ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1896
гр. София, 25.06.2026 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 909 по описа за 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. М. чрез процесуални представители адв. Н. Д., адв. Г. Р. и адв. Б. А. срещу решение № 11 от 14.01.2026 г. по в. т. дело № 240/2025 г. на Апелативен съд – Варна, III състав в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 14 от 20.03.2025 г. по т. дело № 46/2024 г. на Окръжен съд – Търговище предявеният от С. С. М. срещу ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в причинените й болки и страдания от телесни увреждания, както и други негативни изживявания, в резултат на ПТП от 16.05.2024 г., предизвикано от М. Н. като водач на застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ лек автомобил „С. А. , рег. № M 4181 BP е отхвърлен за разликата над присъдените 547 632,40 лв. /равностойност на 280 000 евро/ до пълния претендиран размер от 1 000 000 лв. /511 291,88 евро/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.05.2024 г. до окончателното изплащане.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изложение касаторът поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, както и се позовава на очевидна неправилност на решението в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК:
1. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?
2. Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /занижено/ с оглед търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?
3. Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинени телесни увреждания в съответствие с установения в чл. 52 ЗЗД принцип?
4. Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл. 52 ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми съобразно нарастваща инфлация в страната?
5. Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителния характер на законната лихва?
6. Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД? Необходимо ли е приносът на пострадалия да бъде доказан при пълно и главно доказване от страната, която го е въвела?
7. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?
8. Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?
По първите два въпроса се твърди противоречие на обжалваното решение с ППВС № 4/1968 г., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 154/30.10.2012 г. по т. д. № 807/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на ВКС, I т. о., по третия въпрос – противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 130/09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, II т. о. По четвърти и пети въпроси се твърди противоречие с решение № 1/27.03.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 196/12.07.2011 г. по гр. д. № 1724/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 526/03.02.2012 г. по гр. д. № 681/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 676/18.01.2011 г. по гр. д. № 1707/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 390/08.01.2013 г. по гр. д. № 920/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 9/07.03.2011 г. по гр. д. № 406/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 431/20.12.2011 г. по гр. д. № 455/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 356/23.01.2014 г. по гр. д. № 3041/2013 г. на ВКС, III г. о. По шестия въпрос се сочи противоречие с ППВС № 17/1963 г., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. №35/2009 г. на II т. о„ решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на II т. о., решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на ВКС, I т. о. и решение № 54/22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, II т. о. и др. По седмия и осмия въпрос се твърди противоречие с решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 36/24.03.2014 г по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение от 09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г. на ВКС, решение от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС и др.
Ответникът ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“, [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е приел за доказани изискуемите от закона предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя за обезщетяване на вредите, причинени на ищцата С. М.. Констатирал е, че с влязло в сила определение от 10.11.2025 г. по НОХД № 758/2025 г. на РС – Търговище делинквентът М. Н. е признат за виновен в това, че на 16.05.2024 г. като водач на лек автомобил марка и модел „Сеат“ с [рег. номер на МПС] по непредпазливост е причинил на ищцата С. М. от [населено място] тежка телесна повреда по смисъла на чл. 128, ал. 1 НК, изразяваща се в парализа на двата долни крайника вследствие на тежкото увреждане на гръбначномозъчната обвивка, с пролапс на нервни елементи и разкъсани коренчета на 11-ти и 12-ти гръдни прешлени двустранно, довела до пълна загуба на функциите на двата долни крайника и две средни телесни повреди по смисъла на чл. 129, ал. 1 НК, изразяващи се в счупване на 11-ти и 12-ти гръдни прешлени /телата им и техните израстъци/, което е довело до трайно затрудняване на движението на снагата със среден срок за възстановяване 5-6 месеца и пневмоторакс вляво. Като спорни пред въззивната инстанция въпроси са отделени определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД и наличието на предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Предвид събраните в първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства и заключенията на автотехническата и медицинската експертизи, съдебният състав е приел, че в резултат на настъпилото на 16.05.2024 г. пътнотранспортно произшествие ищцата С. М. е получила следните животозастрашаващи травматични увреждания, а именно: многофрагментно счупване на тялото на ТН12, дъги и процесуси /израстъци/ със значима лусация /изкълчване, разместване/; дислокация на тялото /корпуса/ и пълно прекъсване на гръбначно-мозъчния канал на ниво TH12-L1 /12-ти гръден-1-ви поясен прешлен/; счупване на малък фрагмент от долно задната повърхност на ТН11 /11-ти гръден прешлен/; фрактура на десен proc. Transversus на LI /десен напречен израстък на първи поясен прешлен/; единични контузионни огнища на белия дроб вляво по тръбна страна /дорзално/; частичен пневмоторакс /натрупване на патологична колекция въздух в плевралната кухина/ и плеврален излив /натрупване на патологична колекция течност/ вляво с извършена торакоцентеза /пунция/; плегия /липса на активни движения/ за долни крайници; сътресение на мозъка и разкъсно-контузна рана в окосмената част на главата.
След произшествието М. е приета по спешност в „МБАЛ - Търговище“, а впоследствие в Неврохирургия на УМБАЛ „Св. Анна“ – Варна, където след проведено компютъртомографско изследване са й установени увреждания в три прешлена и са й извършени две оперативни интервенции – за освобождаване/декомпресия на гръбначния мозък от фрактурираните части на прешлените и за метална фиксация и възстановяване на анатомичните линии на гръбначния стълб. От заключението е установено, че ищцата е с долна парапарализа и с невъзможност да контролира микцията и дефекацията, което обуславя нуждата от използване на памперси и я поставя в тотална зависимост от чужди грижи. Констатирано е, че тези състояния са трайни във времето и към момента са необратими. Поставен й е катетър в пикочния мехур, като периодът на смяната му е между един и два месеца според вида, който се ползва, като тази манипулация се извършва задължително от медицинско лице и може да се осъществява в домашни условия при съблюдаване на хигиенни правила. В ранния следоперативен период е започнала рехабилитация с цел да се поддържа тонуса на мускулите на гърба, да се увеличи обемът на активните движения в гръдно-поясната област и да се поддържа тонусът на мускулите на долните крайници, която следва да се продължи и за в бъдеще, като прогнозите са, че ищцата няма да се освободи от зависимостта от чужди грижи и използването на помощно средство - инвалидна количка.
По отношение на психичното състояние на ищцата въззивният съд е обсъдил заключението на психологическата експертиза и събраните свидетелски показания, и е приел, че в резултат на инцидента ищцата е изживяла силен стрес и разстройство на адаптацията. Настъпилите промени в начина й на живот вследствие получените травми са довели до депресивни настроения, тревожност, чувство за невъзможност за справяне със ситуацията, за планиране на бъдещото и за продължаване на съществуването в настоящата ситуация. Психологичното изследване е констатирало промяна в емоционалната реактивност и поведението на ищцата – изолация, плач, тъга, самота, нарушения в съня, загуба на значими приятелства, загуба на самостоятелност и невъзможност да се грижи за децата си и да извършва обичайните дейности. За ищцата се грижели нейната майка, мъжът й и неговата сестра, които изцяло я обслужвали.
За да определи справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди в размер 350 000 евро, въззивният съд е взел предвид възрастта на ищцата към датата на ПТП – 24 години, с три малки деца, за които е полагала грижи, претърпените телесни увреждания, изживяното по време и след произшествието, негативното отражение на случилото й се в психологически и емоционален план, лечебния и възстановителния период, както и негативните прогнози относно възстановяването й.
За да направи извод за основателност на инвокираното от ответното застрахователно дружество възражение за съпричиняване, въззивният съд въз основа на заключенията на СМЕ и САТЕ е приел, че пострадалата е била без поставен обезопасителен колан по време на пътнотранспортното произшествие - нарушение на чл. 137а ЗДвП, както и че липсата на поставен обезопасителен колан е в пряка причинна връзка с получените от ищцата тежки и животозастрашаващи увреждания, тъй като се е отразила на придвижването на тялото на М., което свободно е полетяло надясно, след което в резултат на центробежните сили и пропадането е последвал удар в главата и гърба в тавана на колата и в облегалката пред нея, а след счупване на страничното стъкло, тялото й е изпаднало на пътя. При този извод въззивният съд е приел принос от страна на ищцата в обем от 20 %.
Като е отчел определения принос от страна на пострадалата, Апелативен съд – Варна е приел за справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД сумата от 547 632,40 лв. /равностойност на 280 000 евро/.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният по т. 2 въпрос не отговаря на характеристиката на правен въпрос по смисъла на цитираното тълкувателно решение, доколкото по същество инкорпорира несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд и направените в тази насока оплаквания не представляват основание за допускане на касационно обжалване.
Поставените от касатора въпроси по т. 1, т. 3, т. 4, т. 5 и т. 8 в изложението към касационната жалба се отнасят до критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД и са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на тях не е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото са решени в съответствие с практиката на ВС и ВКС.
По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968 г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увредения и други относими обстоятелства. В посочения смисъл са посочените от касатора и множество други решения на ВКС.
Съгласно константната практиката на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав състав решение № 177/27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчитат обществено-икономическите отношения в страната към момента на увреждането. Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 492 КЗ и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016 г. по т. д. № 3586/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В практиката на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 492 КЗ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Настоящият съдебен състав приема, че въззивният съд не се е отклонил от посочената практика на ВКС. При определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, относими към критериите по чл. 52 ЗЗД, в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съобразил е тежестта на уврежданията на ищцата, интензитета на претърпените от нея болки и страдания, продължителността на лечебния период, както и неблагоприятните прогнози за възстановяването й, обуславящи трайна зависимост от грижи от близките й.
Поставеният въпрос по т. 6 от изложението към касационната жалба се отнася до приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, същият е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд. По отношение на него не е осъществена твърдяната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото е решен в съответствие с практиката на ВКС. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 151/12.11.2010 г. по т. д. № 1140/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 169/02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 92/24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 18/17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и др., за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване.
В т. 7 на Постановление № 17/18.11.1963 г. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВС е прието, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като в случая е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина.
В множество решения на ВКС /напр. решение № 60/23.05.2024 г. по т. д. № 2230/2022 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 345/11.06.2024 г. по гр. д. № 3497/2023 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 90/28.03.2025 г. по т. д. № 2010/2024 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 468/10.07.2024 г. по гр. д. № 3263/2023 г. на ВКС, ГК, III г. о.; решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 71/08.08.2016 г. по т. д. № 36/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/27.07.2017 г. по т. д. № 817/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 50138/11.04.2023 г. по т. д. № 1773/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др./ е разяснено, че при определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице при ПТП е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на увреждащото моторно-превозно средство, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния принос на всеки от участниците в конкретното ПТП. При преценка на поведението на пострадалия решаващият съд следва да има предвид, както нарушенията на правилата за движение по пътищата, допуснати от водача на съответното МПС, така и задълженията на участниците в движението, включително на пострадалия. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. В случаите, при които пострадалият е пътувал в лек автомобил, без да ползва предпазен колан, това обстоятелство не обуславя само по себе си приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Намаляване на обезщетението за вреди ще е допустимо само при наличието на категорични доказателства, че вредите не биха били настъпили, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан. Определянето на степента на съпричиняване предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите. В случая въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС въз основа на събраните доказателства е установил механизма на процесното ПТП, констатирал е наличие на съпричиняване на вредите от страна на пострадалата и е приел, че ако по време на произшествието ищцата е ползвала предпазния триточков инерционен колан, с който автомобилът е бил снабден, тялото на пострадалата би се задържало в автомобила и тежките увреждания на гръбнака не биха настъпили. Съдебният състав е извършил преценка за конкретния принос, както от страна на делинквента, така и от страна на пострадалата С. М., и е определил размера на съпричиняването.
Формулираният по т. 7 въпрос, касаещ правомощията на въззивната инстанция при постановяване на решението, е обуславящ изхода на спора, но и по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като съдебният състав не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС.
Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и множество решения по чл. 290 ГПК /напр. решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/ непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай въззивната инстанция в съответствие с константната практика е извършила преценка на относимите доказателства, произнесла се е по своевременно въведените възражения и релевирани доводи на страните.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по горепосочените правни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай по въпросите, свързани с приложението на чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в явно противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Варна в обжалваната част.
С оглед изхода на спора, разноски на касатора за касационното производство не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 11 от 14.01.2026 г. по в. т. дело № 240/2025 г. на Апелативен съд – Варна, III състав в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 14 от 20.03.2025 г. по т. дело № 46/2024 г. на Окръжен съд – Търговище предявеният от С. С. М. срещу ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в причинените й болки и страдания от телесни увреждания, както и други негативни изживявания, в резултат на ПТП от 16.05.2024 г., предизвикано от М. Н. като водач на застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите лек автомобил „С. А. , рег. № M 4181 BP е отхвърлен за разликата над присъдените 547 632,40 лв. /равностойност на 280 000 евро/ до пълния претендиран размер от 1 000 000 лв. /511 291,88 евро/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.05.2024 г. до окончателното изплащане.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.