О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50202

Гр. София, 29.06.2023 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 3106 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 285250 от 11.05.2022 г., подадена от М. Л. М. чрез адвокат Р. Д. от САК срещу въззивно Решение № 260845 от 09.03.2022 г. по в. гр. д.№ 1060/2021 г. на Софийски градски съд, г. о., І-ви възз. бр. състав.

Ответникът по касационната жалба Д. С. М. е депозирал отговори на жалбата и изложението към нея чрез адвокат С. Г. от САК. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:

С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, въззивният съд е потвърдил (1) Решение № 472591 от 17.08.2018 г. по гр. д.№ 85338/2017 г. на Софийски районен съд, І г. о., 162 състав, с което е отхвърлен предявеният от М. Л. М. срещу Д. С. М. установителен иск с правно основание чл. 23, ал. 1 СК за установяване, поради трансформация на лично имущество, на правото на собственост на ищцата върху недвижим имот, представляващ еднофамилна жилищна сграда (югозападен близнак), намираща се в [населено място], [улица], с идентификатор ****, със застроена площ от 51 кв. м., състояща се от сутерен, два етажа и тавански етаж, както и (2) Решение № 239536 от 10.10.2019 г. по същото гр. д.№ 85338/2017 г. на СРС, 162 състав - в частите му, в които е разгледана молба по чл. 250 ГПК, инкорпорирана във въззивна жалба с вх.№ 5153603 от 01.10.2018 г.

Въззивният съд е приел за установено, че страните са бивши съпрузи – бракът е сключен на 15.08.1976 г. и е прекратен с бракоразводно Решение № 5268 от 25.04.2016 г. по гр. д.№ 54094/2015 г. по описа на СРС, III г. о., 89-ти състав. По време на брака им е построена процесната сграда с идентификатор № ****.

Проследени са извършените разпоредителни действия с дворното място, върху което е построена сградата. Същото е било в съсобственост на ищцата М. Л. М. с А. Л. Х., Б. П. А. и Г. Л. А.. С решение от 21.11.1983 г. 1/2 идеална част от парцела е поставена в общ дял на ищцата и А. Л. Х.. От своя страна съсобствеността между двете е прекратена с решение от 06.03.1985 г. за поставяне в дял на М. Л. М. на основание чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.). За уравнение на дела на А. Л. Х., М. Л. М. е заплатила половината от стойността на 1/2 ид. част от целия терен (т. е. сумата 2 200,21 лв. за 1/4 ид. част от целия имот). Споделен е изводът на първоинстанционния съд, че 1/4 ид. част от дворното място представлява наследствен дял на ищцата от имота, а другата 1/4 ид. част е придобита чрез изплащането й на сънаследника с парични средства по време на брака. Съответно – тази 1/4 ид. част от целия имот (УПИ **, * от кв. 54 по плана на [населено място], м. „ж. к. К.”), като придобита чрез изплащането на сумата 2 200,21 лв. по време на брака, е в режим на съпружеска имуществена общност. Процесната къща е построена също по време на брака, върху недвижим имот, който в една част е съсобствен между ищцата и трети лица (Б. П. А. и Г. Л. А.), а в друга част е притежаван общо от М. и Д. М. при условията на СИО. На основание чл. 92 ЗС с изграждането й къщата е придобита в съсобственост от посочените лица. Доколкото в имота е била построена и втора къща-близнак, за уреждане на отношенията си съсобствениците са сключили съдебна спогодба за делба, обективирана в протокол от 30.03.1992 г. по гр. д.№ 2067/1991 г. по описа на Четвърти районен съд, с която процесната сграда е поставена в дял на М. Л. М. и Д. С. М..

Съгласно т. 4 от ППВС № 5/1972 г., в съпружеската имуществена общност се включва сградата, построена през време на брака върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, макар да не е било учредено право на строеж в полза на другия съпруг. Ето защо, дори да се приеме, че Д. С. М. не притежава вещни права върху земята и ищцата на лично основание е придобила собствеността на 1/2 ид. част от терена, то, след като сградата е построена по време на брака, макар и без учредено право на строеж в полза на другия съпруг, тя се явява придобита общо от съпрузите в условията на съпружеска имуществена общност.

Въззивният съд е приел, че ищцата не е доказала постройката да е изградено изцяло с нейни лични средства, придобити преди брака или дарени от майка й лично на нея (съобразно твърденията в исковата молба). Изводът почива на анализа на събраните по делото гласни доказателства, според които действително голяма част от парите и материалите за построяването на сградата били предоставени от майката на ищцата (Б. П. А.), но същевременно свидетелските показания са в смисъл, че тези средства и материали са предоставени за подпомагане на семейството, тъй като Б. А. е давала пари както на М., така и на Д.. За неоснователно е намерено оплакването във въззивната жалба по отношение на представените декларации от М. М. за наличието на строителни материали към датата на издаване на разрешението за строеж. Фактът, че декларацията е подписана само от нея не означава, че средствата за придобиването им са нейни лични, тъй като бракът на страните е бил сключен повече от десет години преди това и средствата, с които са придобити материали и/или друго имущество по презумпция са общи, съпружески средства.

Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на ищцата, че сградата е нейна изключителна собственост поради зачитане на презумпцията по чл. 92 ЗС. Първо, единствено 1/4 ид. част от имота е лична собственост на ищцата по наследство, а останалата 1/4 ид. част е придобита в режим на СИО, тъй като й е възложена срещу заплащане на сума за уравнение на дяловете, платено по време на брака. На второ място - за изхода от спора по чл. 23, ал. 1 СК относно сградата е ирелевантно дали поземленият имот е бил в режим на СИО или е бил индивидуална собственост на ищцата. С оглед задължителните постановки на ППВС № 5/1972 г., построената по време на брака сграда върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, представлява съпружеска имуществена общност, макар да не е било учредено право на строеж в полза на другия съпруг.

За неоснователни са намерени и оплакванията във втората въззивна жалба срещу допълнителното Решение № 239536 от 10.10.2019 г. В исковата молба са изложени твърдения, че ищцата е придобила правото на собственост върху 1/2 ид. част от дворното място, представляващо сега имот с идентификатор ***, по наследство и делба, като не е формулиран петитум до съда за установяване на правото й на собственост върху имота на това основание. Ясно са изложени твърдения, че постройката е построена по време на брака, като всички изложени фактически обстоятелства касаят описание на средствата, с които същата е била изградена, с цел оборване на презумпцията за придобиване в резултат от съвместен принос и установяване на трансформацията на лично имущество на ищцата. Това е единственото наведено придобивно основание от ищцата в процеса. Ето защо е прието, че единственият предявен иск за правото на собственост върху жилищната сграда е с правно основание чл. 23, ал. 1 СК, каквато правна квалификация е посочена в доклада по делото, срещу който страните изрично са посочили в открито съдебно заседание, че нямат възражения. Положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК на основание реализирано право на строеж в собствен имот и приращение не е предявен от страна на ищцата - нито в обстоятелствената част на исковата молба са изложени фактически твърдения, очертаващи фактическия състав на това придобивно основание, нито в петитума е формулирано искане до съда да се произнася по подобна претенция. По тези съображения искането на ищцата за допълване на първоинстанционното решение с произнасяне и по предявен от същата положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК на основание реализирано право на строеж в собствен имот и приращение е намерено за неоснователно.

Относно частта от допълнителното съдебно решение, в която СРС е допълнил решението си от 17.08.2018 г., като се е произнесъл и е отхвърлил предявен иск по чл. 23, ал. 1 СК относно 1/2 идеална част от дворното място, върху което е построена процесната сграда - за установяване правото на собственост върху 1/2 ид. част от недвижим имот, представляващ УПИ **, * от кв. 54 по плана на [населено място], м. „ж. к. К.” с идентификатор *** по КККР на [населено място], поради трансформация на лично имущество, въззивният съд е намерил същата за законосъобразна по съображения, че плащането на сумата за уравнение по решението от 06.03.1985 г. е извършено по време на брака, по презумпция със семейни средства. За установяване на изключително право на собственост върху терена ищцата е следвало да докаже пълно и главно, че е изплатила дела на съсобственика си А. Л. Х. изцяло със свои лични средства. Подобни твърдения не са изложени в исковата молба, нито по делото са събрани доказателства произходът на средствата, с които делът на съделителката е бил изплатен, да е изцяло от личното имущество на ищцата.

В изложение към касационната жалба са формулирани следните въпроси:

1. Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като е дал ход на делото в отсъствие на въззивника и неговия процесуален представител поради причина, която страната не може да отстрани; 2. Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като е дал ход на делото в отсъствие на въззивника и неговия процесуален представител, поради причина, която страната не може да отстрани, като в нарушение на разпоредбата на чл. 18, ал.2 от НМЕ е приел, че липсва „медицинско удостоверение”, което не се изисква при определен режим „домашен – на легло”; 3. Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като не е допуснал посочените във въззивната жалба доказателствени искания, които са поискани своевременно в първо съдебно заседание и без приемането на които делото не може да бъде решено правилно; 4. Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като не е обсъждал отказа на първоинстанционния съд да допусне доказателствените искания, направени в първо съдебно заседание „след приемането на доклада”; 5. Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като въпреки наличието на основание по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, поради „предубеденост” на тази част от състава, който вече е разглеждал делото по въззивната жалба, поискано от въззивника своевременно в първото съдебно заседание по делото пред тази инстанция, съдиите, участвали в първото разглеждане на делото, не са си дали отвод и са го разгледали повторно; 6. Разглеждане на дело, по което съдиите са се произнесли по допускане на доказателствата, даден е ход и е обявено за решаване, дори ако впоследствие ходът е отменен и делото е прекратено, следва ли да си дадат отвод на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, поради „предубеденост”, поискан или непоискан от страна по делото; 7. Допустимо ли е решение, в което част от състава на съда вече е разглеждал делото по въззивната жалба, участвал е в разглеждането му в открито съдебно заседание, произнасяли са се по доказателствените искания и са приключили делото, което е обявено за решаване, ако после делото е било прекратено и при новото му образуване са разпределени да участват в новия състав на съда по новообразуваното дело; 8. Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като в доклада си по делото, не е докладвал всички постъпили жалби; 9. Допустимо ли е съдът в решението си да обсъжда и постанови решение по въззивна жалба, която не е докладвана в доклада на въззивния съд; 10. Допустимо ли е съдът в решението си да обсъжда и да постанови решение по въззивна жалба, която не е докладвана в доклада на въззивния съд и по която няма произнасяне по направените своевременно доказателствени искания, за събиране на доказателства, без които не може да се реши правилно делото; 11. Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като в мотивите си е преповторил доводите от въззивната жалба, но не ги е обсъждал, поради което е нарушил задължението си да се произнесе по всички възражения и доводи на страните, и да мотивира решението, като формира правните изводи на доказателствата по делото и на правилното приложение на закона, прилагайки правилата на формалната логика при обсъждането им; 12. Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като не е обсъждал доводите, че Решението по гр. д.№ 1256/1985 г. на Софийски районен съд, 41 състав, за делба не може да произведе собственост между съделители, ако някой от съделителите не притежава такава, нито може да придобие повече права, отколкото притежава; 13. Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като не е обсъждал доводите, че Решението по гр. д.№ 1256/1985 г. на Софийски районен съд, 41 състав, противоречи на Решение № 1021 от 04.03.2010 г. по гр. д.№ 23/2009 г. на ВКС, І г. о. и Решение № 34/11 от 03.01.2012 г. по гр. д.№ 87/2010 г. на ВКС, І г. о., защото съдът не е установил действителните права на страните в делбеното производство; 14. Допуснал ли е въззивният съд нарушение на процесуалния закон, като е възпрепятствал ищеца М. да докаже размера на трансформация на лично имущество, приел е за доказани обстоятелства, по които има доказателства за обратното (плащането на сумата за уравняване на дяловете) и неправилно е приложил материалния закон, като е приел за собственик лице, което не притежава собственост, още по-малко в заявения размер – 1/2 от собствеността на М. М., придобита по наследство и дарение от майка й; 15. Допустимо ли е делба между несобственици и ако съдът допусне такава делба между несобственици, то това решение допустимо ли е и произвежда ли вещноправен ефект; 16. В правомощията на въззивния съд включва ли съобразяване с това решение, ако в разглежданото пред него дело са събрани доказателства, че при постановяване на решението за делба съдът не е изпълнил задължението си да установи действителните права на страните, а не да потвърди споразумение между несобственици; 17. Допуснал ли е въззивният съд нарушение на процесуалния закон, като не е включил първата въззивна жалба в доклада си по делото, не се е произнесъл по направените в нея доказателствени искания; 18. Допуснал ли е въззивният съд нарушение на процесуалния закон, като е формирал вътрешното си убеждение, тълкувайки превратно доказателствата в нарушение на формалната логика; 19. Допуснал ли е въззивният съд нарушение на процесуалния закон, като е формирал изводи за недоказаност на факти, за които сам той е създал пречка на ищеца да ги докаже, чрез събиране на своевременно поискани доказателства; (след въпрос № 19 отново е изписан текста на въпрос № 18); 20. Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен; 21. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които по начало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото?

Поддържа се наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно: Решение № 88 от 19.05.2015 г. по гр. д.№ 6440/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 84 от 01.07.2020 г. по гр. д.№ 2856/2019 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 140 от 08.03.2021 г. по търг. д.№ 2601/2019 г. на ВКС, І т. о., Решение № 74 от 25.07.2019 г. по гр. д.№ 2999/2018 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 26 от 19.03.2018 г. по гр. д.№ 554/2017 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 167 от 26.10.2017 г. по гр. д.№ 209/2017 г. на ВКС, І г. о., Решение № 300 от 04.01.2012 г. по гр. д.№ 136/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК.

Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първата група въпроси от изложението (№№ 1 и 2) са поставени във връзка с твърдението на жалбоподателката за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, водещо до лишаването й от право на защита, изразяващо се в неотлагане на съдебното заседание по в. гр. д.№ 14918/2018 г. по описа на СГС, г. о., І бр. състав, проведено на 17.06.2019 г. въпреки неявяването на неин представител поради твърдението за наличие на препятствие, което страната не е могла да отстрани. От една страна, въпросът представлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, обсъждането на каквото излиза извън предмета на преценка в производството по чл. 288 ГПК. От друга страна, въпросът не може да обоснове допускане на касационен контрол, тъй като не се явява обуславящ изхода на делото. Дори и да се приеме, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение в проведеното на 17.06.2019 г. по в. гр. д.№ 14918/2018 г. на СГС, това в никаква степен не се е отразило на правилността на обжалваното въззивно решение, което е постановено в рамките на в. гр. д.№ 1060/2021 г., заседанието по което е проведено на 14.02.2022 г. с участието на нейния процесуален представител. Съответно – не са съществували процесуални пречки за извършването на процесуалните действия, преценени от жалбоподателката като необходими с оглед ефективното упражняване на правото й на защита във въззивното производство.

Втората група въпроси (№№ 3, 4, 8, 9, 10, 17, 19 и 21) са предпоставени от твърдението на жалбоподателката, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, поради недокладване на всички въззивни жалби, и недопускане на поискана от страната съдебно-техническа експертиза.

Тезата на жалбоподателката, че подадената от нея въззивна жалба не е била докладвана от въззивния съд не намира опора в данните по делото. С депозирането на въззивната жалба на 01.10.2018 г. за съда е възникнало задължението да я разгледа и да се произнесе по съдържащите се в нея доводи, като същата е докладвана в проведено на 17.06.2019 г. открито съдебно заседание по в. гр. д.№ 14918/2018 г. по описа на СГС, г. о., І-ви въззивен брачен състав. С Определението от 27.06.2019 г. (с което производството по в. гр. д.№ 14918/2018 г. е „прекратено”) не се стига до прекратяване на производството по подадената въззивна жалба, а последиците му са насочени към произнасяне по молбата за допълване по реда на чл. 250 ГПК, инкорпорирана в нея. По тази причина, макар и извършени в рамките на производство, образувано под друг деловоден номер (в. гр. д.№ 14918/2018 г.), процесуалните действия, касаещи въззивната жалба срещу основното решение, запазват своята валидност и своето действие, не е следвало да бъдат повтаряни, а могат да бъдат и са зачетени като извършени в производството по в. гр. д.№ 1060/2021 г.

Жалбоподателката е формулирала и процесуалноправни въпроси, които се отнасят до правомощията на въззивната инстанция при допускане на доказателства в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК. Същите са релевантни за спора, предвид оставеното без уважение от въззивния съд доказателствено искане за допускане на СТЕ, заявено от жалбоподателката във въззивната жалба. Съгласно мотивите на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят до установяване на фактическата страна на спора. Второинстанционното производство по действащия ГПК е уредено като ограничено въззивно обжалване поради съдържащата се в чл. 266, ал. 1 ГПК забрана за страните да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство. Това ограничение не се отнася до хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, когато непълнотата на доказателствата не се дължи на процесуално бездействие на страните, а на допуснато нарушение на процесуалните правила от първоинстанционния съд. В посоченото Тълкувателно решение е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), ако е въведено оплакване във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, направени в първоинстанционното решение, т. е. при въведено оплакване във въззивната жалба за неизясненост на делото от фактическа страна или необоснованост на решението, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Няма колебание в практиката на ВКС, че с разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК е осигурена процесуална възможност за страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере във въззивното производство доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения. При сезиране с искане във въззивната жалба за допускане на доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК за въззивния съд възниква задължение да се произнесе с определение по чл. 267 ГПК за допускане или недопускане на доказателствата в зависимост от преценката дали са осъществени предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора.

В настоящия случай въззивният съд е извършил тази преценка в съответствие с постоянната практика на ВКС. Отказът му да допусне исканата експертиза не се дължи на процесуално нарушение, а е продиктуван от преценката, че същата е неотносима към предмета на делото. Правилността на тази преценка не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Доколкото въззивният съд е процедирал в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл. 266 ГПК, не е налице соченото като основание за допускане на касационно обжалване противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по въпроси №№ 5, 6 и 7 от изложението. Същите изразяват несъгласие с извода на съда, че не е налице основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Възивният съд е разгледал искането за отвод и е изложил съображения за неприемането му - предпоставките за отвод на членовете на съдебния състав, постановил въззивното решение, не са били осъществени, тъй като съдиите не са взели участие в производството на делото в друга инстанция; не съществуват обстоятелства, които биха породили съмнение в тяхното безпристрастие. В случая се касае за произнасяне на въззивен състав на СГС по въззивна жалба срещу основното решение, по която е било образувано дело, и по въззивна жалба срещу решение за неговото допълване по реда на чл. 250 ГПК, докладвана на същия въззивен състав. Основание за разглеждането на делото от съдебния състав дава разпоредбата на чл. 80, ал. 10 от Правилник за администрацията в съдилищата, съгласно която при повторно постъпване в съда на въззивни жалби по граждански дела, по които производството по делото е било прекратено и делото върнато на първоинстанционния съд за отстраняване на порок, поправим от съда, постановил съответния акт (поправка на очевидна фактическа грешка, допълване, изменение в частта за разноските) или за отстраняване на нередовности и за администриране на жалбата, делото се образува под нов номер, но се разпределя на първоначалния съдия-докладчик, като не се провежда ново случайно разпределение на делата. Предвид така установеното правило, именно съдиите от І-ви въззивен брачен състав на СГС се явяват надлежно натоварени с произнасянето по въззивните жалби както срещу основното, така и срещу допълнителното първоинстанционно решение, а обсъжданите въпроси не обективират основание за допускане на касационно обжалване.

Въпроси №№ 19, 20 и 21 от изложението не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. Въпросът за правомощията на въззивния съд в случаите, когато извършеният от първата инстанция доклад е непълен или неточен, или изобщо не е извършен такъв, е разрешен в т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. С тълкувателното решение е прието, че докладът по чл. 146 ГПК е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно. Ако във въззивната жалба страната се позове на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая подадената от М. М. въззивна жалба не съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по чл. 146 ГПК. Първоинстанционният съд е изготвил определение по чл. 140 ГПК, което има характеристиките на доклад по чл. 146 ГПК, съобщил е на страните това определение и в първото съдебно заседание процесуалният представител на ищцата изрично е заявил, че няма възражения по него. В първоинстанционното съдебно решение исковете са отхвърлени не защото делото е останало неизяснено от фактическа страна поради нарушения на съдопроизводствените правила от страна на съда, а поради това, че искът е неоснователен, с оглед всички събрани по делото доказателства. При това положение въззивният съд не е имал основание предприема действията, описани в т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съответно неговото решение не противоречи на това тълкувателно решение на ВКС.

Последната група въпроси (№№ 11, 12, 13, 14, 15, 16 и 18) са свързани с тезата на жалбоподателката, че въззивният съд не е извършил съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и не е възприел правилно фактите по настоящото дело. Тази теза не кореспондира с данните по делото. Въззивният съд е мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК, като е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора и се е произнесъл по доводите и възраженията на страните, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263 ГПК. Представеното решение по делбено дело е влязло в сила, то е задължително за съда и за страните по него, и по силата на чл. 299, ал. 1 ГПК правилността му не може да бъде поставяна под въпрос в производството по предявения от М. М. иск по чл. 23 СК. С последиците на влязло в сила решение се ползва и одобрената от съда спогодба от 30.03.1992 г. по гр. д.№ 2067/1991 г. по описа на Четвърти районен съд.

Оплакванията за необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК са относими към правилността на постановения съдебен акт, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК, касаторката следва да заплати на ответника по касация направените разноски за защита пред ВКС, а именно сумата 1 000 лева, представляваща заплатено в брой адвокатско възнаграждение съгласно ДПЗС № 766997 от 18.05.2022 г. (л. 21).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 260845 от 09.03.2022 г. по в. гр. д.№ 1060/2021 г. на Софийски градски съд, г. о., І-ви възз. бр. състав.

ОСЪЖДА М. Л. М. ДА ЗАПЛАТИ на Д. С. М. сумата 1 000 (хиляда) лева – разноски за защита пред ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: