О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50302

[населено място] 09.06.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

Г. И.

като изслуша докладваното от съдия Г. И. т. д. № 1470 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Мира Ф. А. чрез адв. И. Ц. обжалва решение № 71 от 17.01.2022 г. по гр. д. № 2148/2021 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 262801 от 29.04.2021 г. по гр. д. № 3936/2020 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от настоящия жалбоподател против „ОТП Ф. Б. ЕАД иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, с който се иска установяване, че следните парични притезания не съществуват, респ., че не могат да бъдат удовлетворени с помощта на държавната принуда: 1) 25 551,71 лв. – главница по Договор за кредит от 16.10.2007 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД и 2) 262,61 лв. – законна мораторна лихва, изтекла за периода от 05.02.2020 г. до 12.03.2020 г., за които е издаден изпълнителен лист на 23.07.2010 г. по ч. гр. д. № 774/2010 г. по описа на Районен съд – Свищов.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на правни основания по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно.

Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.За задълженията на въззивната инстанция да се произнесе по спорния предмет като подложи на самостоятелна преценка всички събрани по делото доказателства и обсъди доводите и възраженията на страните – протворечие с: т. 19 от тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК; т. 2 от тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о.; решение № 10 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ВКС, III гр. о.; решение № 114 от 15.05.2010 г. по гр. д. № 4232/2008 г. на ВКС, IV гр. о.; решение № 154 от 31.08.2012 г. по гр. д. № 746/2010 г. на ВКС, I гр. о.; решение № 147 от 11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ВКС, II т. о.; решение № 221 от 18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ВКС, IV гр. о.; решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на ВКС, IV гр. о.; решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г. на ВКС, IV гр. о. и др.

Поставеният втори правен въпрос се свежда до това: Налице ли е валидно изпълнително действие, годно да прекъсне давността по изпълнително дело, образувано от взискател-цесионер. По отношение на този правен въпрос е обосновано допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

„ОТП Ф. Б. ЕАД, [населено място] – ответник в настоящото производство оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са предявени кумулативно обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК. Установил е следните факти: че между ищцата Мира Ф. А. и „Банка ДСК” ЕАД е съществувало облигационно правоотношение по Договор за ипотечен кредит от 16.10.2007 г. С влязла в сила Заповед за незабавно изпълнение е допуснато изпълнението на удостоверените в този съдебен акт парични притезания, като първоначално е било образувано изп. дело № 64/2011 г. по описа на ЧСИ С. К.. Неколкократно - при предприети от съдебния изпълнител въз основа на посочени изпълнителни способи от взискателя „Банка ДСК“ ЕАД изпълнителни действия (възбрана на ипотекиран имот и изнасянето му на публична продан), започналата да тече с влизането в сила през 2011 г. заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК общата (5-годишна, както за главното, така и за акцесорните парични вземания - арг. чл. 117, ал. 2 от ЗЗД) погасителна давност е била прекъсвана - през периода от 2011 г. до 11.03.2015 г., макар че постановлението за възлагане, с което е приключила публичната продан на имота, е влязло в сила в по-късен момент - на 12.05.2015 г., от който момент се счита, че е започнала да тече нова обща погасителна давност.

С договор за цесия от 15.03.2017 г., банката била прехвърлила на „ОТП Факторинг“ ЕАД остатъчното изпълняемо право, предмет на изпълнителното дело, като цедентът бил овластил цесионера да уведоми длъжника за това субективно изменение на кредитното правоотношение. Прието е, че между страните не е спорно, че с процесния договор за цесия надлежно е прехвърлено изпълняемото право от патримониума на банката на цесионера-ответник по иска. Цесионерът като пълномощник на цедента, е направил опит да уведоми длъжника за цесията, но до знанието на ищцата не било достигнало изпратеното на посочения в договора за банков кредит адрес съобщение за прехвърляне на вземането на новия кредитор. С постановление от 06.02.2018 г. ЧСИ е констатирал прекратяването ex lege - поради настъпила процесуална перемпция, на изпълнителното производство по изп. д. 64/11 г., на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. По молба на цесионера „ОТП факторинг“ ЕАД от 17.02.2018 г. било образувано ново изпълнително дело с № 108/2020 г. по описа на ЧСИ С. К. за принудителното изпълнение на остатъчните парични задължения по процесната Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК, като по искане от 17.02.2020 г. на взискателя - новия кредитор, съдебният изпълнител със запорно съобщение до трето задължено лице (банка) е наложил изпълнителен запор върху банковите сметки на длъжника (запорното съобщение било изпратено на 05.03.2020 г.).

Въззивният съд е приел, че спорният правен въпрос е дали цесията, с която банката е прехвърлила на ответника остатъчната част от изпълняемото право, е била надлежно доведена до знанието на длъжника, т. е. дали е породила действие спрямо него (арг. чл. 99, ал. 4 от ЗЗД). Вторият формулиран от въззивния съд, като спорен между страните правен въпрос, бил дали предприетите преди изтичане на общата (5-годишната) погасителна давност изпълнителни действия по новообразуваното изпълнително дело - по искане на взискателя - ответник, са годни да прекъснат теклата от 11.03.2015 г. (съобразно приетия от Софийски градски съд момент, в който е била прекъсната давността) до 17.02.2020 г. давност - с оглед на обстоятелството, че цесията не е била надлежно съобщена на длъжника по изпълнението (преди процесното исково производство).

С оглед същността на погасителната давност и целта на предявения иск за оспорване на изпълнението по чл. 439, ал. 1 от ГПК, Апелативен съд София приема, че с предявения иск се претендира отричане правото на кредитора да удовлетвори своето материално право чрез помощта на държавната принуда, като основанието на този иск били новонастъпили факти – изтекъл срок от време, с който законът свързва погасяване на вземането по давност, спрямо стабилизираното изпълнително основание, обуславящи погасяване на изпълняемото право, обективирано в издаден изпълнителен лист. Признато е, че е осъществено частно правоприемство по отношение на съдебно признатото вземане, като е съобразено действието на чл. 429 от ГПК и е прието, че търговското дружество-цесионер е поискало образуване на нов изпълнителен процес. В този нов изпълнителен процес били извършени изпълнителни действия – запор върху банкови сметки на длъжника, с което била прекъсната започналата да тече, но неизтекла 5 годишна погасителна давност. Прието е, че цесионерът не е бездействал, активно е упражнявал своите материални субективни права. Направен е извод, че давността е прекъсната и е ирелевантно дали длъжникът е бил надлежно уведомен от цедента за извършване на прехвърляне на изпълняемото право. При придобиване на изпълняемото право преди да изтече погасителната давност, цесията била провела правно действие спрямо длъжника, въпреки че не му била съобщена от цедента и извършените процесуални действия от цесионера не можело да се приемат за невалидни. Прието е, че с наложения запор по изпълнителното дело, образувано от цесионера срещу длъжника била прекъсната давността за вземането, започнала да тече на 11.03.2015 г. и прекъсната на 17.02.2020 г., преди да изтече на 11.03.2020 г. От този момент била започнала да тече нова погасителна давност, която е 5 годишна и не била изтекла преди предявяване на исковата молба в настоящето производство на 14.05.2020 г., като с оглед процеса, давността била спряна на основание чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД. Изложени са мотиви, че давност не тече в периода на разглеждане на отрицателния установителен иск, на основание чл. 116 б. „б“ от ЗЗД, а единствено се спира, на основание чл. 115 б. „ж“ от ЗЗД.

Материалноправното действие на уведомяването на цесията, на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, е прието за настъпило с връчване на препис от отговора на исковата молба, към която били приложени: договор за цесия, пълномощно, за овластяване на цесионера да съобщи цесията, уведомление за цесията. Прието е, че няма правно значение уведомлението за цесията по отношение на действията на цесионера, които били годни да прекъснат давността.

Допускането на касационно обжалване се извършва на основание чл. 280 от ГПК.

Посоченият втори правен въпрос, с оглед правомощията на касационната инстанция, може да бъде уточнен, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е приел за валидни процесуални действия в новообразувания изпълнителен процес от цесионера срещу длъжника, годни да прекъснат давността относно вземането, извършени преди съобщаване на цесията на длъжника. Така изложените мотиви кореспондират с поставения, макар и не напълно точно правен въпрос. Настоящият съдебен състав уточнява поставения правен въпрос в следния смисъл: При наличие на договор за прехвърляне на вземане, на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, между цедент и цесионер, следва ли да се приеме за валидно изпълнително действие, годно да прекъсне давността, на основание чл. 116 б. „в“ от ЗЗД, запор на банкова сметка на длъжника по изпълнително дело, образувано от цесионера като взискател, когато това изпълнително действие е извършено преди съобщаване на цесията на длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД.

По отношение на този правен въпрос следва да се провери съответствието с разрешението в задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение 2 от 26.06.2015 г. по т. д. 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК следва да се допусне касационно обжалване на въззивното съдебно решение по поставения правен въпрос.

По изложените съображения, Върховният касационен съд на Р България

О П Р Е Д Е Л И

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 71 от 17.01.2022 г. по гр. д. 2148/21 г. по описа на Апелативен съд – София, ГО , 8 състав.

ДАВА ВЪЗМОЖНОСТ на касатора в 1 седмичен срок от връчване на съобщение да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 516,30 лв. по сметка ВКС.

При неизпълнение на указанията в срок, производството по касационната жалба ще бъде прекратено.

След внасяне на държавна такса, делото да се докладва на председателя на Второ търговско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: