за посочените периоди, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от ищците искове за възнаграждение /нето/ по договор за управление, сключен с К. И. Г. за м. 07.2017 г., м. 08.2017 г., частично за м. 09.2017 г., както и за лихви за забава върху главниците за посочените периоди, като погасени чрез прихващане с вземане в полза на ответника за сумата в размер на 1 300 лева – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за платено адвокатско възнаграждение по повод искания за отмяна на словни марки пред Патентното ведомство, както и изцяло претенциите за възнаграждение за м. 11.2017 г. и частично за периода м. 12.2017 г., м. 01.2018г. и м. 04.2018 г., както и частично за лихви за забава върху главниците за посочените периоди, като неоснователни.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно - постановено при нарушение на закона и необосновано. Касаторите намират, че съдът не е обсъдил всички доказателства /конкретно справка от НАП/ и е достигнал до неправилен извод, че претенциите са погасени чрез извънсъдебно прихващане. Сочат, че решаващият състав не е съобразил, че възражението за погасяване на задължения чрез прихващане е преклудирано, както и че липсват доказателства за волеизявление за прихващане от страна на ответното дружество, отправено до наследодателя им. Считат, че съдът се е позовал само на счетоводни записвания, които подлежат на преценка и доказване при оспорване. Намират за необоснован и извода, че не е доказано изпълнение на насрещна престация /дейност по управление/ от техния наследодател по договора за управление с ответното дружество. Молят да бъде отменено въззивното решение и да бъде постановено ново, с което да бъдат уважени изцяло предявените искове.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касаторите поддържат, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Настъпва ли погасителен ефект на извънсъдебното прихващане /компенсация/ по смисъла на чл. 103 – 104 ЗЗД единствено въз основа на вътрешни счетоводни записвания на търговеца – кредитор, без по делото да е установено достигането на изрично едностранно волеизявление за прихващане до насрещната страна /длъжника/ преди завеждане на исковата молба? и 2. Представлява ли „ликвидно“ вземане по смисъла на чл. 103, ал. 1 ЗЗД вземането на търговско дружество срещу негов управител/ съдружник за изтеглени парични суми, единствено въз основа на факта на тегленето и счетоводното му отнасяне като задължение, без да е проведено пълно и главно доказване на основанието за дължимост /липса, заем или др./ и при наличие на спор относно разходването на средствата за дейността на дружеството?“ – в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №2/18.03.2022 г., тълк. д. №2/2020 г. на ОСГТК на ВКС и цитираните решения по чл. 290 ГПК; „3. Могат ли вторичните счетоводни записвания /счетоводните книги/ на търговеца да служат като единствено доказателство за установяване на съществуването, размера и ликвидността на негово вземане срещу физическо лице /управител/, когато липсват подписани първични счетоводни документи или други доказателства за основанието на вземането, и записванията са оспорени от насрещната страна? и 4. Длъжен ли е въззивният съд, при формиране на вътрешното си убеждение, да обсъди в съвкупност всички доказателства и да даде приоритет на официални документи /справка от НАП за осигурителен доход/ пред частни счетоводни записвания на страната, която черпи права от тях, или може да игнорира официалния документ с предположения за факти /изплатени дивиденти/, които не са доказани по делото?“ – с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения по чл. 290 ГПК.

Ответникът СД „Интелсофт – Г., К. и сие“, [населено място], чрез адв. Б. Л. оспорва касационната жалба, като счита, че не са налице сочените основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол /поставените правни въпроси не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК/. Излага и подробни доводи за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди първоинстанционното решение в отхвърлителната част и да го отмени в осъдителната, като отхвърли предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 286 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за суми, представляващи възнаграждение за периода м. 07.2017 г. - м. 04.2018г. по договор за управление, сключен между наследодателя на ищците К. И. Г. и ответното дружество, както и за обезщетение за забава върху главниците в размер на законната лихва за посочените периоди, въззивният съд приема за безспорно по делото, че наследодателят на ищците е бил съдружник в СД „Интелсофт – Г., К. и сие“, като от началото на 2009 г. съдружниците са договорили помежду си получаването на възнаграждение като управляващи събирателното дружество, от който момент на двамата са начислявани средства като по договор за управление, но счита, че претендираните парични суми са погасени чрез извършено извънсъдебно прихващане, счетоводно отразено при ответното дружество и неоспорено своевременно от ищците, като излага и допълнителни доводи, че процесните суми не са дължими предвид липсата на изпълнена насрещна престация /осъществена дейност по управление/.

Решаващият състав намира, че договорът за управление на търговско дружество има смесен характер - съдържа елементи от договора за поръчка и договора за изработка, доколкото включва задължения за извършване както на материални, така и на правни действия. Отхвърля като неоснователни възраженията на ответника за нищожност на договора поради липса на форма, както и за липса на уговорено задължение за заплащане на възнаграждение за управление, като подчертава, че противоречат на изявленията в отговора на искова молба. Намира за основателни обаче възраженията за недължимост на процесните суми поради липса на извършвана от наследодателя на ищците в процесния период дейност по управление, както и поради извънсъдебно прихващане.С оглед заключението на ССЕ въззивният състав приема, че процесните суми са погасени чрез извършено извънсъдебно прихващане със суми за служебни аванси, счетоводно отразено при ответното дружество. СГС възприема трайната съдебна практика /ТР №39-2 от 05.03.1954 г. на ОСГК на ВС, решение №2/20.01.2011 г. по гр. д. №478/2010 г. на ІІІ г. о. на ВКС, решение №187/24.01.2013 г. по т. д. №436/2012 г. на ІІ т. о. на ВКС/, съгласно която вписванията в счетоводните /търговските/ книги са частни свидетелстващи документи, чиято доказателствена сила не е равнозначна на материална доказателствена сила на официални свидетелстващи документи; че доказателствената им сила не се презумира и при оспорване подлежи на доказване, а по начало - на преценка, с оглед всички обстоятелства по делото по арг. на чл. 182, ал. 1 ГПК. Подчертава обаче, че ищците не са оспорили счетоводните записвания или редовността на воденото счетоводство, като в съдебно заседание, в което заключението на ССЕ е прието, са заявили единствено общо оспорване на експертизата като непълна и необоснована /заключението било преразказ на счетоводните записвания/. Независимо от изложеното, съдът излага мотиви, че по делото са представени първични банкови документи и извлечения от банковите сметки на дружеството, от които се установяват касови тегления от наследодателя на ищците, които впоследствие са прихващани от дружеството, т. е. налице са доказателства за съществуването на насрещното вземане на дружеството. Сочи, че възраженията относно изводите на ССЕ, заявени във въззивната жалбата са преклудирани /не са заявени в срока по чл. 200, ал. 3, изр. последно ГПК/.

СГС не споделя доводите на ищците, че единственото годно доказателствено средство относно действителния размер на начисленото възнаграждение на наследодателя на ищците е справката, предоставена от НАП, в която се съдържат данни за осигуряването на същия. Счита, че посоченият в справката осигурителен доход не е идентичен с действителното начислено възнаграждение с оглед въведения от законодателя минимален месечен осигурителен доход за съответната професия по основната икономическа дейност на осигурителя по арг. на чл. 1, ал. 5 от Наредбата за елементите на възнаграждението и за доходите, върху които се правят осигурителни вноски. Сочи, че начисленият месечен облагаем доход за целите на данъчното облагане също не е идентичен с размера на получаваното възнаграждение, доколкото в същия се включва и размера на получаваните дивиденти, съгласно §1, т. 5 от ДР на ЗДДФЛ, но същите не са част от възнаграждението по сключения договор за управление, приравнени за целите на данъчното облагане на трудови възнаграждения по арг. на §26 б.“з“ от ДР на ЗДДФЛ.

Въззивният съд намира, че при съвкупната преценка на доказателствата се установява погасяване на вземанията на наследодателя на ищците преди предявяване на исковете чрез извършено извънсъдебно прихващане. Счита, че материалното право на прихващане по смисъла на чл. 103, ал. 1, вр. с чл. 104, ал. 1 ЗЗД е предоставено от закона потестативно право на длъжника, едновременно и кредитор на друго лице, със свое едностранно изявление, отправено до това лице, да погаси двете насрещни задължения до размера на по-малкото от тях. Двете вземания трябва да са действителни, насрещни /без задължително да произтичат от едно и също правоотношение, но правоотношенията да са между едни и същи страни/, да са за еднородни и заместими вещи, а активното вземане - да е изискуемо и ликвидно, т. е. да съществува към момента на изявлението и да е безспорно установено по основание и размер. Съдът акцентира, че няма данни по делото, а не се и твърди да е съществувал спор между страните по правоотношението.

Въззивният съд намира, че е основателно и възражението, заявено в писмения отговор в срока по чл. 131 ГПК, поддържано и във въззивната жалба на ответника, но необсъдено от първата инстанция, че процесните суми не са дължими предвид неизпълнение на насрещна престация. Акцентира, че договорът за управление е двустранен и включва задължение за извършване на правни и фактически действия срещу насрещно задължение за заплащане на възнаграждение, като по делото не се установява извършване на дейност от страна на наследодателя на ищците, насочена към управление на ответното търговско дружество. Счита, че от показанията на свидетелката А.П., ценени при условията на чл. 172 от ГПК, не се установяват релевантни обстоятелства, доколкото същите са свързани с дейността на К. Г. като програмист, работещ от вкъщи по трудово правоотношение с друго търговско дружество „Интелсофт - 98“ ООД. Сочи, че както от събраните гласни доказателства, така и от приложените болнични листове се установява тежкото здравословно състояние на наследодателя на ищците през процесния период и обстоятелството, че е бил в отпуск поради временна неработоспособност. Съдът стига до извод, че му се е следвало заместващото обезщетение по чл. 40, ал. 3, вр. с ал. 1 КСО, дължимо от НОИ, а не възнаграждение въз основа договора за управление.

С оглед неоснователността на заявените главни искове, СГС намира, че са неоснователни и акцесорните претенции по чл. 86 ЗЗД.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.

Настоящият състав на ВКС намира, че формулираните от касатора въпроси не могат да обосноват допускане на решението до касационен контрол, тъй като не отговарят на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. И четирите въпроса /първите три материалноправни и четвъртият процесуалноправен/ са поставени с оглед оспорването като незаконосъобразни и необосновани на изводите на въззивния съд, че вземанията на наследодателя на ищците в качеството му на управител на ответното дружество за възнаграждение по договор за управление за процесния период е погасено чрез извънсъдебно прихващане с насрещно вземане на дружеството за връщане на получени служебни аванси. На първо място, въпросите не са изцяло съобразени с изложените от въззивния съд мотиви, тъй като решаващият състав е достигнал до извод за настъпил погасителен ефект на прихващането след съвкупна преценка на доказателствата, вкл. но не само заключението на ССЕ за отразените записвания в счетоводството на ответното дружество. Съдът е посочил, че вписванията в счетоводните /търговските/ книги са частни свидетелстващи документи, чиято доказателствена сила не е равнозначна на материална доказателствена сила на официални свидетелстващи документи; като производна, основана на доказателствената сила на първични счетоводни документи, тази доказателствена сила не се презумира, но изрично е подчертал, че ищците не са оспорили счетоводните записвания или редовността на воденото счетоводство. Съдът е обсъдил всички доказателства, вкл. представените банкови документи и справка от НАП, като обосноваността на фактическите констатации и законосъобразността на правните му изводи не подлежат на контрол в настоящия етап на касационното производство.

На второ място, изводите за погасяване на процесните вземания поради извънсъдебно прихващане не са обуславящи за крайния изход на спора, тъй като видно от изложените в решението мотиви, въззивният съд приема, че процесните суми не са дължими предвид неизпълнение на насрещна престация. Акцентира, че договорът за управление е двустранен и включва задължение за извършване на правни и фактически действия срещу насрещно задължение за заплащане на възнаграждение, като по делото не се установява извършване на дейност от страна на наследодателя на ищците, насочена към управление на ответното търговско дружество. След обсъждане на доказателствата по делото, вкл. свидетелските показания, решаващият състав достига до извод, че К. Г. е бил в тежко здравословно състояние, работел е като програмист от вкъщи, но не е извършвал дейност по договор за управление.

С оглед изложеното, настоящия състав намира, че не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

С оглед изхода на спора на ответника в касационното производство следва да се присъдят разноските по делото в размер на 601.27 евро – адвокатско възнаграждение с ДДС.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №5825 от 26.09.2025 г., постановено по в. гр. д. №1917/2024 г. по описа на Софийски градски съд в обжалваната част.

ОСЪЖДА И. К. Г., ЕГН [ЕГН] и Н. Г. Г., ЕГН [ЕГН] да платят на СД „Интелсофт – Г., К. и сие“, [населено място] сумата 601.27 евро разноски за касационното производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.