1ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 50371

София, 10.07.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като взе предвид докладваното от съдия Г. И. т. д. 2560 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Протеин-98“ АД чрез адвокат Г. А. обжалва решение № 23 от 07.06.2021 г. по т. д. 49/21 г. по описа на Апелативен съд –Бургас, в частта, с която е потвърдено решение № 336 от 02.11.2020 г. по т. д. 363/19 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с която е потвърдено отхвърлянето на предявените от него отрицателни установителни искове, че ответникът „Торкрет“ ЕООД няма вземания към „Ети 81“ ЕООД в несъстоятелност, приети под № № 1, 2, 3 от Допълнителен списък на приети предявени вземания на кредиторите на „Ети 81“ ООД в несъстоятелност в производството по несъстоятелност по т. д. 327/18 г. на БОС и променен с определение № 811 от 27.06.2019 г. по същото дело, на основание чл. 692 от ТЗ, които са били предявени в срока по чл. 688, ал. 1 от ТЗ.

Излага съображения, че вземанията не са индивидуализирани при тяхното предявяване, съобразно изискването на чл. 685, ал. 2 от ТЗ. Счита, че договорът за цесия не е основание на вземането. Твърдението, че вземането произтичало от договор за банков кредит не отговаряло на установеното, бил посочен номерът на договора за особен залог.

Синдикът бил посочил, че вземането произтича от договор за особен залог. Нямало посочен никъде договор за банков кредит. Представените от „Торкрет“ ЕООД договори за банков кредит и Анекси не изключвали непредявяването на вземането на соченото от този кредитор основание.

Моли да се отмени решението и да се признае за установено, че няма вземания, предявени от „Торкрет“ ЕООД към „Ети 81“ ООД, приети под № № 1, 2 и 3 от Допълнителен списък на приети предявени вземания на кредиторите на „Ети 8“ ООД в несъстоятелност и променен на основание чл. 692 от ТЗ с определение от 27.06.2019 г. по т. д. 327/18 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Когато при предявяване на вземане по чл. 685/чл. 688 от ТЗ, с молбата не се представят същинските правни основания, от които произтича вземането, а друго косвено, договор за цесия, с който претендентът за правото се легитимира и в същия е посочено основанието за възникване на транслираното вземане, подробна и изчерпателна индивидуализация на претендираното вземане ли е, съгласно изискванията на закона и трайната практика на ВКС? Счита, че по този правен въпрос, е налице допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с трайната практика на ВКС, изразена в решение № 44 /25.05.2017 г. по т. д. 407/16 г. на ВКС, I ТО, определение № 697 от 05.12.2019 г. по т. д. 436/19 г., ВКС, II ТО, определение № 304 от 07.05.2020 г. по т. д. 2641/19 г. на 1 ТО.

2. Молбата по чл. 685 / 688 от ТЗ има ли преклудиращо действие по отношение на всички наведени от кредитора основания за възникване на претендираното вземане по отношение на производството по чл. 694 от ТЗ? Счита, че по отношение на този правен въпрос е осъществено допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с определение № 697 от 05.12.2019 г. по т. д. 436/19 г.

3. Исковият процес по чл. 694 от ТЗ, продължение ли е на производството по чл. 692 от ТЗ и може ли да се обоснове настъпването на процесуална преклузия относно непредставени към молбата по чл. 685 от ТЗ или при разглеждане на възраженията против списъка по чл. 692 от ТЗ доказателства?

4. Може ли съдът по несъстоятелността в производството по чл. 692 от ТЗ да промени правното основание (договор за особен залог), с което е включено вземането в списъка с приети вземания с (договор за банков кредит) предвид, че същото не е представено с молбата по чл. 685/688 от ТЗ и съда го е виждал?

По отношение на всички правни въпроси сочи допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

„Торкрет“ ЕООД обжалва същото решение в частта, с която е оставено без уважение искането му за изменение на решението в частта за разноските, като производството по тази частна жалба е на правно основание чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК.

С оглед предмета на делото – отхвърляне на отрицателния установителен иск, че длъжникът не дължи на „Торкрет“ ЕООД сбор от главници 3 021 837,63 лв – сборна главница по договор за прехвърляне на вземане от 18.08.2017, дължима по Договор за банков кредит от 17.12.2014 г. , сключен с „Инвестбанк“ АД и лихви в размер на 572 869,91 лв, както и разноски в размер на 258 887,71 лв, поради наличието на извършено плащане в хода на производството по делото – Постановление за възлагане по изп. д. 2017804040026, като за горницата на уважените размери до предявения размер, е отхвърлил предявените отрицателни установителни искове. По тази причина бил осъден да заплати държавна такса 43 418 лв. За да постанови този резултат, въззивният съд бил приел, че макар и ответникът да не бил дал повод за завеждането на производството, то с оглед изхода на спора и на основание чл. 694, ал. 7 от ГПК, се дължала държавна такса.

Излага подробни съображения, че не би следвало да отговаря по предвидените правила съгласно чл. 694, ал. 7 от ТЗ, тъй като вземането му било удовлетворено, съществувало, а не е да не е съществувало. Излага подробни съображения.

Сочи следния правен въпрос: Дължи ли ответникът-кредитор държавна такса върху уважената част от предявен отрицателен установителен иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ, ако вземането е съществуващо, но е настъпило частично удовлетворяване в хода на производството по делото, в резултат на приключила публична продан? Счита, че по посочения правен въпрос е осъществено допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГП – противоречие със задължителната практика на ВКС, т. 13 от Тълкувателно решение 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. 4/13 г. на ОСГТК на ВКС.

Мотивира и допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Нормата на чл. 694, ал. 7 от ТЗ не разглеждала различни хипотези на дължимост на държавната такса, включително и при настъпване на частично погасяване в хода на производството, в резултат от приключила продан, то същата се нуждаела от тълкуване от касационната инстанция, с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото. Засегнати били широк кръг интереси, доколкото производствата по несъстоятелност, не били изолирани случаи, а все по-често срещани. Счита, че държавната такса следва да бъде понесена от длъжника, доколкото отхвърлянето на иска не било поради установяване несъществуване на вземането, а поради това, че ответникът бил се удовлетворил извън производството по несъстоятелност. Законодателят допускал в хипотезата на чл. 638, ал. 3 от ТЗ по разрешеине на съда да бъде продължено индивидуалното принудително изпълнение, в полза на обезпечен кредитор, когато съществува опасност от увреждане интересите на този кредитор. Законодателят не бил поставил ограничение на тази възможност, наличието на висящ иск по чл. 694, ал. 3 от ТЗ, предявен от друг кредитор, а възлагането на държавната такса в тежест на кредитор, само стимулирала злоупотребата с процесуални права, като се създават производства по установителни искове, с цел да се минира производството по несъстоятелност и целта била да се препятства удовлетворение на кредиторите на несъстоятелността.

Моли да се отмени решението в тази част.

Ответникът „Ети 81“ ЕООД не е подал отговор на касационната жалба.

Синдикът на „Ети 81“ ЕООД не е подал отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

За да потвърди решението по отрицателния установителен иск с правно основание чл. 694, ал. 3, т. 1 от ГПК, с което е признато за установено, че не съществуват вземанията на „Торкет“ ЕООД към длъжника „Ети 81“ ЕООД вземанията, включени в допълнителния списък с приети вземания, с определение по чл. 692, ал. 4 от ТЗ по т. 1, 2 и 3 от допълнителния списък – сумата от 3 021 837,63 лв, сборна главница по договор за прехвърляне на вземане от 18.08.2017 г., дължими по договор за банков кредит от 17.12.2014 г., сключен с „Инвестбанк“ АД, цедирани в полза на „Торкрет“ ЕООД с договор от 18.08.2017 г., лихви до 11.04.2019 г. в общ размер 572 869,91 лв, от тях 450 234,58 лв, начислени до откриване на производство по несъстоятелност на 19.11.2018 г. и 122 635,33 лв, начислени след този момент, както и такси и разноски от 258 887,71 лв и е прието, че вземанията по т. 1,2 и 3 от допълнителния списък на приетите вземания с определение по чл. 692, ал. 4 от ТЗ, в производството по несъстоятелност по т. д. 327/18 г, по описа на БОС са с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 от ТЗ и е признато за установено, по исковете, предявени от „Протеин 98“ АД, несъществуването на вземанията, включени в допълнителния списък по т. 4 в размер на 488 504 лв, сборна възнаградителна лихва, начислена до 14.04.2016 г., като за горницата над уважените размери е отхвърлен иска, както и исковете за установяване поредност на удовлетворяване на вземанията по т. 4 от допълнителния списък на приети вземания по чл. 722, ал.1, т. 10 от ТЗ, а не по чл. 722, ал.1, т . 8 от ТЗ.

Въззивният съд е приел, че „Торкрет“ ЕООД било предявило вземанията си, в предвидения в чл. 688, ал. 1 от ТЗ, пред синдика, те били включени в обявения на 05.06.2019 г. в Търговския регистър списък с приети вземания. Възражението на въззивника „Протеин 98“ АД (с прието вземане) против приетите вземания било постъпило в срок, но то било оставено без уважение с определение № 811 от 27.06.2019 г. на съда по несъстоятелността, обявено в Търговския регистър на 28.06.2019 г. Искът бил предявен в предвидения чл. 694, ал. 6 от ТЗ, срок на 11.07.2019 г. „Торкрет“ ЕООД било предявило за удовлетворяване в производството по несъстоятелност на въззивника вземания, включени в одобрения от съда списък по т. 1,2,3 и 4 от искането за предявяване на вземания. Прието е, че част от вземанията, предмет на иска са придобити от кредитора „Торкрет“ ЕООД на основание договор за цесия от 18.08.2017 г., сключен с „Инвестбанк“ АД, като цедент, и въззиваемия „Торкрет“ ЕООД като цесионер относно вземания на „Инвестбанк“ АД към длъжника „Ети 81“ ЕООД, произтичащи от неизпълнение на задължения по договор за банков кредит, като вземанията по т. 4 били основани на 28 договора за заем, сключени между „Торкрет“ ЕООД и „Ети 81“ ЕООД, с анекси за периода от 02.07.2010 г. до 30.01.2017 г., сключени от въззиваемия като заемодател и несъстоятелния длъжник като заемател. Въззивникът бил оспорил съществуването на вземанията: по т. 1 - 65 485,23 лв – непогасена част от задължението за главницата по цесионния договор; по т. 4 – 2 815 600 лв – непогасени задължения по договори за заем, по т. 4 – 169 360 лв – непогасени по давност възнаградителни лихви върху горните задължения по договори за заем. Пред въззивния съд бил висящ и спор за реда на удовлетворяване на вземанията по т. 4 от списъка.

С предявяване на установителния иск по чл. 694, ал. 3 от ТЗ, се предоставяла възможност на кредитора със сила на пресъдено нещо да се установи несъществуването на вземанията, респ. поредността на удовлетворяване на предявено вземане, ако е възразено срещу приемане на вземането и поредността на удовлетворение, определени от синдика съгласно изготвения списък и е направено възражение. Доказателствената тежест по този отрицателен установителен иск била на ответника – кредитор с прието вземане, докато оспореният кредитор следвало да докаже възраженията си.

Вземанията по т. 1 били на основание цесия от 18.08.2017 г., по силата, на който „Инвестбанк“ АД било прехвърлило вземанията си на „Торкрет“ ЕООД, главница в общ размер 3 389 129,09лв, дължими по договор за банков кредит от 17.12.2014 г., кредитополучател, по който бил длъжникът, „Ети 81“ ЕООД. Въззивният съд е приел, че договорът за цесия е действителен и съобщен на длъжника, като такъв породил правно действие. Прехвърленото вземане произтичало от Договор за банков кредит № 8165-66/ 17.12.2014 г., с който банката била предоставила на кредитополучателя банков кредит в размер на 1 826 610 евро. Към кредитния договор били сключени анекси, като била издадена и заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. 413/17 г. на РС – Бургас. Вземането било прехвърлено ведно с привилегиите, лихвите и предоставените обезпечения. Въззивният съд е счел, че е достатъчно ясно основанието, от което произтича вземането, цесия на вземане по договор за кредит, сключен между „Инвестбанк“ АД, като кредитодател и „Ети 81“ ЕООД, като кредитополучател. Не било имало съмнения в произхода на вземането и съществуването на договора за кредит и синдикът поради това бил приел вземането. Нямало промяна на основанието на приетото вземане от предявяването му, приемането му от синдика и включването в одобрения списък от въззивния съд.

Счетено е за неоснователно възражението за недоказаност на заплащането на цената по цесионния договор и съобщаването на цесията на длъжника поради непредставянето на доказателства за тези обстоятелства към първоначалната молба на кредитора. Процесът по чл. 694 от ТЗ не бил продължение на производството по чл. 692 от ТЗ, за да се обоснове настъпването на процесуална преклузия относно непредставени към молбата по чл. 685 от ТЗ или при разглеждане на възраженията против списъка по чл. 692 от ТЗ писмени доказателства, както било поддържано във въззивната жалба.

Въззивният съд бил възприел факта, че от удостоверение, издадено от ЧСИ, е установено продължаване на изпълнението на основание издадения в полза на „Инвестбанк“ АД изпълнителен лист за изплащане на дължими суми по горепосочения договор за банков кредит и след реализация на заложеното имущество били погасени задълженията, като останала дължима била сумата от 65 485,23 лв, главница. Не били ангажирани доказателства от длъжника за погасяване на горепосочената сума.

По отношение на вземанията по т. 4 – е установено наличието на заемни правоотношения, с оглед представените договори за заем между „Торкрет“ ЕООД и „Ети 81“ ЕООД, анекси към договора за заем, платежни нареждания за преведени суми, както и удостоверение от „Първа инвестиционна банка“ АД за преводи за периода от 02.07.2010 г. до 30.01.2017 г. Възприето е заключението на вещото лице с констатации относно преводи на сумите, както и осчетоводяване на задълженията по договорите за заем. Общият размер на задълженията, произтичащи от договори за заем бил 2 815 600 лв. Прието е, че с оглед счетоводните записвания няма антидатиране на сключените договори за заем. Задълженията били осчетоводени, както били осчетоводени и получените суми по банковите сметки. Прието е, че удостовереното от „ПИБ“ АД относно срока за съхранение на сумите не опровергава наличието на заемно правоотношение.

По отношение възражението за погасителна давност на вземанията за връщане на сумите, на основание сключените договори за заем, въззивният съд е приел, че задълженията за връщане на заетите суми били с падеж 01.01.2017 г. Петгодишният срок бил започнал да тече от този падеж и към датата на подаване на молбата за предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност на 15.04.2019 г. е прието, че давността, на основание чл. 628а, ал. 2 от ТЗ е прекъсната и липсва погасяване по давност на вземанията. По отношение на лихвите е прието, че са погасени по давност вземанията до 14.04.2016 г.

Въззивникът „Протеин 98“ АД бил заплатил държавна такса в размер на 15 252,23 лв. за въззивното производство.

По отношение дължимостта на държавна такса от „Торкрет“ ЕООД за производството пред първата инстанция е прието, че на основание чл. 694, ал. 7 от ТЗ, върху уважената част от отрицателния установителен иск, се дължи държавна такса от ответника по иска. Прието е, че на основание чл. 71, ал. 1 от ГПК винаги се дължи държавна такса. С предявяване на вземанията си в производството по несъстоятелност, бил дал повод за предявяване на исковете от другия кредитор, който ги оспорва.

Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. От извършената служебна проверка, не се установява наличието на основанията, предвидени в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. Установява се от определение от 27.06.2019 г., обявено в Търговския регистър на 27.06.2019 г., че касаторът, „Протеин 98“ АД, е подал възражение, на основание чл. 690 от ТЗ, срещу вземанията на „Торкрет“ ЕООД към длъжника „Ети 81“ ЕООД, за който е открито производство по несъстоятелност. Прието е, че вземанията са предявени в срока по чл. 688, ал. 1 от ТЗ. Искът на касатора, с правно основание чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ, е предявен в предвидения в чл. 694, ал. 6 от ТЗ, 14-дневен срок. Налице е участие на синдика, на основание чл. 694, ал. 4 от ТЗ. Не се установяват други основания, обосноваващи извод за вероятна недопустимост на съдебното решение.

Извън посочените хипотези, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване.

Поставеният първи правен въпрос не е разрешен от въззивния съд по начина, формулиран от касатора, „Протеин 98“ АД. На първо място, въззивният съд е приел, това, което е установено в процеса, след анализ на представените писмени доказателства, че вземането на кредитора е предявено и прието на соченото от кредитора „Торкрет“ ЕООД основание – договор за цесия, сключен между „Торкрет“ ЕООД и „Инвестбанк“ АД, за прехвърляне на вземания, произтичащи от договор за банков кредит № 8165-66/17.12.2014 г. и анекси към него, както и договор за залог № 8165-67/17.12.2014 г., уведомление за договора за цесия, платежно нареждане за заплащане на цената за прехвърляне на вземането. Наред с цесията е прието, че вземането е предявено и прието от синдика, както поради наличие на цесия, която легитимира кредитора „Торкрет“ ЕООД, като носител на вземането, така и въз основа на изпълнителен лист по ч. гр. д. 4130/17 г. по описа на РС – Бургас, издаден в полза на „Инвестбанк“ АД срещу длъжника „Ети 81“ ЕООД и солидарните длъжници, сред които и „Торкрет“ ЕООД, като от същия е видно, че са осъдени последните да заплатят на банката суми, дължими по договор за банков кредит № 8165-66/17.12.2014 г. , изменен с анекси, както са посочени, както и доказателства, че вземането е прехвърлено с всички привилегии. Изводите на въззивния съд са основани на доказателствата по делото. Прието е, че доводите на въззивника относно непредявяване на основание, на което вземането е прието от синдика са несъстоятелни. С предявяване на вземането с посочване на цесията, както и изпълнителния лист, издаден в полза на цесионера, имплицитно е индивидуализирано и основанието за произход на вземането договор за банков кредит № 8165-66/17.12.2014 г., за което е сключен и договора за особен залог, посочен от синдика, при индивидуализиране на приетото вземане. Прието е, че вземанията са прехвърлени със сочената цесия с всички обезпечения.

Така изцяло свързани с обосноваността, а следователно с правилността на съдебното решение са изводите на въззивния съд. Поставеният правен въпрос е свързан с тезата на касатора, че „вземането е предявено на основание договор за банков кредит № 8165-67/17.12.2014 г.“, а такъв договор нямало, договорът за залог бил с този номер“ номерът на договора за банков кредит бил 8165-66/17.12.2014 г. В случая, въззивният съд не е приел, че вземането е предявено на основание договор за особен залог, а е приел, че вземането е предявено на основание цесия, като е индивидуализирано в договора за цесия като произтичащо от прехвърлените вземания от „Инвестбанк“АД, които са индивидуализирани с издадения в полза на последния изпълнителен лист, като произтичащи от договор за банков кредит 8165-66/17.12.2014 г. Не се разкриват данни за предявяване на вземането на основание договора за особен залог. Дори в исковата молба, касаторът в качеството му на ищец е посочил, че индивидуализацията на вземането е извършена с договора за особен залог, цесията – договор за прехвърляне на вземане, удостоверение от ЧСИ и изпълнителен лист, издаден в полза на „Инвестбанк“ АД. Не може да се приеме, че при посочване на тези доказателства от кредитора „Торкет“ ЕООД, синдикът е приел вземането на непредявено основание или на основание договора за особен залог. Поради изложените съображения първият формулиран правен въпрос не е разрешен от въззивния съд и не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Поради това не може да се изследват и допълнително посочените основания за допускане касационно обжалване.

По отношение на втория поставен правен въпрос, не може да се приеме, че с него е обосновано общо основание за допускане до касационно обжалване на въззивното съдебно решение, съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК. Липсват данни, от които може да се направи извод, че ответникът-кредитор, с оспорено вземане „Торкрет“ ЕООД, при предявяване на вземането си в производството по несъстоятелност, е навел нови основания, различни от основанието, на което е предявил вземането си. Вземането е предявено на основание цесия, легитимираща го като кредитор на вземане, което има за основание неизпълнение на задължения по договор за банков кредит, сключен между длъжника и цедента. Не може да се приеме, че има сочено от кредитор или прието друго основание. Съответно не може да се приеме, че има приемане на вземанията на непредявено основание и съответно непосочване на основанието в преклузивните срокове съгласно чл. 685 и чл. 688 от ТЗ.

По отношение на третия поставен правен въпрос, следва да се приеме, че въззивният съд, действително е изложил съображения по отношение на твърдението на ищеца, че липсва изпълнение на задължението за заплащане на цената на прехвърлянето на вземане между цесионера – „Торкрет“ ЕООД и „Инвестбанк“ АД и доказателства за съобщаване на цесията, че процесът по чл. 694 от ТЗ не е продължение на производството по чл. 692 от ТЗ и поради това няма преклузия по отношение на представяне на доказателствата, установяващи принадлежността на вземането на кредитора с прието вземане. Но този правен въпрос не е възможно да е обуславящ изхода на спора. Този извод произтича от производството за предявяване и приемане на вземания в производството по несъстоятелност. Това производство подготвя реда за удовлетворяване на кредиторите, конкретно предявяването на вземанията, включването им в списъка с приети вземания и посочване поредността им на удовлетворение, съобразно чл. 722, ал. 1 от ТЗ. При предявен отрицателен установителен иск, предмет на иска, следва да е отричане на същото основание, на което е предявено вземането. В исковото производство следва да се разреши спора именно между оспорващия кредитор и кредитора с прието вземане и длъжника. Поради това, правният въпрос относно това, налице ли е преклузия с непредставянето на доказателства с молбата за предявяване на вземания, респ. при оспорване по реда на чл. 690 от ТЗ, пред съда по несъстоятелността, не е обуславящ изхода на спора. Общо основание за допускане касационно обжалване може да бъде само този правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд. В случая бе посочено, че искът е допустим, тъй като основанието, на което е предявено вземането е същото, както е разгледано от синдика и съответно, по което има произнасяне от съда с определението по чл. 692 от ТЗ. Това основание е оспорено чрез отрицателен установителен иск и доказателствата, с които е удостоверено са представени при предявяването на вземанията. Не може да се приеме, че не са представени доказателства, установяващи вземанията, поради това поставеният правен въпрос, не е обуславящ изхода на спора. Поради това, че формулираният правен въпрос, не е обусловил изхода на спора, касаторът не е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване.

Поставеният четвърти правен въпрос вече бе посочено, че основанието, на което е предявено вземането, е прехвърляне на вземане, съгласно чл. 99 от ЗЗД, основано на неизпълнения на задължения по договор за банков кредит, сключен между цедента и длъжника. Не съответства на данните по делото, посоченото в правния въпрос, че вземането е предявено на основание договор за особен залог, а е изменено е основанието от съда по несъстоятелността, разгледал възражение по чл. 690 от ТЗ и приел, че съществува вземането на различно основание. Поради изложените съображения не е налице обосноваване на общо основание за допускане касационно обжалване.

При липса на формулирани общи основания за допускане касационно обжалване, не могат да се разгледат посочените допълнителни основания за допускане касационно обжалване.

По изложените съображения въззивното съдебно решение не следва да се допуска до касационно обжалване по касационната жалба на „Протеин 98“ АД.

По отношение на частната жалба, с правно основание чл. 274, ал. 3, т. 2 във връзка с чл. 248 от ГПК от „Торкрет“ ЕООД срещу частта от въззивното съдебно решение, имаща характера на определение, с което е потвърдено решението на ОС – Бургас, с което е оставено без уважение молбата на „Торкрет“ ЕООД за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

В частната жалба са изложени съображения относно вида и характера на производството. Акцентирано е на обстоятелството, че предявеният отрицателен установителен иск е основателен, защото е прието, че вземанията съществуват, установени са по основание и размер, но е прието, че са частично погасени чрез проведеното индивидуално принудително изпълнение, разрешено да продължи на основание чл. 638, ал. 3 от ТЗ. Според частния жалбоподател следва да се приложи нормата на чл. 694, ал. 7 от ТЗ, по такъв начин, че да отчете обстоятелството, че той не е бил причина за завеждане на делото. На основание чл. 621 от ТЗ следвало да намери приложение чл. 78, ал. 2 от ГПК и в този случай. Нямало вина на „Торкрет“ ЕООД за уважаване на иска частично, за да отговаря за разноски. Освен това по силата на чл. 694, ал. 8 от ТЗ, той не можел да признае иска, за да се освободи от задължение за заплащане на разноски .

Излага допълнително съображения, че при уважения иск за вземане от 3 021 837,63 лв сборна главница и 572 869,91 лв лихви и разноски 258 887,71 лв, съобразно правилото на чл. 694, ал. 7 от ТЗ държавната такса била върху ј от вземането, което в случая било 963 398,81 лв х 4 % - 38 535,95 лв, а не 43 418 лв.

Моли да се отмени решението, в частта, имаща характера на определение относно държавната такса. В случай, че не бъде отменено изцяло това определение, да бъде отменено частично за разликата над 38 535,95 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Дължи ли ответникът – кредитор държавна такса върху уважената част от предявен отрицателен установителен иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ, ако вземането е съществуващо, но е настъпило частично удовлетворяване в хода на производството по делото, в резултат от приключила публична продан? Обосновава приложението на чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, като счита, че по този правен въпрос разрешението е в противоречие с тълкуването в т. 13 от ТР 4/18.06.2014 г. по тълк. д. 4/13 г.

2. Дължи ли ответникът – кредитор държавна такса върху уважената част от предявен отрицателен установителен иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ, ако вземането е съществуващо, но е настъпило частично удовлетворяване в хода на производството по делото, в резултат на приключила публична продан ? Счита, че по отношение на този правен въпрос е налице допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ТЗ.

Нормата на чл. 694, ал. 7 от ТЗ не разглеждала различни хипотези на дължимост на държавната такса, включително и при настъпване на частично погасяване в хода на производството, в резултат на погасяване на задълженията след проведено принудително изпълнение. Излага съображения, че дължимата държавна такса следва да бъде възложена изцяло на дружеството – длъжник. Публичната продан била разрешена в изпълнително производство, разрешено да продължи на основание чл. 638, ал. 3 от ТЗ, с определение на съда. То било в полза на обезпечен кредитор, чийто интереси могат да бъдат накърнени. Законодателят не бил поставил като ограничение на тази възможност наличието на висящ иск по чл. 694, ал. 3 от ТЗ. Счита, че при неоснователни отрицателни установителни искове, не следва да се събира държавна такса, защото може да се стимулират злоупотребите с права от предявяване на отрицателни установителни искове.

Първоинстанционният съд бил възложил на основание чл. 694, ал. 7 от ТЗ заплащането на държавна такса от двамата ответници, съразмерно на уважената част от отрицателните установителни искове. По искането на частния жалбоподател „Торкет“ ЕООД за изменение на решението в частта за разноските, първоинстанционният съд е приел, че ответниците са продължили да оспорват исковете като неоснователни и са изразили становище за тяхната неоснователност.

Върховният касационен съд по посочената частна жалба намира следното:

Въззивният съд е бил сезиран с частна жалба в частта, с която е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта относно определената дължима държавна такса от първоинстанционния съд, по реда на чл. 248 от ГПК. Приел е, че държавната такса се определя съобразно изхода на спора, на основание чл. 694, ал. 7 от ТЗ. В настоящия случай при уважаване на отрицателния установителен иск, било необходимо таксата да се възложи на ответника, „Торкрет“ ЕООД, съвместно с другия ответник. Доколкото дружеството е предявило вземанията си в производството по несъстоятелност и това е породило право за оспорващия кредитор да ги оспори, не би могло да се приеме, че липсва повод за предявяване на иска. Само при признати случаи на освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса, можело да не се внася. Не можело да се възложат разноски на страната, която е получила положително решение, в случая ищецът.

Допускането на касационно обжалване на определения, на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. В настоящия случай се установява, че по отношение на посочения правен въпрос – въззивният съд е приел, че съгласно чл. 694, ал. 7 от ТЗ не се дължи предварително държавна такса, при предявяване на иска, но не е изключена възмездността на исковия процес. Прието е, че отговорността е на отвтеника-кредитор, тъй като с предявяване на вземането в производството по несъстоятелност е станал причина за предявяване на отрицателния установителен иск от друг кредитор, както и че при полученото положително решение, отговорността за разноски, не може да е на ищеца. Настоящият съдебен състав намира, че действително в предмета на производството относно определяне на дължимата държавна такса е включен правния въпрос относно дължимостта на държавна такса, при уважаване на отрицателния установителен иск, поради причина, че вземането на ответника е съществуващо, но е погасено поради погасяването му в индивидуално принудително изпълнение, разрешено да бъде продължено по реда на чл. 638, ал. 3 от ТЗ. Поради това е формулирано общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на посочения от частния жалбоподател правен въпрос, следва да се приеме, че с оглед правомощието на касационната инстанция, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, подлежи на уточняване, както следва: „За задължението на ответник – кредитор, при предявен отрицателен установителен иск, с правно основание чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ - за установяване несъществуване на вземането му, да заплати държавна такса, на основание чл. 694, ал. 7 от ТЗ, при установяване съществуване на вземането, но уважаване на иска, поради настъпил факт в хода на процеса, удовлетворяване на вземането в индивидуално принудително изпълнение, продължено след откриване на производство по несъстоятелност, на основание чл. 638, ал. 3 от ТЗ.“

Съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основанието за допускане касационно обжалване изисква поставеният процесуалноправен въпрос да е значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая, липсва практика по така поставения правен въпрос, в посочената хипотеза, поради което ще се отстранят неясноти по приложение на нормата на чл. 694, ал. 7 от ТЗ, който извод обуславя наличието на допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

Налице е правна уредба относно дължимостта на държавната такса в производството по установителните искове, предвидени в чл. 694 от ТЗ в производството по несъстоятелност. Съгласно чл. 694, ал. 7 от ТЗ, държавна такса не се внася предварително, същата се определя с оглед изхода на спора. Предвидено е, че ако искът бъде отхвърлен, държавната такса се дължи от ищеца. От значение е какъв е смисълът на нормата, „искът да бъде отхвърлен“ при така предвидения иск с правно основание чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ. При тълкуване на разпоредбата на чл. 694, ал. 7 от ТЗ, с оглед приложението й, при конкретните установени факти в процеса, следва да се изхожда от целта на производството, предвидена в чл. 607, ал. 1 от ТЗ – справедливо удовлетворение на кредиторите. С оглед тази цел, е предвидено и производството по предявяване и приемане на вземания, на основание чл. 685 и чл. 688 от ТЗ, на кредиторите на длъжника по отношение, на когото е открито производство по несъстоятелност, съответно и тяхното оспорване по реда на чл. 690, респ. чл. 694 от ТЗ, (което са легитимирани да извършат както длъжника, така и кредитор срещу неприето свое вземане и кредитори с приети вземания, с изключение на кредитори, които са с приети вземания в допълнителния списък, които не могат да оспорват вземанията на кредитори с приети вземания в списъка по чл. 685, ал. 1 от ТЗ). С предявяване на вземанията и тяхното установяване, първоначално от синдика, а впоследствие и при направени възражения от съда по несъстоятелността, се установяват вземанията, които имат кредиторите към длъжника. В хипотезата на чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ, от законодателя е предвиден правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск на кредитор, с прието вземане, който оспорва вземане на друг кредитор, срещу което вече е направил възражение по реда на чл. 690 от ТЗ и това възражение е оставено без уважение от съда по несъстоятелността. Целта на исковите производства, предвидени в чл. 694 от ТЗ, в частност чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ е да се установят вземанията, подлежащи на удовлетворение в производството по несъстоятелност.

При предявен отрицателен установителен иск, с правно основание чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ относно дължимостта на държавната такса, от значение е несъществуване на оспореното вземане. Поради това следва да се тълкува нормата на чл. 694, ал. 7 ТЗ във връзка с една от посочените цели на производството по несъстоятелност, установяване и приемане за удовлетворение на вземанията на кредиторите. Фактът на принудително удовлетворение, настъпил в хода на производството по иска с правно основание чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ, по предвидения в закона ред за удовлетворение на кредитора, не може да се приеме, за факт, от значение за определяне отговорността за дължимата държавна такса. От значение е установяване съществуването на вземането. След като се установи, че оспорването на вземането е неоснователно, този изход на спора, определя отговорността относно дължимата държавна такса. Изходът на спора се определя от признаване неоснователност на предявения отрицателен установителен иск, поради установяване съществуването на вземането на кредитора-ответник. Удовлетворяване на вземането на кредитора-ответник, в индивидуално принудително изпълнение, продължено с разрешение на основание чл. 638, ал. 3 от ТЗ, е факт, който не се взема предвид при определяне отговорността за разноски.

С оглед отговора на поставения по делото правен въпрос, настоящият съдебен състав, намира, следното:

Молбата по чл. 248 от ГПК, подадена от „Торкрет“ ЕООД пред първоинстанционния съд е относно изменение на решението в частта за определената дължима държавна такса, която е постановено, че дължи наред с ответника-длъжник „Ети 81“ ЕООД, ответникът-кредитор, молителят „Торкрет“ ЕООД. В молбата е посочено, че се иска изменение на решението в частта за държавната такса, определена като дължима от първоинстанционния съд, върху вземанията, за които съдът е приел, че искът е основателен, т. е. не съществуват поради това, че са погасени чрез извършеното принудително изпълнение, за което бил уведомил своевременно съда. Видно от мотивите на съдебното решение и обстоятелствата, изложени в молбата по чл. 248 от ГПК, „Торкрет“ ЕООД е поискал изменение на решението в частта за разноските, спрямо вземанията, които е установено, че не съществуват към „ЕТИ 81“ ЕООД, поради това, че са удовлетворени в индивидуалното принудително изпълнение в общ размер на 3 853 599,25 лв.

С решение № 260005 от 11.1.2021 г., първоинстанционният съд е оставил без уважение искането, формулирано по реда на чл. 248 от ГПК.

С частна жалба е обжалвано това определение пред Апелативен съд – Бургас, като с решението по делото, въззивният съд е приел, че частната жалба е неоснователна по вече посочените съображения.

В случая се установява от постановеното определение № 42 от 14.01.2019 г. по т. д. 327/18 г, ОС – Бургас, че е разрешено продължаване на индивидуално принудително изпълнение по изп. д. № 20178040400426, по описа на ЧСИ, ОС-Бургас, в частта за събиране на вземанията на „Торкрет“ ЕООД против „Ети 81“ ООД. Чрез изпълнение върху имуществото на длъжника „ЕТИ 81“ ЕООД, върху което е учредено обезпечение в полза на „Торкрет“ ЕООД. Установява се, че вземанията са удовлетворени, като видно от удостоверение от ЧСИ е останала неудовлетворена главница в размер на 65 485,23 лв, както и лихва 254,66 лв.

В случая със съдебното решение, е установено съществуването на вземанията, предявени и приети от „Торкрет“ ЕООД в производството по несъстоятелност на „Ети 81“ ЕООД, така както са установени с определението по чл. 692 от ТЗ , главница в размер на 3 087 322,86 лв, дължими по договор за банков кредит, сключен между длъжника „ Инвестбанк“ АД и цедиран на „Торкрет“ ЕООД с договор от 18.08.2017 г. ведно с лихви от 11.04.2019 г. от 572 869,91 лв, от тях 450 234,58 лв, начислени до откриване на производство по несъстоятелност на 19.11.2018 г., а 122 635,33 лв, до този момент), дължими такси и разноски от 258 887,71 лв и законна лихва върху главницата 3 087 322,86 лв, от 15.04.2019 г до окончателното изпълнение.

С оглед дадения отговор на поставения правен въпрос, следва да се приеме, че при установено чрез принудително изпълнение удовлетворяване на вземанията на ответника-кредитор и установено наличие на вземанията към длъжника в производството по несъстоятелност, уважаването на иска, не може да доведе до извод за дължимост на държавна такса. Установено е, че вземанията съществуват и това определя недължимост на държавната такса от страна на молителя „Торкрет“ ЕООД.

Поради това, по отношение на вземанията за признаване установено недължимост на вземане от 3 021 837,63 лв, главница, 572 869,91 лв лихви и 258 887,71 лв разноски, държавна такса в размер от 38 535,95 лв не се дължи от „Торкрет“ ЕООД.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 23 от 07.06.2021 г. по т. д. 49/21 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, в обжалваната част.

ДОПУСКА касационно обжалване на определение, инкорпорирано в решение № 23 от 07.06.2021 г. по т. д. 49/21 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е оставена без уважение частната жалба на „Торкрет“ ЕООД срещу решение № 260005 от 11.01.2021 г., с която е оставено без уважение искането на основание чл. 248 от ГПК за изменение на решение № 336 от 02.11.2020 г. по т. д. 363/19 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, в частта относно дължимата държавна такса по исковете с правно основание чл. 694, ал.3, т. 1 от ТЗ, предявени от „Протеин-98“ АД срещу „Торкрет“ ЕООД и „ЕТИ 81“ ЕООД в частта, с която е признато несъществуването на вземане по т. 1 в размер на 3 021 837,63, по т. 2 – 572 869,91 лв и 258 8871,71 лв

ОТМЕНЯ определение, инкорпорирано в решение № 23 от 07.06.2021 г. по т. д. 49/21 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е оставена без уважение частната жалба на „Торкрет“ ЕООД срещу решение № 260005 от 11.01.2021 г., с която е оставено без уважение искането на основание чл. 248 от ГПК за изменение на решение № 336 от 02.11.2020 г. по т. д. 363/19 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, в частта относно дължимата държавна такса, на основание чл. 694, ал. 7 от ТЗ, в частта относно разликата над 4 885,04 лв до 43 418 лв, сумата 38 535,95 лв И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА

ОТМЕНЯ, на основание чл. 248 от ГПК, решение № 336 от 02.11.2020 г. по т. д. 363/19 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, в частта, с която е осъден „Торкрет“ ЕООД да заплати по сметка на Окръжен съд – Бургас в частта относно дължима държавна такса, на основание чл. 694, ал. 7 от ТЗ, за разликата над 4 885,04 лв до 43 418 лв, в размер на 38 535,95 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: