О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50403

гр. София,06.06.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и трета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. К.

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

М. Ж.

като изслуша докладваното от съдия Николова т. д.№1872 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

Постъпила е касационна жалба на В. Р. Д. и В. Д. С., действаща със съгласието на своя баща Д. С. С., срещу решение №294 от 13.06.2022г. по в. т.д. №220/2022г. на Пловдивски апелативен съд. С него е потвърдено решение № 260053 от 17.02.2022г. по т. д. №686/2020г. по описа на Пловдивски окръжен съд, с което е признат за относително недействителен, като увреждащ интересите на кредитора, по отношение на „А. Б. Б. АД, договор за дарение, сключен с нотариален акт вх.№ 30272, акт № 190, т.81, дело №15904/19.09.2016г. на Агенция по вписванията - П., с който В. Р. Д. е дарила на внучката си В. Д. С., представлявана от своя баща Д. С. С., следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.540.641.1.1 по кадастралната карта, находящ се в в [населено място],[жк][жилищен адрес] с предназначение - жилище с площ 91,59 кв. м., при съседи: на същия етаж – 56784.540.641.1.2, под обекта – няма, над обекта 56784.540.641.1.15, заедно с изба №1 с площ 2,97 кв. м. при граници: отляво – изба № 2, заедно с 0.669% ид. части от общите части на сградата и правото на строеж върху поземления имот. Касационните жалбоподателки поддържат, че ищецът не е доказал наличието на предпоставките по чл.135 от ЗЗД, тъй като към момента на извършване на дарението на процесния апартамент поради наличните обезпечения и изплатените вече в голямата си част кредити, както и липсата на предприети спрямо този апартамент обезпечителни или изпълнителни действия от страна на банката, не може да се приеме знание у страните по договора за дарение, че увреждат банката. Излагат доводи, че преценката за знание за увреждането у длъжника, направена в значително по – късен период от сключването на сделката / четири години по – късно/, обективно ще бъде неточна, тъй като се прави в други условия и при променени обстоятелства.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Касаторите в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК сочат, че искът е предявен през 2020г., значително по – късно от момента на извършеното действие /2016г./, за което се твърди, че уврежда кредитора, съответно преценката за знание за увреждане на кредитора от длъжника се прави при друга обстановка и не може да се приеме за доказано, че субективният елемент е наличен при извършване на действието. Поддържат, че решението е постановено в отклонение от практиката на ВКС, формирана с решение №140 от 27.05.2020г. по т. д. №3106/2018г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение №243 от 19.12.2019г. по гр. д.№4188/2018г. на ВКС, ГК, IV г. о. Считат, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касация „А. Б. Б. АД, [населено място], оспорва жалбата, като твърди липса на посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280 от ГПК. Твърди, че в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК липсва посочен правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, обусловил правните изводи на съда. Счита, че в изложението се излагат само съждения и фактически констатации по делото и предмета на спора, преповтарящи касационната жалба. Излага също доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Пловдивски апелативен съд, е счел за неоснователни доводите на жалбоподателките за недопустимост на иска поради липса на правен интерес за ищеца, като е посочил, че конститутивният иск по чл.135 от ЗЗД е допустим винаги, когато ищецът се позовава на качеството си на кредитор, разполагащ с действително вземане/парично или непарично/ срещу длъжника, което не е отречено по съдебен ред и на наличие на действия или сделки с увреждащ характер, сключени от неговия длъжник. Изтъкнал е, че на допустимостта, както и на основателността на иска не се отразява периодът от време, който е изминал от сключването на увреждащата сделка до неговото предявяване / в случая четири години/, ако ищецът притежава и се позовава на качеството си на кредитор към момента на предявяването му и ако към този момент не е изтекла общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД, чийто начален момент е сключването на сделката.

След преценка на събраните по делото доказателства, съставът на ПАС е приел, че ищецът се легитимира като кредитор на ответницата В. Р. Д. по силата на договор за кредит „Жилище“ №30307/02.06.2008г., като след обявяване на предсрочна изискуемост на задълженията по този договор са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист №5011 от 26.05.2016г. по ч. гр. дело №6524/2016 г. на РС – Пловдив. Установил е, че към датата на предявяване на иска – 26.10.2020г., задълженията по договора с включени разноски и такси по изпълнителното производство, са в общ размер на 269 825,09 лева, като няма данни тези задължения да са погасени изцяло в хода на делото. Установил е, че двата недвижими имота, върху които е учредена ипотека като обезпечение по този договор за кредит, находящи се в [населено място], са продадени на публична продан за сумата от 30908,80 лева за ателие №9 и за сумата от 53820 лева за ателие №10, като тези суми са в значително по-нисък размер от размера на задължението. С оглед изложеното е счел за неоснователно възражението, че процесната сделка - дарение няма увреждащ характер, доколкото задълженията по договора за кредит „Жилище“ са обезпечени с ипотека върху други два недвижими имота.

Установил е също, че към момента на завеждане на иска по чл. 135 ал.1 от ЗЗД, както и до приключването на устните състезания пред въззивната инстанция банката има вземане към В. Р. Д. и по договор за потребителски кредит №40684/26.10.2012г. като размерът на задълженията по този договор на ответницата Д. и на солидарните длъжници, след обявяване на предсрочната му изискуемост и издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. дело №6440/2016г. по описа на РС – Пловдив, е 23 049,64 лева към 06.10.2020г. и не е установено задълженията по това изпълнително дело да са погасени изцяло или отчасти от който и да било от солидарните длъжници.

Съставът на Пловдивски апелативен съд е счел за неоснователно и възражението на жалбоподателките за недопустимост на иска поради това, че при образуване на изпълнителните дела въз основа на заповедите за изпълнение и изпълнителните листове, издадени въз основа на посочените два договора за кредит и до сключване на дарението от 19.06.2016г. изпълнението не е било насочено върху процесния имот по искане на банката, той не е бил възбранен и не са предприети принудителни изпълнителни действия до предявяването на иска. Посочил е, че кредиторът е в правото си да прецени по какъв начин да удовлетвори вземанията си и в кой момент да насочи изпълнението върху процесния недвижим имот, който като част от имуществото на длъжника служи за това.

Като ирелевантно за допустимостта и основателността на предявения иск е преценено и обстоятелството, че към момента на сделката от 19.09.2016г., процесното жилище в [населено място],[жк][жилищен адрес] предмет на договора за дарение, е било ипотекирано за задължения на В. Д. към друга банка, по друг договор за банков кредит. Съдът е изложил доводи, че евентуалното погасяване на задълженията на ответницата към „ПИБ“ АД, респ. наличието на ипотека върху имота, учредена преди вписването на исковата молба по чл. 135 от ЗЗД, би следвало да се преценяват в изпълнителното производство при евентуална конкуренция на правата на взискателите след насочване на принудително изпълнение върху имота, но са неотносими към допустимостта и основателността на иска по чл. 135 ал.1 от ЗЗД.

Съдът е приел за установено знанието за увреждане у В. Р. Д. в качеството й на длъжник, доколкото тя е страна по договорите за кредит с банката –ищец, сключени преди сделката от 19.09.2016г. и знае за задълженията си по тях. Приел е, че при безвъзмездна сделка знанието на надарената, респ. на законния й представител, не е необходима предпоставка за уважаване на иска по чл. 135 ал.1 от ЗЗД, а дори и да беше необходима, тя би била налице поради презумпцията по чл.135 ал.2 от ЗЗД, доколкото приобретателката В. С. и нейният баща Д. С. са низходящи, съответно внучка и син на прехвърлителката В. Д.. В допълнение съдът е изтъкнал и че в случая участващият в сделката баща на малолетната В. С. Д. С. е поръчител на В. Д. и по двата договора за кредит, сключени с банката – ищец, което изключва възможността той да не знае за наличие на задължения на прехвърлителката.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. В настоящия случай твърденията, че искът е предявен през 2020г., значително по – късно от момента на извършеното действие /2016г./, за което се твърди, че уврежда кредитора, съответно преценката за знание за увреждане на кредитора от длъжника се прави при друга обстановка и не може да се приеме за доказано, че субективният елемент е наличен при извършване на действието не съставляват въпроси, а оплаквания за неправилност на въззивното решение.

Дори да се възприеме, че е налице формулиран въпрос относно момента, към който се изследва знанието за увреждане, въпросът е поставен в контекста на оплакванията на касационната жалбоподателка, че наличието на знание за увреждането у длъжника било преценявано в много по - късен момент от момента на сключване на сделката, тъй като искът бил предявен през 2020г. Доводите на жалбоподателката се основават на разбирането, че изтеклият период от време между сделката и образуването на съдебното производство е пречка за правилна преценка на знанието за увреждане като предпоставка за основателността на иска. Следва да се отбележи, че правилността на преценката на съда за наличието на определен правнозначим факт не е обусловена от темпорален критерий, а от това дали по делото са ангажирани убедителни доказателства за неговото осъществяване. Въззивният съд е изследвал наличие на знание за увреждане към момента на сключване на договора за дарение, а не към момента, в който е образувано съдебното производство. Към момента на образуване на производството и до неговото приключване във въззивната инстанция е установено наличието на вземане на кредитора, което е отделна предпоставка за основателността на предявения конститутивен иск и което вземане в хипотезата на чл.135 ал.1 от ЗЗД следва да е съществуващо както към момента на сключване на увреждащата сделка, така и до приключване устните състезания в исковото производство.

По посочения въпрос касационните жалбоподателки не са обосновали и допълнителните предпоставки за достъп до касация. Относно предпоставките за основателността на П. иск e налице постоянна практика, обективирана в решение №639 от 06.10.2010г. по гр. д. №754/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о. и в решение №18 от 04.02.2015г. по гр. д. №3396/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., която настоящият състав споделя. Съгласно тази практика, всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора. Отменителният иск по чл.135 от ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора, в т. ч. опрощаване на дълг, обезпечение на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и др. Длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане.

Приемайки, че знание за увреждането у длъжника е налице, когато разпоредителният акт е извършен след възникването на вземането, въззивният съд е съобразил изцяло посочената практика на ВКС. В цитираните от жалбоподателката решения по чл.290 от ГПК също не се съдържа разрешение, различно от даденото от въззивния съд. С решение №140 от 27.05.2020г. по т. д.№3106/2018г. на ВКС, ТК, I т. о., е дадено тълкуване на понятието намерение за увреждане в хипотезата на чл.60 ал.1 т.3 от ЗБН. В решение №243 от 19.12.2019г. по гр. д. №4188/2018г. на ВКС, ГК, IV г. о, е прието, че фактът на увреждането се преценява към момента на сключване на сделката, чиято неоснователност се иска да бъде обявена, както и че знание за увреждането у длъжника е налице, когато сделката е сключена, след като е възникнал дългът му към ищеца.

Поради изложеното не са налице основанията по чл.280, ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд.

На ответника по жалбата следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1206 лева за касационното производство.

Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №294 от 13.06.2022г. по в. т.д. №220/2022г. на Пловдивски апелативен съд.

ОСЪЖДА В. Р. Д. [ЕГН], с адрес [населено място], [община], област П., [улица] В. Д. С. [ЕГН], с адрес [населено място],[жк][жилищен адрес] да заплатят на „А. Б. Б. АД,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], на основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1206 лева /хиляда двеста и шест лева/.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.