10№ 50290гр. София, 06.06.2023 година

ВЪРХОВEН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети април през две хиляди двадесет и трета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ : ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

изслуша докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 1745/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на „Р. П. ЕООД /с предходно наименование „В. П. ЕООД/ и „Л. П. ЕООД - двете дружества със седалище в [населено място], представлявани от пълномощник адв. К. К. от САК, и по касационна жалба на Р. Ж. Б. от [населено място], представляван от пълномощник адв. С. П. от САК, срещу решение № 2623 от 27.11.2019 г., постановено по в. т. д. № 2522/2019 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 716 от 13.04.2017 г. по т. д. № 2841/2013 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която по предявен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е признато за установено по отношение на „Р. П. ЕООД, Л. П. ЕООД и Р. Ж. Б., че „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД има вземане към тримата ответници за сумите 248 772.96 евро - неизплатена главница по договор за банков кредит от 17.03.2008 г., изменен с осем анекса, последният от които анекс № 8/29.12.2011 г., ведно със законната лихва от 22.11.2012 г. до окончателното плащане, 2 326.72 лв. - наказателна лихва за периода от 20.10.2012 г. до 21.11.2012 г., и 5 568.38 евро - лихва за периода от 10.07.2012 г. до 19.10.2012 г., и е отхвърлено възражението на ответниците за прихващане със спорно вземане в размер на 39 062.52 евро, представляващо недължимо платена лихва по договора за кредит.

В касационните жалби се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради наличие на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Касаторите изразяват несъгласие с преценката на въззивния съд за приложимост на разрешенията в Тълкувателно решение № 3/2016 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС по отношение на приключилото с влязло в сила решение т. д. № 7970/2013 г. на Софийски градски съд и поддържат, че с решението не е разгледан частичен иск за друга част от спорното вземане, а иск за претендирани от банката - ищец различни парични вземания, макар и произтичащи от същия договор за кредит. Навеждат оплаквания, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила като не се е произнесъл по възраженията им за наличие на предпоставките по чл.147 ЗЗД за погасяване отговорността на поръчителите по договора за кредит и не е обсъдил доводите и възраженията на „Р. П. ЕООД и „Л. П. ЕООД - кредитополучател, съответно поръчител по договора за кредит, за липса на настъпила и обявена по надлежния ред предсрочна изискуемост на кредита, за неустановяване на действителния размер на дължимата главница по кредита и за неправомерно изтеглени средства от сметката на кредитополучателя. По изложени в жалбите съображения касаторите правят искане за отмяна на въззивното решение и за отхвърляне на предявения срещу тях установителен иск с присъждане на разноски.

В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите „Р. П. ЕООД и „Л. П. ЕООД са обосновали приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, посочвайки като значим за изхода на делото следния въпрос : „Длъжен ли е съдът да се произнесе по направено в срок от ответниците възражение за погасяване, чрез даване вместо изпълнение, на предявеното от ищеца вземане, както и длъжен ли е да се произнесе по всички фактически и юридически доводи, направени в обосновка на възражението за плащане и за липсата на основание за обявяване на предсрочна изискуемост“. Допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирана с твърдения, че въззивният съд е разрешил посочения въпрос в противоречие със задължителната съдебна практика в ППВС № 1/1953 г. и с практиката на ВКС в решенията по гр. д. № 1964/2010 г. на IV г. о., гр. д. № 761/2010 г. на IV г. о., гр. д. № 5961/2015 г. на III г. о. и гр. д. № 4017/2018 г. на IV г. о. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване двамата касатори сочат и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, по съображения, че в конкретния случай не е налице хипотезата на частичен иск по приключилото гр. д. № 7970/2013 г. на Софийски градски съд, а въззивният съд е направил неаргументиран извод в обратен смисъл. При условията на евентуалност допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса „Преклудира ли се възможността да се възрази срещу изтекла давност по реда на чл.147 ЗЗД, когато същата е направена пред въззивния съд“.

Касаторът Р. Ж. Б. също е представил изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което е формулирал искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следния въпрос, обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд и разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК и с практиката на ВКС в решения, постановени по гр. д. № 4017/2018 г., гр. д. № 4193/2018 г., гр. д. № 4910/2018 г. и т. д. № 1204/2018 г. : „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички фактически и юридически доводи, направени от въззивника - в частност, длъжен ли е съдът да се произнесе по направено възражение за извършено плащане и направено възражение за липса на основание за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита“. В изложението се поддържат също основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на въпроса „Може ли пред въззивната инстанция за първи път да се направи възражение за изтекла давност по чл.147 от ЗЗД и ако се направи пред въззивната инстанция това възражение, правото за това преклудира ли се“, както и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК касаторите „Р. П. ЕООД и „Л. П. ЕООД са подали отговор на касационната жалба на Р. Ж. Б. (управител на двете дружества), в който са изразили становище за основателност на жалбата и за допускане на касационно обжалване на заявените в нея основания, а наред с това са направили изявления за присъединяване към жалбата. Отговор е подаден и от Р. Ж. Б., който е заявил становище за основателност на подадената от дружествата - касатори съвместна касационна жалба и за уважаване на исканията им за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Ответникът по касация „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД със седалище в [населено място] - чрез процесуален представител юрисконсулт, е подал отговори в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в които е оспорил касационните жалби като неоснователни и се е противопоставил на исканията на касаторите за допускане на касационно обжалване.

След образуване на производството пред ВКС, с молба вх. № 4021/09.05.2022 г., касаторите „Р. П. ЕООД, „Л. П. ЕООД и Р. Ж. Б. са уведомили касационната инстанция, че с адресирани до Софийски районен съд молби от 02.02.2022 г. са оттеглили възраженията си по чл.414 ГПК срещу издадената в производството по ч. гр. д. № 55482/2012 г. заповед от 15.01.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, по повод на която е предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК. Предвид оттеглянето на възражението и разясненията в т.10.а от Тълкувателно решение № 4/2013 по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, касаторите са поискали въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ЗЗД поради вероятността да е процесуално недопустимо вследствие отпадане на положителна процесуална предпоставка за съществуването и за надлежното упражняване на правото на иск, след което решението да бъде обезсилено с констатация, че заповедта за изпълнение е влязла в сила към 15.04.2013 г., и производството по делото да бъде прекратено. В изпълнение на разпореждане от 20.12.2022 г. молбите, в които са обективирани изявленията за оттегляне на възраженията по чл.414 ГПК, са изискани от Софийски районен съд и са приложени в оригинал към делото.

Преписи от молбите са връчени на ответника по касация „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, понастоящем (след извършено в хода на производството преобразуване чрез вливане) „Кей Би Си Банк (България)“ ЕАД, който е депозирал становище вх. № 500910/10.02.2023 г. В становището са изложени съображения, че възражението по чл.414 ГПК е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск на кредитора, в чиято полза е издадена заповед по чл.417 ГПК, и доколкото то формира правния интерес от предявяване и поддържане на иска по чл.422, ал.1 ГПК, неговото оттегляне предпоставя прекратяване на исковото производство, съгласно т.10.а от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът е изразил изрично несъгласие с искането на касаторите в случай на прекратяване на производството по делото съдът да постановява на коя дата е влязла в сила заповедта за изпълнение. Посочил е, че посредством така направеното искане касаторът Р. Ж. Б. цели постигане на благоприятен ефект от собственото си недобросъвестно поведение, тъй като е предявил срещу банката - кредитор искове по чл.439 ГПК за оспорване на вземането по заповедта за изпълнение и се е позовал на изтекла погасителна давност с твърдения, че оттеглянето на възражението по чл.414 ГПК заличава последиците от водените срещу него искове за съществуване на вземането по заповедта за изпълнение и кредиторът не може да се брани с разпоредбата на чл.115, б.“ж“ ЗЗД.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното :

Касационните жалби са допустими - подадени са от надлежни страни в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

Производството по в. т. д. № 2522/2019 г. е образувано пред Апелативен съд - София по въззивна жалба на Р. Ж. Б. срещу решение № 716 от 13.04.2017 г. по т. д. № 2841/2013 г. на Софийски градски съд в частта, с която по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск е признато за установено по отношение на Р. Ж. Б., „Р. П. ЕООД /с предишно фирмено наименование „В. П. ЕООД/ и „Л. П. ЕООД, че банката - ищец има вземане към ответниците в качеството им на солидарни длъжници в размер на сумата 248 772.96 евро, представляваща незаплатена главница по договор за банков кредит от 17.03.2008 г., последно изменен с анекс № 8/29.12.2011 г., ведно със законната лихва от 22.11.2012 г. до окончателното плащане, сумата 2 326.72 евро, представляваща наказателна лихва за периода от 20.10.2012 г. до 21.11.2012 г., и сумата 5 568.38 евро, представляваща редовна лихва за периода от 10.07.2012 г. до 19.10.2012 г., както и в частта, с която е отхвърлено противопоставеното от ответниците възражение за прихващане със спорно вземане в размер на 39 062.52 евро, формирано от недължимо платена/надвнесена лихва по договора за кредит. В срока по чл.265, ал.1 ГПК към въззивната жалба на Р. Ж. Б. са се присъединили и ответниците по иска „Р. П. ЕООД и „Л. П. ЕООД.

С обжалваното с касационната жалба решение Апелативен съд - София е потвърдил решението на първоинстанционния съд в обжалваната от ответниците част, след като е достигнал до изводи, че ищецът е доказал установяваното с иска вземане в размера, за който е признато за съществуващо от първата инстанция, респ. че заявеното от ответниците възражение за прихващане е неоснователно.

По делото не е имало спор, че по повод подадено от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД заявление в производството по ч. гр. д. № 55482/2012 г. на Софийски районен съд е издадена заповед от 15.01.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, с която тримата ответници са осъдени солидарно да заплатят на банката - ищец посочени в съдържанието на заповедта парични суми - неплатени и предсрочно изискуеми погасителни вноски, редовни и наказателни лихви и застрахователна премия, дължими на основание договор за банков кредит от 17.03.2008 г. В срока по чл.414 ГПК ответниците са подали възражения срещу заповедта и след дадени от заповедния съд указания ищецът е предявил по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване съществуването на отразеното в заповедта вземане.

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че с договор за кредит от 17.03.2008 г. банката - ищец е предоставила на ответника „Р. П. ЕООД /тогава „В. П. ЕООД/ за срок до 25.03.2015 г. кредит в размер на 440 000 евро за финансиране на оборотни средства - всички разходи, свързани с обичайната дейност на дружеството, вкл. ДДС, с изключение на разходите за заплащане на други данъци, социални осигуровки и заплати. В договора е уговорена лихва в размер на тримесечния Euribor, увеличен с 3.15 пункта надбавка, като е постигнато съгласие при забава в плащането на дължими суми кредитополучателят да дължи неустойка в размер на тримесечния Euribor плюс 10 пункта надбавка годишно върху усвоената и непогасена главница по кредита за времето на забавата до окончателното погасяване на забавените вноски. За обезпечаване на правата на кредитора е сключен договор от 17.03.2008 г. за залог на стоки в оборот, с който кредитополучателят „В. П. ЕООД е учредил в полза на банката залог върху притежаваните към момента на сключване на договора и в бъдеще стоки в оборот - паркети и подови настилки, описани в приложение № 1 към договора. С договор за поръчителство от 06.06.2011 г. ответникът „Л. П. ЕООД се е задължил да отговаря солидарно с кредитополучателя „В. П. ЕООД за задълженията на последния по договора за кредит от 17.03.2008 г. С договор за поръчителство от 16.03.2019 г. Р. Ж. Б. - управител на двете дружества, се е задължил да отговаря солидарно за задълженията на „В. П. ЕООД по договора от 17.03.2008 г. и по друг договор за кредит от 28.06.2006 г. След сключване на договора за кредит страните са подписали 8 бр. анекси за промяна на условията по кредита, като с последния анекс № 8/29.12.2011 г. са приели, че дължимата редовна главница е в размер на 338 204 евро, преструктурираната и просрочена лихва, неплатена към 10.11.2011 г., е в размер на 3 442.20 евро, а тази към 12.12.2011 г. - в размер на 5 525.30 евро. С адресирана до банката - кредитор молба кредитополучателят „В. П. ЕООД е отправил искане за предсрочно погасяване на задълженията му с получена от продажбата на собствен недвижим имот сума в размер на 95 776 евро, от които 6 344.90 евро да послужат за предсрочно погасяване на задължения по договор за кредит от 28.04.2011 г. и останалите 89 431.04 евро - за погасяване на задълженията по договора от 17.03.2008 г. На 31.08.2010 г. е сключен договор за цесия, с който кредитополучателят „В. П. ЕООД е прехвърлил на банката - кредитор всички свои настоящи и бъдещи вземания към „Л. П. ЕООД, произтичащи от сключен между двете дружества договор за покупко - продажба на паркетни подови настилки от 29.08.2011 г., с размер 600 000 лв. Постигнато е съгласие с постъпилите от длъжника суми за продажна цена банката да извърши прихващане срещу дължимите от цедента вноски по договорите за кредит от 29.04.2011 г. и 17.03.2008 г., като е посочено, че цедентът не се освобождава от задължението за редовно погасяване на всички вноски по отпуснатия кредит.

В хода на първоинстанционното производство е назначена съдебно - икономическа експертиза, чието заключение е обсъдено от въззивния съд и въз основа на констатациите в него съдът е установил, че кредитополучателят „В. П. ЕООД е усвоил пълния размер на отпуснатия му кредит в размер на 440 000 евро за периода от 14.04.2008 г. до 24.06.2008 г.; Размерът на просрочените вземания на банката към кредитополучателя към 22.11.2012 г. е 293 373.49 евро, от които 248 772.96 евро - просрочена главница, 42 734.73 евро - просрочена лихва, и 1 865.80 евро - просрочени неплатени суми за комисионна за управление на кредита; Начислената за периода от 25.04.2008 г. до 21.11.2012 г. лихва по договора за кредит от 17.03.2008 г. е в общ размер 139 741.63 лв.

Въззивният съд е съобразил и представеното по делото решение № 459/28.06.2013 г. по т. д. № 7970/2013 г. на Софийски градски съд, с което по реда на чл.422 ГПК е признато за установено, че „В. П. ЕООД, „Л. П. ЕООД и Р. Ж. Б. дължат на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД сумата 22 347.14 лв. - просрочена и преструктурирана лихва за периода от 25.01.2011 г. до 12.12.2012 г., съгласно анекс № 8/29.12.2011 г. към договор за банков кредит от 17.03.2008 г., 1 865.80 евро - възнаграждение за управление и обслужване на кредита, изискуемо на 25.03.2012 г., и 1 773.90 евро - разноски за заповедно производство. С решение № 1383/02.07.2014 г. по в. т. д. № 4316/2014 г., недопуснато до касационно обжалване с определение № 946/14.12.2015 г. по т. д. № 3603/2014 г. на ВКС, І т. о., след отмяна на решението по т. д. № 7970/2013 г. на Софийски градски съд в неговата отхвърлителна част, е признато за установено, че ответниците дължат на банката - ищец и сумата 8 234.37 евро, представляваща просрочена редовна лихва по договора за кредит от 17.03.2008 г. и анекс № 8 за периода от 10.02.2012 г. до 09.07.2012 г.

Въз основа на така възприетата фактическа обстановка по спора въззивният съд е направил извод, че признатите за съществуващи от първоинстанционния съд вземания на банката - ищец към тримата ответници в качеството им на солидарни длъжници по договора за кредит действително съществуват. При формиране на правните си изводи въззивният съд е изходил от разрешенията, дадени от ОСГТК на ВКС в Тълкувателно решение № 3/2016 г. по тълк. д. № 3/2016 г. (погрешно цитирано като „Тълкувателно решение № 6/2013 г. по тълк. д. № 6/2013 г.“), относно обективните предели на силата на пресъдено нещо, нейното проявление в хипотезата на предявен частичен иск и последиците й по отношение на иска за непредявената част от спорното вземане, като с оглед на тях е приел, че с влязлото в сила решение по приключилото т. д. № 4316/2013 г. на Апелативен съд - София е формирана сила на пресъдено нещо в отношенията между страните относно валидното възникване на правоотношенията по договора за кредит от 17.03.2008 г. Поради това, като е счел за недопустимо в последващия исков процес с предмет вземания, произтичащи от същия договор, да се пререшава отново спор дали правоотношението е възникнало и каква е правната му квалификация, съдът е приел, че ищецът е доказал сключването на договора за кредит със съдържанието, отразено в текста му, изменението на договора с подписаните впоследствие 8 бр. анекси, размера на отпуснатия и усвоен кредит, неизпълнението на договорните задължения на длъжника и на поръчителите, както и пораждането на правните последици на отправеното до ответниците волеизявление за предсрочна изискуемост на кредита. Аргументирайки се със силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск, въззивният съд е определил като неоснователни оплакванията във въззивните жалби на ответниците, че първоинстанционният съд неправилно не е разгледал правопогасяващите им възражения срещу установителния иск на кредитора за вземания, произтичащи от същия договор за кредит. Съдът е изложил съображения, че след като с влязлото в сила решение по частичния иск са установени релевантните за съществуването на претендираното от кредитора вземане факти, възможността за позоваване на правоизключващи и правоунищожаващи факти в последващия процес за разликата до пълния размер на вземането е преклудирана; Преклузията обхваща и възраженията, наведени от ответниците и в производството по частичния иск, за заплащане на недължими лихви, за прихващане със сумата 20 139.79 евро, която според твърденията на ответника - кредитополучател е изтеглена неправомерно от банковата му сметка, както и всички възражения по повод валидното сключване и действие на договорите за залог и за цесия.

При постановяване на въззивното решение съдът е констатирал, че с молба от 14.10.2019 г. ответниците са направили за пръв път възражение за изтекла погасителна давност, но като е съобразил разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, се е произнесъл, че с оглед концентрационното начало в гражданския процес е недопустимо ответниците да поправят пред въззивната инстанция пропуските си в производството пред първата инстанция и да релевират погасителната давност след срока за отговор на исковата молба.

В зависимост от изводите, до които е достигнал, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд в обжалваната от ответниците част, с която искът по чл.422, ал.1 ГПК е уважен за сумите, установени като дължими от заключението на съдебно - икономическата експертиза.

По основанията за допускане на касационно обжалване :

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите - ответници в исковото производство, са обосновали приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и с основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. С допълнителна молба като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване касаторите са въвели и вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, аргументирана с настъпили след подаване на касационната жалба обстоятелства от значение за допустимостта на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск, а именно - оттегляне на възраженията по чл.414 ГПК срещу заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК, в която е обективирано установяваното с иска парично вземане на ищеца „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, понастоящем „Кей Би Си Банк (България)“ ЕАД. Съобразявайки съотношението между основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, съставът на ВКС намира, че следва да разгледа приоритетно основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК и в зависимост от преценката за неговото наличие или отсъствие, да се произнесе по останалите заявени основания за достъп до касационно обжалване.

Според разясненията в т.10.а от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, правото на иск, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличие освен на общите, но и на специалните процесуални предпоставки за надлежното му упражняване, за които съдът следи служебно - подадено от длъжника възражение в срока по чл.414, ал.2 ГПК, съдържащо оспорване на вземането по заповедта за изпълнение, и спазване на преклузивния едномесечен срок по чл.415, ал.1 ГПК за предявяване на иска; Процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск са налице до момента на оттегляне на възражението, като при предявен установителен иск по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, оттеглянето на възражението следва да се депозира или да се изпрати на съда, разглеждащ иска, който прилага последиците по чл.416 ГПК. С оглед възприетото от ОСГТК на ВКС разрешение относно значението на възражението по чл.414 ГПК за исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК, следва да се допусне касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за преценка по реда на чл.290 ГПК на допустимостта на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск, както и на постановеното по повод на него въззивно решение, след предприетото от касаторите - ответници оттегляне на възражението срещу издадената в полза на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД заповед за изпълнение от 15.01.2013 г.

Поради допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, не следва да се обсъждат останалите поддържани от касаторите основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2623 от 27.11.2019 г., постановено по в. т. д. № 2522/2019 г. на Апелативен съд - София.

УКАЗВА на касаторите „Р. П. ЕООД с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [жилищен адрес] мазе № 13, „Л. П. ЕООД с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [жилищен адрес] и Р. Ж. Б. с ЕГН [ЕГН] с постоянен адрес [населено място], обл. Перник, в едноседмичен срок от уведомяването да представят доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 10 040 лв. (десет хиляди и четиридесет лв.), на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията производството ще бъде прекратено.

След внасяне на таксата делото да се докладва на председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито заседание.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :