№ 50156
София, 12.04.2023 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети март през две хиляди и двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: В. М. ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр. д. № 3381 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Н. Д., чрез пълномощника й адвокат Р. Д., против решение № 103 от 11.07.2022 г., постановено по гр. д. № 236 по описа за 2022 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 422 от 5.04.2022 г. по гр. д. № 2628/2021 г. на Окръжен съд - Варна за отхвърляне на предявения от И. Н. Д. против Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството положителен установителен иск за собственост по отношение на самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *****, на основание чл.79 от ЗС, чрез непрекъснато, трайно, явно и необезпокоявано владение, като недобросъвестен владелец от 1995 г.
Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството е подала отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установени следните факти: с решение от 31.05.1988 г. по бр. д. № 632/1988 г. на ВРС, след развода на ищцата, й е било предоставено ползването на семейното жилище в [населено място],[жк][жилищен адрес]0, ет. 1 ап. 27– ведомствено такова на Кораборемонтен завод „Одесос“ - Варна, където е работел бившият й съпруг. С. З. № 1065/08.11.1991 г. на директора на същия завод, жената (с тричленното й семейство) е била настанена в друго жилище - процесния апартамент, находящ се в [населено място], [улица], бл. 24 ет. 5 ап. 10. За жилищния блок (на четири етажа, от 12 апартамента, застроена площ 116 кв. м.), в който се намира и този апартамент, е бил съставен акт за държавна собственост № 11532 от 05.05.1972 г. Според вписването в акта, блокът е бил предоставен за ползване на КЗ „Г. Д.“ (чийто правоприемник впоследствие е „Варненска корабостроителница“ АД, към 1994 г. - ДФ „Варненска корабостроителница“). С. З. № 1066/08.11.1991 г. на директора на Кораборемонтен завод „Одесос“ –Варна, издадена на осн. чл. 94, ал. 3 от Наредбата за държавните имоти и писмо № 2800-545 от 06.11.1991 г. на ДФ „Варненска корабостроителница“, е наредено изключването от ведомствения жилищен фонд на КРЗ „Одесос“ на жилището в[жк][жилищен адрес]0, ет. 1, ап. 27 и предаването му в оперативно управление на ДФ „Варненска корабостроителница“ и съответно включването във ведомствения жилищен фонд на КРЗ „Одесос“ на апартамент 10, по [улица], бл. 24 ет. 5, в който е било настанено семейството на ищцата. Този факт е отразен в забележка към акта за държавна собственост от 1972 г. и посочен в настанителната заповед на ищцата от 1991 г. За ползването на предоставеното й ведомствено жилище, видно от приложените по делото квитанции, И. Д. е заплащала наем до 1995 г. През 1995 г. (така писмо изх. № IV-5919/16.11.1995 г. на управителя на КРЗ “Одесос“ на осн. чл. 111, ал. 4 от Наредбата за държавни имоти), както и през 2001 г. е било дадено разрешение на ишцата да закупи предоставеното й ведомствено жилище, но договор за продажба не е бил сключен - факт, по който страните не спорят. По делото липсват доказателства впоследствие имотът да е преминал в собственост на правоприемника на държавно предприятие, на което той е бил предоставен за ползване (в тази насока по делото са приети отговорите на „КРЗ Одесос“ АД, „Булярд корабостроителна индустрия“ АД, „ПБМФ“ АД до областния управител, че имотът не е заведен в активите им и не са собственици на същия). Не е бил спорен по делото и фактът, а и се установява от взаимноподкрепящите се показания на свидетелките Д. Я.. (съседка), Я. П. (приятелка) и С. К. (сестра), че от 1995-96 г. и до момента ищцата живее в процесното жилище и не плаща наем. Според свидетелките, И. спряла да плаща наем когато обявили, че ще продават жилищата (така св. Я.). Тя искала да закупи апартамента (така всички свидетелки) и ходила да пита в корабостроителния и в кораборемонтния завод, но не намерила кой да й го продаде (св. Я. и св. П.). Ходила по инстанциите, но нямало документи (св. К.). Търсила доста време някой, от кого да купи апартамента, но нямало на кого да плати, защото в двата завода казвали, че имота не е техен (св. П.). Понастоящем също искала да купи жилището (така всички свидетели). В заявление вх. № РИ-21-9400-5/03.02.2021 г., подадено в Областна администрация Варна, ищцата Д. е отправила и искане за предоставяне възможност за закупуване на процесния имот. Авторството на дописания в заявлението саморъчен текст в този смисъл не се оспорва от ищцата, като възраженията й свързани с мотивите за написването му (факт ирелевантен) са неоснователни.
При така възприетите факти въззивният съд е направил извод, че процесното жилище е частна държавна собственост, като за него е съставен акт за държавна собственост още през 1972 г. (актът е за целия жилищен блок). Фактическата власт на ищцата върху апартамента е учредена по силата на настанителната заповед от 1991 г. със съдържанието на договор за наем за ведомственото жилище – държавна собственост. Действията по обитаване на държавното жилище по силата на настанителната заповед, включително и вписването й в домовата книга, не са упражняване на фактическа власт като към свой собствен имот, даващи основание за придобиване. Те не съставляват владение, а държане. Затова без значение е дали ищцата е плащала наема или не в продължение на години. Това не променя основанието на което е била учредена фактическата й власт върху имота. Държането не е основание за придобиване на собственост по силата на упражняването му в определен срок, поради което и ищцата не може да придобие собствеността на основание давностно владение, поради изтичане на десетгодишния давностен срок. Превръщането на държането във владение става с промяна в намерението за своене на вещта като своя, като тази промяна в намерението трябва да е демонстрирана и достигнала до собственика на имота. Включително и към момента на подаване на заявлението от 03.02.2021 г., с искането за закупуване на жилището, ищцата е осъществявала фактическата власт върху имота за собственика, а не за себе си. Промяната в намерението за своене е изразено едва с настоящата искова молба, на което ответникът - държавата се е противопоставил, поради което и не е налице релевантно по см. на чл. 79, ал.1 ЗС владение годно за придобиване на собственост.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторката се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.
При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поставя следния въпрос: за приложимостта на неизследваните досега отношения на ищцата с държавата по силата на нормата на чл. 2, ал. 4 ЗДС и възможно ли е и допустимо ли е било тя да владее процесния имот явно, трайно, спокойно и непрекъснато от завеждане на иска досега, незаплащайки наем някому.
С оглед довода в касационната жалба, че ищцата е била оставена 27 години да живее в апартамента без да заплаща наем, следва да се приеме, че при формулиране на въпроса е допусната грешка, като израза „от завеждане на иска до сега“ следва да се чете „до завеждане на иска и досега“.
Въпросът е свързан с довода в касационната жалба, че въззивният съд е формирал извод, че имота е частна държавна собственост, игнорирайки отбелязването в АДС, че процесният апартамент се предава за оперативно управление на КРЗ “Одесос“.
Въпросът, дори и по начина, по който го разчита касационният съдебен състав, се явява изцяло неотносим към изводите на съда, обусловили изхода на спора. При предявения положителен установителен иск ищцата следва да докаже осъществяването на твърдения от нея способ за придобиване на вещни права. Въззивният съд не е отрекъл настъпването на последиците на придобивната давност с оглед характера на имота като частна държавна собственост. Счел е, че не е осъществен придобивния способ по чл. 79, ал. 1 ЗС, защото ищцата е осъществявала фактическа власт върху апартамента като държател, а не като владелец. Този извод на апелативния съд е изцяло съобразен с практиката на ВКС, даваща тълкуване, че след като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност, но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, следва да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин (например решение № 270 от 20.05.2010 г., постановено по гр. д. № 1162/2009 г., ІІ г. о., решение № 12/19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г., І г. о. и др.).
След като въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС, то липсва основание и за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали някой от изводите на съда не е очевидно неправилен.
С оглед изхода от спора и на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на Държавата-ответник, представлявана по делото от юрисконсулт, следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на сумата от 200 лв. съгл. чл. 25, ал.1 от НЗПП.
С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 103 от 11.07.2022 г., постановено по гр. д. № 236 по описа за 2022 г. на Апелативен съд - Варна.
ОСЪЖДА И. Н. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], блок 24, ет. 5, ап. 10 да заплати на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, сумата от 200 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за защита по касационната жалба.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: