Определение по гр. д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение стр.5

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50225

София, 10.05. 2023 година

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 01.03.2023 г. в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: З. А.

ЧЛЕНОВЕ: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

разгледа докладваното от съдия Йорданов

гр. дело № 3450 /2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Д. Ц. срещу въззивно решение № 261740 /25.05.2022 г. по в. гр. д. № 3175 /2021 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение от 30.12.2020 г. по гр. д. № 45768 /2018 г. на Софийски районен съд в частта, с която Н. П. К.–М. е осъдена да заплати солидарно с „И. т.“ Е. на С. Д. Ц. сумата 2 700 евро, представляваща незаплатен наем за месец ноември и за месец декември 2015 г. по договор за наем от 25.02.2015 г., както и сумите 304.71 евро и 293.33 евро – мораторни лихви за забава върху наемната цена за периода от 06.12.2015 г. до 09.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 11.07.2018 г. и разноски за първата инстанция и вместо това е постановил друго, с което исковете са отхвърлени.

Ответникът по касационната жалба Н. П. К.–М. в писмен отговор оспорва подадената касационна жалба.

Жалбата е процесуално допустима, подадена е от страна по делото, която има право и интерес да обжалва въззивното решение, което подлежи на обжалване и е редовна.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел следното:

Предпоставките за уважаването на иска с правна квалификация чл.232, ал.2 вр. чл.228, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД са осъществени и по това страните не спорят.

В тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задължението си за заплащане на наемната цена. Той не твърди и не представя доказателства за такива факти.

Основният спорен по делото въпрос е дали ответникът Н. П. К.–М. има качеството на солидарно задължено лице с „И. т.“ Е. за заплащане на наемната цена по процесния договор.

В случая се твърди от ищеца, че „И. т.“ Е. и Н. П. К.–М. дължат солидарно задължението за заплащане на наем по процесния договор.

В тежест на ищеца е било да установи при условията на пълно и главно доказване, че е уговорено солидарно заплащане на наемната цена.

Въззивният съд, като се е позовал на разпоредбите на чл.121 ЗЗД (за солидарността) и на чл.20 ЗЗД (за тълкуването на договорите) е тълкувал уговорките в представения по делото договор за наем.

Въззивният съд е приел, че за да възникне договорно солидарно задължение, не е необходимо това да се формулира в отделна клауза на договора. Достатъчно е смисълът на поетите задължения да води до извода, че няколко длъжници дължат една и съща престация на един кредитор и той може да иска изпълнението и от всеки от тях заедно или поотделно (така решение по т. д. № 227 /2008 на ВКС).

В случая страни по процесния договор за наем са С. Д. Ц. – наемодател и „И. толкс“ Е. – наемател. Изрично е написано, че наемателят „И. т.“ Е. се представлява от управителя на дружеството Н. П. К.–М.. Последната обаче не е страна по договора в лично качество. От използваните в чл.5 и чл.14 д. на договора формулировки не може да се направи извод, че управителят Н. П. К.–М. се е задължила солидарно с наемателя „И. т.“ Е. за заплащане на наемната цена.

Наемател е, както вече е посочено, „И. толкс“ Е., а не физическото лице Н. М.. Последната е подписала договора единствено в качеството си на управител.

Уговорката в чл.14 д. „Договорът се прекратява при наемателя лично и като управител се задължава да заплаща наемна цена.“ няма смисъл.

Поражда се съмнение относно причината този текст да бъде поставен именно на това място, дали се дължи на техническа грешка или недобросъвестно е поставен там, където не е логично да бъде търсена подобна уговорка.

Крайният извод е, че Н. М. не се е задължила солидарно с „И. т.“ Е. за заплащане на наемната цена.

Въззивният съд е изложил мотиви и за основателността на исковете с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Във връзка с доводи за неправилно тълкуване на уговорките на договора от въззивния съд, жалбоподателят извежда правни въпроси, свързани с приложението на чл.20 ЗЗД:

1. Следва ли от съдържанието на договора да бъде издирена действителната обща воля на страните чрез тълкуването му? При тълкуване на общата воля на страните, обективирана в договора, следва ли съдът да вземе предвид всички обкръжаващи сключването факти и обстоятелства?

2. При тълкуване на договорна клауза, касаеща поемане на солидарна отговорност за заплащане на наемна цена от страна на управителя на търговски дружество, следва ли съдът да изследва въпроса дали дружеството – наемател разполага с достатъчно имущество, обезпечаващо изпълнението на задълженията за заплащане на наемната цена?

3. При тълкуване на общата воля на страните по сключен договор, следва ли съдът да се съобрази с наложените обичаи в практиката?

Жалбоподателят твърди, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решенията на ВКС по т. д. № 241 /2009, II т. о., т. д. № 1519 /2017, II т. о., г. д. № 777 /2010, I г. о., по г. д. 1227 /11, II г. о.

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните?

5. Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност.

Настоящият съдебен състав намира, че от първите три въпроса обуславяща е само първата част от първия въпрос (първото изречение), но въззивният съд я е разрешил в съответствие, а не в противоречие с установената практика.

Като се е позовал на разпоредбите на чл.121 ЗЗД и чл.20 ЗЗД въззивният съд е следвало и е тълкувал уговорките на конкретния сключен между С. Д. Ц. и „И. т.“ Е. договор за наем, на които са основани исковете, за да установи действителната обща воля на страните.

Така въззивният съд е обосновал извода си, че договорът е сключен между С. Д. Ц. и „И. т.“ Е. чрез управителя му Н. К.–М. и че в договора не се съдържа уговорка, че управителят Н. К.–М. е подписала договора освен като управител и лично (тя не е страна по договора), нито се съдържа уговорка, че физическото лице Н. К.–М. е поело заедно с представляваното от нея дружество задължение да изпълнява поетите от дружеството задължения по сключения договор.

В случая иска за солидарно осъждане на Н. К.–М. е основан на твърдение за изрично поето с договора солидарно задължение с представлявания от него наемател „И. т.“ Е. – страна по договора.

В случая като основание на иска срещу Н. К.–М. не са изтъкнати обкръжаващи сключването на договора факти и обстоятелства, нито други уговорки с Н. К.–М. (ищецът С. Ц. не се е позовал на такива, от които да произтича солидарно задължение за Н. К.–М.), поради което втората част от първия въпрос не е обуславяща. Въззивният съд не се е произнасял и не е следвало да се произнася по нея.

Не е допуснато противоречие с посочените решения на ВКС, в които са разгледани различни хипотези. В случая не са установени нито трайни търговски отношения и съпътстващи ги счетоводни записвания, нито управителят да е страна по сключения договор, нито встъпване от управителя в задължения на дружеството, нито изрично поемане от него на задължения на дружеството, нито се обсъжда дали липсата на достатъчна индивидуализация на недвижим имот в договор може да бъде преодоляна със съдебно-технически експертизи.

Видно от мотивите на въззивния съд, вторият въпрос не е обуславящ, тъй като въз основа на тълкуване на уговорките в договора, въззивният съд е приел, че управителят на търговското дружество „И. т.“ Е. не е поела задължение за заплащане на наемна цена като физическо лице заедно /солидарно с търговското дружество. Този въпрос не е основан на приетото от въззивния съд по делото, а е основан на неприетата за доказана и за основателна теза на жалбоподателя - ищец.

Третият и четвъртият въпроси са свързани с доводи, че въззивният съд не е обсъдил доводи за причините, поради което са сключени спорните клаузи (уговорки) на договора и в частност, че при липса на имущество в търговското дружество, наемодателят би бил лишен от възможност да събере вземането си и че в България е обичайна практика при индикации за липса на имущество в дружеството управителят да се задължава да отговаря в случай на неплащане на наемните вноски и че обичаят в практиката следва да послужи като основа за тълкуване на договора.

В договора няма позоваване и препращане към обичаи в практиката, исковете срещу Н. К.–М. също не са основани на твърдения за такива. Поради което третият въпрос не е обуславящ. Въззивният съд не се е произнасял и не е следвало да се произнася по него.

Четвъртият въпрос е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие с установената практика въззивният съд е обсъдил доводите на страните и конкретно тези на жалбоподателя – ищец, които имат значение за основателността на жалбата и за съществото на спора и видно от изложеното за мотивите на въззивното решение, е изложил мотиви за тяхната неоснователност.

Въззивният съд е следвало да тълкува и е тълкувал сключеният между страните договор. Въззивният съд е следвало да обсъжда само доводи, свързани с действителните уговорки между страните.

Въззивният съд не е следвало да обсъжда доводи за това какви уговорки е следвало да съдържа сключеният договор, за да защитава интересите на някоя от страните по него и за това дали договорът съответства на обичаите (или по-скоро на добрите адвокатски практики). Или: при липса на уговорка въззивният съд не е следвало да обсъжда дали са били налице причини за включването на такава уговорка. Съдът се занимава с конкретни отношения между страните (с фактите, които имат значение за спора (с релевантните за спора факти), а не с неосъществени хипотези и не е задължен да разглежда хипотетични доводи.

Жалбоподателят твърди наличие и на основанието за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Това е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него).

Като аргумент за очевидна неправилност жалбоподателят излага твърдението си, че управителят е поел задължение да бъде обвързан от поетите от дружеството задължения по договора. Видно от изложеното по-горе за мотивите на въззивния съд, той е обосновал извода си защо това твърдение е неоснователно.

В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства).

Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че не е осъществено основание по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода от производството жалбоподателят няма право на разноски, а следва да бъде осъден да заплати на особения представител на ответника адвокат Е. К.-Г. сумата 500 лева разноски за процесуално представителство, определени съгласно действащите към момента на подаване на писмения отговор на касационната жалба разпоредби на чл.7, ал.2, т.3 вр. чл.9, ал.3 от НМРАВ.

Воден от изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 261740 /25.05.2022 г. по в. гр. д. № 3175 /2021 г. на Софийски градски съд.

Осъжда С. Д. Ц. да заплати на адвокат Е. З. К.-Г. от САК, с адрес: [населено място], [улица], ет., назначена за особен представител на Н. П. К.–М., сумата 500 (петстотин) лева възнаграждение за процесуално представителство в касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.