1О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50252
София, 17.05.2023 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: Н. М.
Г. И.
като изслуша докладваното от съдия Г. И. т. д. № 1037 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
В. Г. Н., П. Ц. Н., Е. П. Н., „А. Г. 2008“ ЕООД, [населено място], „Терремото“ ООД, [населено място] и „Труфел“ ООД, [населено място] обжалват решение № 32 от 15.01.2022 г. по в. т.д. № 394/2021 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 260589 от 18.12.2020 г. по т. д. № 2353/2018 г. на Софийски градски съд, с което са уважени предявените от „БМ Лизинг“ ЕАД, [населено място] положителни установителни искове по чл.422 от ГПК и е признато за установено, че ответниците В. Г. Н., П. Ц. Н., Е. П. Н., „А. Г. 2008“ ЕООД, [населено място], „Терремото“ ООД, [населено място] и „Труфел“ ООД, [населено място] дължат солидарно на ищеца следните суми: 39 206,05 лв. - сбор от изискуеми лизингови вноски за периода от 09.08.2016 г. до 29.11.2017 г. по Договор за финансов лизинг от 05.11.2014 г., ведно със законната лихва от 30.04.2018 г. до изплащане на вземането; 7 841,15 лв. - дължима сума за ДДС и лихва върху разсрочения ДДС за периода от август 2016 г. до ноември 2017 г.; 18 160 лв. - корекция на ДДС, на основание чл.12.7 от ОУ към Договора за финансов лизинг, във вр. с чл.79, ал.6 от ЗДДС; 493,75 лв. - заплатена премия по застраховка „Каско“, представляваща четвърта вноска с падеж 04.09.2016 г. по застрахователна полица № 0306С008824/30.11.2015 г.; 5 439,82 лв. - неустойка за забавено плащане, на основание чл.9.1 от ОУ към Договора за финансов лизинг, начислена за периода от 29.08.2017 г. до 29.11.2017 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК от 16.05.2018 г. по гр. д. № 27794/2018 г. по описа на СРС, 90 състав. Въззивното решение се обжалва и в частта, с която е потвърдено горепосоченото решение на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от ответниците против ищеца инцидентни установителни искове по чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, че разпоредбите на т.12.7, т.12.8 и т.9.1 от Общите условия, приложими към Договора за финансов лизинг от 05.11.2014 г. са нищожни като накърняващи добрите нрави.
В касационната жалба сочат основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Молят да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендират разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, а именно, че според касаторите обжалваното решение е вероятно недопустимо.
Сочат и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:
1. Необходимо ли е съдът да извърши анализ на естеството и целта на договора, за да приеме наличието на качеството „потребител“ по смисъла на Закона за защита на потребителите на физическите лица, посочени като „съдлъжници“ по договор за лизинг? – противоречие с: решение № 60052 от 12.08.2021 г. по т. д. № 2364/2020 г. на ВКС, I т. о.; решение № 60067 от 17.06.2021 г. по т. д. № 2365/2020 г. на ВКС, II т. о.; решение № 28 от 07.03.2022 г. по гр. д. № 2847/2020 г. на ВКС, IV гр. о.; Дело С-348/14 на СЕС; Дело С-110/14 на СЕС; Дело С-419/11 TiaХЕС; Дело С-74/15 на СЕС; дело С- 534/15 на СЕС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК;
2. В хипотеза на договор за лизинг, в който е уговорено, че съдлъжниците нямат права или се отказват от права и претенции във връзка с лизинговото имущество, гаранцията от страна на съдлъжниците представлява ли „прикрито“ поръчителство, ако договорът не назовава съдлъжниците като „поръчители“? – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК;
3.Уговорената солидарна отговорност по чл. 121 от ЗЗД изключва ли винаги възникване на правната фигура на „поръчителство“ (като форма на лично обезпечение по смисъла на ЗЗД), ако е налице фактическият състав на поръчителство, но поръчителят не е назован „поръчител“? – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК?
4.При тълкуването на договора и условията по него, Съдът има ли задължение служебно да установи дали едната страна има качеството „потребител“ по смисъла на Закона за защита на потребителите и служебно да проследи за неравноправни клаузи? – противоречие с: решение № 46 от 07.03.2018 г. по гр. д. № 2489/2017 г. на ВКС, IV гр. о.; решение № 12 от 11.02.2022 г. по гр. д. № 2032/2021 г. на ВКС, IV гр. о. - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК
5.Има ли правомощие Съдът да приеме манифестиране на воля за обезпечаване на чужд дълг от страна на едно физическо лице, ако това физическо лице не е подписвало договора, тълкуван от Съда, като физическо лице и не е изразило съгласие да предостави лично обезпечение за изпълнението на задължението на основния длъжник? - основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК;
„БМ Лизинг“ ЕАД, [населено място] оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирани да обжалват решението лица.
Предмет на въззивното съдебно решение са въззивните жалби на ответниците пред първоинстанционния съд, срещу решението на Софийски градски съд, с което е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК дължимостта на посочените суми, по иска на „БМ Лизинг“ ЕАД срещу „Труфел“ ООД, като лизингополучател и В. Г. Н., П. Ц. Н., Е. П. Н., „А. П. 20084 ЕООД, „Терремото“ ООД, като солидарни длъжници. Дължимостта е призната, като е установено съществуването на договор за финансов лизинг, сключен на 05.11.2014 г., с нотариална заверка на подписите, като предмет на договора е верижен багер „JCB“, модел JS220LC, произведен през 2008 г. Въззивният съд приема, че по силата на чл. 342, ал.2 от ТЗ, в който е дефиниран договора за финансов лизинг, ищецът като лизингодател е придобил правото на собственост върху конкретно индивидуализиран верижен багер, избран от лизингополучателя и е предоставил тази вещ на същия лизингополучател „Труфел“ ООД за ползване, с правото срещу заплащане на лизинговите вноски и всички окончателни плащания да придобие правото на собственост върху багера. От своя страна лизингополучателят се е задължил да заплаща уговорената лизингова цена.
При тълкуване волята на страните, изразена в Договора за лизинг, въззивният съд е намерил, че трите физически лица и двете дружества са подписали договора именно в качеството на съдлъжници по см. на чл.121 вр. чл.101 от ЗЗД, а не като поръчители на основание чл.138 от ЗЗД. Прието е, че тази тяхна воля е недвусмислено изразена в текста на договора. Прието е, че по делото не се спори, че процесният договор за финансов лизинг е търговска сделка (от обективна и от субективна страна). С оглед на това, според въззивния състав, са приложими разпоредбите на Търговския закон като специални и по-конкретно чл.304 от ТЗ, според който, когато при сключване на търговска сделка две или повече лица поемат общо задължение, се смятат за солидарни длъжници, ако от сделката не следва друго. Установено е, че такова „друго“ в Договора за финансов лизинг не е посочено. Прието е, че разпоредбата на чл. 304 от ТЗ не препраща към института на поръчителството или по някакъв начин да използва негови синоними. Според въззивния състав, от това следва, че по отношение на поелите общо задължение лица, следва да се приложи общият режим на пасивна солидарност, уреден подробно в чл. 121-127 от ЗЗД, а не института на поръчителството. Установено е, че съгласно текста на договора, страните са наименовани като Лизингодател („БМ Лизинг“ ЕАД), Лизингополучател („Труфел“ ООД) и Съдлъжник „АВА Голд 2008“ ЕООД (с предишно наименование „Астра-Перла 2008“ ЕООД), „Терремото“ ООД, В. Г. Н., П. Ц. Н. и Е. П. Н.. С оглед клаузата на чл. 15 и посочените качества на страните, както и по силата на закона, въззивният съд е направил извод, че действителната воля на страните е била посочените лица, извън лизингополучателя, да бъдат солидарни длъжници при условията на чл.121 от ЗЗД.
Въззивният състав е приел за неоснователно направеното от ответницата В. Н. възражение, че договорът не е произвел действие спрямо нея, тъй като е нищожен поради липса на изразено от нея съгласие за сключването му, на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, доколкото липсва положен подпис, за който изрично да е посочено, че е поставен от нея в качеството на физическо лице. Според въззивния състав, първоинстанционният съд правилно е приел, че между В. Н. и „БМ Лизинг“ ЕАД е налице валидно сключен договор. На първо място е прието от представения договор с нотариална заверка на подписа, че е удостоверен подписът на В. Н. върху договора, както в лично качество, така е и удостоверен подписа й в качеството на управител на представляваните от нея юридически лица. На второ място е приел, че е надлежно поето задължение и полагането на подпис с посочване имената на лицата, които поемат задължение, е достатъчно, за да се породи такова, без да е необходимо да се полагат различни подписи за всяко лице. Наличието на валидно положен подпис в документа обвързва лицето лично и като представител на посочените юридически лица.
В процесния случай, според въззивния съд, е безспорно, че В. Н. е положила подписа си под единния документ /Договора за финансов лизинг/ в качеството си на законен представител на двама от солидарните длъжници „А. Г. 2008“ ЕООД /предишно наименование „Астра - перла 2008“ ЕООД/ и „Терремото“ ООД, като е установено, че в текста на договора изрично е вписано, че Н. е съдлъжник и съгласно чл. 15 от договора поема неотменимо солидарно с лизингополучателя и безусловно задължение да отговаря за изпълнението на всяко негово задължение, поето с договора за лизинг, включително и такова, което ще възникне в бъдеще и е свързано и произтича от този договор.
Освен всичко това, е посочено, че Н. е направила това възражение в първото по делото заседание, поради което същото е било преклудирано, тъй като не е било направено в отговора на исковата молба и допълнителния отговор.
Прието е, че между страните не е спорно, че „БМ Лизинг“ ЕАД в качеството си на лизингодател е изпълнил задължението си да придобие собствеността върху лизинговата вещ да я предостави за ползване на ответника - лизингополучател. Според въззивния съд, ответниците не твърдят и не доказват да са изпълнили задължението си за плащане на лизинговите вноски за ползването на лизинговата вещ за процесния период от 09.08.2016 г. до 29.11.2017 г., които съобразно уговореното в договора и заключението на ССЕ възлизат на 39 206,05 лв.
Съдът е намерил за неоснователен довода на ответниците, че тези лизингови вноски са недължими, тъй като не е имало основание за тяхното начисляване, предвид обстоятелството, че към този момент вещта, предмет на договора за лизинг, е противозаконно отнета, с което договорът следва да се счита прекратен по право. Изходено е от легалната дефиниция на договора за лизинг, съгласно чл. 342, ал. 2 от ТЗ, с която е предвидено, че с договора за финансов лизинг, лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. Направено е отграничение между финансовия и оперативния лизинг и е определено, че финансовият лизинг представлява специфична финансова операция за предоставяне на кредит във веществена форма по избор на лизингополучателя. Посочена е правната природа на договора, като вид кредитиране, като стойността на получената вещ се изплаща на месечни вноски под формата на лизингово възнаграждение. Въззивният състав се е позовал на трайната практика на ВКС, изразена в решение № 67 от 09.12.2019 г. на ВКС, II т. о., постановено по т. д. № 1553/2018 г., съгласно което нормите на чл. 343 от ТЗ са диспозитивни и съгласно която при двустранните договори, общото правило е, че рискът се носи от длъжника. Въззивният съд е споделил тълкуването, че при погиване изцяло или отчасти на наетата вещ, разпоредбата на чл. 231, ал. 3 от ЗЗД препраща към правилото на чл. 89 от ЗЗД, съгласно което рискът би следвало да се носи от наемодателя, който е в невъзможност да изпълни основното си задължение да предостави ползването на вещта поради обективни причини. Прието е, че това правило се прилага и при оперативния лизинг - арг. от чл.347, ал.2 от ТЗ. Според въззивния състав, няма обща норма относно случаите, в които рискът при обективна невъзможност за изпълнение да се носи от кредитора, като регулацията е с отделни разпоредби. Една от тях е нормата на чл.343 от ТЗ, която предвижда, че рискът от случайното погиване или повреждане на вещта при финансов лизинг е за лизингополучателя. Изхождайки от това правило, въззивният съд е приел, че е изключено приложението на чл. 89 от ЗЗД, поради това, че е налице специалното правило на чл. 343 от ТЗ. Според въззивния съд, това правило произтича от факта, че договорът за финансов лизинг представлява „кредит във веществена форма по избор на лизингополучателя”, като рискът се носи от лизингополучателя, независимо от наличието или не на включена клауза за изкупуване.
Прието е, че при осъщсетвяване на риска „Кражба“, представляваща противозаконно отнемане на чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие с намерение противозаконно да бъде присвоена, съгласно определението на чл. 194, ал. 1 от НК, се осъществява непредвидимо и непредотвратимо действие, което не може да се вмени във вина на длъжника и води до невъзможност същият да изпълни задължението си, поради което се явява случайно събитие. С оглед трайната практика на ВКС, изразена в решение № 170 от 23.07.2012 г. по т. д. № 806/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 817 от 26.11.2009 г. по гр. д. № 1126/2008 г. на ВКС, IV гр. о., въззивният съд е приел, че при противозаконното отнемане на вещта - предмет на договора за финансов лизинг, се прилага нормата на чл. 343 от ТЗ. При липса на уговаряне на нещо различно, в настоящия случай, следвало да се приложи това правило като се приеме, че рискът е за лизингополучателя.
С оглед уговореното между страните в т. 12.8 от Общите условия на договора за финансов лизинг, са приети за неоснователни доводите, изложени във въззивната жалба, че поради кражбата на лизинговата вещ договорът е развален по право по силата на чл. 89 от ЗЗД и кредиторът не може повече да изпълнява своето задължение да предостави за ползване на лизингополучателя вещта.
Установено е, че в т. 12.8 от Общите условия към договора е предвидено, че настъпването на застрахователното събитие /независимо дали е покрито от съответната застрахователна полица или не, включително случаите на кражба и тотална щета на актива/ не освобождава лизингополучателя от задължението да плаща лизинговите си вноски и да изпълнява добросъвестно всички свои задължения съгласно договора за лизинг и Общите условия по договора. Прието е, че ответниците са предявили инцидентен установителен иск за прогласяване нищожността на тази клауза от Общите условия с твърдението, че същата противоречи на добрите нрави по см. на чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД. Позовавайки се на тълкуването на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД в ТР №1/2009 на ОСТК на ВКС, въззивният съд е приел, че не се установява постигнатото съгласие в т.12.8 от ОУ да е в противоречие с някакви етични правила и норми, които да са част от понятието „добри нрави”. Прието е, че липсва накърняване на добрите нрави. Въззивният съд е приел, че предявеният от ответниците инцидентен установителен иск е неоснователен и като такъв правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд.
По отношение възражението за това, че физическите лица имат качествата потребител е прието, че лизингополучателят няма качеството на потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите, както се твърди от жалбоподателя, поради това, че е юридическо лице. На основание легалната дефиниция на § 13, т. 1 от ЗЗП, въззивният съд е приел, че физическите лица, подписали договора като солидарни длъжници, са действали при извършване на търговска дейност, като са придобили стоки, предназначение за извършване на такава търговска дейност. Приети са за неоснователни възраженията на търговското дружество за недействителност на т.12.8 и т.9.1 от Общите условия към договора за лизинг и на това основание.
Според въззивния състав, инцидентен установителен иск е предявен и за прогласяване нищожността по см. на чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД на клаузата на т.12.7 от ОУ. Според т. 12. 7 от ОУ, в случаите, в които през времето на действие на лизинговия договор, в резултат на щета, унищожаване, липса, брак, пълно погиване на актива или по други предвидени в закон случаи, за лизингодателя възникне задължение да извърши корекция на ползвания данъчен кредит за актива по реда на ЗДДС или друг приложим нормативен акт, лизингополучателят дължи на лизингодателя заплащането на цялата сума на коригирания данък добавена стойност, като това задължение възниква на това самостоятелно основание и независимо от всякакви други задължения на лизингополучателя по договора за лизинг. Предвидено е още, че лизингодателят ще приспадне сумата от полученото застрахователно обезщетение заедно с цялата неизплатена главница към времето на получаването на обезщетението, а остатъкът от застрахователната сума ще бъде изплатен на лизингополучателя.
Въззивният съд е приел, че и тази клауза е изцяло съобразена и произтича от закона - чл.79, ал.3 от ЗДДС в редакцията му към момента на сключване на лизинговия договор, на чл. 343 от ТЗ и не противоречи на добрите нрави. Според въззивната инстанция, следва да се отчете и една от основните характеристики на договора за финансов лизинг, при него размерът на лизинговото възнаграждение /общата стойност на лизинговите вноски/ е калкулирано по такъв начин, че покрива първоначалната стойност на актива /вещта/, разноските на лизингодателя и неговата печалба.
Прието е, че правото на лизингодателя да ползва данъчен кредит е един от основаните елементи, въз основа на които е изчислена лизинговата цена по договора и дължимите от лизингополучателя суми. ДДС /в размер на 20%/ представлява 1/5 от цената на лизинговата вещ и всеки случай, в който възникне задължение за възстановяването му от лизингодателя, това пряко рефлектира върху доходността на конкретната сделка. В процесния случай, във връзка с настъпилото застрахователно събитие - кражба на лизинговата вещ, за лизингодателя е възникнало задължение за коригиране на ползвания при покупката на лизинговата вещ данъчен кредит. Според разпоредбата на чл. 79, ал.3 от ЗДДС, регистрирано лице, което изцяло или частично е приспаднало данъчен кредит за произведени, закупени, придобити или внесени от него стоки, при унищожаване, установяване на липси или при бракуване на стоките, както и при промяна на предназначението им, за което вече не е налице право на приспадане на данъчен кредит, начислява и дължи данък в размер на приспаднатия данъчен кредит.
В процесния случай е прието, че публичното задължение на „БМ Лизинг“ ЕАД възниква пряко по силата на закона и то трябва да извърши корекция по реда на чл.79, ал.6, т.2 от ЗДДС за приспаднатия при закупуването данъчен кредит. Лизинговата вещ се придобива от лизингодателя с цел предоставяне ползването на лизингополучателя. И рискът от случайното погиване или повреждане на вещта при договора за финансов лизинг се носи от лизингополучателя. Затова, с оглед разпоредбата на чл.343 от ТЗ, в т.12.7 от Общите условия страните са договорили, че ако „.за лизингодателя възникне задължение да извърши корекция на ползвания данъчен кредит за актива по реда на ЗДДС и/или друг приложим нормативен акт, лизингополучателят дължи на лизингодателя цялата сума за коригирания данък добавена стойност“. Прието, че е възникнало задължение за лизингодателя да извърши корекция на ползвания данъчен кредит за актива по реда на ЗДДС и същият има право да търси цялата сума за коригирания ДДС от лизингополучателя и солидарните длъжници, тъй като риска се носи от тях. С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че възникналите задължения за извършване на корекция по реда на чл.79, ал.6, т.2 от ЗДДС за приспаднатия при закупуването данъчен кредит, следва да се понесе от ответниците, които по договора за финансов лизинг носят риска за лизинговата вещ.
Според въззивния съд, клаузата на т.12.7 от Общите условия е съобразена изцяло със закона - ТЗ и ЗДДС и не нарушава добрите нрави. Затова е прието, че първоинстанционният съд правилно не е уважил инцидентния установителен иск за нищожност и на тази клауза.
От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза е направен извод, че лизингодателят е начислил и внесъл в полза на Държавата коригиран ДДС, с основание корекция по чл.79 ал.6 от ЗДДС по Договор от 05.11.2014 г. в размер на 18 160 лв. Поради това, според въззивния състав, първоинстанционният съд правилно е приел, че вземането на ищеца „БМ Лизинг“ ЕАД в размер на 18 160 лв., представляващо начислен по чл. 79 от ЗДДС, данък съществува. От подписания от страните договор и погасителен план, неразделна част от договора като Приложение № 2 към него, въззивният съд е приел, че погасителните вноски на съответния падеж, включват и съответния ДДС и лихвата за финансиране на ДДС. Направен е извод, че ответниците не твърдят и не доказват да са платили дължимата по погасителния план сума за ДДС и лихва върху него за периода от август 2016 г. до ноември 2017 г. в размер на 7 841,15 лева, поради което, според въззивния съд, установителния иск за съществуването на така присъденото със заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК вземане е основателен и доказан по размер.
Предвид установената липса на плащане на дължимите за процесния период от 09.08.2016 г. до 29.11.2017 г., лизингови вноски в уговорения от страните срок, съгласно погасителния план - Приложение №2 към договора, лизингополучателят и солидарните е направен извод, че на основание т. 9.1. от Общите условия, страните предварително са уговорили обезщетение за забавено изпълнение чрез уговорената мораторна неустойка. Така е възприето съдържанието на тази клауза от ОУ, в случай на неплащане изцяло, на забавено или частично плащане на която и да е дължима лизингова вноска и на всяко друго изискуемо вземане по лизинговия договор, лизингополучателят дължи неустойка за забавено плащане в размер на 0.3% за всеки просрочен ден, начислена върху дължимите и неплатени суми по договора, като лизингополучателят дължи неустойката за забавено плащане от датата, на която е следвало да се извърши, но не е извършено плащане на цялата лизингова вноска, респ. от датата, на която не е платено всяко друго изискуемо вземане по договора до датата на окончателното изплащане на дължимата сума. Изчислена по уговорения в договора начин и съгласно заключението на ССЕ, дължимата по тази клауза неустойка за процесния период /за периода от 29.08.2017 г. до 29.11.2017 г./ върху неплатените лизингови вноски възлиза на претендирания от ищеца размер от 5 439.82 лв.
Ответниците са предявили инцидентен установителен иск за установяване нищожност на клаузата на т.9.1. от ОУ, на основание чл. 26, 1, предл. 3 от ЗЗД. Въззивният съд е взел предвид характера на уговорената неустойка, като мораторна кумулативна /наказателна/ неустойка. Тя е уговорена за санкциониране виновното неизпълнение на задължението за плащане в срок на лизинговите вноски. За да се приеме, че дължимостта на тази неустойка противоречи на добрите нрави, то, според въззивния съд, следва да се установи, че неустоечната клауза е уговорена извън присъщите функции. С оглед разпоредбата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД е прието, че уговорената от страните в неустойка, както е посочена по-горе, съотвества на съдържанието на нормата. Изхождайки от тълкуването съгласно т.3 от ТР №1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, въззивният съд е приел, че не е нищожна неустойката, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност, следва да се направи към момента на сключване на договора. В процесния случай, съдът е приел, че процесната неустойка не е уговорена извън тези функции, поради което не накърнява добрите нрави. Страните са постигнали съгласие размерът на неустойката да бъде определен в процентно съотношение от размера на дължимата сума за всеки ден забава, като са предвидили и максимален размер на дължимата неустойка, независимо от периода на забавата, което не нарушава принципа за справедливост. Прието е, че процесната неустойка цели да обезщети вредите на лизингодателя, причинени от забавеното изпълнение от страна на лизингополучателя. При положение, че неустойката е уговорена за периода на забавата, то изцяло в зависимост от поведението на длъжника е докога ще продължи неговата забава. В този смисъл, според въззивния съд, не може да се приеме, че неустойката накърнява добрите нрави, съответно е в нарушение на установените обичайни търговски практики. В чл. 9 от ЗЗД е прокламирана свобода на договарянето, позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка относно потребността от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че предявеният от ответниците инцидентен установителен иск е неоснователен и правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд.
С оглед заключението на ССЕ, установителния иск за дължимостта на неустойката за забавено изпълнение е основателен в пълния предявен размер от 5 439,82 лв. за периода от 29.08.2017 г. до 29.11.2017 г.
Установено е, че съгласно уговореното в т. 12.1.3 от ОУ, лизингополучателят е поел задължение да заплати и дължимите суми за застраховане на лизинговото имущество, като застраховката включва: гражданска отговорност и пълно КАСКО на лизингодателя и се намира в държане на лизингополучателя, последният дължи заплатените от лизингодателя суми за застрахователни премии по застраховка пълно КАСКО, както и сумите за застраховка гражданска отговорност.
Въззивният състав е констатирал, че от събраните по делото доказателства, вкл. заключението на ССЕ е установено, че дължимата по комбинирана застрахователна полица № 0306С0088 за застраховка „Каско“ и „Злополука” от 30.11.2015 г., четвърта вноска на застрахователната премия в размер на 493,75 лв., с падеж 04.09.2016 г., е платена от ищеца на застрахователя, но не му е заплатена от лизингополучателя. Предвид изложеното, според въззивния състав, установителният иск за платената застрахователна премия по застраховка „Каско“ и „Злополука” следва да бъде уважен изцяло, както е приел и първоинстанционният съд.
За неоснователно е прието възражението на ответниците, че клаузата на т. 5.17 от ОУ е нищожна поради противоречие с добрите нрави и поради нарушаване на забраната по чл. 37а от ЗЗК. В т. 5.17 от ОУ е предвидено, че лизингополучателят няма право да предоставя изцяло или частично ползването на актива на трети лица без предварително писмено съгласие на лизингодателя. Така предвиденото задължение за лизингополучателя да поиска предварително съгласие от лизингодателя, ако възнамерява преотдаването на лизинговата вещ, е в съответствие с нормата на чл. 346 от ТЗ, съгласно която лизингополучателят може да предостави ползването на вещта другиму със съгласието на лизингодателя.
Въззивният съд е приел, че лизингополучателят е предоставил ползването на вещта на трето лице без съгласието на лизингодателя, в нарушение на т. 5.17 от ОУ чл. 346 от ТЗ. Прието е, че именно това преотдаване е един от изложените от застрахователя мотиви да откаже изплащане на застрахователно обезщетение.
Въззивният съд е уважил изцяло установителните искове, като е приел, че погасяването на сумите е извършено след издаване на заповедта по чл. 417 от ГПК.
Предвид уважаването на предявените установителни искове, съдът е разгледал направеното от ответниците възражение за прихващане на вземанията им за вреди от бездействието на ищеца, срещу всяко едно негово вземане, предмет на процесното дело, до погасяване на по-малкото от тях. Ответниците са твърдели бездействие от страна на ищцовото дружество по отношение на преките му права срещу застрахователя и отказ да защити интересите си като застраховано лице. Твърдели, че от това поведение на ищеца, са им нанесени вреди, които за „Труфел“ ООД са в размер на 66 000 евро, представляваща застрахователната сума по застраховка „Каско“ на вещта, с която сума са щели да бъдат погасени вземанията по договора за лизинг, както и да бъдат изплатени пари на „Труфел“ ООД. Установено е, че останалите ответници търпят вреди във връзка с принудително изпълнение - предмет на изп. д. №3464/2016 г. на ЧСИ С. Л., които вреди са в размер на 120 937,20 лв.
Въззивният съд изцяло е споделил направените от първата инстанция изводи за неоснователност на възражението за прихващане поради недоказаност на претенциите, като на основание чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Прието е, че по делото липсват доказателства, че отказът на застрахователя да изплати застрахователно обезщетение по процесната застрахователна полица се дължи на виновно поведение на ищеца, както и че твърдените от ответниците вреди са пряка и непосредствена последица от поведението на ищеца.
Така въззивният съд е заключил, че поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено като законосъобразно и правилно.
Допускането на касационно обжалване се извършва при предвидените в чл. 280 от ГПК предпоставки. При установената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. Касаторът е посочил, че е налице недопустимост на съдебното решение поради това, че физическите лица имат качеството потребители, както и че съдът е следвало да установи това и да осигури възможността да релевират възраженията за нищожност на договора. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице недопустимост на съдебното решение, поради необезпечаване изпълнението на императивни правни норми и в частност, при приложение на материалноправни норми да се даде възможност на страните да защитят правата си на потребител. Недопустимостта на съдебното решение е свързана с липсата на възможност да се разреши правния спор поради наличие на процесуални пречки, свързани с притежаването и упражняването на правото на иск. Нарушението на императивното изискване въззивният съд да обезпечи приложението на императивните правни норми относно защита на потребителите и осигуряване на ефективно упражняване на правата им чрез процесуална защита, не се свързва с допустимостта ни съдебното решение, а с неговата правилност. Поради това посоченото от касатора основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, не е налице.
Извън основанията за допускане касационно обжалване, за които съдът следи служебно, задължение на касатора е да обоснове общо основание за допускане касационно обжалване.
Съгласно поставените правни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че поставеният първи правен въпрос, е разрешен от въззивния съд и това разрешение не е в отклонение от трайната практика на СЕС по отношение определяне приложимостта на нормите относно ЗЗП и Директива 93/13 на Съвета от 05 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, както и трайната практика на ВКС, включително и цитираната от касационния жалбоподател. Изследвайки уговорките в договора, качествата на физическите лица и отношенията им с търговските дружества, като собственици на капитала и управители на търговските дружества, въззивният съд е достигнал до извода, че сключеният договор за физическите лица обслужва търговска дейност. Поради това е направил извод, че не са ползвани услуги за лично потребление и е изключено да имат качеството потребители физическите лица. Въззивният съд изцяло в съответствие с тълкуването на СЕС, включително и сочените от касатора решения, е съобразил разрешаването на посочения правен въпрос, както и е изследвал релевантните предпоставки. От значение в случаите когато има сключване на договор от физически лица и търговци, е да се определи положението на физическото лице спрямо сделката, дали е сключена с оглед лично потребление или е сключена с оглед обслужване на търговска дейност. Изводът се прави след анализ на релевантните факти.
В цитираните от касатора решения и в решение С-630/17 г. на СЕС изрично е прието, че физическо лице може да получи защита като потребител само в случаите когато е сключил договор извън и независимо от всякаква търговска дейност или цел, когато договорът е сключен единствено с цел задоволяване на собствените лични потребителски нужди. Когато се установи, че договорът няма за предмет вещ или услуга, която се отнася до задоволяване на нуждите на физическото лице, непосредствено, а се засягат негови търговски или професионални дейности, то тогава, не може да се приеме, че е налице качеството потребител.
Липсва противоречие с разрешението в практиката на ВКС, цитирана от касатора, както и с решенията по дела С-348/14, С-110/14, С-419/11 г. и С-74/15, С 534/15 г. на СЕС. Изрично във всички тези решения е подчертано, че на изследване подлежат клаузите на договора, видът на договора, за какви нужди се сключва. Въззивният съд не се е отклонил от критериите, посочени в практиката на СЕС и на ВКС и е изследвал какъв е предметът на договора, а именно – лизинг на вещ, използвана в строителството, което е търговска дейност, изследвал е и качеството на лицата, които са подписали договора като управляващи дружествата и съдружници в същите, като е направил заключение, че имат професионален интерес. Обобщено е, че лизингът е търговска сделка, свързано с търговска дейност и конкретният предмет на договора не може да се свърже със задоволяване на житейски нужди на физическите лица, сключили като солидарни длъжници договора за лизинг. Определена е функционалната връзка между физическите лица и търговските дружества, за които е осъществено встъпване в дълг. Този извод е направен след анализ на доказателствата. Спазени са критериите, определени в практиката на СЕС и ВКС и липсва отклонение в даденото от Апелативния съд разрешение.
По отношение на втория поставен правен въпрос, въззивният съд е отхвърлил възражението, че е поето поръчителство от лицата, посочени като солидарни длъжници по договора. Направен е анализ на договора и поетите задължения, на клаузите, целта и връзката между клаузите на договора, като е достигнат до извода, че не е налице поръчителство, а поето солидарно задължение. Въззивният съд е приел, че е осъществено първоначално встъпване в дълг, на основание чл. 101 от ЗЗД и че не е поето задължение за отговорност на основание договор между лизингодателя и съдлъжниците, а че основанието на договора е прието от съдлъжниците и те отговарят за същото, за което и лизингополучателят. Единството на основанието е обосновало заключение за отговорността им на същото основание, а не на основание договор за поръчителство. Именно това заключение е в съответствие с трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, основаваща се и на теоретичните разбирания относно основанието за възникване на солидарна отговорност. В случая въззивният съд е изключил наличието на поръчителство, като основание за възникване на солидарна отговорност, поради това, че не е открил съгласие на кредитора и длъжниците да се обезпечи задължението. Прието е наличие на встъпване в дълг, който е поет на същото основание по съгласие между кредитора и съдлъжниците за същите задължения като на лизингополучателя.
Въззивният съд, е спазил тълкуванията на чл. 101 и чл. 121 – 127 от ЗЗД, така както са разяснени в решение № 213 от 06.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г., IV ГО на ВКС и решение № 24 от 03.04.2013 г. по т. д. № 998/2011 г., на I То на ВКС, съгласно което съдът следва да прецени вследствие на уговореното между страните, какви са действителните отношения между кредитора, длъжника и съзадължените лица. При спазване и на съдебната практика по приложение на чл. 20 от ЗЗД, въззивният съд е установил наличие на поемане на задължения от солидарните длъжници, на същото основание, на което се е задължил и лизингополучателят. Това обуславя извод, че не е налице основание за допускане касационно обжалване. Наличието на трайна практика на ВКС изключва наличието на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
В съдебното решение въпросът дали отказ от права върху лизинговото имущество, представлява поетото задължение на основание поръчителство, не е обсъждан, поради това в тази част с поставения правен въпрос, не е обосновано основание за допускане касационно обжалване.
По отношение на третия поставен правен въпрос, следва да се посочи отново, че съдът е изследвал действителните отношения между страните и не е установил основание за поемане на задължение като обезпечение на съществуващо задължение по съгласие между кредитора и съзадълженото лице или по съгласие с длъжника. Прието е, че е възникнало задължение на същото основание, както това на длъжника, което е изключило наличието на поръчителство. Изводът е направен въз основа на конкретните уговорки между страните по правоотношението, обективирани в договора. Така е спазено тълкуването на чл. 121 от ЗЗД и чл. 101 от ЗЗД и е изключено наличието на възникнало поръчителство. Разрешението е в съответствие с трайната практика на ВКС. Не е обосновано наличието на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Липсват мотиви относно грешно приложение на правната норма или промяна в обществените отношения, налагаща изоставяне на посоченото тълкуване и приемане на ново, съответно на действителното съдържание на правната норма или приложение на правната норма спрямо изменените обществени отношения.
По отношение на четвъртия поставен въпрос, следва отново да се посочи, че съдът не е установил качеството потребител за физическите лица, като е направен анализ на разрешението на въззивния съд по отношение на този правен въпрос, при отговора на поставения въпрос 1, по-горе. При липса на качество „потребител“, поставеният четвърти правен въпрос е извън предмета на делото и като такъв не може да представлява общо основание за допускане касационно обжалване.
По отношение на петия поставен правен въпрос, следва да се посочи, че изводите са основани на анализ на доказателствата и съпоставяне на всички събрани доказателства, за да се приеме, че физическото лице е подписало договора и в лично качество, и в качеството на представител на юридически лица. Този извод изхожда от тълкуването на изявяването на волята на лицата, писмено чрез поставяне на тяхното име като обвързваща всички посочени лица, лично и лицата, които са представлявани от лицето, подписало акта. Поради това поставеният правен въпрос, е разрешен с оглед анализ на писмените доказателства и не може да представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Когато правният въпрос е свързан с анализ на доказателствата, възприетите факти и направените правни изводи, е свързан с правилността на съдебното решение и не може да представлява основание за допускане касационно обжалване, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Като допълнителни аргументи са посочени и, че задължаването на физическото лице като солидарно отговорен длъжник по договор, се извършва с полагане на подпис от физическото лице в качеството му и на представител на юридическото лице и в лично качество. Решението не е в противоречие с трайната практика на ВКС, решение № 20 от 10.04.2018 г. по т. д. 1519/17 г. I ТО на ВКС, съгласно която поемането на солидарно задължение от физическото лице, наред с търговско дружество, представлявано от същото физическо лице, се постига с поемане на задължение, израз, на което е полагане на саморъчен подпис и не е необходимо поставянето на отделен подпис за физическо лице и като представител на търговско дружество.
По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 32 от 15.01.2022 г. по т. д. 394/21 г. по описа на Апелативен съд – София, ТО, 9 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: