О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50261

София, 12.06.2023 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шести април две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 1912 по описа за 2022 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Д. Б. Ц., чрез адвокат М. М., срещу въззивно решение № 898/26.07.2021 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр. д. № 289/2021 г.

Ответникът по иска и ответник по касационната жалба – М. И. М., има назначен особен представител на осн. чл. 47, ал. 6 ГПК – адв. М. Е. С. с определение от първостепенния Софийски градски съд, въпреки терминологичните неточности и противоречие в съдебния акт от 30.05.2019 г., с което на ответника е „предоставено правна помощ – процесуално представителство“. В мотивите са цитирани едновременно като основание – чл. 47, ал. 6 ГПК и чл. 23, ал. 1 ЗПрП. Няма съмнение, че се касае за различни хипотези на процесуално представителство, осъществявано по дело въз основа на акт на съда, различни органи, които посочват/определят адвокат и различен начин на определяне и на заплащане на адвокатско възнаграждение.

В случая адвокат М. С. е посочена от Адвокатски съвет София по искане на първостепенния Софийски градски съд, за назначаване като процесуален представител (особен) на ответника по иска М. М., на когото исковата молба и приложенията към нея са връчени по чл. 47, ал. 5 ГПК, т. е. приложимата хипотеза е чл. 47, ал. 6 ГПК. Съдът е определил адвокатско възнаграждение в размер на 2600 лв., което е внесено в указания срок от ищеца. Окончателният размер на адвокатското възнаграждение се присъжда от съда с акта, с който приключва делото в съответната инстанция, в полза на адвоката, като го определя с оглед конкретната фактическа и правна сложност на спора и конкретно свършената от адвоката работа.

Адвокатският хонорар се определя по размер от съда с всеки акт по чл. 81 ГПК и се изплаща своевременно. Именно поради това, ищецът е задължен да внесе предварително определена от съда сума за всяка инстанция, независимо дали е жалбоподател или не, която да послужи за изплащане на адвоката. Внасянето на сумата от ищеца е условие за назначаване на особен представител и, поради това, е и условие за извършване на съдопроизводствени действия по делото за всяка инстанция. Съобразно резултата по делото, така извършеният разход остава изцяло или отчасти за сметка на ищеца или ответникът се осъжда да му го възстанови по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Адвокатът не се поставя в условие на кредитор на страна по делото – сам, чрез изпълнителен лист, да търси плащане на определения му от съда хонорар.

Условието да бъде внесена предварително сума, която да послужи за заплащане на адвокатско възнаграждение на особения представител е сред условията за надлежно упражняване правото на иск, поради което трябва да е налице и съдът следи за това служебно, като дава изрични указания на ищеца да внесе определената сума с предупреждение, че ако не го стори, производството ще бъде прекратено, а евентуално постановените, невлезли в сила решения - обезсилени. Разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК е приложима, защото невнасянето на възнаграждението препятства движението на делото (участието на особен представител в производството е задължително и до назначаването му е налице процесуална пречка за извършване на съдопроизводствени действия, вкл. изготвяне на отговор по жалба); невнасянето на определеното от съда възнаграждение за особен представител на ответника за съответната инстанция, следователно, е основание за приложение на чл. 129, ал. 3 ГПК във всяка инстанция.

В случая нито първостепенният, нито въззивният съд в своите решения са присъдили възнаграждение в полза на адвокат С., а въззивният дори не е и събрал от ищеца сума, която да послужи за това. Тук е без значение има ли направено искане изрично от адвоката, защото се касае за служебно задължение на съда; адвокатът е извършил работа по разпореждане на съда и не само с оглед охраняване интересите на ответника, а и в интерес на правосъдието. Правилата на чл. 78 ГПК също нямат никакво отношение към правото на особения представител да получи възнаграждение за работата си.

След това, Софийският градски съд и Софийският апелативен съд, администрирайки съответно въззивната и касационната жалба, е трябвало да поискат от ищеца по делото да внесе сума за адвокатско възнаграждение на особения представител на ответника за съответната инстанция, което е условие за образуване и редовност на производството пред съответната по-горна инстанция. Това не е сторено, вкл. и след подаване на касационната жалба. Копие от нея е връчено на особения представител на ответника за отговор; делото е изпратено и образувано във ВКС.

С определение № 50028/10.02.2023 г. съставът на ВКС по настоящото дело намерил по изложените по-горе съображения, че касационното производство се явява нередовно, защото от ищеца по делото не е внесена сума за заплащане на адвокатско възнаграждение на особения представител на ответника за инстанцията. Съдебният състав оставил без движение касационното производството с указания до ищеца по делото да внесе сумата от 1200 лв., която да послужи за заплащане на адвокатско възнаграждение на адв. С.. Липсата на произнасяне на СГС и САС в решенията относно присъждане на адвокатски възнаграждения в полза на адв. С. не касае редовността на касационното производство.

С молба от 07.03.2023 г. указанието е изпълнено и на 10.03.2023 г. производството по касационното дело е възобновено.

Касаторът Д. Б. Ц. излага доводи за неправилност.

Насрещната страна М. И. М., чрез особения представител адвокат М. С., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. С. апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, отхвърлил предявения от Д. Б. Ц. против М. И. М. иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор от 15.02.2018 г., с който М. М. продава на Д. Ц. УПИ, находящ се в [населено място], ведно с построената в него жилищна сграда и гараж.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 15.08.2018 г. между М. (като продавач) и Ц. (като купувач) е сключен предварителен договор за покупко-продажба на УПИ, находящ се в [населено място], м. “Малинова долина“, ведно с построените в него жилищна сграда и гараж. Уговорена е продажна цена в размер на 75 000 лева. Уговорен е срок за изповядване на сделката в нотариална форма - 10.09.2018 г., 12 ч., при посочения в предварителния договор нотариус. На 23.08. 2018 г. купувачът е превел по сметка на продавача сумата от 40 000 лв., част от продажната цена. В уречения ден и място за изповядване на сделката продавачът не се е явил в нотариалната кантора. В предварителния договор е посочено, че продавачът е удостоверил правото си на собственост върху описания имот с нотариален акт № .., том ..., дело № ... г. на 1-ви нотариус на СРС. По делото се установява, че относно имота, предмет на предварителния договор, е имало спор за собственост, по който е образувано гр. д. № 12890/2015 г. на СГС, ГО, 8 с-в. Делото е образувано по иск на трето лице (наследник на праводателите по сделката от 1974 г.) против обещателя по предварителния договор М. М. и търговско дружество, в полза на което последният е ипотекирал имота. Производството по делото от 2015 г. е било прекратено поради оттегляне на иска от ищеца. Съдът установил още, че според официална справка от Служба по вписвания от 5.01.2015 г., изпратена и до АГКК /л.54/, легитимиращият продавача документ (нотариален акт № .., том ..., дело № ... г. на 1-ви нотариус на СНС) не се намира в нотариалните книги, а по азбучника от 1974 г. страни по акт .., том .., дело ... г. са съвсем различни лица.

Съдът приел, че предварителният договор е сключен в предписаната от закона форма, съдържа и съществените условия на окончателния. Купувачът е изправна страна. Продавачът не може обаче да се легитимира като собственик имота, поради което и предварителния договор не може да се обяви за окончателен. Съдът изяснил, че с оглед на проверката на собствеността в това особено производство, може и сам да събере доказателства относно собствеността на прехвърлителя. Изложени са съображения, че в случая това не е установено спрямо продавача, респективно за неговия праводател – налице са доказателства, които отричат съществуването на нотариален акт, легитимиращ продавача като собственик, под посочения номер и с посочените страни в нотариалната книга, а в азбучника за 1974 г. под този номер, том и нотариално дело № 2696/30.07.1974 г. фигурира сделка между съвсем различни лица. Изяснил още, че вписването, освен защитно действие, в действалата редакция на чл. 33 на ПВп. (ДВ. бр. 101 от 1951 г.), представлява част от нотариалното производство и включва удостоверителните дейности на нотариуса по отбелязване на номер, под който нотариалният акт е записан в регистъра, том и номер на книгата, в която е подреден, страница на партидната книга, в т. ч. и нанасяне данните на нотариалния акт по партидата на отчуждителя на недвижимия имот в книгата /азбучник/ за съответната година. Заключил, че щом представеният в копие НА № .. г. липсва в книгата по б.“а“ на чл. 33 от ПВп., и че не е отразен в азбучника по партидата на отчуждителя, поставя под съмнение истинността на този документ и легитимацията на ответника. Уважаването на иска по чл. 19 ЗЗД е поставено в зависимост от доказване на правата, които ще бъдат прехвърлени по силата на съдебното решение, заместващо окончателния договор, като съдът е длъжен да извърши идентична проверка за наличие на предпоставките за прехвърляне или учредяване на вещно право по нотариален ред, включително дали обещателят се легитимира като титуляр на правото на собственост.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. , т. 1 ГПК със следните въпроси: задължен ли е съдът служебно да извърши разследване по въпроса за собствеността, след като в данните по делото няма указания, че представения нотариален акт е неверен, или нищожен; необходимо ли е съдът да извърши следствени мероприятия, проучвайки и прилагайки дела между други страни, за да се убеди по несъмнен начин, че продавачът е собственик на имота; след като съдът постановява решение, което е съобразено с изискванията за нотариално прехвърляне на имота, включително и проверка на документите относно собствеността, то служебното задължение на съда не се ли припокрива с действията на нотариуса, който се произнася по сделката въз основа на представените пред него документи, без да има задължението да проверява собствеността чрез други способи и извършвайки други проучвателни действия, които още повече не са заявени от страните; допустимо ли е съдът да постанови решението си на основание материали по друго дело, което не е прието като доказателство по настоящето, а е изискано от съда служебно, “за справка“; длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него по съответния процесуален ред, а не събрани по негово собствено усмотрение, ползвайки материалите по други дела, без това да е необходимо и след като са налице доказателствата, които са съобразени с императивната правна норма и които след като ги прецени съвкупно, в тяхната взаимна връзка и зависимост, т. е. да спази задължението си да осигури точното приложение на закона; съдът трябва ли да изхожда само от съдържащите се в документите сведения каквито са, без да им приписва съдържание, каквото те нямат, както е сторил със справката от Агенцията по вписванията от 2015 г. Твърди се противоречие на въззивното решение при разрешаване на горните въпроси с ТР № 1/2013 г., ОСГТК; решение № 210/15.08.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6605/2013 г., IV г. о.; решение № 78/26.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 1116/2012 г., I т. о.; решение № 65/07.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3568/2019 г., IV г. о.; решение № 315/07.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3555/2008 г., IV г. о.

Въпросът по тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него по съответния процесуален ред, е от значение за всеки правен спор. В случая въззивният съд е взел отношение към всички релевантни и надлежно заявени доводи и възражения, обсъдил е всички събрани доказателства, относими към спора. Във втората част въпросът всъщност съдържа твърдение за събрани доказателства „по собствено усмотрение“, които „не са необходими“, за да заключи питащият, че съдът не е спазил „задължението си да осигури точното приложение на закона“. Така поставени въпросите предполагат предварително произнасяне дали конкретно доказателство е събрано, без да е необходимо и „по собствено усмотрение“, в нарушение на процесуалния закон, каквото произнасяне касационната инстанция няма как да извърши в процедурата по чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е разяснено в мотивите към ТР № 1/2009 г. на ОСГТК ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, а не е по правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение (чл.281, т.3 ГПК). Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва, след като той бъде допуснат до касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба (чл.290, ал.1 ГПК). Недопустимо е въпросите по чл. 280, ал. 1 ГПК да съдържат твърдения на касатора за незаконност на процесуално действие, съответно за достигнат фактически или правен извод от въззивния съд, което твърдение да е именно в основата на правния въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Относно обсъждането на доказателства, намиращи се по друго дело, изискано „за справка“ от съда: Несъмнено е, че приобщаването на изискано дело към друго висящо е с оглед ползването му за решаване на висящия спор – евентуално за преценка на допустимост или за установяване на релевантни факти. При справка, съдът извършва такава, отразява в протокола какво е констатирал и връща документа, съответно делото, а не го прилага към другите материали. В случая определенията на първостепенния СГС са непрецизни – делото е изискано „за справка“, но по същество е докладвано прилагането му към висящото дело в открито съдебно заседание и е дадена изрична възможност на страните да се запознаят с него и да изразят становище. Т.е., макар и да не е постановено като текст, че съдът приема като доказателство изисканото дело, което по подразбиране включва прилагането му към досието и даване възможност на страните да вземат становище по намиращите се в него доказателства и други данни, несъмнено това е сторено.

Въпросът дали съдът трябва да възприема съдържанието на документи такова, каквото е, също не обосновава допускане на касационно обжалване. Въззивната инстанция не е преиначила съдържанието на никое доказателствено средство по делото. Установяването на релевантен факт е нещо друго – извършва се по вътрешно убеждение от съда, при анализ на относимите за този факт доказателства. В случая изводът, че не е установена по безспорен начин собствеността на обещателя по предварителния договор към датата на даване ход на устните състезания пред апелация, е извършен при анализ на съдържанието на официалната справката от Агенцията по вписванията.

Относно всички други въпроси, свързани със задължението на съда по чл.363 ГПК и рамките на служебната проверка, извършвана от съда дали отчуждителят е собственик на имота, няма съмнение, и нищо друго не е постановено в цитираните от касатора съдебни актове, че той действа подобно нотариус, като извършва всякакви проверки, ако намери за нужно, за да се убеди, че подавачът е действително и безсъмнително собственик на имота. Нещо повече, в случая съдът не е изисквал служебно справки, а е анализирал доказателствата по делото, а негово е задължението да обсъди всички онези, които са относими и допустими за установяване на релевантни факти. Няма никакви съмнения също така, че съдът се произнася по материалноправния спор, поради което, дори ответникът по иска да не го оспорва, правораздавателният орган се произнася по основателността му въз основа на собствената преценка за осъществяване или не на релевантните факти, съответно след издирване и прилагане на относимата материалноправна норма. Без значение е дали страните по предварителен договор в производство по иск с правно осн. чл. 19, ал. 3 ЗЗД възразяват относно собствеността на обещателя или не, съдът, който трябва да се произнесе и евентуално да обяви договора за окончателен, задължително се произнася по активната материалноправна легитимация. Нещо повече, по делото процесуалният представител на ответника по иска, назначен по чл. 47, ал. 6 ГПК, е оспорил иска и изрично твърдението, че обещаният имот е придобит в собственост от М. М., тъй като и наследодателят му не е бил собственик; поддържа, че ответникът не знае изобщо за сключения договор, по който е действал чрез представител, и няма никакво отношение към продажбата на спорния имот; посочил е, че същото лице се явява ответник и по други искове с правно осн. чл. 19, ал. 3 ЗЗД, при сходни обстоятелства, като и по другите съдебните дела страната не може да бъде лично призована и се представлява по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, както и, че във връзка с тези договори има образувано досъдебно производство. Съдът, освен задълженията си по чл. 363 ГПК има и служебно задължение да следи дали страните злоупотребяват с процесуални права.

Следващите правни въпроси, поставени от касатора в изложението, са: след като в чл. 18 ЗЗД е посочено, че разпоредителната сделка с прехвърляне на право на собственост е формална, т. е. че е писмена и е направена в нотариална форма, то на нейната действителност отразява ли се вписването в азбучника на нотариалните сделки; представлява ли част от специалната нотариална форма отбелязването на номера на нотариалния акт, тома, в който е подреден и нотариалното дело, по което е изготвен; тези отбелязвания задължения ли са на нотариуса и могат ли да се вменят във вина на страните и да повлекат за тях правната последица на неговата недействителност; вписването на нотариалния акт част от фактическия състав ли е на формалната сделка за прехвърляне на правото на собственост; ако нотариалния акт не е вписан в Агенцията по вписванията, то правна последица е неговата недействителност – неверност, нищожност, унищожаемост, или е свързана само с разпоредбата на чл. 112 и 113 от Закона за собствеността и чл. 33 от Правилника за вписванията – твърди се противоречие с ТР № 7/25.04.2013 г. на ВКС, ОСГТК; ТР № 3/19.07.2010 г. на ВКС, ОСГК; решение № 42/09.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 376/2011 г., II г. о.; решение № 62/29.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3347/2016 г., IV г. о.; решение № 86/30.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3076/2019 г., II г. о.

Следва да се посочи, че въпросите са некоректно зададени, защото съдът е анализирал чл. 33 ПВп в редакцията към 30.07.1974 г. и е дал заключение, че вписването представлява част от нотариалното производство във в връзка с удостоверителните дейности на нотариуса по отбелязване на номер, под който нотариалният акт е записан в регистъра, том и номер на книгата, в която е подреден, страница на партидната книга, в т. ч. и нанасяне данните на нотариалния акт по партидата на отчуждителя на недвижимия имот в книгата за съответната година. В случая, предвид удостоверителното действие на извършеното вписване в азбучника, е установено, че нот. акт № .., том .., дело № ... г. на 1-ви нотариус на СРС има друго съдържание от това на представеното по делото копие. Тук няма място за преценка на някаква вина на страните по сделката, а за доказателственото значение на официално удостоверително действие на вписването. В цитираната съдебна практика на ВКС не е прието нещо друго. Нормите на чл. 112 и 113 от Закона за собствеността нямат отношение към съображенията на въззивния съд.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.

Касаторът следва да заплати на адвокат М. С. възнаграждение за осъществено процесуално представителство на М. И. М. пред ВКС в размер на 1200 лв., като то е внесено предварително по сметка на ВКС. Размерът на възнаграждението съдебният състав определя, като съобрази цената на иска, фактическата и правна сложност на материалноправния спор и на правната сложност на спора, развил се по реда на чл. 288 ГПК относно допускането до касационно обжалване на касационната жалба; действително извършената работа от адвоката, която се характеризира с прецизност, добросъвестност и правна грамотност; делото не е разглеждано в открито съдебно заседание и не са слушани съдебни прения, но изготвеният отговор е конкретен, неформален и съдържа съображения и по основателността на касационната жалба.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 898/26.07.2021 г., постановено от Софийския апелативен съд по в. гр. д. № 289/2021 г.

ДА СЕ ИЗПЛАТИ на адвокат М. Е. С. от САК сумата в размер на 1200 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по чл. 47, ал. 6 ГПК на М. И. М. в производството пред Върховен касационен съд. Сумата е предварително внесена по сметка на ВКС от задължената страна Д. Б. Ц..

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: