РЕШЕНИЕ

№ 274

гр. София, 15.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Петя Колева

Членове:Весислава Иванова

Иван Стойчев

при участието на секретаря Галина В. Иванова

в присъствието на прокурора Божидар Г. Джамбазов

като разгледа докладваното от П. К. К. наказателно дело от общ характер № 20268002200401 по описа за 2026 година Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на частните обвинители и граждански ищци чрез повереника им – адв. П. Д. срещу решение № 15/06.03.2026 г. на Апелативен съд – Бургас, постановено по ВНОХД № 165/2025 г.

В жалбата на частните обвинители е посочено цифрово касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Като нарушение на материалния закон е въведен фактът, че съдът не е приел, че смъртта на пострадалия е настъпила в резултат на нанесена тежка, а лека телесна повреда. Повереникът на частните обвинители смята, че умисълът на подсъдимия е бил насочен към причиняване на тежка, а не на лека телесна повреда, защото ударът според него е бил достатъчно силен, за да изведе от равновесие тялото на потърпевшия, че той да падне на земята и да получи черепно мозъчна травма, от която по-късно почива. Оттук оспорва приетата от прокурора и инстанциите по фактите правна квалификация на деянието по чл. 124, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 130, ал. 2 НК. Посочил е конкретни съдебни решения, които намира, че подкрепят тезата му.

Едновременно с това в жалбата е наведен довод за ограничени права на пострадалите, като се сочи, че в хода на досъдебното производство те били уведомени за това, че на привлеченото към наказателна отговорност лице е предявено обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 12 вр. чл. 115 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК и след връчване на обвинителния акт на М. установили, че деянието му е преквалифицирано по чл. 124, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 130, ал. 1 НК. Касаторите твърдят, че била преклудирана възможността им да възразят по какъвто и да е начин срещу това обстоятелство. Повторно заявяват, че смятат за погрешна и невярна преценката на наблюдаващия прокурор да извърши подобна преквалификация, като считат, че тя влиза в противоречие със съдебната практика. Не споделят и мотивите на въззивния съд, които възприемали изложеното от прокурора в обвинителния акт, като намират, че доказателственият материал го оборва. Твърдят неправилна интерпретация на доказателствената съвкупност. Сочат, че аналогични възражения са изложили и пред Апелативен съд – Бургас, но те не били приети за основателни.

Претендират отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд с указания за правилно приложение на закона.

В съдебно заседание повереникът на частните обвинители – адв. Д., поддържа жалбата, депозирана от името на клиентите си. Смята цитираната в иницииращия документ съдебна практика за относима по делото. Претендира отмяна на решението на Апелативен съд – Бургас и връщане на делото за ново разглеждане със съответни указания.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура счита, че Апелативен съд - Бургас не е допуснал сочените в жалбата на частните обвинители нарушения, като твърди, че същата е неоснователна. Акцентира на обстоятелството, че съдебните състави са се произнесли по повдигнатите от прокуратурата обвинения, като самото обвинение не е изменяно при условията на чл. 287 НПК, което прави абсолютно недопустимо осъждането на подсъдимия по по-тежката квалификация при липса на съответно обвинение за това. Смята, че Апелативният съд е разграничил много ясно умишлените действия на подсъдимия и целта на тяхното причиняване от непредпазливо настъпилия резултат и е изложил ясни и непротиворечиви мотиви, базирани на съдебната практика и закона. Цитираните от частното обвинение три съдебни решения само формално касаят въпроса за правната квалификация, а и те не са относими към настоящия случай според държавния обвинител. Затова пледира за оставяне в сила на обжалваното решение.

Адв. П. – служебен защитник на подс. М. изразява становище, че жалбата на частното обвинение е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Иска потвърждаване на решението на Апелативен съд – Бургас като правилно и законосъобразно.

Подс. М. изказва съжаление за стореното.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 11 от 25.02.2025 г., постановена по НОХД № 1684/2024 г., Окръжен съд – Бургас е признал за виновен подсъдимия М. А. М. и го осъдил на три години и четири месеца лишаване от свобода ефективно при общ режим на изтърпяване на същото за деяние по чл. 124, ал. 1, пр. 3, вр. чл. 130, ал. 1 НК вр. чл. 58а, ал. 1 НК.

На основание чл. 59, ал. 1 НК е извършено зачитане на предварителното задържане на подсъдимия по делото.

На основание чл. 45 ЗЗД подс. М. А. М. е осъден да заплати на гражданските ищци В. А. Д., действаща със съгласието на майка си С. Г. М., сумата от 250 000 лв.; на С. С. Д. сумата от 200 000 лв. и на А. Л. Д. - 100 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди ведно със законната лихва от датата на деликта до окончателното изплащане на сумите.

Подс. М. А. М. е осъден да заплати сумата от 2803,75 лв. разноски, направени в досъдебното производство.

Налично е произнасяне и по въпроса за веществените доказателства.

Липсва такова относно държавна такса върху уважените размери на гражданските искове.

С решение № 15 от 06.03.2026 г., постановено по ВНОХД № 165/2025 г., Бургаският апелативен съд потвърдил атакуваната пред него от частните обвинители и граждански ищци чрез техния повереник присъда на Окръжен съд - Бургас.

Макар и да не е цифрово отбелязано, в жалбата е направено възражение за нарушения на процесуалния закон, изразили се в ограничаване правата на частните обвинители като страна и превратен доказателствен анализ от въззивния съд. Затова приоритетно следва да се обсъди този довод, доколкото от неговата основателност зависи коментирането и на твърдението за нарушение на материалния закон.

Видно е от материалите по делото, че частните обвинители са изразили недоволството си не само по отношение приетата от държавното обвинение правна квалификация на деянието в разпоредително заседание пред първоинстанционния съд, но и за това, че са узнали за същата едва след образуване на съдебното производство по делото, претендирайки допуснато съществено нарушение на процесуалните правила в хода на досъдебната фаза на процеса, което според тях ги е лишило от възможността да възразят по нея. По тази причина са инициирали пред съответния въззивен съд проверка на акта на първостепенния в резултат, на която и горестоящият е счел, че такова не е допуснато. Впоследствие, аналогични доводи на частното обвинение, че са били ограничени в правото си да разберат правната квалификация на деянието на привлеченото към наказателна отговорност лице и да възразят по нея, са излагани пред двете долустепенни съдилища в хода на разглеждане на делото по същество, в касационната жалба и в съдебно заседание пред настоящата инстанция.

Въпреки получените отговори, че не е било допуснато ограничаване в правата на пострадалите с извършената от държавното обвинение преквалификация на деянието, този довод отново е поставен на вниманието на настоящия съд, което налага да бъде коментиран.

Безспорно е, че пострадалите са били наясно със съставомерните факти, по които е водено разследването - в началото, квалифицирани като деяние по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК, впоследствие - такова по чл. 116, ал. 1, т. 12 вр. чл. 115 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК и накрая, след предявяване на разследването наблюдаващият прокурор е внесъл в съда обвинителен акт за деяние по чл. 124, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 130, ал. 1 НК, в който смисъл действително те не са знаели, че повдигнатото на привлеченото към наказателна отговорност лице обвинение е квалифицирано по чл. 124 НК. Важно е да се отбележи, че пострадалите се конституират като страна в съдебната фаза на процеса, поради което едва след образуване на съдебното производство и уведомяването им за разпоредителното заседание по делото, могат да разберат квалификацията на обвинението, за което привлеченото към наказателна отговорност лице е предадено на съд. Вярно е, че няма кога на по - ранен етап да узнаят правната квалификация, дадена на деянието с обвинителния акт от отговорния за това орган – прокурорът. Затова няма как да бъде прието за основателно възражението на повереника, че са били възпрепятствани неговите клиенти във възможността да узнаят окончателно повдигнатото с обвинителния акт на М. обвинение в един по-ранен момент от връчване на разпореждането за насрочване на делото пред първоинстанционния съд.

Добре е да се припомнят някои от основните постановки на ТР № 2/2002 г. ОСНК на ВКС, в което недвусмислено е посочено, че в досъдебната фаза обвинението се формулира по най-общ начин, като то може да бъде изменено в зависимост от доказателствата, които се съберат в хода на разследването.

Както е указано в цитирания тълкувателен акт: „Различните формулировки на обвинението за едно и също деяние, промените в правната му квалификация до изготвяне на обвинителния акт следват динамиката на процеса на разследване и промяната във фактическата обстановка съобразно събраните доказателства“. Тъкмо това се е случило и по настоящото дело видно от описаната по-горе преквалификация на фактите. Всичко изложено не означава ограничаване на правата на частните обвинители, нито от към време, нито като право.

Съгласно чл. 46, ал. 1 НПК прокурорът повдига и поддържа обвинението по дела от общ характер. Частните обвинители са акцесорни субекти на процеса и те действат винаги и само наред с държавния обвинител, без да могат да го заместят в неговите правомощия. В този смисъл, правото на частните обвинители да поддържат обвинението наред с прокурора и дори въпреки становището му относно доказаността на обвинението, се отнасят до повдигнатото от държавното обвинение такова. Частните обвинители, макар и самостоятелна страна в процеса, не притежават правото да повдигат по-тежко обвинение от прокурора, не разполагат с възможност да формулират свое обвинение и не могат да влияят на обвинението, повдигнато от прокурора, както неоснователно считат, че могат, защото законът не им е дал подобна възможност. Както коректно е посочено в цитираната във въззивното решение съдебна практика, повдигане и поддържане на обвинение за друго, по-тежко наказуемо престъпление – такова по чл. 124, ал. 1, пр. 1 НК, не може да бъде предизвикано от частното обвинение, защото то не може да замести прокурора в неговите правомощия по изменение на обвинението във вреда на подсъдимия, тъй като това е правомощие единствено на държавното обвинение. Затова твърдението, че има нарушаване на правата на частните обвинители, което се е изразило в преклудиране на възможността им да възразят срещу преквалификацията на деянието, сторена от прокурора, е неоснователно.

Напълно споделими са аргументите на представителя на държавното обвинение, изложени в съдебното заседание, проведено по настоящото дело от касационния състав, че съдебните състави, като са се произнесли по повдигнатите от прокуратурата обвинения, без да е имало изменение на същото по реда на чл. 287 НПК, няма как да осъдят подсъдимия по по-тежката квалификация при липса на съответно обвинение.

В този смисъл, изразеното недоволство на частното обвинение от получения от различните инстанции по същество отговор на аргументите й по желаната от нея правна квалификация на деянието на подс. М. е разбираемо, предвид резултата от делото, но стореното от прокурора и съдилищата по същество не разкрива ограничаване или преклудиране на техните права и в тази връзка жалбата им не може да доведе до отмяна на решението на въззивния съд и/или присъдата на окръжния и връщане на делото с указания за повдигане или изменение на обвинението и респективно осъждане на подсъдимия по по-тежкото обвинение.

В обсъжданата процесуална ситуация валидно за наказателната отговорност и произнасянето на съдилищата е обвинението, формулирано с обвинителния акт, предвид неупражняване от страна на държавното обвинение на правото си да измени обвинението във вреда на подсъдимия.

Не намира опора в материалите по делото и аргумента на касаторите за неправилна интерпретация на доказателствената съвкупност. Съдебното следствие пред първата инстанция е протекло по реда на чл. 371, т. 2 НПК. Въпреки това, Апелативният съд е извършил анализ на цялостната доказателствена съвкупност, при който не е допуснал превратна интерпретация на същата, а я е ценил съобразно действителното й съдържание и смисъл. Оценката на доказателствата е законосъобразно осъществена, без подценяване, надценяване или извращаване на някой доказателствен източник и въззивният съд, аналогично на първата инстанция, е намерил, че признатите от подсъдимия факти се подкрепят от гласните и писмени доказателствени материали.

Коректно са ценени съдебномедицинската експертиза (СМЕ) и Допълнителната СМЕ, според които описаните от вещото лице изменения по мозъка и счупванията на черепните кости на потърпевшия А. Д. могат да бъдат получени при падане от собствен ръст върху неравен терен с предварително придадено ускорение на тялото.

Отделно от това, и при двете СМЕ е установено, че освен оперативната рана с дъговидна форма с дължина 15 см, разположена темпорално вляво на главата, на 2,5 см от нея напред към челото има друга рана, хирургично обработена с дължина 1 см, като не са установени други видими белези на травматични увреждания. Раната в областта на челото води до временно разстройство на здравето, неопасно за живота.

Вярно в решението си проверяваният съд е отговорил и на наведения довод от повереника на частните обвинители за дадената от прокурора правна квалификация на очертаното с обвинителния акт деяние. Частното обвинение последователно пледира, че причинената по непредпазливост смърт на пострадалия А. Д. е резултат от умишлено нанесена му от подсъдимия тежка, а не лека телесна повреда. Тази претенция се основава на видеозапис, установяващ според страната нанесени от М. на пострадалия удари първо с крак в областта на шията и главата и веднага след това шамар, от който А. Д. залитнал, паднал на земята, ударил си главата и в резултат на това получил тежка черепно-мозъчна травма, последвана от смърт.

По обсъждания казус правилно съдилищата са приели, че умишлено причиненото телесно увреждане, за което подсъдимият М. следва да отговаря, е лека телесна повреда, доколкото по делото не са установени факти, които да сочат на умишлено причинена тежка телесна повреда. Това е така, защото първо, обективно е констатирано едно увреждане в лицето на пострадалия, доказано чрез СМЕ.

Второ, приетите видеозаписи и изготвената видеотехническа експертиза № 248/02.10.2023 г. очертават лицата и техните действия в процесната нощ. Трето, между заключенията на медицинските и видеотехническата експертизи няма противоречие, защото е установено по експертен път, както авторството на деянието, така и че травмата в задната част на главата на жертвата е резултат от падането на пострадалия А. Д. от собствен ръст върху земната повърхност и тя е само междинен резултат към съставомерните последици.

В този смисъл, аргументът на касаторите, че поведението на подсъдимия обективира умисъл за тежка телесна повреда е неоснователен, защото приетата от контролирания съд фактическа обстановка сочи на умишлено причинена лека телесна повреда, резултат от нанесен удар от дееца, като последвалата тежка травма не се обхваща от неговия умисъл. По делото липсват доказателства, че М. е желаел или допускал настъпването на по - тежкия резултат – черепно мозъчна травма. За да носи деецът отговорност за по-тежкото по вид увреждане на здравето на пострадалия, е необходимо той съзнателно да го е причинил. В този смисъл Р № 285/2011 по н. д. № 1507/2011 г. на II н. о. ВКС. Въпросът за психичното отношение на дееца към настъпилия съставомерен резултат е обсъден на базата на обективните характеристики на самото изпълнително деяние – замахване на подс. М. с крак, от което пострадалият се е предпазил и един нанесен удар в лицето на жертвата.

Цитираните от частното обвинение в подкрепа на защитаваната от него теза съдебни решения по н. д. № 2139/2014 г. на I н. о. и по н. д. № 606/2017 г. на II н. о. на върховната съдебна инстанция са неотносими към настоящия случай. Решението по н. д. № 1084/2011 г. на II н. о. разкрива известно сходство във фактите с коментираната случка, доколкото се касае до нанесен на пострадалия силен удар с юмрук, от който той паднал на земята, където имало камъни и чакъл, като подсъдимият продължил да рита пострадалия и въпреки намесата на трети лица, много трудно е отстранен. Очертаната фактология се различава от анализирания случай по настоящото дело, при който става дума за еднократен акт на насилие, упражнен от дееца със сила върху пострадалия, последван от падане от собствен ръст върху терена, довел до съответната травма, от която впоследствие е настъпила неговата смърт.

Отново е необходимо да се повтори, че от решаващо значение за правилното квалифициране на деянието по чл. 124, ал. 1 НК е видът на нанесената телесна повреда. Ако обективно е причинена по-лека по степен телесна повреда, от която настъпят по-тежки усложнения или смърт (какъвто именно е обсъжданият инцидент), деецът носи отговорност за причиняване на смърт по непредпазливост във връзка с по-леката телесна повреда, защото тя е причинена умишлено. За разлика от отговорността за престъпление срещу телесната неприкосновеност на личността, където значение има най-тежкото увреждане, това правило не се отнася за деянието по чл. 124, ал. 1 НК. В настоящия случай, смъртта на пострадалия Д. е настъпила като резултат от умишлено нанесената лека телесна повреда. Тежките увреждания и смърт на Д., произтекли от падането му на земята в резултат на удара в лицето му, не са били нито желани, нито допускани от подс. М., поради което признавайки привлеченото към наказателна отговорност лице по този законов текст и осъждайки го за престъплението по чл. 124, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 130, ал. 1 НК материалният закон е бил приложен правилно от съдилищата.

По изложените съображения касационната инстанция намира, че липсват основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК, поради което жалбата на частното обвинение следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 15/06.03.2026 г. на Апелативен съд – Бургас, постановено по ВНОХД № 165/2025 г.

Решението е окончателно.