ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 50278

гр. София 07.07.2023 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 28.09.2022 (двадесет и осми септември две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 1089 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 261 119/10.01.2022 година, подадена от Д. Д. Б., срещу въззивно решение № 266 543/12.11.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 1005/2021 година.

С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 20 247 730/10.11.2020 година на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 179-ти състав, постановено по гр. д. № 17 885/2020 година, с което са отхвърлени предявените от Б. срещу „К. А.“ ЕООД [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, за признаване за незаконно и за отмяната като такова на уволнението му от длъжността „управител търговия на едро“, извършено със заповед № 04041/17.03.2020 година на управителя на дружеството, на основание чл. 71, ал. 1 от КТ и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, като дружеството бъде осъдено да му заплати сумата от 15 538.95 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 18.03.2020 година до 18.09.2020 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 18.05.2020 година до окончателното й заплащане.

В подадената от Д. Д. Б. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу „К. А.“ ЕООД [населено място] искове, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Бургас по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3от ГПК.

Ответникът по подадената касационна жалба „К. А.“ ЕООД [населено място] е подал отговор с вх. № 274 784/15.03.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 266 543/12.11.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 1005/2021 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.

Д. Д. Б. е бил уведомен за обжалваното решение на 08.12.2021 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 261 119/10.01.2022 година, като 08.01. и 09.01.2022 година са неприсъствени дни. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от КТ е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Софийски градски съд е приел за установено от фактическа страна, че между страните по делото било съществувало валидно трудово правоотношение, възникнало по силата на сключен на 03.05.2017 година, на основание чл. 70, ал. 1, във връзка с чл. 67, ал. 1, т. 1 от КТ, трудов договор, по силата на който Д. Д. Б. заемал длъжността „ръководител търговски екип“, КИЛ 4649, НКПД 24215030, в отдел шоурум-гр. София, с уговорен размер на основното месечно възнаграждение 1030.00 лева, като на основание чл. 119 от КТ било сключено допълнително споразумение от 27.02.2020 година, с което трудовият договор бил изменен и Б. бил назначен на длъжността „управител търговия на едро“ с уговорен размер на основното месечно възнаграждение 2547.00 лева, при уговорен шестмесечен изпитател срок в полза на работодателя и едномесечен за работника, като след неговото изтичане, сключеният между страните трудов договор се превръщал в безсрочен. Споразумението е подписано от Б. и „К. А.“ ЕООД [населено място], като било отбелязано, че договорените изменения влизат в сила от 01.03.2020 година. По делото била приета заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 71, ал. 1 от КТ, с която работодателят е прекратил трудовото правоотношение между страните, считано от 18.03.2020 година. В исковата молба Д. Д. Б. признавал, че бил получил заповедта на 17.03.2020 година.

Въззивният съд е посочил, че трудов договор със срок за изпитване се сключвал, когато работодателят искал да се провери годността на работника или служителя да изпълнява съответната работа или работникът желаел да провери дали работата е подходяща за него. С нормата на чл. 71, ал. 1 от КТ било уредено потестативното право на страната, в полза на която бил уговорен срока, да го прекрати без предизвестие с едностранно волеизявление в рамките на срока на изпитване, който съгласно чл. 70, ал. 1 от КТ не можел да надхвърля шест месеца. Прекратяването на договора било оставено единствено на преценката на страната, в чиято полза бил договорен модалитета по чл. 70 от КТ и същата преценка не подлежала на съдебен контрол, като в конкретния случай уговорката за изпитване била уговорена в полза и на двете страни, тъй като бил предоставен едномесечен срок с предизвестие за служителя. Спорно между страните било дали е била връчена длъжностна характеристика със сключеното допълнително споразумение от 27.02.2020 година. Според въззивният съд, от събраните по делото доказателства било установено, че двете длъжности не спадат към една и съща категория персонал, кодът им по Националната класификация на професиите и длъжностите се различавал. Най-точно правата и задълженията на заемащите тези длъжности можели да бъдат установени от длъжностните им характеристики. Посочено било, че тази за длъжността „управител търговия на едро“, представена от ответното дружество, не била подписана от Б., но била с подпис на управител на дружеството-работодател, като обаче и представената от Б. длъжностна характеристика за длъжността „административни специалисти“ отново не била подписана от него, но била с подпис на управителя на дружеството-работодател. Следвало да се вземе предвид, че в показанията на свидетелката Р., които въззивният съд кредитирал като обективни и непротиворечиви с останалия събран по делото доказателствен материал, се подчертавало, че страните са си имали взаимно доверие и тя няколкократно била обяснявала на Б. какво точно съдържа новата позиция, какви са отговорностите, поставяла му била задачи устно. За изпълнението на определена работа можело да съществуват нормативно установени изисквания към работника и да са установени негови задължения. Възможно било също работодателят да бил връчил на работника длъжностна характеристика, в която да е посочил по-подробно задълженията му, както и качества, които той трябвало да притежава. Наличието на нормативни изисквания и връчването на длъжностна характеристика улеснявали доказването на съдържанието на трудовото правоотношение и на специфичните изисквания към работника, но липсата им не означавала, че на работника не са му необходими никакви качества и че той няма трудови задължения. Трудовите задължения на работника се уреждали в трудовия договор чрез посочване на естеството на неговата работа, а естеството на възложената работа определяло и качествата, необходими за изпълнението й. Т. е. дори и работодателят да не бил изготвил или да не бил връчил длъжностната характеристика, това не се отразявало нито върху съдържанието, нито върху действителността на съществуващия между страните трудов договор, като липсата на длъжностна характеристика не възпрепятства възможността и способността на работника да изпълнявала задълженията, произтичащи от свойството на работата му. Затова и липсата на изрично връчване на длъжностната характеристика, респективно липсата на положен от работника подпис върху нея, не възпрепятствал работника да изпълнява вменените му с трудовия договор задължения. Спорен във въззивното производство бил и въпросът дали клаузата с уговорка за изпитване е действителна, както и дали била настъпила промяна в длъжността на ищеца. Според въззивната инстанция, с оглед принципа за свобода на договаряне, нямало пречка страните по трудовото правоотношение да се споразумеят за наличието на срок за изпитване, стига общата продължителност на срока да не надхвърляла императивно установения максимален размер от шест месеца. Съгласно разпоредбата на чл. 70, ал. 1 от КТ, когато работата изисквала да се провери годността на работника или служителя да я изпълнява, окончателното приемане на работа можело да се предшества от договор със срок за изпитване до шест месеца. Законодателят давал възможност на страните за една и съща работа да сключат само един трудов договор със срок за изпитване и ако в уговорения срок, страната, която се ползвала от него, не направела волеизявление за прекратяване, трудовият договор за смятал за окончателен по аргумент от чл. 71, ал. 2 от КТ. Същевременно, чл. 70, ал. 5 от КТ изрично предвиждал, че за една и съща работа, с един и същ работник, в едно и също предприятие трудов договор със срок за изпитване можело да се сключи само веднъж, като изменението от трудов договор в такъв, който включва уговорка за изпитване, било допустимо единствено ако с това се променяла и трудовата функция на работника или служителя какъвто бил и конкретния случай. С допълнителното споразумение от 27.02.2020 година било изменено съществено трудовото правоотношение между страните-изменена била длъжността на Б. от „ръководител търговски екип“, КИЛ 4649, НКПД 24215030, в отдел шоурум-гр. София в длъжността „управител търговия на едро“, код НКПД 14203001, като от представените и приети по делото длъжностни характеристики се установявало съществено различие между двете визирани длъжности. В представените длъжностни характеристика било отразено, че от клас по НКП „Административни специалисти“ длъжността на Б. била променена в клас „Ръководители“, което предполагало различни трудови функции, заложени в двете длъжности, като отговорността била свързана с повече ръководни функции, организационни и управленски умения, приложими на ниво цялостна дейност на дружеството, изискване на информация от подчинени нему, осъществяване на допълнителни контакти с управители в други дружества, като изрично в т. VIII от длъжностната характеристика към квалификационните изисквания било посочено изискване за по-висок професионален опит, а при липса на такъв-трудов договор със срок за изпитване. Затова, трудовите функции на двете длъжности не се припокривали по обхват и съдържание, не само по длъжностна характеристика, т. е. по права, задължения и изисквания към лицето, което ги изпълнява, но и по критерии и изисквания по НКПД, както и по реално извършваната работа, а напротив-различавали се с оглед по-голямата отговорност и значително повече задължения и квалификация, която се изисква. Затова и не била налице пречката по чл. 70, ал. 5 от КТ, тъй като предишната работа в периода от 03.05.2017 година до 27.02.2020 година, била с различен характер от функциите, с които Б. бил натоварен по силата на новия трудов договор, сключен със срок за изпитване в полза и на двете страни. От събраните по делото гласни доказателства, които се подкрепяли от останалия доказателствен материал, се установявало, че трудовата функция била изменена съобразно новосъздадената структура в дружеството на работодателя, но работникът не бил започнал да изпълнява новите изискуеми за длъжността „управител търговия на едро“ функции, с които бил запознат. Въпреки изричните указания, които бил получил от прекия си ръководител, и въпреки че е бил запознат със задължението си да обучи и да въведе в работата служителя Б. Г. Д.., Б. по свое желание бил продължил да изпълнява задълженията, свързани с предишната заемана от него длъжност. Поради това предявеният от него иск за признаване уволнението му за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ правилно бил отхвърлен като неоснователен от първоинстанционния съд. След като уговорката за удължаване на срока за изпитване с шест месеца била валидна и към момента на прекратяване на трудовото правоотношение срокът за изпитване в полза на работодателя не бил изтекъл, то трудовото правоотношение между страните по делото било надлежно прекратено на основание чл. 71, ал. 1 от КТ с процесната заповед. По тези съображения правилно първоинстанционният съд бил отхвърлил като неоснователен иска за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна. С оглед отхвърлянето на главния иск с по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, правилно били отхвърлени и обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, във връзка с. чл. 225, ал. 1 от КТ, доколкото уважаването на главния иск за признаване за незаконно на прекратяването на трудовото правоотношение било предпоставка за уважаването на исковете за възстановяване на работа и за заплащане на обезщетение за оставане без работа.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. Д. Б. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това при какви условия е действителна уговорката за нов изпитателен срок по вече съществуващо безсрочно трудово правоотношение?; за това кога е налице съществена промяна в трудовата функция на работника?, както и за това поражда ли действие споразумението по чл. 119 от КТ за промяна на основните трудови функции с клауза със срок за изпитване, ако на служителя не е връчена длъжностна характеристика за новата длъжност и той е продължил да изпълнява предишните си трудови функции и какви са задълженията на съда при разглеждането на такъв договор по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. По отношение на тези въпроси се твърди наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като по първия въпрос въззивното решение било в противоречие с решение № 98/04.04.2000 година, постановено по гр. д. № 1083/1999 година; решение № 234/23.04.2021 година; решение № 1549/17.10.2002 година, постановено по гр. д. № 3053/2001 година; решение № 1442/03.10.2005 година, постановено по гр. д. № 2800/2005 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; решение № 366/28.04.2010 година, постановено по гр. д. № 1023/2009 година; решение № 261/07.11.2014 година, постановено по гр. д. № 1477/2014 година и решение № 369/03.12.2014 година, постановено по гр. д. № 3037/2013 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Така посочените решения извеждат различни случаи, при които включването на клауза за срок за изпитване е недопустимо и уговорката в този смисъл е недействителна, като верижни договори със срок за изпитване (първото, третото и петото решение); включване на такава уговорка в вече съществуващ договор за заемане на същата длъжност (второто и четвъртото решение); когато след прекратяване на трудовото правоотношение за определена длъжност се сключва нов трудов договор за същата по естеството си трудова функция (шестото решение) или когато работникът е преназначен на друга длъжност, включваща функциите на предишната такава и различаваща се несъществено от нея (седмото решение).

В случая съставът на Софийски градски съд не е приел за установено съществуването на нито едно от посочените по-горе ограничения, като въпреки тях е признал за действителната клаузата със срок за изпитване. Поради това така поставеният във връзка с тях въпрос не обуславя допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че Б. е преназначен на друга длъжност различна от тази заемана преди подписването на допълнителното споразумение, като при това функциите на двете длъжности се различават съществено. Във връзка с това въззивното решение на Софийски градски съд е съобразено с приетото в решение № 366/28.04.2010 година, постановено по гр. д. № 1023/2009 година и решение № 369/03.12.2014 година, постановено по гр. д. № 3037/2013 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., които са посочени от самия Б., а също така и с приетото в решение № 344/29.11.2011 година, постановено по гр. д. № 1407/2010 година; решение № 65/24.03.2015 година, постановено по гр. д. № 5669/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 117/11.04.2011 година, постановено по гр. д. № 525/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 160/08.05.2015 година, постановено по гр. д. № 4811/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

Във връзка с първия е вторият от посочените по-горе въпроси, като по отношение на него се твърди противоречие с приетото в решение № 7/01.04.2011 година, постановено по гр. д. № 954/2009 година, решение № 498/13.01.2012 година, постановено по гр. д. № 1561/2010 година и решение № 160/08.05.2015 година, постановено по гр. д. № 4811/2014 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С тях е прието, че преценката за идентичност на трудовите функции се извършва с оглед естеството на възложената работа. Изводът за идентичност не може да се изведе нито само от наименованието на длъжността, нито от механично сравнение на трудовите задължения по длъжностна характеристика. Една и съща длъжност, в зависимост от предмета на дейност на работодателя може да има различни трудови функции. Едни и същи трудови задължения по длъжностна характеристика могат да съдържат същностни различия в зависимост от съответната длъжност; от йерархичното й място в структурата на предприятието; от предмета на дейност и организацията на предприятието. Именно поради това при преценката за идентичност на трудовите задължения следва да се изхожда от естеството на работата; от свойствените задължения за длъжността-от това има ли съществена разлика в трудовите функции с оглед характера и естеството на възложената работа за длъжността. Именно по този начин е процедирал и въззивния съд за да направи преценката за същественото различие между двете длъжности-тази заемана от Б. преди допълнителното споразумение и тази, която е заемал съгласно споразумението. Изводът на състава на Софийски градски съд в тази насока не се основава на механично сравнение на наименованието и задълженията на двете длъжности, но и на сравнение на възложените на всяка една от тях трудови функции. Затова и вторият от посочените по-горе въпроси не обосновава допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване.

По отношение на третия от поставените по-горе въпроси си твърди противоречие с решение № 208/01.02.2019 година, постановено по гр. д. № 4983/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Това решение обаче разглежда друга хипотеза, а именно когато допълнителното споразумение за изменение на заеманата длъжност е представено от работодателя, а работникът или служителят оспорва същото, като наред с това преди прекратяването на договора е изпълнявал задълженията по първоначалната длъжност. Хипотезата е приложима и в случаите, когато работникът или служителят е продължил да изпълнява трудовите си задължения по старата длъжност със съгласието на работодателя. В настоящия случай обаче въззивният съд е приел, че Б. е продължил да изпълнява задълженията си по длъжността отпреди допълнителното споразумение, но това е станало без съгласието на работодателя. При това положение е налице неизпълнение на задълженията по трудовия договор от страна на Б., което не може да доведе до недействителност на уговорката със срок за изпитване, както се опитва да обоснове касатора.

Освен по горните въпроси, в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Д. Д. Б. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по въпросите за това налице ли е съществено изменение на трудовата функция на служителя, ако по време на безсрочно трудово правоотношение длъжността му бъде променена по реда на чл. 119 от КТ, без да му бъде връчена длъжностна характеристика за новата длъжност и той е продължил да работи на същото работно място и да изпълнява предишните си трудови функции и задължения?; приложима ли е разпоредбата на чл. 70, ал. 5 от КТ, когато на служителя не е връчена длъжностна характеристика за новата длъжност? и за това допустимо ли е установяване със свидетелски показания на същественото изменение на трудовата функция на служителя, когато длъжността му е променена по реда на чл. 119 от КТ и не му е връчена длъжностна характеристика?

Допускането до касационно обжалване по така формулираните три въпроса се обосновава с допълнителната предпоставка за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС задължение на касатора е не само да формулира правен въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване, но и да обоснове връзката на същия с някоя от допълнителните предпоставки за това по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК. Неизпълнението, на което и да е от тези две задължения, е достатъчно основание да се допусне касационно обжалване. В случая само е посочено, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, без да бъде посочено по какъв начин отговорите на въпросите ще са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поради това не може да бъде направен извод, че е налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване по тези три въпроса. Още повече, че за връзката на длъжностната характеристика със задълженията на работника или служителя по трудовия договор е налице практика на ВКС, обективирана в решение № 800/22.03.2011 година, постановено по гр. д. № 776/2009 година и решение № 543/15.01.2013 година, постановено по гр. д. № 1688/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., която практика е съобразена с постановеното от въззивния съд решение.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 266 543/12.11.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 1005/2021 година а, по подадената срещу него от Д. Д. Б., касационна жалба с вх. № 261 119/10.01.2022 година и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на спора Д. Д. Б. ще трябва да заплати на „К. А.“ ЕООД [населено място] сумата от 1920.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 266 543/12.11.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 1005/2021 година.

ОСЪЖДА Д. Д. Б. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „“, ет. , ап. , с ЕГН и съдебен адрес [населено място], [улица], ет. , офис чрез адвокат В. З. от АК София, да заплати на „К. А.“ ЕООД [населено място], [улица]-С. КРЕЗ № сумата от 1920.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.