О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50048

гр. София, 28.06.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори юни две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Б. ЧЛЕНОВЕ: К. Г. АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Б. Б. ч. т. д. № 1777/2022 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от адв. В. Х. С., в качеството му на процесуален пълномощник на „Буларко“ АД (н.), с ЕИК:[ЕИК], [населено място], както и по частна жалба на „Булактив“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 237 от 30.03.2022 г. по в. т. д. № 1028/2021 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав.

Процесуалният пълномощник на „Буларко“ АД (н.) обжалва горепосоченото определение в частта му за оставяне без уважение молба с вх. № 1617/26.01.2022 г. за допълване на постановеното по делото въззивно решение № 18 от 11.01.2022 г. в частта му относно разноските с допълване диспозитива на постановеното по делото решение с извода на съда, че не присъжда разноски по делото, като е оставено без уважение и искането за присъждане на адвокатско възнаграждение на адв. С. за оказаната на несъстоятелното дружество безплатна правна помощ във въззивната инстанция.

„Булактив“ ЕООД обжалва горепосоченото определение в частта му, с която дружеството е осъдено да заплати по сметка на Софийски апелативен съд сумата от общо 50 815.34 лв., представляваща дължимата за производството пред първоинстанционния и въззивния съд държавна такса, съобразно уважените искове с правно основание чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ, предявени при условията на обективно съединяване.

В частната жалба на процесуалния пълномощник на „Буларко“ АД (н.) се поддържат доводи за неправилност и незаконосъобразност на определението по чл. 248 ГПК. Твърди се, че в настоящия случай, с оглед изхода от спора, в полза на адв. С. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за оказаната от него във въззивната инстанция безплатна правна помощ на несъстоятелното търговско дружество на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗЗД, както и че съдът е следвало да се произнесе по оставяне на искането му за присъждане на адвокатско възнаграждение без уважение с изричен диспозитив. Моли за отмяна на определението и присъждане на дължимото му възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗЗД.

В частната жалба на „Булактив“ ЕООД се твърди недопустимост на определението по чл. 248 ГПК в обжалваната му от това дружество част поради произнасяне на въззивния съд по въпроса за дължимата за производството държавна такса, без да е бил надлежно сезиран за това. По подробно изложени в жалбата съображения и математически пресмятания, частният жалбоподател релевира и евентуални доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон – чл. 694, ал. 7 ТЗ във вр. с чл. 1 и чл. 18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, поради което счита, че определената за първоинстанционното и въззивното производства държавна такса е неправилно изчислена от съда в размер на общо 50 815.34 лв. Моли определението да бъде обезсилено, евентуално – отменено.

С писмени отговори в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК всяка от страните поддържа, че частната жалба на насрещната страна е неоснователна и следва да се остави без уважение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателите, приема следното:

Частните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на апелативен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок и са процесуално допустими. Доводът на „Булактив“ ЕООД за недопустимост на обжалваното определение е неоснователен. Съгласно разпоредбата на чл. 77 ГПК, когато страна по спора остане задължена за разноски, каквото е задължението за заплащане на държавна такса, съдът е длъжен да постанови определение за принудителното им събиране от задължената по тях страна. Определението може да бъде постановено, както по време на разрешаване на спора по делото, така и след приключване на делото в рамките на давностния срок. Ако към момента на постановяване на съдебното решение съдът констатира наличие на неизпълнение на задължението за внасяне на дължимите разноски, същите се присъждат по чл. 77 ГПК с решението, което в тази част има характер на определение. Ако съдът след постановяване на съдебното решение констатира, че страната е останала задължена за разноски, той е длъжен на основание чл. 77 ГПК да постанови отделно определение за събирането им, като това може да бъде извършено в рамките на давностния срок. Именно съобразно тази хипотеза се е произнесъл и Софийският апелативен съд, като няма пречка това да бъде сторено и в инициираното производство по чл. 248 ГПК, какъвто е и настоящият случай.

Разгледани по същество, частната жалба на „Буларко“ АД (н.) е неоснователна, а тази на „Булактив“ ЕООД – частично основателна, по следните съображения:

За да постанови обжалвания акт, решаващият състав на Софийски апелативен съд е посочил, че с постановеното решение вече се е произнесъл по отношение недължимостта за въззивното производство на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на „Буларко“ АД (н.) и не са налице основания да ревизира този си извод. Приел е, че адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗЗД може да се присъди само в изрично, лимитативно и изчерпателно посочените в ал. 1 на същия член хипотези, а именно: когато се оказва адвокатска помощ и съдействие на лица, имащи право на издръжка; на лица, които са материално затруднени; или на лица, които са роднини или близки на адвоката, или на друг юрист. Следователно, макар и да не е изрично посочено, тази разпоредба касае единствено физически лица, защото само такива могат да имат право на издръжка, или да са материално затруднени, респ. в близки родствени отношения с адвоката. След като юридическите лица не попадат сред нито една от обсъдените по-горе хипотези, то дружеството не може да бъде представлявано при условията на оказана му безплатна адвокатска помощ.

За да остави без уважение искането за постановяване на изричен отхвърлителен дизпозитив по отношение на претендираното адвокатското възнаграждение, съдът се е позовал на нормата на чл. 236, ал. 1, т. 6 ГПК, съгласно която съдебното решение следва да съдържа произнасяне относно това в чия тежест се възлагат разноските, т. е., след като цитираната императивна норма не съдържа изискване за изрично произнасяне в диспозитива на решението на съда в случаите, в които искането за присъждане на разноски е прието за неоснователно в мотивите, то, в случай като настоящия, когато съдът е изложил подробни мотиви защо не присъжда разноски в тежест на която и да е от страните, постановеното от него решение съдържа всички необходими реквизити, изискуеми се от действащото обективно право.

По отношение на въпроса за дължимата за производството държавна такса, съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че след повторна служебна преценка на данните по делото констатира липса на произнасяне относно дължимата държавна такса по въззивното производството, предвид че първоинстанционното решение е отменено в обжалваната му част, а предявените искове с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ са уважени. Отчитайки този факт, и в съответствие със съответно цитираната в определението практика на ВКС, съгласно която съдът е длъжен да събере принудително дължимата държавна такса в рамките на давностния срок, вкл. и в хипотезите, когато дължимостта на таксата е обвързана от изхода на спора и събирането се извършва съобразно резултата по делото, решаващият съдебен състав е приел, че на основание чл. 77 ГПК следва да се постанови осъждане на въззиваемата страна да заплати по сметка на съда на основание чл. 694, ал. 7 ТЗ дължимата се държавна такса върху цената на уважените искове. По арг. от посочената норма държавната такса за установителни искове за съществуване или оспорване на вземане, претендирани в производството по несъстоятелност, се определя върху една четвърт от вземането, за което е предявен установителният иск. В случая са предявени при условията на обективно съединяване три иска, като съобразно тяхната цена следващата се държавна такса за всеки един от тях, изчислена по реда на чл. 694, ал. 7 ТЗ е съответно 4 123.54 лв., 7 500 лв. и 22 253.35 лв., или общо 33 876.89 лв. дължима се държавна такса за първоинстанционното производство. Дължимата такава за пред въззивната инстанция по арг. от чл. 18 ТДТССГПК е в размер на Ѕ от горната сума, или 16 938.45 лв. или общо 50 815.34 лв.

По частната жалба на адв. В. Х. С., в качеството му на процесуален пълномощник на „Буларко“ АД (н.):

Настоящият състав споделя разрешението, че в полза на представлявалия въззиваемото несъстоятелното търговско дружество адвокат не може да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗЗД, т. е. за оказана безплатна правна помощ. Търговските дружества не са сред изчерпателно посочените лица, на които законът признава правото да бъдат представлявани безплатно от адвокат, а именно – лица с право на издръжка, на материално затруднени лица и на роднини, близки или на друг юрист. Поради правния си статут на търговско дружество жалбоподателят не попада в нито една от хипотезите на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, с които законът свързва присъждането на адвокатско възнаграждение за безплатно оказана адвокатска защита пред съд. Този извод не се разколебава и от липсата в разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗЗД на изрично посочване дали същата касае физически или юридически лица, предвид използваното родово понятие „лице“. Действително, такова разграничение в цитираната разпоредба не е проведено, но изводът, че законът има предвид именно само физическите лица, следва от логическото тълкуване на тази разпоредба с разпоредбите на чл. 38, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗЗД, безспорно визиращи физически лица, тъй като само такива лица могат да „имат право на издръжка“ и да бъдат „роднини, близки или друг юрист“. В този смисъл е и последователната практика на ВКС – определение № 228 от 04.04.2012 г. по ч. т. д. № 140/2012 г. на I т. о., определение № 673 от 21.12.2016 г. по ч. т. д. № 920/2016 г. на II т. о., решение № 41 от 22.05.2019 г. по т. д. № 2538/2018 г. на II т. о., определение № 60487 от 21.12.2021 г. по ч. т. д. № 2452/2021 г. на ВКС, II т. о и други, с която въззивният съд се е съобразил. След като търговското дружество, чийто процесуален представител е настоящият молител, е извън кръга на лицата по чл. 38, ал. 1 ЗЗД, няма основание да се присъжда адвокатско възнаграждение на адв. С. при условията на чл. 38, ал. 2 ЗЗД.

Въззивният съд не е допуснал и твърдяното от жалбоподателя процесуално нарушение като не се е произнесъл с изричен диспозитив за отхвърляне на искането му за присъждане на адвокатско възнаграждение. Изложените в тази насока съображения на жалбоподателя са несъстоятелни, доколкото такъв диспозитив не е необходим в хипотеза като настоящата и липсата му не препятства по никакъв начин правото на защита на страната, чието искане за присъждане на адвокатско възнаграждение не е уважено по подробно изложени в мотивите на акта съображения.

По тези съображение обжалваното определение в тази му част е правилно и следва да бъде потвърдено.

По частната жалба на „Булактив“ ЕООД:

Установява се от данните по делото, че с въззивното решение № 18 от 11.01.2022 г. по в. т. д. № 1028/2021 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, пети състав, след частична отмяна на първоинстанционното решение № 260414 от 10.03.2021 г. по т. д. № 874/2018 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение , VI-17-ти състав, въззивният съд е уважил предявените по реда на чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ от страна на „Буларко“ АД (н.) искове срещу „Булактив“ ЕООД за признаване за установено, че „Буларко“ АД (н.) не дължи на „Булактив“ ЕООД сума в размер на 121 282.88 лв., представляваща разноски за заплатен от взискателя адвокатски хонорар и за дължими такси, начислени съгласно Тарифата по ЗЧСИ по изп. д. № 366/2015 г. по описа на ЧСИ Р. М., а именно: 1) вземане за получаване на сумата от 16 494.16 лв., представляваща дължима такса по изп. д. № 366/2015 г. по описа на ЧСИ Р. М.; 2) вземане за получаване на сумата от 30 000 лв., представляваща заплатен от взискателя адвокатски хонорар по изп. д. № 366/2015 г. по описа на ЧСИ Р. М. и 3) вземане за получаване на сумата от 89 013.39 лв., представляваща дължими такси, начислени съгласно Тарифата по ЗЧСИ по изп. д. № 366/2015 г. по описа на ЧСИ Р. М..

В частта, с която с първоинстанционното решение е признато за установено по предявените искове с правно основание чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ на Буларко“ АД (н.) срещу „Булактив“ ЕООД, че ищецът не дължи на ответника суми в размер над 121 282.88 лв. до 135 507.55 лв., представляващи разноски за заплатен от взискателя адв. х. и за дължими такси, начислени съгласно Тарифата по ЗЧСИ по изп. д. № 366/2015 г. по описа на ЧСИ Р. М., първостепенният съдебен акт е влязъл в сила като необжалван.

Съгласно чл. 694, ал. 7 ТЗ при предявяване на иск по чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ не се внася предварително държавна такса от ищеца. Ако искът бъде отхвърлен, разноските са за сметка на ищеца, респ. – ако бъде уважен: същите са за сметка на ответника. Въз основа на същото разрешение, не се дължи предварително държавна такса за въззивното обжалване на първоинстанционното решение, но при отмяна на отхвърлителното решение по предявения отрицателен установителен иск ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса. Съобразно разпоредбата на чл. 694, ал. 7, изр. 1 ТЗ държавната такса (за първоинстанционното производство) се определя върху една четвърт от вземането, за което е предявен установителният иск. В настоящия случай са предявени при условията на обективно съединяване три отрицателни установителни иска за установяване недължимост на сумите съответно от 16 494.16 лв., 30 000 лв. и 89 013.39 лв., поради което съобразно разпоредбата на чл. 694, ал. 7, изр. 1 ТЗ във вр. с чл. 1 Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК дължимата за първоинстанционното производство държавна такса е в размер на 1 355.07 лв. Съгласно чл. 18, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК за обжалване пред въззивна инстанция и по молба за отмяна се събира такса в размер 50 на сто от таксата, дължима за първоинстанционното производство, върху обжалваемия интерес. В настоящия случай обжалваемият интерес е в размер на 121 282.88 лв. и следователно дължимата държавна такса следва да се определи върху тази сума. Изчислена по правилото на чл. 694, ал. 7, изр. 1 ТЗ във връзка с чл. 18, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК държавната такса, която следва да бъде заплатена за въззивното производство, е в размер на 606.41 лв. или общо дължимата за първата и втората инстанции държавна такса е в размер на 1 961.48 лв., от които 142.25 лв. вече са присъдени с първоинстанционното решение.

Въз основа на изложените съображения определението в тази му част е неправилно, поради което следва да бъде отменено в частта, с която „Булактив“ ЕООД е осъдено да заплати сумата над 1 819.23 лв. до присъдените 50 815.34 лв. В останалата част обжалваният съдебен акт следва да бъде потвърден.

Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо отделениеОПРЕДЕЛИ :

ОТМЕНЯ определение № 237 от 30.03.2022 г. по в. т. д. № 1028/2021 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, пети състав, в частта, с която „Булактив“ ЕООД е осъдено да заплати по сметка на Софийски апелативен съд сумата над 1 819.23 лв. до 50 815.34 лв., представляваща дължимата за производството пред първоинстанционния и въззивния съд държавна такса за предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 237 от 30.03.2022 г. по в. т. д. № 1028/2021 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, пети състав, в останалите му обжалвани части.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.