ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3351

гр. София, 18.06.2026 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 1642/2026 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Я. К. Л., чрез адв. Т., против решение № 768 от 05.02.2026 г. по гр. д. № 13847/2024 г. на Софийски градски съд, II-В въззивен състав.

Ответната страна Прокуратурата на Р. Б. (ПРБ), чрез прокурор при Софийска градска прокуратура, е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на жалбата.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 16206 от 28.08.2024 г. по гр. д. № 33163/2023 г. на Софийски районен съд, 140 състав, за отхвърляне на предявените от Я. К. Л. срещу ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ за сумата 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, произтекли от задържането на ищеца в нарушение на чл. 5, § 1 от ЕКЗПЧОС, във връзка с образувано досъдебно производство (ДП) № 121/2016 г. по описа на СО-СГП, пр. пр. 5171/2016 г. по описа на СРП, по което той не е бил привлечен като обвиняем, ведно със законната лихва върху главицата, считано от 17.05.2016 г. до изплащането, както и иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за сумата 11 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правата на ищеца по чл. 5, § 2 – 4 ЕКЗПЧОС, във връзка с горното производство, образувано за престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.05.2016 г. до изплащането.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че процесното ДП № 121/2016 г. по описа на СО-СГП, пр. пр. 5171/2016 г. по описа на СРП, е започнало на 02.03.2016 г. за извършено престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК. Производството е образувано с първото действие по разследването и водено срещу неизвестен извършител/извършители, като съгласно показанията на пострадалите лица, преди деянието двете лица се представили за полицаи, единият бил с униформа, качили се в автомобил „Мерцедес“ стар модел, тъмен на цвят. След извършени оперативно-издирвателни действия е установено, че по сходно престъпление е ползван черен джип, собственост на М. И. Б., която живее на съпружески начала с ищеца Я. Л.. Установено е, че последният контактува и е в близки отношения с А. М. и Н. М., както и че ищецът и Н. М. са служители в служба „Жандармерия“ на МВР, а бащата на А. М. е собственик на лек автомобил марка „Мерцедес“, модел Ц250ТД, тъмносин. Решаващият състав е установил още, че съгласно заповед за задържане № 78553316/17.05.2016 г., ищецът е бил задържан на 17.05.2016 г. в 9:00 ч. от служител на МВР на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, за срок от 24 часа. В заповедта е посочено на какво основание се задържа лицето – за какво деяние, правната му квалификация, номера на ДП, по което се води разследването. Посочени са и името и длъжността на лицето, осъществило задържането, както и че на задържания са разяснени правата по чл. 72 ЗМВР, което същият е удостоверил с подписа си. В разписката към заповедта за задържане, подписана от ищеца е отразено, че е бил освободен на 18.05.2016 г., в 8:15 ч. Второинстанционният съд е съобразил от фактическа страна и приложените протоколи за обиск на ищеца, за претърсване и изземване, както и за извършено разпознаване. Констатирал е, че с постановление на наблюдаващия прокурор при СРП от 17.09.2016 г. – по причина, че от проведените процесуални действия не може по категоричен начин да се установи извършителят на престъплението - на основание чл. 244, ал. 1, т. 2 НПК производството е спряно. Изтъкнато е и обстоятелството, че в първото по делото заседание пред първостепенния съд ищецът е заявил на основание чл. 214, ал. 1 ГПК допълнително основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и е поддържал, че произнасянето по него е предпоставено от отхвърляне на исковете по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗОДОВ. Това основание е обосновано (при позоваване на практика на ЕСПЧ) с твърдението, че макар ищецът да не е бил формално привлечен като обвиняем по ДП, обвинение му е било повдигнато с първото действие по разследването срещу него по смисъла на чл. 219, ал. 2 НПК – извършеното на 17.05.2016 г. претърсване и изземване в дома му. Искането е било оставено без уважение от районния съд. При горните факти въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на ищеца, че отказвайки да допусне разглеждането в процеса и на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, първата инстанция е постановила решението си при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Позовал се е на разяснения в практиката на ВКС, че е допустимо изменение на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК, чрез добавяне единствено на ново основание към първоначално заявеното, ако са налице предпоставките за обективно съединяване на искове за разглеждане в едно и също гражданско производство, посочени в чл. 210 ГПК и на тези по чл. 214, ал. 1 ГПК за допустимост на изменението на иска. Дори и в хипотезата на добавено ново основание, е прието, че в случая отсъстват предпоставките на чл. 210, ал. 1 ГПК. При позоваване на възприетите в съдебната практика разрешения е аргументирано становище, че при иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ всички неимуществени вреди, причинени от неоснователно обвинение, вкл. от незаконосъобразни мерки за принуда, се преценяват общо и за всички тях се определя общо обезщетение според критериите за справедливост. Така цената на заявеният като евентуален иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, е 26 000 лв., с което не удовлетворява изискванията на процесуалния закон - чл. 210, ал. 1 ГПК, тъй като не е подсъден на районния съд като първа инстанция и не подлежи на разглеждане по реда на едно и също производство с вече предявените искови претенции. По иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ решаващият състав е направил извод, че липсват твърдения и данни по делото задържането на ищеца на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР да е отменено, а от събраните доказателства не може да се заключи, че това задържане е осъществено в нарушение на права, предоставени по силата на чл. 5, § 1 КЗПЧОС. Приел е, че процесното задържане е проведено в съответствие със закона. Ищецът е бил задържан на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР от компетентен орган, като с това е осигурено участието му в извършените впоследствие процесуално - следствени действия; задържането е било в рамките на максималния срок от 24 часа; в заповедта е посочено на какво основание се задържа лицето – за какво деяние, правната му квалификация, номера на ДП, по което се води разследването; при задържането на ищеца са били разяснени правата му на задържан по смисъла на чл. 72 ЗМВР, вкл. правото му по чл. 72, ал. 5 ЗМВР да има защитник, видно от декларацията към заповедта. Развити са доводи, че в случая не е осъществено нарушение на чл. 5, § 1, б. „с“ КЗПЧОС, доколкото разследването по процесното ДП (с оглед данните, изнесени при разпита на пострадалите лица) се е насочило към ищеца и съселяните му, бащата на един от които притежавал стар модел „Мерцедес“. Аргументирано е становище, че предвид на този факт не може да се приеме (и то независимо от лисата на резултат от процесуално - следствените действия), че задържането е реализирано при липсата на обосновано предположение за извършено престъпление. Вън от това е прието, че доколкото са задържани полицейски служители, които имат служебен достъп до оперативна информация, може да се изведе предположение, че са в състояние да повлияят на разследването, вкл. да осуетят събирането на доказателства, поради което задържането им, и в частност това на ищеца, не се явява непропорционална мярка. За неоснователен въззивният съд е намерил и иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, тъй като по делото не се установява нарушение на права на ищеца, предоставени му от чл. 5, § 2, 3 или 4 КЗПЧОС. Изложил е решаващи мотиви, че противно на твърденията на ищеца, в заповедта за задържане подробно е посочено основанието за това, поради което няма допуснато нарушение на чл. 5, § 2 ЕКЗПЧОС. В тази връзка е съобразено, че ищецът е освободен с изтичане на 24 часа от задържането, поради което е направено съждение да няма и нарушение на права по чл. 5, § 3 и § 4 КЗПЧОС. В допълнение са изложени правни аргументи, че законосъобразността на процесуално - следствените действия след задържането на ищеца е неотносима за основателността на иска по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, доколкото чл. 5 КЗПЧОС урежда само хипотези на лишаване от свобода на индивида. Независимо от това е застъпено разбирането, че тези действия са извършени при спазване изискванията на чл. 161, ал. 1 НПК, след дадено предварително разрешение от съдия от първоинстанционния съд, а преценката за тяхната необходимост не може да се ревизира от гражданския съд в производството по ЗОДОВ. Обстоятелството, че процесуално - следствените действия са били безрезултатни, е прието, само по себе си, да не може да обуслови извод за незаконосъобразност на същите.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Горните въпроси са със следното съдържание:

1. „Допустимо ли е изменение на иск за парично вземане, когато същата сума се претендира на друго основание, наред и вместо първоначално заявеното в исковата молба? Представлява ли изменение на основанието на иска по смисъла на чл. 214 ГПК, когато ищецът в първото по делото заседание обосновава своята претенция на различно законово основание от първоначално заявеното в исковата молба, без да внася изменение в твърдяната в нея фактическа обстановка? Представлява ли едновременно изменение на основанието и петитума на иска в първото по делото заседание, когато ищецът заявява допълнително правно основание относно претенцията си за неимуществени вреди без да променя правопораждащите факти в исковата молба?“;

2. „Обвързан ли е съдът от направената в исковата молба правна квалификация и длъжен ли е в рамките на служебното начало, когато заявената в исковата молба квалификация на спора не съответства на твърдените правопораждащи факти, да квалифицира спора на различно правно основание?“.

Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 59 от 27.04.2015 г. по гр. д. № 4647/2014 г. на III г. о. и решение № 151 от 17.07.2013 г. по гр. д. № 574/2012 г. на IV г. о. (по първото питане), в решение № 79 от 23.06.2022 г. по гр. д. № 2805/2021 г. на IV г. о., решение № 431 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 455/2011 г. на III г. о., решение № 388 от 02.12.2013 г. по гр. д. № 1030/2012 г. на IV г. о. и решение № 196 от 15.10.2013 г. по гр. д. № 1348/2012 г. на III г. о. (по второто питане).

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Предвид формулировката на първата група питания, те нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същите са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а представляват изложение на тезата на касатора, че в случая предприетото от него като ищец процесуално действие, възприето като изменение по чл. 214, ал. 1 ГПК на предявените искове с въвеждане на ново основание, е допустимо и отказвайки го съдилищата, вкл. и въззивния съд са постановили решение при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Така питанията от посочената първа група (под № 1) по същността си са оплакване за неправилност на обжалваното решение и се явяват касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Правилността на решението на въззивния съд обаче не е предмет на производството по чл. 288 ГПК, а се проверява при разглеждането на касационната жалба (в производство по чл. 290 ГПК), което се развива след допуснат касационен контрол, предпоставки за което в случая липсват. Несъгласието на страната с изводите по обжалваното решение не осъществява основание за селектиране на жалбата. В допълнение следва да се изтъкне и това, че в случая даденото от въззивния съд разрешение относно предявения евентуален иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е основано на приложението на чл. 210 ГПК, регламентиращо предпоставките за обективно съединяване на исковете за разглеждане в едно и също гражданско производство, а не на текста на чл. 214, ал. 1 ГПК, уреждащ тези за допустимост на изменението на иска. Непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК.

Неоснователно е искането за селектиране на касационната жалба и по втория въпрос, който има същото естество. Въпросът е относим към определяне правната квалификация на спорното право, която е дейност на съда по приложението на закона, поради което погрешното й определяне при заявените от ищеца факти касае правилността на решението. Когато въпросите, които се повдигат се отнасят до правилността на въззивното решение, до възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или до обсъждане на събраните по делото доказателства, те не удовлетворяват общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) за допускане на касационен контрол – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за последица недопускане на въззивното решение до касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 768 от 05.02.2026 г. по гр. д. № 13847/2024 г. на Софийски градски съд, II-В въззивен състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.