Определение по т. д. №1601-22 на ВКС , ТК, Първо отд.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50412

гр. София, 08.06.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Първо отделение в закрито заседание на 11 май, две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Б.

ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Б. Б. търговско дело №1601/22 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „У. П. К. Ийст“ЕООД с ЕИК[ЕИК] срещу решение № 29 от 27.01.2022 г. по в. т.д. № 633/2021 г. на АС-Варна, с което е потвърдено решение № 172 /16.06.2021 г. по т. д. №1148 /2020 г. по описа на ОС-Варна, с което са били отхвърлени предявените от касатора срещу „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сграда В. Т. Г, подпомаган от „Национална електрическа компания”ЕАД ЕИК[ЕИК], искове с правно основание чл. 79 ЗЗД вр. чл. 31 ал.5 ЗЕВИ и чл. 86 ЗЗД, за заплащане на: 1.) сума в размер 27 576,71 лева, съставляваща цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец септември 2017 г., както и сума в размер 7744,59 лeвa, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.01.2018 г. до датата на завеждане на исковата молба по настоящето дело , 2.) сума в размер на 86 131,14 лева, съставляваща цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец октомври 2017 г., както и сумата от 14 188,41 лева, представляваща обезщетение за забава върху сумата за периода от 01.01.2018 г. до завеждане на ИМ , 3.) сума в размер 6927,23 лева, съставляваща цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец ноември 2017 г., както и сума в размер 1945,42 лeвa, представляваща обезщетение за забава върху главницата за горния период от 01.01.2018 г. до завеждане на ИМ , 4.) сума в размер 126 074,26 лева, съставляваща цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец декември 2018 г., ведно със законната лихва върху горепосочените главници от подаване на настоящия иск до окончателното им плащане

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно - постановено при нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост и се иска отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока уважаване на иска. Касаторът счита, че решението е недопустимо, тъй като е постановено в противоречие с ТР №1/2017г. от 09.07.2019г. по т. д.№1/2017г. на ОСГТК на ВКС - в нарушение на чл.229, ал.1, т.4 ГПК производството не е спряно при наличие на преюдициален спор /висящо дело по обжалване на решение СП-5 от 28.03.2019г. на КЕВР, т.1.7. и т.1.8./. Излагат се и доводи, че въззивното решение е неправилно, като постановено в противоречие с чл.31, ал.5 ЗЕВИ вр. с §17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕВИ. Изложени са непъли мотиви, в които не са обсъдени всички изложени от него твърдения и аргументи.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Ответникът „Енерго-П. П. АД – [населено място] оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за правилността му. Претендира разноски.

Третото лице помагач „Национална електрическа компания“ ЕАД оспорва касационната жалба, като излага становище за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият спора съдебен състав е изложил следните съображения в мотивите на същото:

Правният спор, според съда, се свежда до това, дали е възможно, след изменението на чл.31, ал.5 – ЗЕВИ и приемането на Решение №СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР, ВяЕЦ да попадне последователно в две ценови категории в рамките на едногодишен период, определени в т.1.7 и 1.8 от същото решение, съответно произведената от централата електроенергия да подлежи на преференциално изкупуване от обществения доставчик и от крайните снабдители по т.8 и по т.9 от Решение №Ц-10/30.03.2011 г. на КЕВР за достигнато нетно специфично производство на ел. енергия, съответно до 2000 kWh и до 2300 kWh, като едва след изчерпване и на втория праг за определяне на преференциални цени изкупуването стане по цени за излишък на балансиращия пазар. Според състава на въззивния съд отговорът е отрицателен, доколкото новата правна уредба предвижда заплащането на произведена електрическа енергия от възобновяем източник чрез енергиен обект – ВяЕЦ по преференциални цени да става не съобразно фактически произведените количества до един от двата прага на достигнато нетно специфично производство на ел. енергия, а съобразно технологичната годност за работа на обекта през календарната година до 2250 часа и над 2250 часа, съобразно зонирането в две ветрови зони съобразно Решение №Ц13/28.06.2006 г. на ДКЕВР. Целта е не да се ограничава производството на електрическа енергия от вятърните електроцентрали само до или над 2250 годишни часа, а да се създадат условия да бъдат изкупувани по преференциални цени само количествата електрическа енергия, които осигуряват приходи на производителите от възобновяеми източници, съответстващи на заложената норма на възвръщаемост в определените преференциални цени със съответните решения на КЕВР – т. е. да се постигне баланс между заложените в тези цени ценообразуващи елементи и действителните приходи на производителите от възобновяеми източници, което следва от мотивите за приемане на ЗИД на ЗЕ /обнародван в ДВ, бр.56/ 24.07.2015 г., в сила от 24.07.2015 г./, с който е изменена нормата на чл.31, ал.5 – ЗЕВИ. Доколкото по делото не се спори, а и се установява от чл.16, ал.4 от договор №58 от 20.06.2008 г. за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник, страните са определили, че технологичната годност за работа на обекта –ВяЕЦ „Г5 Л. М. през календарната година е до 2250 часа, следва че е приложима преференциалната цена за достигнато нетно специфично производство от 2000 kWh годишно – по 188.29 лв/М Wh, като произведените над този праг количества електроенергия се заплащат по цени за излишък на балансиращия пазар. Според изложеното в мотивите на обжалвания актНяма основание и за претендиране на преференциална цена от 188.29 лв/МWh при надхвърлен праг на нетно специфично производство електроенергия над 2000 kWh и от 172.95 лв/МWh при надхвърляне освен него и на прага от 2250 ефективни часове, тъй като процесната ВяЕЦ няма технологична годност за работа повече от 2250 годишни часа и съгласно чл.16, ал.2 от анекс №1/18.11.2010 г. към договора между страните с промяна на преференциалната цена за изкупуване на електрическата енергия с решение на компетентния орган, в случая-КЕВР, се преуреждат автоматично отношенията им в тази връзка, без да е необходимо подписване на допълнително споразумение към договора. Обжалването на Решение № СП5/28.03.2019 г. на КЕВР за установяване на нетното специфично производство на ел. енергия, взето след отмяна на т.1.7 от Решение №СП-1/31.07.2015 г. не променя тези изводи, тъй като съгласно чл.13, ал.9 ЗЕ оспореното по съдебен ред решение е предварително изпълняемо без оглед на предприетото обжалване. Сочи се, също така, че в правомощията на КЕВР е да постанови нов административен акт, който да замести отменената уредба по т.1.7 на Решение СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР, в случая - с Решение № СП-5/28.03.2019 г. Влизането в сила на решение по адм. д. №1719/2021 г. на АдмС-София - град няма как, според съда, да доведе до възникване на основание за уважаване на иска. Предвид разпоредбата на чл.31, ал.5, т.1 и т.2 – ЗЕВИ, предвиждаща, че общественият доставчик, съответно крайните снабдители изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници при следните условия: 1. по преференциална цена за количествата електрическа енергия до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР; 2. по цена за излишък на балансиращия пазар за количествата, надхвърлящи производството по т. 1, и с оглед на вече стабилизараните административни актове на КЕВР, с които преференциалните цени на ел. енергия, произведена от ВяЕЦ, са определени съобразно приетото зониране в две ветрови зони и в две ценови категории, приложима в случая е тази от тях, съответна на характеристиката на процесната ВяЕЦ - годност за работа на обекта до 2250 часа годишно. Освен това, съдът се е позовал и разпоредбата на чл.301 АПК , според която при отмяна на административния акт, след като е започнало неговото изпълнение следва да се премат от административния орган нарочни възстановителни мерки, ако са увредени права на адресатите по административния акт. Решението по настоящия иск не зависи и не е обусловено от съдбата на Решение № СП-5/2019 г. на КЕВР, обявено от закона за предварително изпълняемо, предвид което не се е налагало спиране от ВОС на производството по делото до приключване на обжалването му. С оглед така изложените съображения, въззивният състав приема, че обжалваното пред него решение е правилно и следва да се потвърди изцяло, като препраща и към мотивите на първоинстанционното решение в потвърдената част на основание чл.272 ГПК.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора, които уточнени се свеждат до следното : „1/ Преюдициален ли е по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК спорът за законосъобразността на декларативен индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка?“- твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №410/27.09.2019г. по ч. т.д. №1813/2019 на I т. о., определение №10 от 06.01.2021г., ч. т.д.№2479/2020г., ІІ т. о. и цитираните в тях определение №25/10.01.2013г. по ч. гр. д. №795/2012 на IV г. о.; определение №40/18.01.2018г. по ч. т.д. №2586/2017г. на I т. о. и др. „2/ При наличие на предпоставките, предвидени в чл.17, ал.2 ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен контрол за законосъобразността на акта?; 3/ Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл.17, ал.2 ГПК за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно /ex lege/ правомощие на съда?; 4/ Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл.17, ал.2 ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционното решение?; 5/ Допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на индивидуален административен акт дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му?; 6/ Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданският съд да се произнесе по същество без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността в следствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационноправния спор?“. Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /по въпрос №1/ и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на въпроси от №2 до № 6, като поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното въззивно решение е валидно и няма основание за допускане до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият и шестият от поставените от касатора въпроси са относими към поддържаното в касационната жалба оплакване за недопустимост на обжалваното решение. Тези въпроси съдържат в себе си твърдение за наличие на предпоставките по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на делото поради висящността на преюдициален административен спор, поради което са от значение за произнасянето по допустимостта на обжалваното решение предвид възприетото в ТР №1/09.07.2019г. по т. д. №1/2017г. на ОСГТК на ВКС разрешение, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е недопустимо и подлежи на обезсилване. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице сочената допълнителна предпоставка за допускане до касационен контрол по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивното решение е в пълно съответствие с постановената съдебна практика на ВКС, обективирана в решение №60073 от 16.11.2021г., т. д.№1184/2020г., І т. о., решение №60130/31.01.2022г., т. д.№1681/20г., ІІ т. о., определенията по ч. т.д. №1628/2019г., ч. т.д. №985/2021г., ч. т.д. №429/2021г. на II т. о. на ВКС, както и определенията по ч. т.д. №926/2021г., ч. т.д. №595/2021г. на I т. о. на ВКС и др.

В посочената практика на ВКС, с която въззивното решение е в съответствие, е прието, че съгласно изменението на чл.31, ал. 5 ЗЕВИ /ДВ, бр.56 от 24.07.2015г./ общественият доставчик, съответно крайните снабдители са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници - до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи нетното специфично производство - по цена на излишък на балансиращия пазар. С §17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ е предвидено КЕВР да приеме решение, с което да установи нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на този закон. С разпоредбата на чл.13, ал.9 ЗЕ е дерогиран суспензивният ефект на обжалването на индивидуалния административен акт, предвиден в чл.166, ал.1 АПК, като е допуснато предварително изпълнение на невлезлите в сила решения, издавани от КЕВР, предвид значимостта на регулираните обществени отношения. Такива са и издадените на основание §17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ /ДВ бр.56/2015г./ Решение №СП-1/31.07.2015г. и Решение №СП-5/28.03.2019г. /след отмяна на Решение №СП-1/31.07.2015г. /в частта относно т.1.7., касаеща вятърни централи работещи до 2250 часа/. С тези решения КЕВР само установява вече съобразеното, но непосочено изрично като размер във влезлите в сила Решение №Ц-010/30.03.2011г. на КЕВР във вр. с Решение №Ц-013/28.06.2006г. на ДКЕВР нетно специфично производство, което е един от ценообразуващите елементи за определяне на преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници. По силата на законово регламентираното предварително изпълнение на този индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, следва за процесния период да се зачетат правните последици, към които е насочен.

Цитираната от касатора практика не води до различен извод, тъй като определенията, с които не е допуснато касационно обжалване, нямат правната характеристика на съдебен акт, с който състав на ВКС се произнася по съществото на жалбата.

Останалите поставени от касатора въпроси - относно приложението на чл.17, ал.2 ГПК, не отговарят на общото изискване за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е излагал мотиви относно приложението на чл.17, ал.2 ГПК, а е обсъдил законовата регламентация на процесните отношения, респ. нормативно установеното ограничение за изкупуване на произведената енергия; законодателното разрешение в чл.13, ал.9 ЗЕ - решенията на КЕВР да подлежат на изпълнение, което не подлежи на спиране с обжалването им; обстоятелството, че решенията са породили действие в отношенията между страните и за процесния период следва да се зачетат правните им последици. Предвид изложеното поставените въпроси не са обусловили крайния изход на спора. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 и ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да плати на ответната страна разноските за касационното производство в размер на 13 044 лева - договорено и платено адвокатско възнаграждение с ДДС, съобразно представените списък по чл.80 ГПК, договор за правна защита и съдействие и нареждане за кредитен превод.

С ЧКЖ с пощ. клеймо от 14.02.2022 / т. е. подадена в законовия срок/ въззивното решение се обжалва пред настоящия състав на ВКС Първо т. о. от страна на „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ” АД, ЕИК[ЕИК], в частта, имаща характер на определение, с което се оставя без уважение частната жалба на „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ” АД, ЕИК[ЕИК] срещу определение №1074 от 19.08.2021 г. , постановено по т. д №1148/2020 г. по описа на ВОС, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното решение в частта за разноските.

За да се произнесе в тази част, съставът на АС-Варна се е позовал на следното:

Частната жалба е подадена в срок и е допустима, но е неоснователна. По делото минималното възнаграждение за процесуално представителство следва да се определи съобразно общия интерес по делото съгласно чл.7, ал.2 от Наредба №1/2004 г. на ВАдвС, доколкото с иска са предявени няколко обективно кумулативно съединени оценяеми искове. Неоснователно се поддържа от частния жалбоподател, че определяне на възнаграждението 4 следва да стане по всеки от исковете поотделно. Нормата на чл.2, ал.5 от наредбата има предвид искове с различни интереси, затова и сочи вид и брой на исковете. При еднакъв вид и интерес на исковете, каквито са предявените от ищеца оценяеми осъдителни искове, се дължи възнаграждение върху общия интерес съгласно чл.7, ал.2, в случая по т.5, от Наредба №1/2004 г. При различен вид искове – с различен вид интерес: оценяеми и неоценяеми, посочени неизчерпателно в чл.69, ал.1 – ГПК, в Тарифата за държавните такси и в чл.7, ал.1 от самата Наредба №1/2004 г., възнаграждението се определя съобразно вида и броя им, за всеки един от тях поотделно. Не може да се поддържа едновременно приложение на чл.2, ал.5 и на чл.7, ал.2 от наредбата, като разграничителният критерий е различният и еднаквият вид и интерес на предявените искове. Като е отказал да измени по реда на чл.248 ГПК присъденото на ответника с решението по делото адвокатско възнаграждение, ВОС е постановил правилно определение и същото следва да се потвърди.

От страна на частния касатор се навежда като обуславящ изхода по спора въпросът за това, как следва да се определи минималният размер на адв. в.ие като се сочи противоречие в отговора, застъпен в произнасянето на въззивния съд с практика на ВКС по чл.274 ал.3 ГПК.

С определение № 50033/07.02.2023 г. по т. д. № 2426/21 на Първо т. о., е ВКС е приел, че по приложението на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е формирана трайна практика на ВКС, обективирана в определение № 146/04.04.2022г. по ч. т.д. № 358/2022г. на ВКС, II т. о., определение № 77/24.02.2022г. по ч. т.д. № 1692/2021г. на ВКС, I т. о. и определение № 404/26.10.2020г. по ч. гр. д. № 2883/2020г. на ВКС, IV г. о. В същите е прието, при тълкуване на разпоредбите на чл.7, ал.2 и чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004 г., че под материален интерес по смисъла на чл.7, ал.2 от Наредбата законодателят е имал предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техния сбор. Съответствието на адвокатското възнаграждение на предвидения в Наредба № 1/2004 г. минимален размер се преценява съобразно материалния интерес, като под материален интерес се взима предвид цената на всеки обективно съединен иск поотделно.

От изложеното следва, че обжалваното с настоящата ЧКЖ определение се явява неправилно.

При съобразяването с горните критерии, според които съответствието на адвокатското възнаграждение на предвидения в Наредба № 1/2004 г. минимален размер се преценява съобразно материалния интерес, като под материален интерес се взима предвид цената на всеки обективно съединен иск поотделно, то минималният рамер на адв. в.ие възлиза на 13 299 лева с начислен ДДС , а не до неправилно приетия минимален размер от 9 500 лева.

Водим от изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №29 от 27.01.2022 г. по в. т.д. № 633/2021 г. на АС-Варна.

ОСЪЖДА „У. П. К. Ийст“ЕООД с ЕИК[ЕИК] да заплати на „Енерго-П. П. АД – [населено място], ЕИК[ЕИК] сумата от 13044 лева - разноски за касационното производство, представляващо договорено и платено адвокатско възнаграждение с включен ДДС.

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение№29 от 27.01.2022 г. по в. т.д. № 633/2021 г. на АС-Варна, в частта, имаща характер на определение, с което се оставя без уважение частната жалба на „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], р-н В. В. ВАРНА ТАУЪРС - Г, [улица] срещу определение по чл.248 ГПК, с което се оставя без уважение частната жалба на „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ” АД, ЕИК[ЕИК] срещу определение №1074 от 19.08.2021 г. , постановено по т. д №1148/2020 г. по описа на ВОС, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното решение в частта за разноските.

ИЗМЕНЯ определение №1074 от 19.08.2021 г. , постановено по т. д №1148/2020 г. по описа на ВОС в съответната част като размерът на присъденото в полза на „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ” АД, ЕИК[ЕИК] разноски - адв. в.ие за процесуално представителство на „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ” АД, ЕИК[ЕИК] в първоинстанционното производство, следва са счита 13 299 лева с начислен ДДС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.