О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50178

гр. София, 12.05.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести февруари две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 3219/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано по обща касационна жалба на А. Т. П., Д. В. П. и А. В. П., подадена чрез процесуалния им представител адв.П. Д. от АК – П., против решение № 49 от 26.04.2022 г. по в. гр. д. № 14/2022 г. по описа на ОС – Кърджали.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения, и е необосновано. С изложението по чл. 284, ал 3, т.1 ГПК към касационната жалба се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване поради произнасянето от въззивния съд по въпроси, в противоречие с посочена практиката на ВКС - сочещо на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Молят въззивното решение да се отмени и предявеният иск да бъде отхвърлен, претендират разноски.

Ответните страни по касационната жалба - ищци в производството А. Г. Т. и Р. К. Т., чрез процесуалния си представител адв.Д. Г. от АК – К., с писмен отговор оспорват жалбата. Възразяват, че касаторите не са формулирали конкретни правни въпроси от значение за изхода на делото и обусловили неговото решаване, а излагат оплаквания за неправилност, които не могат да обосноват допускане до касационно обжалване, а и цитираната от касаторите съдебна практика на ВКС е по неотносими към настоящия спор въпроси. Молят касационното обжалване да не се допуска, претендира разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е допустима, подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 173 от 29.10.2021 г. по гр. д. № 733/2020 г. по описа на РС – Кърджали, с което предявеният иск по чл.109 ЗС е бил уважен, и е постановено решение, с което е отхвърлен предявения от А. Т. П., Д. В. П. и А. В. П. срещу А. Г. Т. и Р. К. Т. иск по чл.109 ЗС, вр. чл.51 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят действията, с които препятстват обективно упражняването на правото на собственост на ищците върху притежавания от тях самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ****, разположен в третия /втори жилищен/ етаж от многофамилна жилищна сграда с ид. № **** в [населено място], [улица], с предназначение жилище, апартамент на едно ниво с площ по документ 89.86 кв. м., изразяващи се в отказ на достъп до притежавания от ответниците имот с цел извършване на работи в притежавания от ищците имот и да дадат достъп на ищците до притежавания от тях самостоятелен обект с идентификатор № *****, разположен във втори /първи жилищен/ етаж от същата горепосочена жилищна сграда, за извършване от ищците чрез натоварените от тях лица, притежаващи необходимата правоспособност, на всички действия, необходими за проучване, проектиране и изпълнение на строителни и монтажни работи по реконструкция на части от съществуваща сградна водопроводна и канализационна инсталация, в това число изграждане на част от сградна водопроводна инсталация за студена вода, обслужваща само притежавания от ищците жилищен имот с идент. № 40909.108.40.1.2 и съответния индивидуален водомерно-арматурен възел и подмяна и /или ремонт на сградната канализационна тръба, както и проектиране и изпълнение на нова електрическа инсталация за захранване на жилищния имот на ищците.

Спорът между страните е породен от неправомерното, според ищците, действие на ответниците, чрез което препятствали ищците да упражняват свободно правото си на собственост върху жилището си на трети /втори жилищен/ етаж от многофамилна жилищна сграда с идент. № **** в [населено място], [улица], защото ответниците, въпреки правени искания за това от ищците / и с изрична писмена покана на 27.06.2020г./, неправомерно не им осигурявали достъп до своя имот, намиращ се на долния етаж, необходим за извършване на работи /проучвателни и проектни/ поддържане на имота на ищците в годен за ползване вид, като на писмено да осигурят достъп до техния имот, но същите не сторили това. Искат да бъдат осъдени ответниците на прекратят неоснователното си бездействие като отказват осигуряване достъп на ищците до своето жилище на долния етаж и да осигурят достъп на ищците до своето жилище за извършване на необходими работи в собствения на ищците имот, и да осигурят на ищците достъп до своя имот за извършване на дейности, чрез натоварени от ищците лица, по проектиране и изпълнение на СМР, подробно описани с исковата молба.

Въззивният съд е приел, че основателността на предявения иск по чл.109, вр. чл.51 ЗС, изисква ищците следва да докажат правото си на собственост и редом с него обстоятелствата /основанията/ за съдебна защита и намеса, които са и условия за уважаването на иска по чл. 109 ЗС : неоснователност на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Прието е за установено по делото, че имотите на насрещните страни по делото страните са разположени в двуетажна жилищна сграда с търговски партер с идент. № **** в [населено място], [улица], като ищците са собственици на самостоятелен обект на собственост (СОС) с ид. № *****, разположен на третия етаж /втори жилищен / етаж в същата, а ответниците са собственици на СОС с ид. № *****, разположен на първи жилищен етаж. Въз основа на заключението на съдебно-техническа експертиза по делото е направен първи извод, че дейностите, които ищците желаят да извършат, не изискват даване на достъп до жилището на ответниците. Преценката на събраните по делото доказателства е довела до формиране на втори извод, че не се установява ответниците да са отказвали достъп до жилището си или да са извършвали други неправомерни действия, засягащи собственическите права на ищците. Последното е обосновано от въззивния съд с преценка показанията на разпитаните свидетели, от които е прието за установено, че ответниците са допуснали до жилището си две от ищците-Д. и А. П., заедно с ВиК специалист, също и със съдържанието на отговор на ответниците на нотариална покана от ищците за даване на достъп до жилището им / на л.17-със съдържание за съгласие от ответниците за възстановяване на кухненски бокс и тоалетна на терасата на ищците и покрив над нея в първоначален вид/, което съгласие не се и оспорвало от ищците. Така е формиран краен решаващ извод, че по делото не се установява наличие на неоснователно поведение на ответниците, което да пречи на ищците да упражняват правото си на собственост в пълен обем.

Като обосноваващ допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са поставени въпроси, по който се твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС : 1/ за предпоставките, при които възниква правото на достъп уредено в чл. 51 ЗС? –противоречие с решение № 125 от 06.06.2017 г. по гр. д. № 4213/2016 г. на IV г. о. ; 2/ длъжен ли е въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност? - противоречие с решение № 222 по търг. д. № 505/2017 г. на II т. о. и решение № 116 по гр. д. № 2548/2020 г. на IV г. о. ; 3.1/ допустимо ли е в отговора на въззивната жалба страната, за която обжалваното решение е благоприятно като краен резултат, да направи искания за събиране на нови доказателства в хипотезата на чл. 266, ал.3 ГПК - противоречие с решение № 101 от 9.07.2018 г. по гр. дело № 2191/2017 на ВКС на IV г. о. и 3.2/ длъжен ли е съдът поне да отговори дали е допуснато процесуално нарушение или не ? – противоречие с решение № 72 от 9.07.2012 г. по т. д.№ 398/2011 г. ; 3.3/ длъжен ли е съдът да допусне нова експертиза, когато приетото от него заключение на единичната експертиза не е категорично и една от страните го е оспорила и е поискала назначението на нова експертиза?- противоречие с решение № 165 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 2622/2018 г. на I г. о. и решение № 243 от 31.05.2011 г. по гр. д.№ 976/2010 г.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси, по следните съображения:

Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е определящ изхода на делото, правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда като обща предпоставка по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, както и да е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т.1 - т.3 ГПК, като наличието на общата и допълнителната предпоставка /основание/ за селекция са кумулативно изискуеми. Материалноправният или процесуалноправният въпрос следва да е от значение за решаващата правораздавателна воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение или за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първият въпрос е общо поставен, и има отношение към правилността на решението, тъй като разрешаването му зависи изцяло от установените по делото факти, поради което преценката дали извода на съда относно липсата на необходимост за предоставяне на ищците достъп до жилището на ответниците е правилен и дали кореспондира със събраните по делото доказателства и материалния закон, е въпрос по основателността на касационната жалба и не може да се преценява във фазата по селекция по чл.288 ГПК. Същевременно мотивите на обжалваното въззивно решение и не разкриват противоречие с соченото по този въпрос решение на ВКС по чл.290 ГПК, доколкото с последното ВКС се е произнесъл по въпроси, които касаят характера на задължението по чл.51 ЗС и начина на неговото изпълнение и момента на изпадане на дължника по него в забава при дължимост на обезщетение за неизпълнение, които въпроси са неотносими към настоящия спор. Дори и да се приеме, че посоченото като противоречива съдебна практика решение на ВКС по друго дело е относимо към настоящия спор, доколкото с него, макар и за нуждите на отговора на въпроса за характера на задължението по чл.51 ЗС са посочени предпоставките, при които възниква това задължение, то в случая мотивите на въззивното решение сочат, че въззивният съд е разгледал тези предпоставки като се е произнесъл дали има искане за достъп до съседен на ищците имот за извършване на определени дейности в имот на ищците и има ли необходимост от предоставяне на такъв достъп на ищците до съседен имот, поради което не се установява противоречие между двете решения.

В обобщен вид решението по повдигнатия от касаторите втори въпрос, дадено с посочените от него решения по чл. 290 ГПК на ВКС по други дела, се свежда до това, че при постановяване на въззивното решение съдът е длъжен да изложи собствени мотиви в израз на решаващата си функция като инстанция по същество на спора, като обсъди в мотивите поотделно и в тяхната съвкупност всички допустими и относими към предмета на спора доказателства в тяхната взаимовръзка, както и всички заявени от страните доводи и възражения като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Прегледът на мотивите на обжалваното решение не дава основание да се приеме тезата на касаторите, че въззивният съд е процедирал в противоречие с посочената съдебна практика, напротив, въззивният съд е разгледал относимите към предмета на делото доказателства. Въззивният съд е формирал извода си за липсата на основание за достъп на ищците до имота на ответниците, на даденото от в. л.С. заключение. Нито въззивният съд, нито вещото лице - видно от съдържанието на мотивите на въззивния акт и на заключението, са основали изводите си на сочените от касатора заповед № 182/18.02.2021 г. на кмета на общ.К. и констативния протокол за нейното издаване - от дата 14.01.2021 г., които доказателства са били представени по делото след изготвяне на заключението на вещото лице и не са били обсъждани от вещото лице при изслушването му в откритото съдебно заседание пред РС-Кърджали на 05.07.2021 г., при което доводът на касатора за необсъждането на последвалото ги решение на АдмС-К. за отмяна на тази заповед № 182/18.02.2021 г. сочи на неотносимост на поставения въпрос към мотивите на въззивното решение. Следва да се посочи и това, че предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл.236, ал.2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства - този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Ето защо не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване по този въпрос.

Поставените въпроси по т.3 с трите подвъпроса, са израз на оплакването на касаторите срещу решението, обосновано с процесуални нарушения при допускане и събиране на доказателства във въззивното производство по реда на чл.266, ал.3 ГПК. Въззивният съд в случая е процедирал в съответствие със сочената от касаторите съдебна практика на ВКС, като с определението си по чл.267 ГПК е разгледал на правеното от въззиваемите с отговора на въззивната жалба доказателствено искане, приел е същото за неоснователно, и така е отрекъл делото да е останало неизяснено от фактическа страна. Въззивното решение не противоречи и на формираната практика с посочените по третия подвъпрос две решения на ВКС по други дела, тъй като с тях се дава отговор на въпроса за задължението на въззивния съд да допусне нова експертиза при различни факти от тези по настоящия случай, доколкото в настоящия случай отговорите на вещото лице по поставените задачи кореспондират на фактите относно възможността да се възстановят преди съществуващите ВиК и ел. инсталации в жилището на ищците без необходимост на достъп до долния жилищен етаж, не сочат също на неубедителност, неяснота или непълнота в другата част, като са обусловен тези отговори и от неяснота (липса на твърдения и данни) какви биха били инвестиционните намерения на ищците за изграждане на нова ВиК и ел. инсталация за захранване на своя обект, за да се прецени дали за тях е необходим достъп до жилището на долния етаж. По приложението на чл.266, ал.3 ГПК, вр. чл.200, ал.3 ГПК е формирана практика на ВКС, която се споделя и от настоящия касационен състав, според която не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение; страната, която във въззивното производство се позовава на разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК с искане да бъдат допуснати нови доказателства, трябва да обоснове предпоставките по чл. 266, ал. 3 от ГПК, с които е обвързано преодоляването на установената в чл. 266, ал. 1 от ГПК забрана, а преценката за наличието или отсъствието на непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение е от компетентността на въззивния съд, с оглед конкретните данни по делото и други доказателства (решение № 20/2011 г. по т. д. № 311/2010 г. на ІІ т. о., решeние № 542/2012 г. по гр. д. № 1083/2010 година на ІV г. о, ВКС), с която практика в случая въззивния съд се е съобразил.

Не се констатират нарушения, обуславящи вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение.

С оглед изхода на спора, касаторите нямат право на възмездяване за разноски в касационното производство. Касаторите следва да заплатят на ответниците разноски в касационното производство за защита от адвокат в уговорения и заплатен в брой размер от 600 лв., удостоверено с договор за правна защита и съдействие от 08.07.2022 г.

Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 49 от 26.04.2022 г. по в. гр. д. № 14/2022 г. по описа на ОС – Кърджали по касационна жалба на А. Т. П., Д. В. П. и А. В. П..

ОСЪЖДА А. Т. П. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], Д. В. П. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] и А. В. П. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [жк], [жилищен адрес] да заплатят на А. Г. Т. с ЕГН [ЕГН] и Р. К. Т. с ЕГН [ЕГН] и двамата с адрес [населено място], [улица], сумата общо 600 лв. разноски за касационното производство.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: