О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50410

гр. София, 07.06.2023г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

изслуша докладваното от съдия Николова т. д. № 1143 по описа за 2022г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Я. Т., в лично качество и като законен представител на М. Т. К., срещу решение №269/28.02.2022г. по гр. д. №2345/2021г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4 състав, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение №260060/07.05.2021г. по т. д. № 103/2020г. на Софийски окръжен съд, Търговско отделение, 1 състав, са отхвърлени предявените от касационните жалбоподатели против ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД искове с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ; за разликата над присъдените 30 000 лв. до претендираните от Е. Я. Т. 150 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на Т. К. П., настъпила в резултат на ПТП от 12.02.2019г., както и за разликата над присъдените 40 000 лв. до сумата от 160 000 лв., претендирани от М. Т. К., представлявана от своята майка и законен представител Е. Я. Т., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на баща й Т. К. П., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 30.05.2019г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационните жалбоподатели поддържат, че въззивният съд правилно е приел, че справедливото обезщетение за претърпените от М. Т. К. неимуществени вреди възлиза на 160 000 лв. Твърдят, че по отношение на размера на обезщетението, присъдено в полза на Е. Я. Т., съдът не е съобразил интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, изградените между ищцата и пострадалия отношения, както и конкретните икономически условия в страната и нивата на застрахователно покритие към датата на процесното ПТП. Твърдят още, че неправилно е определен размерът на съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия, а в условията на алтернативност поддържат, че водачите на двата автомобила са допуснали еднакви по брой и по тежест нарушения, като приносът им е в еднаква степен.

Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК. Касационните жалбоподатели сочат като обуславящи въпросите: 1/ Кои обективно съществуващи обстоятелства следва да бъдат взети предвид при определяне на справедливо по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск от фактически съпруг срещу застраховател?; 2/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, при определяне на застрахователно обезщетение и кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, и трябва ли да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при причинена смърт в хипотезата на пряк иск от фактически съпруг срещу застрахователя?; 3/Липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложението на чл.52 от ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение в нарушение на задължителното ППВС №4/1968г.?; 4/ Следва ли съдът при приложението на чл.52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.II на ППВС № 4/1968г., и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?; 5/ Следва ли да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чийто ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя на риск „Гражданска отговорност“ на автомобилистите като критерий, наред с всички останали за определяне размера на обезщетението по чл.52 от ЗЗД?; 6/ Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, установени към датата на застрахователното събитие, които отразяват промените в икономическите условия и специфичното им проявление за всяко дело?; 7/ Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа за справедливост?; 8/ Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС №4/1968г.?; 9/ Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?; 10/ При определяне степента на съпричиняване следва ли да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на съвкупния вредоносен резултат, като само формалното посочване на процента съпричиняване достатъчно условие ли е за това?; 11/ Допустимо ли е приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД да се основава на предположения относно причинността между поведението на пострадалия /действие или бездействие/ и вредоносния резултат?; 12/ Следва ли съдът да вземе предвид становището на вещото лице по отношение ефективността на поставен предпазен колан и получените от пострадалото лице телесни увреждания при преценката за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат?; 13/ Кои са предпоставките на чл.51, ал.2 от ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл.432, ал.1 от КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД? Твърдят, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като по първите осем въпроса се позовават на ППВС № 4/23.12.1968г., решение № 227/12.03.2018г. по т. д. № 135/2017г. на ВКС, II т. о., решение № 161/17.01.2020г. по т. д. № 2783/2018г. на ВКС, II т. о., решение № 93/23.06.2011г. по т. д. № 43/2010г. на ВКС, II т. о., решение №259/19.12.2014г. по гр. д. № 1746/2014г. на ВКС, III г. о., решение №104/25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, I т. о., решение №136/01.03.2012г. по гр. д. № 414/2010г. на ВКС, III г. о., решение №88/17.06.2014г. по т. д. № 2974/2013г. на ВКС, II т. о., решение №158/17.10.2014г. по т. д. № 3594/2013г. на ВКС, I т. о., решение №31/25.03.2014г. по т. д. № 1203/2013г. на ВКС, II т. о., решение №217/20.12.2017г. по т. д. № 990/2017г. на ВКС, II т. о. и решение №15/12.02.2018г. по т. д. № 1423/2017г. на ВКС, II т. о.; по деветия въпрос сочат противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение №3/15.03.2016г. по гр. д. №2526/2015г. на ВКС, III г. о., решение №548/06.12.2010г. по гр. д. №1119/2009г. на ВКС, III г. о., решение №37/29.03.2012г. по гр. д. №241/2011г. на ВКС, I г. о., решение №331/04.07.2011г. по гр. д. №1649/2010г. на ВКС, IV г. о., решение №36/24.03.2014г. по т. д. №2366/2013г. на ВКС, II т. о., решение №69/23.07.2014г. по т. д. №1874/2013г. на ВКС, I т. о., решение №126/18.10.2019г. по т. д. №1785/2018г. на ВКС, II т. о., решение №222/30.01.2015г. по т. д. №3466/2013г. на ВКС, I т. о., решение №14/03.05.2019г. по т. д. №937/2018г. на ВКС, I т. о., решение № 212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, II т. о., решение № 157/08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, II т. о., решение № 271/08.02.2017г. по гр. д. № 1368/2016г. на ВКС, IV г. о., решение № 12/26.03.2019г. по т. д. № 606/2018г. на ВКС, I т. о. и решение №160/26.07.2017г. по гр. д. № 60244/2016г. на ВКС, IV г. о. По последните четири въпроса сочат отклонение от ППВС №17/1963г., Тълкувателно решение № 1/23.12.2015г. по тълк. д. №1/2014г. на ОСТК на ВКС, решение №76/22.06.2020г. по т. д. №771/2019г. на ВКС, II т. о., решение №206/12.03.2010г. по т. д. №35/2009г. на ВКС, II т. о., решение №98/24.06.2013г. по т. д. №596/2012г. на ВКС, II т. о., решение №151/12.11.2010г. по т. д. №1140/2011г. на ВКС, II т. о., решение №169/02.10.2013г. по т. д. №1643/2012г. на ВКС, II т. о., решение №16/04.02.2014г. по т. д. №1858/2013г. на ВКС, I т. о., решение №92/24.07.2013г. по т. д. №540/2012г. на ВКС, I т. о., решение №256/21.04.2015г. по т. д. №3557/2013г. на ВКС, I т. о., решение №18/17.09.2018г. по гр. д. №60304/2016г. на ВКС, IV г. о., решение №36/02.05.2019г. по т. д. №1354/2018г. на ВКС, II т. о., решение №137/20.11.2020г. по т. д. №1775/2019г. на ВКС, II т. о., решение №45/15.04.2009г. по т. д. №525/2008г. на ВКС, II т. о. и решение №58/29.04.2011г. по т. д. №623/2010г. на ВКС, II т. о. Касаторите излагат съображения и за наличие на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответникът ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД оспорва касационната жалба, като твърди липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като касаторите не са поставили релевантни правни въпроси. Излага подробни съображения относно неоснователността на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 12.02.2019г. Т. К. е загинал при ПТП, настъпило в резултат от удар между управлявания от него лек автомобил „Ауди“ и насрещно движещ се лек автомобил „Фолксваген“, управляван от застрахования при ответника водач И. Н., както и че ищцата М. К. е дете на починалия и на другата ищца Е. Т.. По спорния въпрос относно приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат решаващият съдебен състав е съобразил заключенията на вещите лица по приетите съдебно – автотехническа и съдебно – медицинска експертизи. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че приносът на пострадалия възлиза на 75 %, като е изложил съображения, че Т. П. в равна степен с И. Н. е допринесъл за настъпване на удара между двата автомобила, доколкото и двамата водачи са нарушили правилата за движение по пътищата, навлизайки в насрещната пътна лента, а пострадалият допълнително е съпричинил уврежданията, довели до незабавната му смърт, тъй като пътувайки без поставен предпазен колан, се е поставил в опасност да получи тежката воланна травма. Изтъкнал е, че обстоятелството, че теоретично счупване на шийния прешлен би могло да настъпи и при поставен колан, не обосновава извод в противния смисъл, тъй като подобно увреждане може да се получи и при челен удар, когато скоростта на автомобилите е над 60 км/ч. Изтъкнал е още, че косвено доказателство, че липсата на колан е допринесла за смъртоносните травми е и обстоятелството, че И. Н., която е била с предпазен колан, не е получила толкова тежки травми, а за нея ударът е бил със същата сила. По втория спорен въпрос относно справедливия размер на обезщетенията за неимуществени вреди въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че справедливото обезщетение за търпените от М. К. неимуществени вреди възлиза на 160 000 лв. Изложил е съображения, че когато ищцата е загубила баща си, е била на по – малко от пет години, като липсата на баща през целия й живот ще представлява постоянна морална вреда. С оглед отчетеното съпричиняване, апелативният съд е намерил, че обосновано първоинстанционният съд е присъдил обезщетение в размер на 40 000 лв. с оглед приетия размер на съпричиняване от 75%. По отношение на обема и тежестта на търпените от Е. Т. болки и страдания вследствие загубата на Т. П., решаващият съдебен състав е съобразил свидетелските показания на М. А. и М. М.. Приел е, че ищцата и починалият са живели заедно шест години преди инцидента, като отношенията между тях са били добри и изпълнени с обич. Отчел е негативната промяна в емоционалното състояние на Е. Т. вследствие загубата, непреодолимостта на преживяната мъка и обстоятелството, че макар и след погребението ищцата да се е преместила от [населено място] в [населено място] при възрастния си баща, тя ежеседмично е пътувала до [населено място], за да посещава гроба на Т.. С оглед на тези съображения въззивният съд е намерил, че справедливото обезщетение възлиза на 120 000 лв., като с оглед приетото съпричиняване е редуцирал същото на 30 000 лв.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първите осем въпроса, поставени в изложението, са свързани с приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Същите са относими към предмета на конкретното дело, образувано по предявени искове по 432, ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но не се доказва наличието на поддържаната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика, обективирана в цитираното от касаторите ППВС №4/23.12.1968г., и доразвита в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК – цитираните от касаторите, както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 121/09.07.2012г. по т. д. № 60/2012г. на ВКС, II т. о., решение № 28/09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, II т. о., решение № 242/12.01.2017г. по т. д. № 3319/2015г. на ВКС, II т. о., решение № 79/11.07.2016г. по т. д. №1508/2015г. на ВКС, I т. о. и други, според които понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението в случай на причинена смърт съдебната практика възприема момента на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на увредения, действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. Съгласно постоянната практика на ВКС, при прилагането на критерия по чл.52 от ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетението лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите нямат самостоятелно значение, но следва да бъдат взети предвид при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за критерия за справедливост /в този смисъл са цитираното от касаторите решение № 217/20.12.2017г. по т. д. № 990/2017г. на ВКС, II т. о., както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, II т. о., решение № 95/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, I т. о., решение № 25/03.04.2009г. по т. д. № 504/2008г. на ВКС, I т. о. и други/.

В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил възприетите в практиката на ВКС критерии и е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства от значение за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливост. В обжалваното решение са съобразени съществувалите приживе на починалия много близки отношения с ищците, грижите, полагани от него за дъщеря му и съществувалите дълготрайни отношения на обич и разбирателство с Е. Т., с която е живял на семейни начала в продължение на шест години преди смъртта си. Отчетени са техните негативни изживявания по повод смъртта на Т. П., непреодоляването на загубата и последствията за живота на Е. Т., както и факта, че поради възрастта на ищцата М. К. за нея липсата на баща през целия живот ще представлява една постоянна морална вреда. Апелативният съд е отнесъл проявлението на констатираните релевантни обстоятелства към датата на деликта – 12.02.2019г., като по този начин, противно на твърдението на касаторите, е отчел социално - икономическите условия в страната към датата на произшествието и лимита на отговорност на застрахователите към този момент. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл.52 от ЗЗД със задължителната и постоянна практика на ВКС, което изключва наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Деветият въпрос касае задълженията на въззивния съд, регламентирани в чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 от ГПК. Същият е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него също не е доказана допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в цитираното от касаторите Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, по смисъла на което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касаторите решение №3/15.03.2016г. по гр. д. №2526/2015г. на ВКС, III г. о., решение №126/18.10.2019г. по т. д. №1785/2018г. на ВКС, II т. о. и решение №12/26.03.2019г. по т. д. № 606/2018г. на ВКС, I т. о., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 60155/16.08.2021г. по гр. д. № 3441/2020г. на ВКС, IV г. о., решение № 72/25.06.2018г. по гр. д. №1934/2017г. на ВКС, IV г. о., решение № 247/06.01.2020г. по гр. д. №540/2018г. на ВКС, III г. о., решение № 52/07.06.2017г. по гр. д. №3463/2016г. на ВКС, I г. о. и други, в решението си съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Във всички случаи съдът не може да постановява решението си въз основа на предположения или то да е необосновано, без констатациите и изводите му логически да следват от извършената съвкупна преценка на доказателствата по делото. Той е длъжен да обсъди всички изявления и доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по съществото на спора. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение, като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции.

В настоящия случай, в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по оплакванията на страните относно размерите на присъжданите обезщетения и обстоятелствата, които ги обуславят, както и е съобразил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Несъгласието на касаторите с фактическите изводи на въззивния съд е относимо към оплакването за евентуална необоснованост на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 от ГПК.

Последните четири въпроса са свързани с приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Същите са включени в предмета на спора и са обусловили изхода на делото, но по отношение на тях не е изпълнено допълнителното изискване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в посоченото от касаторите ППВС № 17/1963г., и постоянната практика на ВКС – цитираните от касаторите решение №169/02.10.2013г. по т. д. № 1643/2012г. на ВКС, II т. о., решение №16/04.02.2014г. по т. д. № 1858/2013г. на ВКС, I т. о., решение №98/24.06.2013г. по т. д. № 596/2012г. на ВКС, II т. о. и решение №45/15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, II т. о., както и служебно известните на настоящия състав на ВКС решение № 165/26.10.2010г. по т. д. № 93/2010г. на ВКС, II т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. №971/2010г. на ВКС, II т. о., решение № 169/28.02.2012г. по т. д. №762/2010г. на ВКС, II т. о., решение № 252/05.02.2015г. по т. д. №3320/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 66/01.06.2017г. по т. д. №650/2016г. на ВКС, I т. о. и други, принос по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им, като приносът трябва да е установен конкретно и е обстоятелство в доказателствена тежест на ответника, който с позоваване на предпоставките по чл.51, ал.2 от ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. За да бъде намалено на основание чл.51 ал.2 от ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 от ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Също така в постановените по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС на РБ - решение №15/19.02.2020г. по т. д.№146/2019г. на ВКС, ТК, ІI т. о., решение №118 от 27.06.2014г. по т. д.№3871/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №97 от 06.07.2009г. по т. д.№745/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., и др., се приема, че при определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.

В случая, за да намали определените обезщетения за неимуществени вреди, въззивният съд подробно е обсъдил събраните по делото доказателства относно механизма на настъпване на ПТП и поведението, с което всеки от двамата водачи е допринесъл за настъпването на произшествието. Също така въззивният съд е съобразил и данните от заключението на вещото лице по приетата съдебно – медицинска експертиза, че неизползването на предпазен колан от пострадалия Т. К. П. е създало предпоставки за настъпване на смъртоносните травми. Следователно изводите, с които решаващият съдебен състав е мотивирал намаляването на обезщетенията са формирани в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД, поради което не е налице основание за допускане на касационен контрол.

Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като не разкрива никой от горепосочените особено тежки пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи по спорния въпрос за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован, в какъвто смисъл са наведените от касаторите твърдения.

По тези съображения не са налице предпоставките за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №269/28.02.2022г. по гр. д. №2345/2021г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4 състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.