О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50335гр. София, 26.06.2023 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ : ПЕТЯ ХОРОЗОВА

И. А.

изслуша докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 1463 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг : Живот и Здраве“ АД - [населено място], срещу решение № 37 от 21.01.2022 г., постановено по в. т. д. № 607/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив. Решението е обжалвано в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 260122 от 29.03.2021 г. по т. д. № 225/2019 г. на Окръжен съд - С. З. е осъдено дружеството - касатор да заплати на Н. С. М. - лично и в качеството му на баща и законен представител на малолетния С. Н. М., сумите 40 000 лв. и 10 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 18.12.2017 г., ведно със законната лихва от 08.02.2018 г. до окончателното плащане, както и адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗЗД на процесуалния представител на ищците и държавна такса по чл.78, ал.6 ГПК.

В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на исковете изцяло или частично и за присъждане на разноски. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд не е извършил правилна и всеобхватна преценка на критериите за справедливост, надценил е търпените от ищците болки и страдания, подценил е факта, че възстановителният и оздравителният процеси при ищеца Н. М. са протекли бързо, а ищецът С. М. не е получил никакви травматични увреждания, възприел е неправилно заключението на съдебномедицинската експертиза относно периода на възстановяване на Н. М. и причините за неговата продължителност, в резултат на което е определил обезщетения в завишен размер при неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Излагат се и оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на извода на въззивния съд за липса на съпричиняване от страна на ищците, предпоставящо намаляване на дължимите обезщетения за неимуществени вреди съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД.

В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и бланкетно на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото и че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и с посочена практика на ВКС по чл.290 ГПК, а също и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото : „1. Следва ли при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от телесни увреждания съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на работоспособност на дадена личност като размера на неговите доходи, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос за определен период от време в резултат от причинените му телесни увреждания при ПТП; 2. Следва ли и с оглед обществения интерес и общата генерална превенция да се отчита значително (повече от 50 %) съпричиняване на вредите от страна на пострадалия при определяне справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано - при условията на пълно и главно доказване по делото, грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата - при пресичане пешеходците са длъжни да преминават по пешеходни пътеки (чл.113, ал.1), длъжни са и да се съобразяват с приближаващите МПС (чл.113, ал.1, т.1), на пешеходците е забранено да преминават през ограждения (чл.113, ал.1, т.4), както и да пресичат пътното платно при ограничена видимост (чл.114, т.2), които нарушения също пряко и непосредствено са довели до настъпване на ПТП и телесните увреждания“. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответниците по касация Н. С. М. и С. Н. М. - малолетен, действащ чрез своя баща и законен представител Н. М., представлявани от пълномощник адв. П. К. от САК, които изразяват становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Пловдив е приел, че ищците Н. С. М. и С. Н. М. имат право на справедливи обезщетения по смисъла на чл.52 ЗЗД в размер съответно на 40 000 лв. и 10 000 лв. за неимуществените вреди, които са претърпели при ПТП на 18.12.2017 г., реализирано виновно и противоправно от водач със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в „ЗАД ДаллБогг:Живот и здраве“ АД.

Въз основа на заключението на назначената в първоинстанционното производство автотехническа експертиза въззивният съд е приел за установено, че произшествието е настъпило около 17.20 ч. в [населено място] при следните обстоятелства : Лек автомобил „Мерцедес“ с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от водача И. А., се е движил със скорост 29 км/ч по [улица]; В момента, когато автомобилът е приближил намиращата се на булеварда пешеходна пътека тип „Зебра“, обозначена със съответната маркировка, ищецът Н. М. и малолетният му син С. М. вече са били навлезли /стъпили/ на пешеходната пътека; Последвал е удар между автомобила и пешеходеца Н. М. в средната част на пешеходната пътека, вследствие на който тялото на пешеходеца е отхвърлено и е паднало върху уличното платно; По време на удара скоростта на автомобила е останала непроменена - 29 км/ч. Според констатациите в заключението, основната причина за удара е твърде закъснялата реакция на водача на автомобила, който при своевременно предприето аварийно спиране към момента, когато пешеходците вече са били стъпили на пешеходната пътека, е имал възможност да спре преди, а не по средата на пътеката, и да избегне стълкновението с пострадалия.

Относно травматичните увреждания, получени от Н. М. вследствие на удара от автомобила, въззивният съд е взел предвид заключението на съдебно - медицинската експертиза и показанията на свидетелите В. М. и М. М. - майка, съответно съпруга, на М.. От неоспорените констатации в заключението и от свидетелските показания, които е кредитирал като обективни и последователни, съдът е приел за доказано, че в резултат на удара Н. М. е получил счупване на лъчевата кост на типично място на левия горен крайник, счупване на носните кости и предните едмоидални клетки с кръвоизлив в едмоидалния синус и мозъчно сътресение без загуба на съзнание; Счупването на лъчевата кост е наложило обездвижване на лявата ръка чрез наместване и гипсова имобилизация за срок от 40 дни, като възстановителният процес е продължил около 2 - 3 месеца; По повод счупването на носните кости е извършена оперативна интервенция чрез наместване и тампонада, а възстановяването от травмата е продължило около 30 дни; Вследствие мозъчното сътресение Н. М. е получавал епизодично главоболие и световъртеж, имал е намалена умствена работоспособност, като за възстановяването са необходими около 6 месеца; По повод на получените травми и последвалите усложнения от тях, както и в процеса на лечение и възстановяване, М. е търпял значителни болки, страдания и неудобства.

След съвкупна преценка на доказателствата въззивният съд е направил извод, че за обезщетяване в пълна степен на понесените от ищеца Н. М. неимуществени вреди е необходима сума в размер на 40 000 лв., която отговаря на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и за която искът по чл.432, ал.1 КЗ е основателен.

При произнасяне по претенцията за обезщетение, предявена от името на малолетния С. М., въззивният съд е съобразил заключението на съдебно - психиатричната експертиза, според което в резултат на произшествието С. е получил остра стресова реакция, която по-късно е преминала в разстройство на адаптацията; Към момента на злополуката С. е бил на 12 години с типичната за тази възраст емоционална нестабилност и е изживял много силен стрес, виждайки как след удара тялото на баща му се премята през капака на лекия автомобил и пада безжизнено на уличното платно; Възприемането на инцидента и първоначалната мисъл, че с баща му се е случило най-лошото, са довели до невротични, емоционални и страхови изживявания, разкриващи симптоми на разстройство в адаптацията, което затруднява пълноценното личностно и социално функциониране на детето. Съобразявайки констатациите в заключението и показанията на свидетелките В. М. и М. М. относно отражението на инцидента върху психоемоционалната сфера на С. М., въззивният съд се е произнесъл, че справедливото обезщетение, което се дължи на последния като паричен еквивалент на понесените неимуществени вреди, е в размер на 10 000 лв.

Въззивният съд е разгледал своевременно въведеното от ответника - застраховател възражение за принос на пострадалите ищци и след преценка на фактите и доказателствата по делото е направил извод, че поведението на ищците като пешеходци на пътя не е допринесло или улеснило настъпването на произшествието и проявлението на вредите. За да аргументира извода си, въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл.119, ал.5 ЗДвП, съгласно която при ПТП с пешеходец на обозначена с пътна маркировка пешеходна пътека, когато водачът е превишил разрешената максимална скорост или е нарушил друго правило от ЗДвП, имащо отношение към произшествието, пешеходецът не се счита за съпричинител за настъпване на произшествието. Като е взел предвид констатациите в заключението на автотехническата експертиза, въззивният съд е приел, че при управление на лекия автомобил застрахованият в ответното дружество водач е нарушил разпоредбите на чл.5, ал.1, т.1 ЗДвП, чл.5, ал.2, ал.2, т.1 ЗДвП, чл.20, ал.2 ЗДвП и чл.119, ал.1 ЗДвП и в резултат на това е реализирал произшествието, при което е ударил намиращия се на пешеходната пътека ищец Н. М., поради което ищецът - пешеходец не е съпричинител на произшествието по изрично разпореждане на закона - чл.119, ал.2 ЗДвП. Въззивният съд е изложил съображения, че ако водачът е изпълнил задълженията си и особено тези по чл.119, ал.1 ЗДвП - при приближаване на пешеходната пътека да намали скоростта или да спре, ударът не би настъпил. В зависимост от извода за липса на принос въззивният съд е преценил, че няма основание определените по справедливост обезщетения на двамата ищци да бъдат намалявани съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Пловдив въззивно решение.

Първият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, с което касаторът е обосновал искането си за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК - дали при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от телесни увреждания съдът следва да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на работоспособност на пострадалия, не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не кореспондира с мотивите към обжалваното решение. Въззивният съд е бил сезиран с искове по чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, причинени при ПТП. Поради това, за да се произнесе по размера на дължимите обезщетения, съдът е съобразил критериите, които според Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС имат значение за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и за определяне на възможно най-точния паричен еквивалент на понесените неимуществени вреди. Икономическите параметри от загубата на работоспособност биха били от значение при разглеждане на искова претенция за обезщетяване на имуществени вреди, поради което въззивният съд не ги е обсъждал и не е формирал решаващи изводи по повод на тях. Съобразяването на икономическите параметри от загуба на работоспособност при определяне на обезщетение за неимуществени вреди не е изведено като изискване в задължителната практика на ВС и ВКС и в константната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, с оглед на което по отношение на обсъждания въпрос не е изпълнено и специфичното за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнително изискване.

За въпроса по т.1 се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но тъй като то е заявено бланкетно, касационната инстанция не дължи произнасяне по него. Независимо от изложеното следва да се отбележи, че по въпроса за критериите, които имат значение за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, съществува трайна и непротиворечива практика на ВС и ВКС, в т. ч. задължителна, чието наличие изключва възможността за допускане на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК /аргумент от т.4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.

Формулираният в т.2 на изложението въпрос също не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Във въпроса се съдържа тезата на касатора, поддържана пред инстанциите по същество, че с поведението си като пешеходци ищците са нарушили конкретни разпоредби на ЗДвП и по този начин са допринесли за настъпване на произшествието, като техният принос е равен по степен на приноса на виновния за реализиране на произшествието водач на лек автомобил. Поддържаната теза не е възприета от въззивния съд, който след преценка на фактите и доказателствата по делото е отрекъл наличието на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД. Изводът, че поведението на ищците не предполага признаване на принос с последиците по чл.51, ал.2 ЗЗД, е мотивиран с разпоредбата на чл.119, ал.5 ЗДвП, която постановява, че пешеходците не се считат за съпричинители за настъпване на съответното произшествие, когато произшествието е реализирано на пешеходна пътека и водачът е нарушил правилата на ЗДвП, имащи отношение към произшествието. Съобразявайки действията/бездействията на водача преди и по време на инцидента, съдът е приел, че водачът е нарушил конкретни разпоредби на ЗДвП и в резултат на нарушението е ударил намиращия се на пешеходната пътека ищец Н. М., поради което пострадалият ищец не се счита за съпричинител на произшествието по силата на чл.119, ал.5 ЗДвП. Поставеният от касатора въпрос не съответства на изложените от въззивния съд мотиви за липса на предпоставки за прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и с оглед на това касационно обжалване по повод на него не може да се допусне. Правилността на изводите, с които въззивният съд е мотивирал отхвърлянето на възражението за принос на пострадалите, не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК, поради което наведените в изложението доводи за тяхната необоснованост и незаконосъобразност не следва да се обсъждат - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Несъответствието на въпроса с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно анализирането на цитираната в изложението практика на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, на която касаторът се е позовал във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и разглеждането на бланкетно заявеното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По изложените съображения решението по в. т. д. № 607/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив не следва да се допуска до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК.

В конкретния случай касаторът е обосновал очевидната неправилност с доводи, че въпреки доказаното изключително виновно поведение на пострадалите, въззивната инстанция е приела за оборена презумпцията за вина на застрахования водач; че въззивният съд е присъдил високо по размер застрахователно обезщетение при неотчитане на всички релевантни и обективни критерии за справедливост; че поради неотчитане на безспорно установеното значително съпричиняване от страна на пострадалите, изразяващо се в пресичане на необозначено за целта място, в преминаване през ограждения и в пресичане при ограничена видимост, съдът не е намалил обезщетенията. Поддържаните доводи, освен че не отразяват коректно мотивите към обжалваното решение, не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС. Поради изложеното няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 37 от 21.01.2022 г., постановено по в. т. д. № 607/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :