О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50129

гр. София, 30.03.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 2601/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано по касационна жалба от ответниците в производството Н. С. К. и Г. Н. К., подадена чрез адв.В. Г., против въззивното решение № 2/06.01.2022 г., поправено с две решения по чл.247 ГПК с № 29/11.03.2022 г. и с № 40/05.04.2022 г., всички постановени по в. гр. д.№ 312/2021 г. на ОС-Силистра, в частта, в която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, а именно за уважаване на предявеният от Д. В. Т. и Н. Г. Т. срещу касаторите-ответници иск с основание чл.54, ал.2 ЗКИР и чл.108 ЗС, като е признато за установено на основание чл.54, ал.2 от ЗКИР по отношение на ответниците К., че ищците Т. са собственици на спорната реална част от 17 кв. м., заключена между точки 1 и 2 на комбинирана скица към заключението на вещото лице Д.В., която площ е заснета грешно в границите на ПИ *** по КККР /на ответниците/ вместо в границите на ПИ *** по ККИР /на ищците/ и е осъдил ответниците К. на основание чл. 108 от ЗС да предадат на ищците Т. владението върху тази част.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на производствените правила и необоснованост по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане касационно обжалване се твърди наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Претендират разноски.

Ответниците по касационната жалба - ищци в производството Д. В. Т. и Н. Г. Т., оспорват като неоснователна жалбата с писмен отговор чрез пълномощник адв.В. Х. от АК-С.. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване:

Касационната жалба е допустима и редовна, подадена в срок от страни в процеса, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в обжалваната част, отговаря и на изискванията по чл. 284 ГПК.

Спорът между страните е породен от твърдение на ищците Т., че част от придобития от тях двамата като СИО по силата на сделка по н. а. № 68/2007 г., УПИ ** в кв. 52 по РП на [населено място], одобрен със заповед № 762/16.04.1990 г. и заповед № 2271/07.12.2007 г., а именно реална част с площ от 17 кв. м. от този УПИ, е била погрешно нанесена по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-14/17.03.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, в границите на ПИ *** по КККР - записан на ответниците К., вместо в границите на ПИ *** по ККИР - записан на ищците, която реална част е между границата на ПИ *** по КККР на [населено място], разположена северно от сграда **** по КККР и регулационната линия на УПИ ** по РП, разположена северно от сграда МС по РП, заключена между точки 1 и 2 на комбинирана скица към заключението на вещото лице Д. В.. Твърдят, че ответниците К. два пъти през пролетта на 2020 г. са преместили колчетата и оградата, материализиращи границата между двата им съседни имота, като така са завладели тази реална част от 17 кв. м. от имота на ищците, поради което предявяват иск за установяване правото им на собственост върху тази реална част от 17 кв. м., за която твърдят и грешно заснемане по КККР в имота на ответниците, и за осъждане на ответниците да им предадат владението на тази реална част от 17 кв. м.

По отношение на иска по чл.54, ал.2 ЗКИР и чл.108 ЗС за друга реална част от 8 кв. м. по североизточната граница между двата имота, за който иск първоинстанционното решение е отменено и иска отхвърлени, въззивното решение е влязло в сила като необжалвано пред касационната инстанция. Предмет на въззивно обжалване не е било първоинстанционното решение по иск за собственост относно трета реална част с площ 13 кв. м., който е бил отхвърлен.

С обжалваната с касационната жалба част от въззивното решение, поправено с две решения по чл.247 ГПК с № 29/11.03.2022 г. и с № 40/05.04.2022 г., е потвърдено първоинстанционното решение № 260057/ 05.07.2021 г. по гр. д. № 565/2020 г. на РС - Силистра, в частта, с която съдът е признал за установено на основание чл.54, ал.2 от ЗКИР по отношение на ответниците Г. и Н. К., че ищците Д. и Н. Т. са собственици на част от УПИ ** в кв. 52 по РП на [населено място], одобрен със заповед № 762/16.04.1990 г. и заповед № 2271/07.12.2007 г., с площ от 17 кв. м между границата на ПИ *** по КККР на [населено място], разположена северно от сграда **** по КККР и регулационната линия на УПИ ** по РП, разположена северно от сграда МС по РП, заключена между точки 1 и 2 на комбинирана скица към заключението на вещото лице Д. В., която площ е заснета грешно в границите на ПИ *** по КККР вместо в границите на ПИ *** по ККИР, и е осъдил на основание чл. 108 от ЗС ответниците К. да предадат на ищците Т. владението върху тази гореописана реална част от 17 кв. м. Съответно е определил и дължимите разноски по делото според изхода на спора.

Въззивният съд е приел, че по исковата претенция по чл. 54 ЗКИР следва да се установи къде е минавала старата имотна граница и дали при приемането на новата кадастрална карта през 2010 г. е допуснато отклонение от нея. Установил е, че по протокол от 09. 04. 2020 г. на длъжностно лице от „Геодезия и кадастър“ ЕООД гр. Силистра, е извършено трасиране и означаване на границите на ПИ *** по КК на [населено място] в присъствието на ответника и на представител на ищците, а в процедурата по чл. 46, ал.2 от ЗКИР, писменото възражение на ищеца Т. по отношение на североизточната граница на имота му не е уважено, като комисията е приела, че границите са вярно отразени в кадастралната карта. Въззивният съд е обсъдил и двете приети в първоинстанционното производство съдебно-технически експертизи, от чиито заключения е направил извод, че те съвпадат по отношение изводите на вещите лица, че е налице погрешно заснемане на площ от 17 к. м. – оцветена част в зелено на север от сграда с идентификатор ****, която част е собственост на въззиваемите /ищците/ и следва да е в очертанията на имота имота на въззиваемите ПИ ***, и която част е завладяна от въззивниците-ответници, поради което е потвърдил първоинстанционното решение за тази спорна реална част от 17 кв. м. на север. Наведените от въззивниците-ответници К. с въззивната им жалба доводи за непълнота на доказателствата и липсата на изводи, дали ако има грешка в КК тя е допустима по смисъла на чл.53, ал.4 от ЗКИР и Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 г./ чл.31/, налице ли са неуредени сметки по регулация и дали планът по евентуално неуредените сметки е бил приложен /във вр. с §6 и 8 от РП на ЗУТ/, и при изменение в КК, касаещо тези 17 кв. м. на границата между двата поземлени имота, дали ПИ на ответниците ще отговаря на изискването на чл.19 от ЗУТ за лице, въззивният съд не е обсъждал, защото е приел, че ответниците носят тежестта да докажат тези твърдени от тях факти, но не са проявили процесуална активност за това, нито са оспорили второто заключение на СТЕ нито са поискали събиране на доказателства от въззивния съд. За неоснователно е счел въззивния съд и възражението на ответниците за произнасяне с първоинстанционното решение по непредявен иск, защото е приел, че в последното открито съдебно заседание пред първата инстанция предметът на спора е изяснен, и по него е било постановено първоинстанционното решение.

Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е определящ изхода на делото, правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда като обща предпоставка по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, както и да е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т.1 - т.3 ГПК, като наличието на общата и допълнителната предпоставка /основание/ за селекция са кумулативно изискуеми. Материалноправният или процесуалноправният въпрос следва да е от значение за решаващата правораздавателна воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение или за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства или от обжалваното решение.

В изложението на касаторите по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане касационно обжалване липсва ясно формулиран правен въпрос по смисъла на цитираното тълкувателно решение. В конкретния случай в изложението си касаторите сочат общо основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обосновано с твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, в противоречие с практиката на ВКС по посочени тълкувателни решения и решения по чл.290 ГПК, довели и до необоснованост на въззивния акт, относими към предмета на производството по чл.54, ал.2 ЗКИР и към задълженията на въззивния съд по чл.269 ГПК да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, и при необходимост да назначи и служебно съдебно-техническа експертиза, ако такава е необходима, дори и да е не поискано от страните. Релевират се с изложението същите оплаквания за процесуални нарушения и необоснованост, като изложените с касационната жалба като касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Предвид липсата на формулиран релевантен правен въпрос, следва да се приеме, че не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По същността си изложените от касаторите доводи са насочени към проверка на обосноваността на направения от въззивния съд извод за грешно нанасяне на спорната реална част от 17 кв. м. в имота на ответниците, вместо в имота на ищците, каквато проверка не може да бъде извършена в тази фаза на касационното производство по чл.288 ГПК, тъй като касае правилността на решението и преценка за съответствие на направените изводи от въззивния съд със събраните по делото доказателства. За пълнота следва да се посочи, че съгласно трайната практика на ВКС (напр. решение № 30 от 10.03.2020 г. по гр. д. № 2335/2019 г., ГК, І г. о. на ВКС), когато кадастралната и регулационната граница между два съседни имота по дворищно-регулационен план, одобрен при действието на ЗТСУ (отм.) съвпадат, следва да се приеме, че правото на собственост се притежава в границите по регулационния план, ако не е проведено производство по чл.32, ал.2 ЗТСУ/отм./ за установяване на грешка в кадастралния план въз основа на който е изготвен регулационния план /РП/, предхождащ изработване на КК, при което не е необходимо събиране на доказателства, че регулацията е приложена. В такава хипотеза въпросите за отчуждителното действие на дворищно регулационния план, за придаване по регулация и за прилагане на регулация, не се явяват такива правни въпроси от значение за спор за грешка в КК по смисъла на чл.54, ал.2 ЗКИР съгласно изискванията на правен въпрос по ТР 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, дори и касаторите да бяха успели да формулират такива правни въпроси. В настоящия случай ответниците не са въвели в предмета на спора възражение, че кадастралната северна /спрямо имота на ищците/ граница между двата имота по кадастралния план от 1990 г., въз основа на който е бил изготвен РП от 1990 г., не отразява вярно имотната граница, т. е. за тази граница на собствеността между съседните имоти пл.№ * и на север-североизток пл.№ *, над постройката означена като ПС в пл.№ * по КП от 1990 г., от които имоти са били образувани УПИ ** и УПИ ** по РП от 1990 г., за да е бил длъжен въззивния съд да изследва дали е настъпило отчуждителното действие на РП от 1990 г. по отношение на тази граница на двата съседни имота. Съвпадане на кадастралния план от 1990 г. и РП от 1990 г. по тази северна граница спрямо имота на ищците, е установено от заключението на двете експертизи, и се установява и от графичното изображение по копието от КП и РП от 1990 г. и комбинираните скици към двете заключения, от които няма данни за придаване по регулация по РП от 1990 г. по тази северна граница спрямо КП от 1990 г., при което изследване на въпроса дали има неуредени сметки по регулация, завземане на придадена по регулация част, прилагане на дворищно-регулационен план при действието на ЗТСУ/отм./ или пар.6 ПЗР на ЗУТ, наличие или липса на предходни дворищно-регулационни планове, не е в предмета на доказване по делото. А и както вече беше посочено, такива доводи от страна на ответниците – за придаване по регулация по тази северна граница на имота на ищците, южна за имота на ответниците, няма. Такива данни - за придаване по регулация, се съдържат по копието-извадка от КП и РП от 1990 г., но за друга граница между имотите на двете страни по РП от 1990 г., която обаче не е била предмет на въззивното производство, също и по граница на имота на ответниците с друг съседен на техния имот отгоре - от север, която граница е била предмет на изменение на РП със заповедта от 2007 г. Легитимиращите документи за собственост на ответниците и техните праводатели са по време след изработване на КК от 2010 г., и описанието на придобития от тях имот е по КК, при което от тях не следва извод също за придаване по регулация на части по РП от 1990 г. по същата тази граница между двата съседни имота, северна за имота на ищците. Необсъдените други оплаквания на ответниците с въззивната жалба не биха се отразили на изводите на въззивния съд, защото допустима грешка по смисъла на чл.54, ал.3 ЗКИР/ неточно посочена от касаторите като чл.53, ал.4/ при урбанизирани територии е до 60 см. съгласно наредбата по чл.31 от ЗКИР, а оглед дадените от в. л. Х. пояснения към заключението му, че разминаването по т.1 по КП и РП от 1990 г. и ъгъла на сградата ПС, по чийто северна стена е имотната граница по КК, е 1,10 м.-1,20 м., а въпросът дали лицето на имота на ответниците би отговаряло на чл.19 ЗУТ, не е в предмета на настоящия спор, и такова възражение и не е било въведено от тях с отговора им на исковата молба.

Не е налице и соченото от касаторите основание по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК-очевидна неправилност, нарушение правилата на формалната логика, която е обоснована в изложението им по чл.284, ал.3, т.1 ГПК със същите доводи за допуснати процесуални нарушения в противоречие с практиката на ВКС по исковете по чл.54, ал.2 ЗКИР и по задължението на въззивния съд чл.269 ГПК. Очевидната неправилност съгласно съдържанието на това понятие, изяснено в практиката на ВКС, предполага такъв порок на обжалваното решение, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика при формиране на фактическите изводи. В случая такива пороци не се констатират. Произнасянето на въззивния съд в обжалваната част е съответно на очертания предмет на спора, за което вече бяха изложени съображения по-горе, обосновано е с преценка на събраните по делото писмени доказателства и две съдебно-технически експертизи, като изведеният краен решаващ извод е съответен на фактическите изводи, базирани на двете експертизи, поради което не се установяват и признаци на логическо противоречие.

Не се констатират нарушения, обуславящи вероятна нищожност, или недопустимост на въззивното решение в обжалваната част, които да налагат служебно произнасяне от касационната инстанция по допускане касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК.

С оглед изхода на спора, касаторите нямат право на възмездяване за разноски в касационното производство. С отговорът на касационната жалба ответните страни са поискали присъждане на разноски, но доказателство за сторени такива не са представени, няма описани приложения за разноски към отговора, нито списък по чл.80 ГПК.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 2/06.01.2022 г., поправено с две решения по чл.247 ГПК с № 29/11.03.2022 г. и с № 40/05.04.2022 г., всички постановени по в. гр. д.№ 312/2021 г. на ОС-Силистра, В ЧАСТТА, в която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частите, с които са уважени предявените от Д. В. Т. и Н. Г. Т. срещу Г. Н. К. и Н. С. К. искове с основание чл.54, ал.2 ЗКИР и чл.108 ЗС за спорната реална част от 17 кв. м., подробно индивидуализирана в диспозитива на въззивното решение.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на страните за разноски в касационното производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: