ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3419

гр. София, 22.06.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на тринадесети май две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 1361 от 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 290 от 11.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 428/2025 г. по описа на Апелативен съд – В. Т. е: 1/ обезсилено решение № 161 от 11.07.2025 г., постановено по гр. д. № 633/2024 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, за отхвърляне на предявения от Т. Ц. Р. против Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ за заплащане на сумата 21 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства по сл. д. № 38/2017 г. на ОСлСл – Ловеч, при ОП – Ловеч, ведно със законната лихва от предявяване на иска 10.10.2024 г. до окончателно плащане на сумата, както и сумата от 1 414,30 лева, представляваща законна лихва върху главницата за периода от 17.04.2024 г. до 10.10.2024 г., поради произнасяне по непредявен иск и е прекратено производството в тази част; 2/ потвърдено първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, с която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на Т. Ц. Р. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД сумата от 20 000 лева, претърпени неимуществени вреди, произтичащи от незаконно обвинение за умишлено престъпление по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1, пр. 1 и 3 от НК и по чл. 339, ал. 1 от НК, по което е бил оправдан с присъда № 4/11.03.2024 г. по НОХД № 229/2021 г. по описа на ОС – Ловеч, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.10.2024 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 1346.95 лева законна лихва върху горната сума, за периода 17.04.2024 г. до 10.10.2024 г., като предявените искове са отхвърлени за сумите от: 80 000 лева, представляваща разликата над уважения размер от 20 000 лева до пълния претендиран размер от 100 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди; 2020.43 лева, представляваща разликата от присъдената сума от 1346.95 лева законна лихва върху главницата до пълния размер от 3367.38 лева; 195 601.09 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди (пропуснати ползи и загуби), формирана от следните суми: 73 477.93 лева – общ размер на основното възнаграждение за периода от месец февруари 2018 г. до месец април 2024 г.; 29 338.79 лева – общ размер на допълнително възнаграждение с постоянен характер за прослужено време за същия период; 3 508.43 лева – общ размер на допълнително възнаграждение с постоянен характер за специфични служебни дейности за този период; 2 180 лева – общ размер на допълнително възнаграждение за постигнати резултати в максимален размер по чл. 178, ал. 1, т. 5 от ЗМВР за същия период; 8 422.41 лева – общ размер на суми за храна по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР; 70174.10 лева за ДОО 66%; 8499.43 лева – здравни осигуровки за същия период, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 10.10.2024 г. до окончателното й изплащане, ведно със законните лихви за забава върху всяка сума от 17.04.2024 г. до 10.10.2024 г., съответно в размер на 2722.67 лева, 1089.06 лева, 127.96 лева, 80.82 лева, 293.57 лева, 2600.19 и 315.17 лева; 17 399.41 лева, представляващи обезщетение за имуществени вреди (пропуснати ползи) от неизползван платен годишен отпуск по чл. 189, ал. 1, т. 1 и т. 2, във връзка ал. 6 от ЗМВР за периода от уволнението 2018 г. до влизане в сила на оправдателна присъда 2024 г.; 43 508 лева обезщетение за имуществени вреди (пропуснати ползи), представляващи дължимо обезщетение по чл. 234 от ЗМВР, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.10.2024 г. до окончателното й изплащане, ведно с лихвите за забава от 17.04.2024 г. до 10.10.2024 г. в общ размер на 2930.16 лева; 13 052.40 лева обезщетение за имуществени вреди (пропуснати ползи), представляващи обезщетение, което би получил при възстановяване на длъжност в МВР, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.10.2024 г. до окончателното й изплащане, ведно с лихвите за забава от 17.04.2024 г. до 10.10.2024 г. в общ размер 879.04 лева; 3 830 лева обезщетение за имуществени вреди (пропуснати ползи), представляващи награда при ежегодни награждавания на ненаказани служители от Министъра на вътрешните работи, която се получава винаги, ако не е наказан; 414.90 лева обезщетение за имуществени вреди за периода от месец март 2018 г. до август 2021 г., произтичащи от платени от ищеца здравни осигуровки за този период.

Срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат предявените искове са отхвърлени за разликата над присъдения размер от 20 000 лева до пълния предявен размер от 100 000 лева по претенцията за неимуществени вреди, съответно за цялата претендирана сума по претенцията за имуществени вреди, както и в частта за акцесорните претенции за законната лихва, е подадена касационна жалба с вх. № 962/10.02.2026 г. от ищеца по делото Т. Ц. Р., чрез адв. Г. Г..

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва следните правни въпроси: 1/ „Следва ли съдът да обяви за недопустим и да остави без разглеждане предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ, когато той е предявен за съвместно разглеждане с иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, във връзка със специални разузнавателни средства, използвани с разрешение на съд в досъдебното производство за тежко престъпление от общ характер, по което подсъдимият е изцяло оправдан? Ако отговорът е положителен, има ли право пострадалият да предяви иска по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ в отделно производство?“; 2/ „Следва ли съдът да обоснове решението си дали приема или не наличието на безспорна причинна връзка между твърдените и доказани вредоносен акт и вреди?“; 3/ „Следва ли съдът да третира еднакво сходните случаи?“; 4/ „Обвързан ли е от влязлата в сила присъда на наказателния съд и може ли да я тълкува по отношение на извършеното деяние, противоправността му и вината на дееца?“; 5/ „Следва ли съдът да вземе предвид при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД всички обстоятелства по случая, включително факта, че подсъдимият е бил обвинен и изцяло оправдан по две или повече обвинения за извършени тежки умишлени престъпления?“; 6/ „Следва ли съдът да вземе предвид при определяне на обезщетението по справедливост по чл. 52 ЗЗД при уважаване на иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ всички обстоятелства по случая, включително и използването на СРС и продължителността на това използване с оглед засягането на правната сфера на оправданото лице?“; 7/ „Следва ли съдът да вземе предвид при определяне на обезщетението по справедливост по чл. 52 ЗЗД при уважаване на иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ всички обстоятелства по случая, включително продължителността на наказателното производство в досъдебната фаза и продължителното бездействие на прокуратурата и разследващите органи?“. В самото изложение касаторът не е посочил и обосновал допълнително основание за достъп до касация, но доколкото в касационната жалба се съдържат същите въпроси, следва да се съобрази, че в касационната жалба касаторът се позовава на основанията: по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с първия въпрос, позовавайки се на определение № 50746 от 19.10.2022 г. по гр. д. № 642/2022 г. на III г. о., определение № 595 от 30.05.2017 г. по гр. д. № 4640/2016 г. на IV г. о.; във връзка с втория въпрос не е обосновано наличие на допълнително основание по смисъла на чл. 280 ГПК, налице е само формално позоваване на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, като са развити единствено доводи за необоснованост на изводите на съда; във връзка с въпросите - 3, 5, 6 и 7, касаещи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, касаторът твърди противоречие с решение № 99 от 20.02.2025 г. по гр. д. № 325/2024 г. на III г. о., решение № 310 от 02.11.2015 г. по гр. д. № 410/2015 г. на IV г. о., решение № 267 от 26.06.2014 г. по гр. д. № 820/2012 г. на IV г. о. и решение № 344 от 24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. на IV г. о. – чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК; във връзка с въпрос номер 4 по изложението липсва позоваване и обосновка относно поддържано допълнително основание за достъп до касационно обжалване, а само оплакване за необоснованост на изводите на съда, за неправилна оценка на събраните доказателства и за формирани грешни фактически и правни изводи; налице е и бланкетно позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Във връзка с частта от решението, с която е обезсилено решението на първата инстанция в частта на произнасянето по иск по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ и е прекратено производството в тази му част, касаторът в касационната жалба поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. В тази връзка сочи, че съдът след като е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по иска по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ, приемайки, че последният е погълнат от иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ГПК и при разглеждането му се дължи произнасяне и по релевантните факти и заявено искане във връзка с използваните СРС и настъпилите от това вреди, на практика не е процедирал така.

О. П. на Р. Б. не взема становище по касационната жалба.

Срещу въззивното решение в неговата осъдителна част по иска за обезщетение за неимуществени вреди е подадена касационна жалба с вх. № 583/26.01.2026 г. от Прокуратурата на Р. Б. чрез прокурор Ц.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че определеното обезщетение е по-голямо от необходимото за обезщетяване на реално претърпените от ищеца вреди. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следния правен въпрос: „за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“ – сочи се противоречие с приетото в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 53 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г. на III г. о. на ВКС и решение № 138 от 30.05.2019 г. по гр. д. № 4309/2018 г. на IV г. о. на ВКС.

Ответникът по жалбата Т. Ц. Р. не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил от фактическа страна изложените от ищеца твърдения, че на 13.08.2018 г. след извършено претърсване и изземване в дома му, бил задържан за 24 часа по образуваното сл. дело № 38/2017 г. по описа на ОСлСл – Ловеч при ОП – Ловеч; че на 14.02.2018 г. бил привлечен в качеството му на обвиняем за престъпление по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1 НК; че с определение № 104/16.02.2018 г. по ЧНД № 110/2018г. по описа на ОС – Ловеч по отношение на него е взета мярка за неотклонение „домашен арест“, изменена в „парична гаранция“ с определение № 289/09.05.2018 г. по ЧНД № 238/2018 г. по описа на ОС – Ловеч; че на 08.07.2020 г. му било предявено и второ обвинение по същото дело – за притежаване на боеприпаси без необходимото разрешение по чл. 339, ал. 1 от НК; че с влязла в законна сила на 17.04.2024 г. присъда № 4/11.03.2024 г. по НОХД № 229/2021 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч бил признат за невинен в извършаване на престъпления по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1, предл. 1 и 3 от НК и по чл. 339, ал. 1 от НК; че по време на воденото ДП по отношение на него били прилагани специални разузнавателни средства.

По отношение на частта от обжалваното първоинстанционно решение, с която съдът разгледал и се е произнесъл с отделен диспозитив по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ – за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно използване на специални разузнавателни средства, решаващият въззивен състав е намерил решението за недопустимо. Този извод е обосновал с мотивите, че държавата отговаря за вредите от незаконосъобразно използване на специалните разузнавателни средства, когато разрешението е издадено, без да са налице законовите предпоставки за това. Посочил е още, че предмет на отделен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ би било единствено нерегламентираното използване на специални разузнавателни средства, а в случая ищецът в исковата молба нито е твърдял такова, нито е предявил претенция за обезщетяване на това основание. Изложил е решаващи съображения, че тъй като при незаконно обвинение използваните в наказателното производство специални разузнавателни средства също се считат за незаконни /каквито са твърденията на ищеца в случая/, дори когато разрешението за тях е издадено надлежно по законов ред, то не е налице друг деликт, извън този, по който се претендира имуществената отговорност на ответника за причинените от незаконното обвинение неимуществени вреди, поради което обезщетението за тези вреди не следва да се определя отделно, а причинените от незаконно използване на специални разузнавателни средства вреди следва да се вземат предвид при определяне на общото обезщетение за неимуществените вреди от незаконното обвинение.

Спрямо претенцията по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, второинстанционният съд е посочил, че настоящият казус попада в хипотезата на посочената разпоредба. Констатирал е липсата на оплаквания от страните на приетите за установени по делото елементи на фактическия състав на визираната правна норма: неправомерно предявяване на обвинение, оправдаването на ищеца с влязъл в сила съдебен акт, причинените вреди и причинно-следствената връзка между неправомерното привличане към наказателна отговорност и настъпилия вредоносен резултат. От анализа на събраните гласни и писмени доказателства е формирал извод, че ищецът е установил твърдения от него факт, че за времето от 14.02.2018 г. /когато е привлечен в качеството му на обвиняем по ДП /сл. дело/ № 38/2018г. по описа на ОСлО-Ловеч/, до 17.04.2024 г., когато е влязла в сила присъда № 4/ 11.03.2024 г. по НОХД № 229/2021г. по описа на ОС – Ловеч, с която е признат за невиновен в престъпленията, за което му е повдигнато обвинение, спрямо него се е водело наказателно производство в досъдебна фаза и съдебна фаза, приключило с оправдателна присъда.

Като спорен по делото въззивният състав е посочил въпроса за размера на претърпените от ищеца имуществени и неимуществени вреди, респективно справедливия размер на дължимото обезщетение за тяхната обезвреда. По отношение на неимуществените вреди е съобразил обстоятелствата, че от привличане на ищеца в качеството му на обвиняем на 14.02.2018 г. за тежки умишлени престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК – по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1, пр. 1 и 3 НК и на 08.07.2020 г. по чл. 339, ал. 1 от НК, до влизане в сила на оправдателната присъда – 17.04.2024 г., Р. е бил обект на наказателно преследване в продължение на шест години и два месеца; че при извършено в дома му на 13.08.2018 г. претърсване и изземване, ищецът е задържан за 24/72 часа, като с определение № 104/16.02.2018 г. по ЧНД № 110/2018 г. по описа на ОС – Ловеч по отношение на Р. е взета МНО „домашен арест“, изменена в „парична гаранция“ с определение № 289/09.05.2018 г. по ЧНД № 238/2018 г. по описа на ОС – Ловеч; че ищецът не е осъждан и към дата на ареста му е заемал длъжността „Младши инспектор – старши полицай в група Охранителна полиция към РУ „Червен бряг“; че с влязла в сила Заповед № УРИ 316з-725/28.02.2019 г. на Директора на Областна дирекция МВР – Плевен, му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и служебното му правоотношение е прекратено на основание чл. 194, ал. 2, т. 4, чл. 197, ал. 1, т. 6, във връзка с чл. 203, ал. 1, т. 13, чл. 204, т. 3 и чл. 226, ал. 1, т. 8 от ЗМВР; че наказателното производство е протекло в период от живота на ищеца, в който той е бил в активна възраст за реализиране на лични и професионални планове /47 г. към м. 04.2024 г./; че като част от системата на МВР, извършеният арест, воденото наказателно производство, както и реализираните по отношение на ищеца специални разузнавателни средства, са се отразили на Р. в интензитет по-голям, от колкото биха се отразили на лице несвързано с МВР. Отчел е и ангажираните от ищеца гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Ц. П. Ц., К. Ц. Б. и А. Д. А., чиито показания е кредитирал като обективни и базиращи се на лични впечатления. От техния анализ е обосновал извод, че в резултат на воденото наказателно производство ищецът е претърпял обичайните, характерни за всяка личност, подложена на незаконно наказателно преследване неимуществени вреди; че преди ареста бил уравновесен, жизнерадостен човек, с много приятели и познати, като той и жената, с която живеел на семейни начала, били известни в града; че вследствие на самия арест, станал пред дома му, предвид на това, че Р. е полицай, както и след това, се променил, отслабнал, не се хранел, пропушил, бил притеснен, не желаел да излиза да се среща с хора, не желаел да говорят по телефона, тъй като бил подслушван; че когато се събирали гледали да не е в Л., където хората го разпознавали, викали му „лихварчето“, като имал и семейни проблеми; че след оправдаването нещата се успокоили, започнал работа.

От друга страна, при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивната инстанция е съобразила, че в хода на производството, ищецът не доказва настъпването на негативни преживявания в интензитет, довел до сериозно влошаване на здравословното му състояние и дълбока промяна на начина му на живот, нито е установил специфични или над обичайните увреждания; че в подкрепа на горния извод е и заключението по приетата съдебно-психологична експертиза, съгласно което преживяванията на Р. са нормален отговор на претърпения от него травматичен стрес; че по отношение на ищеца не е била постановена осъдителна присъда и процесното наказателно преследване не се е отразило на здравословното му състояние; че същото се е отразило на професионалната му реализация, като и това не е безусловно, тъй като към момента ищецът работи в АПИ като специалист, началник участък; че в случая ищецът е признат за невиновен и по двете му повдигнати обвинения, но видно от мотивите към присъдата същият е признат за невиновен, не защото не е извършил деянията по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1, пр. 1 и 3 НК, а защото „Предоставянето по занятие на заеми/кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, не представлява банкова дейност и нейното осъществяване без разрешение не осъществява състава на престъпление по чл. 252, ал. 1 НК“ съгласно ТР № 1/15.03.2024 г. на ВКС по ТД № 1/2020 г. на ОСНК и Решение на СЕС по дело С-27/22, постановено по преюдициално запитване на ВКС; че не може да се обоснове категоричен и обоснован извод, че единствено наказателното производство е причината за влошаване на отношенията в семейството му.

При горните съображения и с оглед събраните и обсъдени по делото доказателства, отчитайки социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към дата на влизане в сила на оправдателната присъда, второинстанционният съд е приел, че присъдената сума в размер на 20 000 лева представлява справедлива обезвреда на доказаните от Т. Р. неимуществени вреди.

По отношение на претенцията за имуществените вреди, които ищецът претендира като пропуснати ползи от заеманата длъжност в резултат на незаконното обвинение, съставът на апелативния съд е намерил, че съгласно изложеното в ТР № 3 от 13.01.2023 г. на ВКС по ТД № 3/2021 г. и ТР № 3 от 12.12.2012 г. на ВКС по ТД № 3/2012 г., на ОСГТК, същите следва да бъдат доказани със сигурност, т. е. трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото му, като установяването на тази сигурност е в тежест на ищеца. Посочил е като безспорно, че прекратяването на служебното правоотношение на ищеца го е лишило от средства под формата на трудово възнаграждение, което би получавал ако продължаваше да изпълнява заеманата преди това длъжност. Съобразявайки обаче причините, поради които ищецът е признат за невиновен и оправдан за извършеното престъпление по чл. 252 НК, както и предвид основанията за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“ – неспазване на правилата на Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР и чл. 197, ал. 1, т. 6, съдът е приел, че безспорността на вземането за трудово възнаграждение, както и връзката му с незаконното обвинение, не са установени пълно и главно от ищеца. Взел е предвид още, че видно от съдебните актове, с които заповедта за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание е потвърдена, Р. е наказан за допуснато тежко нарушение на служебната дисциплина, изразяващо се в извършване на деяние, несъвместимо с Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, с което уронва престижа на службата, а не защото е извършил престъпление. Изрично е застъпил становището, че изложените аргументи са относими и за останалите имуществени вреди – пропуснати ползи – за допълнително възнаграждение за постигнати резултати в максимален размер по чл. 178, ал. 1, т. 5 от ЗМВР, за здравни осигуровки, за неизползван платен годишен отпуск, дължимо обезщетение по чл. 234 от ЗМВР, обезщетение при възстановяване на длъжност, ежегодни награди, както и обезщетение за имуществени вреди, произтичащи от платени от ищеца здравни осигуровки. Констатирал е, че за същите не е доказано, че са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и не покриват критерия сигурност за увеличаване на имуществото на ищеца, доколкото не следват пряко от заеманата длъжност, а подлежат на преценка при всеки конкретен случай.

При тези мотиви на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Не се обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване по поставения в изложението първи въпрос. Това е така, защото въпросът е некоректно формулиран и не съответства на решаващите изводи на въззивния съд, поради което и не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280 ГПК. Въззивният съд не е обосновал извод за недопустимост на предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ и не е обезсилил частично първоинстанционното решение въз основа на такъв извод. Съобразявайки фактическите основания, на които ищецът основава претенцията си за обезвреда, и заявения петитум, от една страна, както и фактическият състав на иска по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ, съдът е обосновал извод, че в процесният случай липсва предявена отделна претенция по чл. 2 ал. 1 т. 7 ЗОДОВ. Приел е, че в рамките на надлежно заявената такава по чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ, ищецът твърдейки, че е бил подложен на незаконна наказателна репресия, приключила с оправдателна присъда, е посочил, че с оглед оправдаването му незаконно спрямо него в рамките на досъдебното производство са използвани и СРС, че от това също е претърпял неимуществени вреди, обезщетяването на които оценява на сумата 21000лв. С оглед на това е обосновал извод, че е сезиран с една претенция по чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ, която поглъща тази по чл. 2 ал. 1 т. 7 ЗОДОВ. По тези съображения е обосновал извод за недопустимост на съдебното решение в частта на произнасянето по иск, който не е предявен.

Изложеното е достатъчно, за да се обоснове извод за липса на основание за допускане на касационното обжалване във връзка с този въпрос. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че по въпроса, свързан с приложението на чл. 2 ал. 1 т. 7 ЗОДОВ е налице трайна съдебна практика на ВКС, (пр. решение № 166 от 03.08.2018 г. по гр. д. № 4454/2017 г. на IV г. о. и др.), според която държавата отговаря за вредите от незаконосъобразно използване на специалните разузнавателни средства не само когато те са прилагани без разрешение от компетентния орган, но и когато такова разрешение е издадено. Прието е, че на първо място, тези вреди са част от вредите от неоснователно обвинение, дори разрешението да е било надлежно. На второ място, държавата отговаря и когато разрешението е издадено, без да са налице законовите предпоставки за това: за разследването на престъпление, за които не е допустимо използването на специални разузнавателни средства, искането е от ненадлежен орган или няма изискуемото от чл. 14 ЗСРС съдържание (в съответната редакция към момента на произнасянето на органа по разрешаването). Приетото от въззивния съд по обобщения въпрос в обжалваното решение е в съответствие с изложените разяснения и практиката на ВКС. В случая както бе посочено и по-горе в определението, решаващият състав е съобразил, че отделен иск по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ би бил предявен в случаите на твърдения за нерегламентирано използване на специални разузнавателни средства, каквито твърдения в настоящия случай ищецът не е отправил. Формирал е извод, че в случая причинените вреди от незаконно използваните специални разузнавателни средства се включват в глобалното обезщетение за неимуществените вреди от незаконното обвинение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. За пълнота следва да се отбележи, че не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и доколкото определенията, на които жалбоподателят се позовава в касационната си жалба (определение № 50746 от 19.10.2022 г. по гр. д. № 642/2022 г. на III г. о. на ВКС и определение № 595 от 30.05.2017 г. по гр. д. № 4640/2016 г. на IV г. о. на ВКС) са постановени в производство по чл. 288 ГПК и нямат характер на съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид изложеното, касационно обжалване по поставения въпрос не следва да се допуска.

Не са налице основания за допускане на касационното обжалване и във връзка с поставения под номер две в изложението правен въпрос - единственият, който с оглед обосновката на самия касатор, касае частта от въззивното решение, отнасяща се до произнасяне по претенцията за обезвреда на имуществени вреди. Въпросът е обуславящ решавашщите изводи на съда и поради това съставлява общо основание за достъп до касация. Касаторът обаче не е въвел твърдение за наличие на допълнително основание, нито е обосновал такова. Изложил е единствено оплакване за необоснованост на решаващите изводи на съда, което е касационно оплакване по чл. 281 ГПК, подлежащо на преценка само ако обжалването бъде допуснато, но не и такова, относимо към основанията по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280 ГПК.

По аналогични съображения не са налице основания за допускане на касационното обжалване и във връзка с поставения под номер четири в изложението правен въпрос. Оплакванията за неправилност на решението подлежат на преценка във втората фаза на касационното производство ако обжалването бъде допуснато, но не съставляват основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280 ГПК.

Поставените в изложението към касационната жалба на ищеца трети, пети, шести и седми въпрос, както и изведеният от Прокуратурата правен въпрос, обобщени и уточнени съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат по съдържание до един, по-общо формулиран правен въпрос по приложението на чл. 52 от 33Д, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, когато увреденият ищец е оправдан с влязла в сила присъда. Въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда по отношение на претенцията за неимуществени вреди и същевременно е разрешен от въззивния съд в противоречие със сочената от двете страни задължителна съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и в приложените към изложенията решения на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК. Поради това, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в частта относно претенцията за обезщетение за неимуществени вреди.

Налице е и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, по отношение частта от решението, с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта на произнасянето по иск по чл. 2, ал. 1, т. 7 ГПК и е прекратено производството по същия. Въпреки формирания извод за предявена една претенция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която поглъща и такава, по чл. 2, ал. 1, т. 7 ГПК, съдът не е очертал правилно предмета и цената на този иск и това е установимо пряко и единствено от съдържанието на акта.

В обобщение, касационното обжалване на въззивното решение, в частта, с която е обезсилено решението на първата инстанция и е прекратено производството по предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а въззивното решение в частта относно претенцията за обезщетение за неимуществени вреди, следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос по приложението на чл. 52 от 33Д, във с чл. 4 и чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, когато увреденият ищец е оправдан с влязла в сила присъда.

В останалата обжалвана част касационно обжалване не следва да се допуска.

Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 от ТДТССГПК, на касатора – ищец следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата за производството по чл. 290 от ГПК, държавна такса в размер 2,56 евро (с левова равностойност от 5 лева) и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Прокуратурата на Р. Б. не дължи заплащане на държавни такси по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС).

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 290 от 11.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 428/2025 г. по описа на Апелативен съд – В. Т. В ЧАСТТА, с която е обезсилено решение № 161 от 11.07.2025 г., постановено по гр. д. № 633/2024 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, за отхвърляне на предявения от Т. Ц. Р. против Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ за заплащане на сумата 21 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства по сл. д. № 38/2017 г. на ОСлСл – Ловеч, при ОП – Ловеч, ведно със законната лихва от предявяване на иска 10.10.2024 г. до окончателно плащане на сумата, както и сумата от 1 414,30 лева, представляваща законна лихва върху главницата за периода от 17.04.2024 г. до 10.10.2024 г., поради произнасяне по непредявен иск и е прекратено производството в тази част; както и В ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на Т. Ц. Р. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД сумата от 20 000 лева, претърпени неимуществени вреди, произтичащи от незаконно обвинение за умишлено престъпление по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1, пр. 1 и 3 от НК и по чл. 339, ал. 1 от НК, по което е бил оправдан с присъда № 4/11.03.2024 г. по НОХД № 229/2021 г. по описа на ОС – Ловеч, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.10.2024 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 1346.95 лева законна лихва върху горната сума, за периода 17.04.2024 г. до 10.10.2024 г., като предявените искове са отхвърлени за сумите от: 80 000 лева, представляваща разликата над уважения размер от 20 000 лева до пълния претендиран размер от 100 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди; 2020.43 лева, представляваща разликата от присъдената сума от 1346.95 лева законна лихва върху главницата до пълния размер от 3367.38 лева.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 290 от 11.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 428/2025 г. по описа на Апелативен съд – В. Т. в останалата обжалвана част.

УКАЗВА на касатора – ищец Т. Ц. Р. да внесе държавна такса в размер на сумата от 2,56 евро (с левова равностойност от 5 лева) по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представи документ за внасяне на таксата в деловодството на Върховния касационен съд в същия срок. В противен случай касационната жалба ще бъде върната на основание чл. 286, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК, а производството пред касационния съд, образувано по нея – прекратено.

След изпълнение на указанията, делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните. При неизпълнение на указанията в срок – делото да се докладва на съдията докладчик.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: