Върховният административен съд на Р. Б. - Трето отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и двадесет и втора година в състав: Председател: И. А. Членове: ПЛАМЕН ПЕ. Р. при секретар С. М. и с участието на прокурора Д. П. изслуша докладваното от председателя И. А. по административно дело № 4922 / 2022 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационнaта жалба на Д. М. и по касационната жалба на Българска народна банка (БНБ) против Решение № 384 от 02.11.2021 г., постановено по адм. дело № 625 по описа на Административния съд – С. З. за 2017 г. в неблагоприятните за всеки от касационните жалбоподатели части на решението. Д. М. е подал и частна жалба против Определение № 31 от 20.01.2022 г., постановено по същото дело, в частта му, в която той е осъден да заплати на БНБ сумата от 1 129, 86 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.

С обжалваното решение БНБ е осъдена да заплати на Милев обезщетение за имуществени вреди в размер на 5 624, 60 лв., за забавено плащане на гарантираното му вземане от 196 000, 00 лв. за периода 26.07.2014 г. – 05.11.2014 г. и претърпени вследствие на нарушаване на приложима с директен ефект норма от правото на Европейския съюз (ЕС) – чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити (Директива/та), изм. с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г., както и съдебни разноски по делото в размер на 153, 00 лв.

Със същото решение предявеният от Милев срещу БНБ иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) е отхвърлен за сумата над присъденото обезщетение до пълния предявен размер от 8 627, 96 лв. и за периодите извън 26.07.2014 г. – 05.11.2014 г. Отхвърлена е също исковата му претенция срещу БНБ за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 2 000, 00 лв. (част от сумата 85 197, 87 лв.), представляваща разликата между размера на вложенията му в „Корпоративна търговска банка” АД ([Фирма 4]) и изплатения му гарантиран размер на депозитите му в тази банка и причинени от неправомерни действия на БНБ, изразяващи се в нарушаване на приложими с директен ефект норми на Общностното право, а в условия на алтернативност – от неправомерно бездействие на Централната банка, изразяващо се в неизпълнение на вменените й със закон функции по осъществяване на ефективен банков надзор.

С обжалваното определение молбата на касационния жалбоподател БНБ с правно основание чл. 248 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) за изменение и допълнение на Решение № 384/02.11.2021 г., постановено по адм. дело № 625/2017 г. на Административния съд – С. З. в частта на разноските е уважена частично, като ищецът е осъден да заплати на ответника по иска сумата от 1 129, 86 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.

Касационният жалбоподател Д. М. с [ЕГН] и с адрес в гр. С. З. на [улица], чрез упълномощен процесуален представител адв. В. С., обжалва, като неправилно, Решение № 384/02.11.2021 г. по адм. дело № 625/2017 г. на Административния съд – С. З. в следните му части: в частта, с която исковата му претенция по ЗОДОВ за имуществени вреди, представляващи забавено изплащане на гарантирания размер на депозитите му в[Фирма 4] е отхвърлена за сумата над 5 624, 60 лв. до пълния предявен размер от 8 627, 96 лв.; в частта, с която е отхвърлен иска му с цена 2 000, 00 лв. Иска отмяната на решението в обжалваните части и постановяване на съдебен акт, с който исковите му претенции бъдат уважени в цялост.

Ответникът по тази касационна жалба – БНБ със седалище и адрес на управление в София, пл. „К. А. I”, чрез пълномощник адв. А. Г., в писмени отговори от 16.02.2022 г. и 28.04.2022 г. излага съображения за неоснователността й и правилността на атакуваното решение в обжалваните от Милев части. Иска решението да остане в сила в тези части.

Касационният жалбоподател БНБ, чрез пълномощник адв. А. Г., обжалва първоинстанционното решение в осъдителната за този жалбоподател част. Твърди неправилността му поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. първо и последно АПК. Иска отмяна на решението в обжалваната част. Претендира присъждане на сторените в първоинстанционното и касационнното производство разноски, включително адвокатско възнаграждение. Представя списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) за направените в настоящото производство разноски, договор за правна защита и съдействие № БНБ-20098/12.02.2018 г. и анекс към него, както и доказателства за извършването им.

Ответникът – Д. М. не представя становище по касационната жалба на БНБ в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК. Не се явява и не се представлява в съдебното заседание пред настоящия съд.

Частният жалбоподател Д. М. навежда, като основания за неправилност на обжалваното определение в осъдителната за този жалбоподател част, нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изразява становище, че не намира опора в специалния закон – ЗОДОВ разбирането на съда, че на ответника по иска се следват разноски за адвокатско възнаграждение. Подчертава, че конкретният случай се явява „заварен“ такъв с оглед установеното в пар. 6 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г. Обосновава се, че разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ е приета след подаване на исковата молба. Излага доводи, че чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, в относимата редакция на тези разпоредби, не предвижда присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на ответника по иска при пълно или частично отхвърляне на исковата претенция. По тези съображения иска отмяната на определението в обжалваната част.

Ответникът по частната жалба – БНБ, в писмен отговор, подаден в срока по чл. 232 АПК, оспорва частната жалба, като неоснователна. Поддържа, че на ищеца следва да бъде възложена тежестта да понесе разноските, направени от ответника за адвокатско възнаграждение за защитата му в първоинстанционното производство. Излага доводи във връзка с приетото в Определение № 2/20.04.2021 г., постановено от Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на Върховния касационен съд и Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд по тълк. дело № 1/2019 г. Позовава се на практика на Върховния административен съд. Приема за несъстоятелни твърденията на ищеца за липса на нормативна уредба относно присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на ответника в производства по ЗОДОВ преди промените със Закона за изменение и допълнение на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г. Аргументира се с разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 143, ал. 1 АПК. По тези съображения иска потвърждаването на определението в обжалваната част.

Участващият по делото представител на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните и частната жалби.

Касационните жалби и частната жалба са процесуално допустими, като подадени от надлежни страни, за които частично обжалваните съдебно решение и определение са неблагоприятни и в срока по чл. 211, ал. 1, респ. чл. 230 АПК, поради което следва да бъдат разгледани относно тяхната основателност.

Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни по следните съображения:

Административният съд – С. З. е приел, че е сезиран от Д. М. с иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за осъждането на БНБ да му заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на: 8 627, 96 лв., представляващи законната лихва за забавено плащане на гарантирания размер на вложенията му в[Фирма 4] за периода 30.06.2014 г. – 04.12.2014 г., претърпени в резултат на незаконосъобразното бездействие на БНБ да приложи разпоредба с директен ефект от правото на ЕС – чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити, изм. с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г.; 2 000, 00 лв. (част от сумата 85 197, 87 лв.), представляваща разликата между размера на вложенията на ишеца в[Фирма 4] и изплатения му гарантиран размер на депозитите му в тази банка и причинени от неправомерни действия на БНБ, изразяващи се в прилагането на административни мерки по изменение на правила и методики за обезценка на активи и отнемане със задна дата на издадено на „КТБ“ АД със Заповед № БНБ-43011/28.03.2014 г. на подуправителя на БНБ, ръководещ упраление „Банков надзор“, разрешение да включи в капитала си от втори ред сумата 35 000 000, 00 евро, привлечена по силата на договор за предоставяне на заем, сключен на 24.03.2014 г., както и в приемане на решение за отнемане на лиценза на „КТБ“ АД на основата на документи, които не кореспондират с изискванията на националното и международното право, а в условията на алтернативност – причинени от неправомерно бездействие на Централната банка, изразяващо се в неупражняване на ефективен банков надзор.

Административният съд е приел от фактическа страна, че Милев е сключил на 17.09.2012 г. с[Фирма 4] Рамков договор за платежни услуги за потребители (физически лица) – л. 255 от адм. дело № 625/2017 г. по описа на Административния съд – С. З. , въз основа на който са подписани анекси за откриване на четири банкови сметки (в щатски долари – Анекс № 85558/17.09.2012 г. (л. 256); в евро – Анекс № 117383/17.09.2013 г. (л. 257); в български лева – Анекс № 117791/20.09.2013 г. (л. 259-260) и Анекс № 118494/27.09.2013 г. (л. 258-259)). Установил, че към 06.11.2014 г. по сметките на ищеца имало наличност, но поради олихвяване веднъж годишно с клауза за капитализиране на лихвата към главницата не може да се определи общия размер на главницата.

На 20.06.2014 г. от ръководството на КТБ в БНБ е получено писмено уведомление, вх. № 4098, за изчерпване на ликвидността и преустановяване на разплащанията, както и на всички видове банкови операции. С писмото е предявено искане БНБ да предприеме необходимите мерки, включително поставянето на КТБ под специален надзор.

На същата дата, на основание чл. 115, ал. 2, т. 2 и т. 3 от Закона за кредитните институции (ЗКИ) (отм.), Управителният съвет на БНБ е приел Решение № 73, изменено и допълнено с Решение № 74/22.06.2014 г., с което КТБ е поставена под специален надзор за срок от три месеца, като е спряно изпълнението на всички нейни задължения за същия срок, ограничена е дейността й, забранено е извършването на всички дейности, съгласно банковата лицензия, от длъжност са отстранени членовете на управителния и на надзорния съвет на банката, акционерите, притежаващи повече от 10 на сто от акциите са лишени от право на глас, назначени са квестори. С поставянето под особен надзор на[Фирма 4], БНБ възложила на квесторите осигуряването на пълен анализ и оценка на активите и пасивите на банковата група КТБ от независим външен одитор.

На 25.07.2014 г. докладът за текущото състояние на КТБ е представен от квесторите пред БНБ. Същият е приет от БНБ на 31.07.2014 г. Управителният съвет на Централната банка постановил Решение № 94/31.07.2014 г., с което, на основание чл. 107, ал. 3 ЗКИ, издал задължителни предписания към квесторите на КТБ за: сключване на допълнителни договори с одиторски фирми с оглед цялостна оценка активите на КТБ, която да бъде осъществена в срок до 20.10.2014 г.; създаване на специален екип, който, в срок до 15.09.2014 г., да организира подготовката на кредитните досиета за целите на одиторската оценка.

С Решение № 138/06.11.2014 г. Управителният съвет на БНБ отнел лиценза на[Фирма 4] за извършване на банкова дейност. Със същото решение, на основание чл. 9, ал. 1 от Закона за банковата несъстоятелност (ЗБН), приел да бъде подадено искане до компетентния съд за откриване на производство по несъстоятелност за КТБ, за което уведомил и Фонда за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ/Фонда/ът), с цел извършване на подготвителни действия за назначаване на синдик.

С Решение № 61/18.11.2014 г. Управителният съвет на Фонда определил девет обслужващи банки за изплащане на гарантираните влогове. Определил също датата 04.12.2014 г. за начална дата на изплащане на гарантираните депозити.

Като съобразил посоченото в писмо от[Фирма 4], изх. № 950 от 26.05.2021 г. (от л. 218 до л. 219 от адм. дело № 625/2017 г. по описа на Административния съд – С. З. , административният съд установил, че на 06.11.2014 г. към ФГВБ е подадена информация за подлежащата на изплащане в полза на Милев сума в размер на 196 000, 00 лв. в съответствие с разпоредбата на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от Закона за гарантиране на влоговете в банките (ЗГВБ), отм. с ДВ, бр. 62 от 14.08.2015 г., в сила от 14.08.2015 г. Съгласно данните от писмото, с оглед на това, че по влоговете на ищеца към датата на подаване до ФГВБ на информация за подлежащата на изплащане сума от 196 000, 00 лв. били налични средства, представляващи съвкупност от главница и капитализирани лихви до дата 06.11.2014 г.,[Фирма 4] не може да удостовери каква част от изплатените, чрез Фонда, средства представлява главница и каква лихви.

Съгласно „Списък на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Корпоративна търговска банка“ АД (н)“ (л. 34-35 от първоинстанционното дело) вземането на Милев на стойност 85 197, 87 лв., явяващо се остатъка по партидите на негово име в КТБ, е включено под клиентски номер 443778. Съдът установил, че при извършено разпределение на налични суми между кредиторите на[Фирма 4] с приети вземания по чл. 69, ал. 1 ЗБН, на ищеца са определени 9 416, 71 лв. и 8 628, 61 лв., съответно по първата частична сметка (л. 246-249, пак там); 7 378, 54 лв. по втората частична сметка (л. 250-251) и 4 351, 29 лв. по четвъртата частична сметка (л. 252-253).

Пред първата инстанция, по искане на ответника, е допусната, изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещо лице В. С., чието заключение е неоспорено от страните. Въз основа на него съдът е установил, наред с други въпроси, и законната лихва за забава върху изплатената на ищеца сума от 196 000, 00 лв., явяваща се гарантирания размер на депозитите му в[Фирма 4] за относимия исков период.

При така установената фактическа обстановка, Административният съд – С. З. е приел, от правна страна, че предявените от Милев искове са процесуално допустими. Изложил е подробни аргументи защо преценява БНБ като надлежен ответник. Позовал се на разпоредбите, регламентиращи правомощията на БНБ в Закона за Българската народна банка (ЗБНБ) и ЗКИ, както и на разпоредби от правото на ЕС, регламентиращи банковия надзор в държавите членки. Приел е, че БНБ е административен орган по смисъла на втората хипотеза по пар. 1, т. 1 от Допълнителната разпоредба (ДР) на АПК, който при надзорната си дейност, осъществява властнически правомощия. Посочил, че предявените искове следва да се разгледат по реда на ЗОДОВ, но при спазване на стандартите за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване на правото на ЕС, изведени от практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС).

По отношение на първия иск с цена 8 627, 96 лв., административният съд е приел по същество, че исковата претенция е доказана по основание и частично основателна по размер – до присъдената сума от 5 624, 60 лв. Аргументирал се, че по делото са установени всички предпоставки за ангажиране на отговорността на БНБ за вреди. Обсъдил е подробно разпоредбите на Директива 94/19/ЕО, които са относими за правилното решаване на спора, както и относимото национално законодателство. Съобразил даденото от СЕС тълкуване на разпоредбите на чл. 1, пар. 3 и на чл. 10, пар. 1 от Директива 94/19/ЕО, което е в смисъл, че не се допуска, от една страна, национално законодателство, съгласно което установяването на неналичността на депозитите зависи от неплатежоспособността на кредитната институция и от отнемането на нейния банков лиценз, и от друга страна – отклоняване от предвидените от тези разпоредби срокове за установяване на неналичността и за изплащане на депозитите по съображение, че е необходимо кредитната институция да бъде поставена под специален надзор. Посочил е правомощието по Директива 94/19/ЕО на съответните компетентни органи да установят, че по тяхно виждане съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозитите на вложителите и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи. Изложил е подробни аргументи, че правомощието по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата е възложено на „съответния компетентен орган“ на държавата членка, който е именно БНБ. Взел предвид, че разпоредбата на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата не е транспонирана в националното ни законодателство за целия исков период и до 14.08.2015 г. Формирал извод, че предвид задължителността на тази разпоредба от Общностното право и нейната директна приложимост на територията на Р. Б. БНБ, в качеството си на надзорен по отношение КТБ орган, е дължала активно действие, изразяващо се в преценка и обявяване на депозитите в[Фирма 4] за „неналични“, т. е. налице е незаконосъобразно бездействие да се изпълни дефинирано в закон задължение на БНБ. Допълнил, че, с приемането от Управителния съвет на БНБ на Решение № 73/20.06.2014 г. за поставяне на[Фирма 4] под специален надзор, БНБ вече е разполагала с необходимите факти, основаващи извод за неналичност на депозитите в КТБ по смисъла на Директивата, тъй като е решила да преустанови достъпа на вложителите до депозитите в тази банка по причини, пряко свързани с финансовото й положение. Подчератал, че, съгласно това решение на Управителния съвет на БНБ, КТБ не е била в състояние да приема заявки и да изплаща дължимите и платими депозити. Въпреки това решение за обявяване на неналичност не било взето. Едва на 06.11.2014 г. БНБ отнела лиценза на КТБ, на който акт, според съда, се основава последвалото изплащане на гарантирания размер на депозитите на вложителите, вкл. този на ищеца, при приложението на чл. 23, ал. 1 ЗГВБ (обн., ДВ, бр. 49 от 29.04.1998 г., отм. с ДВ, бр. 62 от 14.08.2015 г., в сила от 14.08.2015 г.). Счел, че Централната банка не може да бъде освободена от отговорност, че не е приложила норма от правото на ЕС, която е с директен ефект, само защото Директива 94/19/ЕО не била правилно транспонирана и съответно БНБ не била изрично определена от българския законодател за „съответния компетентен орган“. Мотивирал се, че задължението на БНБ да обяви неналичността на депозитите, по смисъла на Директивата, следва пряко от възложените й функции по националното законодателство като надзорен орган върху банковата дейност и такъв, носещ отговорността за поддържане на стабилността на банковата система, както и от нормите на самата Директива.

Съдът приел, че въпреки преценката на БНБ, че КТБ е застрашена от неплатежоспособност и при отчитане, че с решението за поставяне на банката под специален надзор изплащането на депозитите е възпрепятствано за по-дълъг период, Централната банка не е направила установяването на неналичността в срока, изискуем по Директивата, което, от своя страна, попречило да започне компенсирането на засегнатите вложители, съобразно чл. 7, пар. 1 и чл. 10, пар. 1 от Директивата. Това незаконосъобразно бездействие на БНБ Административният съд – С. З. квалифицирал като „достатъчно съществено нарушение“ на правото на ЕС. Позовал се на практика на СЕС – решение по дело С-571/16 (Н. К. срещу Българска народна банка) на този съд.

След като обосновал наличието на неправомерно бездействие от страна на БНБ, първоинстанционният съд приел, че Милев е доказал наличието на имуществени вреди, причинени от нарушението от страна на БНБ на правото на ЕС, както и наличието на причинно-следствена връзка между противоправното поведение на Централната банка и претърпените вреди. Приел е, че вредата за ищеца има характер на пропусната полза и се изразява в невъзможността за ползване на паричния капитал от 196 000, 00 лв. Според съда, доколкото в случая е налице неизпълнение на парично задължение, обективен измерител на стойността на нарушеното право се явява законната лихва по чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Отхвърлил, като неоснователно, възражението на ответника по иска за липса на претърпени вреди, поради това, че на ищеца е начислявана договорна лихва от[Фирма 4] и при изплащане на гарантирания размер на влоговете е включена както главница, така и договорна лихва за периода 30.06.2014 – 06.11.2014 г. Обсъдил разликата между договорна и законна лихва.

Относно периода, за който се дължи обезщетение в конкретния случай, съдът приел, че той е този на забавата – от момента, в който Милев реално е трябвало да има достъп до депозитите си, до момента, в който нарушението е преустановено. Взел предвид, че срокът от 5 работни дни по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, в който БНБ е била длъжна да издаде изричен акт за установяване неналичността на депозитите, считано от 20.06.2014 г. (датата на поставянето на[Фирма 4] под специален надзор), изтича на 27.06.2014 г. Посочил, че след този момент БНБ е в нарушение на чл. 1, пар. 3, буква i), но постановяването на акт, с който се установява неналичността на депозитите не се явява достатъчно условие за започване на тяхното изплащане, а се стартира схемата за изплащане на гарантираните депозити, съответно започва да тече срокът за изплащане. Приел, че срокът от 20 работни дни за изплащане на депозитите изтича на 25.07.2014 г. Според съда ищецът започнал да търпи реални вреди поради неизплащане гарантирания размер на депозитите му в[Фирма 4] от следващия ден – 26.07.2014 г. Мотивирал се, че от 06.11.2014 г., вкл., БНБ вече не осъществявала незаконосъобразно бездействие. Поради това е приел, че периодът, за който се дължи обезщетение, е този от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г.

По отношение на размера на законната лихва за приетия от него за относим исков период, съдът се позовал на заключението по приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза. Уважил исковата претенция до сумата от 5 624, 60 лв. Отхвърлил предявения от Милев иск в останалата му част и за исковите периоди 30.06.2014 г. – 25.07.2014 г. и 06.11.2014 г. – 04.12.2014 г., като неоснователен и недоказан.

На следващо място първоинстанционният съд разгледал втория иск с цена 2 000, 00 лв. Преценил същия за неоснователен. Посочил, че сумите по влоговете на вложителите в банка, обявена в несъстоятелност, които са над 196 000, 00 лв., могат да се претендират от тях по реда на чл. 2, ал. 1 ЗБН. Съобразил е данните от доказателствата по делото, че ищецът е включен, като кредитор в производството по несъстоятелност на[Фирма 4]. Посочил, че в това производство са му изплащани суми – част от влоговете му в тази банка над гарантирания размер на депозитите. Обсъдил практиката на СЕС, съгласно която правото на ЕС не предоставя права на вложителите да търсят отговорност от националния орган, отговорен за надзора на кредитни институции, ако техните депозити не са на разположение, в резултат на неправилен надзор от страна на този орган. Подчертал тълкуването на СЕС на чл. 7, пар. 6 от Директива 94/19/ЕО, което е в смисъл, че предвиденото в него право на вложителя да получи компенсация обхваща единствено изплащането от схемата за гарантиране на депозитите на неналичните депозити на този вложител до размера, определен в чл. 7, пар. 1а от тази Директива, след като компетентният национален орган установи неналичността на държаните от съответната кредитна институция депозити в съответствие с чл. 1, пар. 3, буква i), поради което чл. 7, пар. 6 не дава основание да се счита, че посоченият вложител има право на обезщетение за вредата, причинена поради забавеното изплащане на гарантирания размер на всички негови депозити или поради недостатъчния надзор от страна на националните компетентни органи над кредитната институция, чиито депозити са станали неналични. Посочил също така, че СЕС приема (т. 111 от Решение на СЕС от 25.03.2021 г. по дело C-501/18, ВТ срещу Българска народна банка), че прилагана оздравителна мярка от национална централна банка спрямо кредитна институция, би съставлявала неоправдана и непропорционална намеса в упражняването на правото на собственост на вложителите в посочената кредитна институция, с оглед член 17, пар. 1 и член 52, пар. 1 от Хартата на основните права на ЕС, ако не зачита основното съдържание на това право и ако предвид непосредствения риск от финансови загуби, на който вложителите биха били изложени в случай на обявяването на кредитната институция в несъстоятелност, други по-малко обременителни мерки биха позволили постигането на същите резултати. Допълнил, че по делото не са ангажирани доказателства в такава насока, нито доказателства относно ограничаването на свободното движение на капитали. Счел за неоснователно позоваването на ищеца на Одитен доклад № 0000000115 на Сметната палата на Р. Б. за извършен одит на изпълнението „Ефективност и ефикасност на банковия надзор, осъществяван от БНБ за периода от 01.01.2012 г. до 31.12.2014 г.“ Обосновал се, че констатациите в него сочат само хипотетична възможност за осигуряване в по-голяма степен защитата интересите на вложителите, но не и неупражняване на дължимия от БНБ банков надзор. Посочил, че Милев сам се е отказал, в хода на съдебното производство, от искането си за назначаване на експертиза. Приел, че по делото е останало недоказано наличието на незаконно бездействие, вследствие на което Милев да е бил лишен от своята собственост. Приел също, че доколкото за ищеца е налице парично вземане към[Фирма 4] (в несъстоятелност), удовлетворяването на част от което (но в пълнота по исковия размер от 2000, 00 лв.) е настъпило преди завеждане на делото през месец декември 2017 г. и ще продължава да се удовлетворява в процедурата по осребряването на имуществото на обявената в несъстоятелност търговска банка, не може да се направи обоснован извод за понесена от него имуществена вреда, представляваща разликата между размера на вложенията на ищеца[Фирма 4] и изплатения му гарантиран размер на депозитите му в тази банка. Формирал решаващия извод, че по делото не се установяват критериите, установени в практиката на СЕС, при наличието на които следва да се ангажира отговорността на държавата за нарушение на Общностното право – неправомерно поведение, вреда и причинно-следствена връзка между неправомерното поведение и вредата. С тези мотиви, отхвърлил изцяло исковата претенция на Д. М.. Присъдил разноски, съобразно изхода на спора.

Решението в обжалваната от всеки от касационните жалбоподатели част е валидно, допустимо и правилно. Фактическата обстановка по делото е обективно установена, а формираните въз основа на нея правни изводи са обосновани.

Съответен на закона е изводът на първоинстанционния съд за частична основателност на предявения от Д. М. иск за обезщетяване на имуществени вреди в размер на законната лихва за забавено изплащане на гарантирания размер на вложенията му в[Фирма 4], претърпени вследствие извършено от БНБ нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в незаконосъобразно бездействие за вземане на решение за обявяване на неналичността на депозитите в тази банка.

Касационното оплакване, че БНБ не се явява компетентният орган за претендирания исков период е неоснователно. От съпоставката на приложимото към спора национално законодателство с приложимото съюзно законодателство към месец юни 2014 г. става ясно, че разпоредбата на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити, изм. с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г. е транспонирана неточно, за което отговорността не е на БНБ, а е на националния законодател. Неточното транспониране на съюзната разпоредба в националния ни закон към този момент обаче, не освобождава от отговорност Централната банка за проявеното от нея в конкретния случай бездействие. Това е така, тъй като в две поредни решения по дела С-571/16 (Н. К. срещу Българска народна банка) и С-501/18 (ВТ срещу Българска народна банка), СЕС приема, че чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата има директен ефект и представлява правна норма, целяща предоставяне на права. Признатият директен ефект на посочената разпоредба, освен че предоставя права на частноправните субекти, създава за компетентния орган задължение, което е достатъчно точно и безусловно. Основателно първоинстанционният съд е отхвърлил възражението на БНБ, че не е „компетентен орган“ по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата. Макар да е вярно твърдението на касационния жалбоподател, че предвиденото в националното законодателство правомощие за БНБ за установяване неналичност на депозитите на кредитна институция, да е станало едва със законодателните изменения на ЗБНБ и ЗКИ през август 2015 г. (обн. ДВ, бр. 62 от 2015 г., в сила от 14.08.2015 г.), това не означава, че тя не е разполагала с него и преди тези изменения. Българската народна банка е компетентният орган, издаващ лиценз на кредитните институции, респективно това е компетентният орган, който следи кредитните институции да изпълняват задълженията си, основна част от които са спрямо вложителите им и техните депозити. Централната банка е и органът, който е натоварен да следи за обективното финансово състояние на кредитните институции и да отнема издадените лицензи на банките при наличие на законоустановените предпоставки. При тези предоставени й с националното законодателство правомощия, не е било трудно за БНБ да се разпознае в „компетентния орган“ по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО.

Касационната инстанция не споделя и касационното оплакване на БНБ, че Централната банка не е имала правомощието да издаде изричен акт, с който да установи неналичност на депозитите в КТБ, тъй като националният законодател не е предвидил изрично това и подобно решение би било нищожно поради липса на материално основание и компетентност. Правомощието на БНБ за издаването на въпросния акт произтича от действаща съюзна разпоредба, която макар да се съдържа в директива (нуждаеща се от транспониране в националното законодателство), е разпоредба с директен ефект. Както се посочи и

по-горе в мотивите, с оглед правомощията й по националното ни законодателство в сила към релевантния момент, за БНБ е било не само възможно, но и задължително да се идентифицира с „компетентния орган“ по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО и да изпълни произтичащото от посочената норма задължение. Неиздаването на решението за установяване неналичността на депозитите в[Фирма 4], когато са били налице предпоставките за това, се явява незаконосъобразно бездействие на компетентния орган да изпълни нормативноустановено задължение за действие. В случая, въз основа на събраните по делото доказателства и от анализа на приложимата нормативна уредба, се установява, че към 27.06.2014 г., както и 5 работни дни преди това, са били налице нормативноустановените предпоставки, произтичащи от съюзната разпоредба, БНБ да издаде решение за установяване неналичността на депозитите в КТБ. Още на 20.06.2014 г. (датата, на която БНБ е поставила КТБ под специален надзор) БНБ се позовава на изчерпване на ликвидните средства на КТБ, т. е. още на тази дата тя е следвало да обяви неналичност на депозитите в КТБ, от която дата следва да се определи и първия възможен достъп на вложителите до гарантирания размер на депозитите им. В случая, постановявайки Решение № 73/20.06.2014 г. за поставяне на КТБ под специален надзор, БНБ е разполагала с необходимите факти, обосноваващи извод за неналичност на депозитите по смисъла на чл. 1, пар. 3 буква i) от Директивата, тъй като взема решение за преустановяването на достъпа до депозитите в нея по причини, пряко свързани с финансовото положение на търговската банка.

Относимият въпрос, в случая е, налице ли е било или не съществено нарушение на приложимата съюзна норма, на който въпрос Административният съд – С. З. е отговорил правилно. В решението си по дело С-501/18, т. 97 от него, СЕС приема, че фактът, че не е установена неналичността на депозитите по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО може да представлява достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС и да позволи ангажирането на отговорността на държава членка за нарушение на Общностното право.

Като неоснователно касационната инстанция преценява и възражението в касационната жалба на БНБ, че Милев не бил доказал причинена вреда, както и причинно-следствена връзка между противоправното бездействие на БНБ и претендираната обезвреда. Ищецът претендира, като вреда, законната лихва върху гарантирания размер на депозитите му в[Фирма 4] за периода на забавата. Непозволеното увреждане е източник на парично задължение за заплащане на обезщетение за обезвреда. Милев е имал парично вземане в гарантиран размер за неналичните му депозити, което му е изплатено, но чиято изискуемост е зависела от решението на БНБ за установяване неналичността на депозитите в КТБ. Незаконосъобразното бездействие на БНБ да установи тази неналичност на депозитите в КТБ е забавила изплащането от ФГВБ на паричното вземане на ищеца за гарантирания размер на вложенията му в КТБ. Следователно, независимо, че БНБ не е нито банката, в която са се намирали депозитите на Милев, нито е органът, който е изплатил гарантирания размер на неговите депозити в КТБ, е органът, който е следвало да издаде акта, който е един от елементите от сложния фактически състав (чл. 20, ал. 1, т. 2 ЗГВБ) за упражняване и удоволетворяване на правото на ищеца за паричното му вземане от Фонда. Милев е получил със забава гарантирания размер на депозитите му в КТБ, която е провокирана от държавен орган, от акта, на който зависи изпълнението на задължението от страна на длъжника. В този случай, дължимото обезщетение следва да е от вида и в обема на обезщетението, дължимо при забава от прекия длъжник на паричното задължение, което изрично е уредено в нормата на чл. 86 ЗЗД. Законът урежда, както вредата при несвоевременно изпълнение на парично задължение, така и обезщетението за нея и начина му на изчисляване. В конкретния случай вредата се изразява в забава за получаване на дължимата парична сума от 196 000, 00 лв. и е доказана до уважения от първоинстанционния съд размер.

На следващо място касационната инстанция приема за неоснователно касационното оплакване на касационния жалбоподател Д. М. относно относимия период, за който се дължи обезщетение в случая. Срокът от 5 работни дни по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, в който БНБ е била длъжна да издаде изричен акт за установяване неналичността на депозитите, считано от 20.06.2014 г. (датата на поставянето на КТБ под специален надзор) изтича на 27.06.2014 г. След този момент действително БНБ е в нарушение на посочената разпоредба, но постановяването на акт, с който се установява неналичността на депозитите не е достатъчно условие за започване на тяхното изплащане, а се стартира схемата за изплащане на гарантираните депозити, съответно започва да тече срокът за изплащане. По аргумент от чл. 23, ал. 5 ЗГВБ (отм.), при приемане на решението по чл. 1, пар. 3, буква i) в 5 дневния срок – т. е. най-късно на 27.06.2014 г., то срокът от 20 работни дни за изплащане на депозитите изтича на 25.07.2014 г. От следващия ден – 26.07.2014 г., както правилно е приел първоинстанционният съд, ищецът започва да търпи реални вреди, поради неизплащане на гарантирания размер на вложенията му в[Фирма 4]. От 06.11.2014 г., когато е отнет лицензът на КТБ и е стартирана процедурата по компенсиране по чл. 10 от Директивата, БНБ вече не осъществява незаконосъобразно бездействие. Поради това Административният съд – С. З. правилно е определил периода, за който се дължи обезщетение от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г.

По същите аргументи са неоснователни и оплакванията в касационната жалба на Милев за неправилност на обжалваното решение в частта, с която исковата му претенция е отхвърлена за сумата над присъдения размер от 5 624, 60 лв. до пълния предявен такъв от 8 627, 96 лв. и за исковите периоди извън този, приет от съда за релевантен.

Правилно е определен и размера на обезщетението за относимия исков период. Развитите от БНБ доводи за липса на вреда в случая, заради изплатена договорна лихва, са неоснователни. Действително, видно от доказателствата по делото (писмо, изх. № 950/26.05.2021 г. по описа на[Фирма 4] – от л. 218 до л. 219 от първоинстанционното дело; заключение от извършена съдебно-счетоводна експертиза – л. 228-232, пак там), за периода, в който КТБ е била поставена под специален надзор, Милев е получавал договорни лихви за вложенията си в тази банка. Договорната и законната лихва обаче се дължат на различни фактически и правни основания, като целта им е различна. Договорните лихви са възнаградителни лихви, дължими от КТБ за това, че определена парична сума й е предоставена за ползване за определен период. Те имат характера на граждански плод на капитала. Законната лихва има санкционен характер и се начислява за закъсняло изпълнение на парично задължение. Поради това не може да се приеме, че начислената на ищеца договорна лихва за периода на специален надзор частично или напълно обезщетява понесената вреда от забавеното изпълнение на паричното задължение за заплащане на гарантирания размер на вложенията му в[Фирма 4].

Настоящият състав на касационната инстанция споделя напълно съображенията на Административния съд – С. З. относно неоснователността на исковата претенция за имуществени вреди в размер на сумата от 2 000, 00 лв. (част от сумата 85 197, 87 лв.), представляваща разликата между размера на вложенията на Милев в[Фирма 4] и изплатения му гарантиран размер на депозитите му в тази банка, за които вреди се твърди, че са претърпени в резултат на неправомерни действия на БНБ, изразяващи се в нарушаване на приложими с директен ефект норми на Общностното право, а в условия на алтернативност – в резултат на противоправното бездействие на БНБ да упражни ефективен банков надзор. Поради това, на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, се прави препращане към мотивите на първоинстанционния съд. Към тях следва да се добави следното:

Сумите от влоговете над гарантирания размер могат да се претендират от вложителите по реда на чл. 2, ал. 1 ЗБН, съгласно който производството по несъстоятелност за банка има за цел да осигури във възможно най-кратък срок справедливо удовлетворяване на вложителите и другите кредитори на банката. Не е спорно по делото, че от ФГВБ на Милев е изплатена сума в гарантирания размер от 196 000, 00 лв. Няма спор и, че той е включен, като кредитор, в производството по несъстоятелност на търговска банка[Фирма 4]. Към момента разпределението на средства продължава, доколкото производството по несъстоятелност на[Фирма 4] не е приключило. Начинът на удовлетворяване на кредиторите в производство по несъстоятелност, в частност при несъстоятелност на банка, е законово регламентиран – ЗБН. След като вземането на Милев към[Фирма 4] (в несъстоятелност) е признато и подлежи на изпълнение по предвидения за това законоустановен ред, не може да се направи обоснован извод, че са налице претърпени от него имуществени вреди по втория иск.

По изложените съображения, подадените от БНБ и Д. М. касационни жалби са неоснователни, а Решение № 384/02.11.2021 г., постановено по адм. дело № 625/2017 г. по описа на Административния съд – С. З. в обжалваните части е правилно и следва да се остави в сила.

С оглед изхода на спора в касационното производство, направеното от касационния жалбоподател БНБ искане за присъждане на разноски за производството пред Върховния административен съд е неоснователно. Разноски не се дължат и на касационния жалбоподател Д. М., както предвид изхода на делото, така и защото такива не са претендирани.

По частната жалба, подадена от Д. М.:

Частната жалба е основателна.

Определениe № 31/20.01.2022 г. по адм. дело № 625/2017 г. на Административния съд – С. З. в атакуваната част е валидно и допустимо, но е неправилно, като постановено в противоречие на материалния закон.

Исковата молба е заведена на 05.12.2017 г. Това означава, че разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ (в редакцията й, съгласно изм. и доп., обн. в ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.) е неприложима, тъй като съгласно пар. 6, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на ЗОДОВ този закон се прилага за предявени искови молби, подадени след влизането му в сила.

Съгласно приложимата правна уредба – чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ – не се предвижда ищецът да дължи на ответника заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство при частично отхвърляне на иска му, какъвто е конкретният случай.

Разрешението, дадено в Определение № 2 от 20.04.2021 г., постановено от Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на Върховния касационен съд и на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд по тълк. дело № 1/2019 г. не обвързва настоящия състав на касационната инстанция, тъй като разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт е достатъчно ясна и изчерпателно изброява кои са задължителните актове за органите на съдебната власт, изпълнителната власт, органите на местното самоуправление, както и за всички органи, издаващи административни актове. Определение № 2 от 20.04.2021 г., с което се отклонява искането за приемане на тълкувателно постановление, не е измежду актовете, посочени в чл. 130, ал. 2 ЗСВ и не може да бъде, тъй като с него не се тълкува закона, поради което и мотивите в него по приложението на разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ не обвързват съдилищата.

По тези съображения Определениe № 31/20.01.2022 г. по адм. дело № 625/2017 г. на Административния съд – С. З. в обжалваната част следва да бъде отменено.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия

РЕШИ:

ОСТАВА В СИЛА Решение № 384/02.11.2021 г., постановено по адм. дело № 625/2017 г. по описа на Административния съд – С. З. .

ОТМЕНЯ Определениe № 31/20.01.2022 г., постановено по адм. дело № 625/2017 г. по описа на Административния съд – С. З. в частта, в която Д. М. е осъден да заплата на Българска народна банка сумата от 1129,86 лева, като вместо това ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Българска народна банка с вх.№ 7057/16.12.2021г. за допълване на Решение № 384/02.11.2021г., постановено по адм. д.№ 625/2017г. по описа на Старозагорския административен съд чрез присъждане на банката на разноските за адвокатско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ИСКРА АЛЕКСАНДРОВА

секретар:

Членове:

/п/ П. П. п/ АЛБЕНА РАДОСЛАВОВА