О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50276
гр. София 05.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 22 февруари през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: З. А. ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
ДИМИТЪР ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3228 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура [населено място] К. Г. срещу решение № 483/06.04.2022 г. по гр. дело № 2240/2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 14.05.2021 г. по гр. дело № 7734/2020 г. на Софийски градски съд в уважената част на предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ от П. М. С. срещу Прокуратура на РБългария за сумата 9000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 04.06.2020 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението в обжалваната част по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо това се постанови друго, с което се намали размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, като се съобрази същия с обема на реално претърпените вреди и принципа за справедливост, предвиден в чл.52 ЗЗД.
В изложението са формулирани въпросите:1. За определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства - за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, решен в противоречие със задължителната практика на ВС. 2. За наличието на пряка причинна връзка между увреждането и претърпените вреди, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, 3. Въпросът съдът уточни и конкретизира съобразно правомощието си по т.1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: за задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства по делото и да изложи мотиви в решението, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС. 4. Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС.
Подадена е касационна жалба от ищеца П. М. С., чрез адв. Е. В. против въззивно решение от 06.04.2022 г. по гр. дело № 2240/2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 14.05.2021 г. по гр. дело № 7734/2020 г. на Софийски градски съд в отхвърлената част на иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 9000 лв. до 50 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 04.06.2020 г. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо това се постанови друго, с което предявениият иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ се уважи над сумата 9000 лв. до 50 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 04.06.2020 г. до окончателното изплащане.
В изложението са поставени въпросите: 1. Въпросът съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: относно определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди след преценка от съда на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, относими към тези вреди. Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВС. 2. Когато въззивната инстанция констатира неправилно определен процесен период по дела по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ, при които основен критерий за определяне на размера на присъденото обезщетение е продължителността на незаконосъобразното наказателно преследване и в мотивите е определен по-голям процесен период, следва ли това да рефлектира и върху размера на присъденото обезщетение? 3. В горната хипотеза, когато въпреки увеличението на процесния период въззивният съд не е увеличил размера на присъденото обезщетение, следва ли това да се мотивира изрично, респ. липсата на мотиви в тази насока съставлява ли тежко процесуално нарушение? Втори и трети въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС.
Ищецът П. М. С., чрез адв. Е. В. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението на ответника и за неоснователност на касационната му жалба. Жалбоподателят-ответник не е изразил становище по касационната жалба на ищеца.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби са подадени в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваните части подлежи на касационно обжалване и са процесуално допустими.
С въззивното решение Софийски апелативен съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.2, ал. 1,т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.
От фактическа страна е прието за установено следното:
На 23.03.2012 г. е образувано ДП № Б-12/2012 г. на ГД БОП, пр. пр. № 389/2012 г. на СП срещу неизвестни извършители за престъпление по чл.321,ал.3,вр. ал.2 НК, както и са извършени в условията на неотложност по силата на определение от 23.04.2012 г. процесуално следствени действия – обиск и изземване на вещи от жилищата и автомобилите на няколко лица, след които и ищецът С.. На 17.12.2012 г. против ищеца са повдигнати обвинения за престъпления по чл.321,ал.3,пр.2,т.2,вр. ал.2,вр. ал.1 НК и по чл.143,ал.1,пр.1 НК – квалифициран рекет и участие в организирана престъпна група, представляващи тежки умишлени престъпления, за които се предвиждат наказания лишаване от свобода от 5 до 15 години и от 3 до 10 години. На 16.04.2013 г. СП е внесла първия обвинителен акт в СпНС, въз основа на който е образувано нохд № 550/2013 г. на СпНС, което е прекратено на 30.04.2013 г. и върнато в досъдебната фаза за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.
На 29.07.2013 г. на П. С. са предявени нови обвинения, които с постановление от 15.08.2013 г. са частично оттеглени. На 12.11.2013 г. СП внесла нов обвинителен акт в СпНС срещу обвиняемите лица, сред които е и ищеца и е образувано на 13.11.2013 г. ново нохд № 1453/2013 г. на СпНС, което отново е прекратено и върнато на СП за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. След внасяне на обвинителен акт делото отново е прекратено и върнато, поради процесуални нарушения в досъдебната фаза. На 22.01.2016 г. СП е внесла нов обвинителен акт в СпНС, въз основа на който е образувано нохд № 171/2016 г. на СпНС, по което е постановена присъда от 15.11.2017 г., с която ищецът е признат за невиновен по повдигнатите му обвинения по чл.321,ал.3,пр.2,т.2, вр. ал.2 и чл.213а, ал.3,т.3, вр. ал.2,т.4,вр. ал.1 НК, потвърдена в тази й част по внохд № 99/2018 г. на АСпНС и окончателно с решение от 04.06.2020 г. по н. д. № 125/2020 г. на ВКС.
Прието е за установено, че ищецът е с чисто съдебно минало – не е осъждан за престъпления от общ характер, че в периода на наказателното производство е бил управител и едноличен собственик на капитала на ТД“Фиксед А.“ ЕООД и, че за учебната 2015/2016 г. е записан в Икономическия университет Варна за обучение по специалността „Икономика и търговия“.
Съдът е приел, че общата продължителност на наказателното производство за ищеца е 7 години, 5 месеца и 17 дни от 17.12.2012 г. – датата на повдигане на обвинение до влизане в сила на оправдателната присъда на 04.06.2020 г. Проведени са общо 29 открити съдебни заседания, като ищецът се е явил на 27.
Прието е за установено от разпитания пред първата инстанция свидетел К., че наказателното производство се отразило неблагоприятно на ищеца – от една страна самият той се затворил и дистанцирал от социални контакти, станал неспокоен и несигурен, а от друга много от хората, с които преди това общувал, се отдръпнали от него. Рефлектирало неблагоприятно върху семейния живот на ищеца – последвала раздяла със съпругата, която свидетелят не е твърдял, че се дължи на обвинението, но имал впечатления за трудности в този период.
Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, който е съобразил за обема и интензитета на моралните вреди обстоятелствата, че спрямо ищецът са повдигнати две обвинения за тежки умишлени престъпления по смисъла на чл.93,ал.1,т.7 НК и че продължителността на наказателното производство – приблизително 8 години и 2 месеца е извън разумните срокове, което увеличава интензитета и вредните последици за обвиняемия.
Прието е, че периода за който се претендира обезщетение е по-дълъг от възприетия от първата инстанция. Съдът е приел, че неговото начало следва да се счита първото процесуално-следствено действие на 24.04.2012 г., когато е извършен обиск, претърсване и изземване на жилището му, вместо приетата от първоинстанционния съд дата 17.12.2012 г. Позовал се е на практика на ВКС, изразена в решения на състави по чл.290 ГПК и е направил извод, че след като е извършено действие по разследването срещу определено лице и с негово участие, въпреки, че към този момент все още не е привлечено като обвиняемо по предвидените форма и ред, следва да се счита, че е ангажирана наказателната му отговорност. Посочил е, че пасивно легитимирана да отговаря е прокуратурата, тъй като тя упражнява надзор върху разследващите органи и полицията.
Въззивният съд е приел, че въпреки посоченото не се променят крайните изводи по същество относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, като съобразен с тежестта и интензитета на всички релевантни по този въпрос факти и не се установява нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД. Прието е, че от съществено значение са обстоятелствата относно чистото съдебно минало на ищеца и неговите характеристични данни – обществен и социален статус. Посочил е, че е установено, че ищецът е работил по трудов договор като инкасатор към момента на повдигане на обвинение, а впоследствие реализирал частен бизнес. Поради това според съда обвинението, злепоставящо доброто му име и почтеност сред колеги, а в впоследствие партньори и клиенти, се явява изразен стресогенен фактор с неблагоприятни последици върху емоционалното и психическо състояние на ищеца. Приел, че в този смисъл са показанията на св.К., според когото се чувствал притеснен от реакцията на хората около себе си – от тесен семеен кръг до такива, с които имал служебни или социални контакти, подтиснат и неуверен. Прието е, че тези негативни изживявания, свързани именно с чувството на злепоставяне, притеснение от изхода на делото, потиснатост от статута на обвиняемо лице имат негативен ефект за потърпевшия в личностен, семеен и въобще социален ефект, но не обосновават специфични, надхвърлящи обичайните вреди, които би търпял всеки човек в подобна ситуация. Съдът е приел, че не е установено ищецът да е търпял други тежки по характер или необратими последици в личен или друг аспект. Приел е, че спрямо него не е била упражнена процесуална принуда/задържане под стража или друга мярка за неотклонение/, която да накърни личната му неприкосновеност или наруши качеството на живот през периода на наказателното производство. Прието е, че ищецът не е бил ограничен във възможността да полага труд на заеманата към момента на обвинението длъжност, а в последствие да реализира и свой бизнес, включително да повиши образованието си в редовна форма на обучение в ИУ Варна. Преценен е за правилен извода на първоинстанционния съд, с който е отречено наличието на пряка причинна връзка между намаляване обема на дейността на представляваното от него дружество/поради отдръпване на партньори и клиенти/ и наказателното производство. Посочено е, че свидетелят излага подобни твърдения, но те не отразяват обективни факти, а представляват лични негови или на ищеца субективни възприятия, които не могат да обосноват с категоричност причинна връзка. Прието е, че повдигането на обвинение рефлектира негативно върху ищеца в личностен и семеен аспект, тъй като е стресогенен фактор, както за него, така и за най-близките му хора, но няма данни именно обвинението да е решаващият фактор за настъпилия разрив в отношенията със съпругата и последвалата раздяла. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил икономическите условия на живот в периода 2012-2020 г., както и е отчел факта, че самото осъждане има своеобразен ефект на овъзмездяване. Поради съвпадане изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния, решението на последния съд е потвърдено в уважената част на иска по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на сумата 9000 лв.
По поставените въпроси от ответника Прокуратура на РБългария:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първи и четвърти въпрос от изложението.
С т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост; че понятието справедливост не е абстрактно понятие; че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
С решение № 311/14.03.2018 г. по гр. дело № 300/2017 г. на ВКС, г. о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС, изразена в раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС. Прието е, че залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. В случаите, когато се определя обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ следва да се имат предвид и указанията дадени с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, а също така и установените в практиката факти и обстоятелства от значение за определянето на обезщетението, каквито са личността на увреденото лице, данните за наличието на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, както и продължителността на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение, отражението на производството върху личния, обществения и професионалния живот, разгласяването и публичността на производството, а също така и причиняването на здравословни вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, в какъвто смисъл са и указанията в т. 11 от диспозитива на ППВС 4/23.12.1968 година. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите, цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Правните въпроси въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС. В случая съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените от ищеца П. С. неимуществени вреди. Съобразил е периода от време на проведеното наказателно производство, за който е приел, че началният момент е от 24.04.2012 г., когато е извършен обиск, претърсване и изземване в жилището на ищеца до 04.06.2020 г. – приблизително осем години и два месеца, чистото съдебно минало на ищеца и характеристичните му данни – обществен и социален статус, негативните преживявания стрес и притеснения от злепоставяне на доброто име и почтеност на ищеца, поради повдигнатото обвинение сред колеги, впоследствие партньори и клиенти, притеснение от реакцията на хората около него в тесен семеен кръг и тези, с които е имал служебни или социални контакти. Въззивният съд е формирал извод, че негативните изживявания на ищеца, свързани с чувството на злепоставяне, притеснения от изхода на делото, потиснатост от статута на обвиняемо лице имат негативен ефект за него в личностен, семеен и социален аспект, но не обосновават специфични, надхвърлящи обичайните вреди, които би търпял всеки човек в подобна ситуация. Отчетено, че спрямо ищеца не е вземана мярка за неотклонение задържане под страна или друга мярка, която да накърни личната му неприкосновеност и да наруши качеството му на живот през периода на наказателното производство. Съобразено е, че ищецът не е бил ограничен във възможността си да полага труд на заеманата към момента на обвинението длъжност, а в последствие да реализира и свой бизнес, включително и да повиши образованието си в редовна форма на обучение в ИУ Варна. Съдът е приел че не е установено повдигането на обвинението да е решаващ фактор за настъпилия разрив в отношенията на ищеца и съпругата му и последвалата раздяла. Прието е още, че не може да се ангажира отговорността за прокуратурата за медийния отзвук на случая, тъй като персонално не е засегнато името на ищеца. Взети са предвид и икономическите условия на живот страната в периода 2012 – 2020 г., както и факта, че самото осъждане има ефект на овъзмездяване. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС и ВКС.
Не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория правен въпрос от изложението.
С т. 3 от т. решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл. 4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т. е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл, обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т. 11 от същото тълкувателно решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден деецът, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинната връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен, и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно установените релевантни за спора факти и обстоятелства, съдът е формирал решаващите изводи, че в настоящия случай е налице фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата, чрез Прокуратурата на РБългария. Прието е за установено, че е налице пряка причинна връзка между понесените неимуществени вреди и действията на органите на Прокуратурата на РБългария, които са повдигнали и поддържали обвинението по чл.321,ал.3,пр.2,т.2, вр. ал.2 и по чл.213а, ал.3,т.3, вр. ал.2,т.4,вр. ал.1 НК, за които обвинения ищецът е признат за невиновен с влязла в сила присъда. Поради това съдът преценява за неустановена предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд по този правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третия въпрос от изложението.
С т. 19 от т. решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава; че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество; че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността като решаваща. Въззивният съд е разрешил правния въпрос в съответствие с тази практика на ВКС. В настоящия случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора, включително и за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и причинените неимуществени вреди на ищеца. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.С оглед на това съдът преценява, че не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос.
По правните въпроси формулирани от жалбоподателя ищец:
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК – противоречие със задължителната практика на ВС по първия въпрос на жалбоподателя ищец.
С т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост; че понятието справедливост не е абстрактно понятие; че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС. В настоящият случай съдът е преценил всички всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените от ищеца П. С. неимуществени вреди. Съобразил е периода от време на проведеното наказателно производство, като е приел, че началният момент е от 24.04.2012 г., когато е извършен обиск, претърсване и изземване в жилището на ищеца до 04.06.2020 г. – приблизително осем години и два месеца, чистото съдебно минало на ищеца и характеристичните му данни – обществен и социален статус, преживените стрес и притеснения от злепоставяне на доброто име и почтеност на ищеца, поради повдигнатото обвинение сред колеги, впоследствие партньори и клиенти, притеснение от реакцията на хората около него в тесен семеен кръг и тези, с които е имал служебни или социални контакти. Съдът е приел, че негативните изживявания на ищеца, свързани с чувството на злепоставяне, притеснения от изхода на делото, потиснатост от статута на обвиняемо лице имат негативен ефект за него в личностен, семеен и социален аспект, но не обосновават специфични, надхвърлящи обичайните вреди, които би търпял всеки човек в подобна ситуация. Въззивният съд е съобразил, че спрямо ищеца не е вземана мярка за неотклонение задържане под стража или друга мярка, която да накърни личната му неприкосновеност и да наруши качеството му на живот през периода на наказателното производство, че ищецът не е бил ограничен във възможността да полага труд на заеманата към момента на обвинението длъжност, а в последствие да реализира и свой бизнес, включително и да повиши образованието си в редовна форма на обучение в ИУ Варна. Съдът е приел че не е установено повдигането на обвинението да е решаващ фактор за настъпилия разрив в отношенията на ищеца и съпругата му и последвалата раздяла. Прието е още, че не може да се ангажира отговорността за прокуратурата за медийния отзвук на случая, тъй като персонално не е засегнато името на ищеца. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С решение № 353/06.11.2015 г. по гр. дело № 892/2015 г. на ВКС, IV г. о. по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос: наказателното производство, за което ПРБ носи отговорност за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.; сега – чл. 2, ал. 1, т. 3), включва в своята продължителност и периода, през който ищецът е бил уличено лице, а не само периода, през който е бил обвиняем. Съдебният състав е възприел практиката на ВКС, изразена в решения на състави по чл.290 ГПК, според която употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ израз „обвинение в извършване на престъпление” трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно процесуален смисъл. Когато наказателното производство е образувано срещу определено лице, а впоследствие производството е прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, е осъществен съставът на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено без да му е повдигнато обвинение. В цитираното решение е възприета и разрешението, дадено в решение № 341/05.10.2012 г. по гр. дело № 1310/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а именно, – че фактът на прекратяване на наказателното производство поради липса на доказателства за извършено престъпление осъществява хипотезата на чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ, макар и да не е повдигнато обвинение и уличеното лице не е привлечено в качеството на обвиняем. В същата насока е разрешен правния въпрос в цитираните от жалбоподателя решения по гр. дело № 1215/2011 г. на ВКС, III г. о., гр. дело № 6047/2013 г. на ВКС, IV г. о., гр. дело № 527/2015 г. на ВКС, IV г. о. по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в отклонение от посочената практика на ВКС, тъй като е приел, че периода, за който се претендира обезщетение е с начален момент 24.04.2012 г., когато е извършен обиск, претърсване и изземване от жилището на ищеца, вместо от 17.12.2012 г., когато му е повдигнато обвинение за извършени престъпления. За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е взел предвид освен периода на наказателното производство и всички останали обстоятелства, от значение за претърпените вреди от ищеца, подробно посочени в мотивите на решението. С оглед на съвкупната преценка съдът е приел, че справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищеца в случая е сумата 9000 лв. Изводите на съда не са в отклонение от цитираната практика на ВКС.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. Въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а касае правилността на решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. Отговорът на същия изисква преценка на събраните по делото доказателства, съответно приетите за установени факти по делото и законосъобразността на правните изводи на въззивния съд. Тази преценка ВКС не извършва в производството по чл.288 ГПК, а само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. С определението по чл.288 ГПК Касационният съд преценява дали поставения въпрос от значение за изхода на делото, разрешен от въззивния съд е обусловил решаващите правни изводи на съда, но не и те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. С оглед на посоченото съдът приема, че не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК – т. е. поставения въпрос не е правен. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 483/06.04.2022 г. по гр. дело № 2240/2021 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 10037/09.05.2022 г., подадена от Прокуратура на РБългария, чрез К.Г. – прокурор в Апелативна прокуратура София и по касационна жалба вх. № 10080/09.05.2022 г., подадена от ищеца П. М. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], № , вх., ет.,ап., чрез адв.Е. В..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: