О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 5841
гр. София, 15.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на трети декември две хиляди двадесет и пета година, в състав:
Председател: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
Членове: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
РАДОСТ БОШНАКОВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1254 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 1618/31.01.2025 г., подадена от М. Т. К., А. Н. А., М. И. К. и Р. И. З., чрез адвокат Д. С., срещу решение № 478 от 15.10.2024 г. по гр. д. № 651/2024 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е потвърдено решение № 66 от 05.03.2024 г. по гр. д. № 708/2020 г. на Районен съд – Разлог за отхвърляне на иска по чл. 108, ал. 1 ЗС срещу Ф. С. Г. и С. М. М., за признаване на установено, че ищците М. Т. К., А. Н. А., М. И. К. и Р. И. З. притежават правото на собственост върху имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 2499 кв. м, с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: ливада, 6-а категория, номер по предходен план: *, при съседи: поземлени имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***, и за осъждане на ответниците да им предадат владението на описания имот.
Въззивният съд е съобразил, че ищците заявяват, че са наследници на Т. Ф. П.. Наследодателят бил собственик на ливада в местността „П.“ в землището на [населено място], като се твърди, че имотът бил внесен от него в ТКЗС и че с решение от 22.03.1999 г. на Поземлена комисия, сега Общинска служба „Земеделие“, гр. Белица, било възстановено правото на собственост на наследниците. Била предприета процедура по трасиране на имота. Ответниците са наследници на М. М. и са собственици на съседен имот. Ищците твърдят, че с подробно описани в исковата молба действия ответниците оспорват правото им на собственост върху процесния имот. За защита на правото си на собственост и срещу неоснователното владение на ответниците образували и движили процедури по чл. 34 ЗСПЗЗ, и със заповед на кмета имотът бил иззет, но независимо от това и към момента Г. и М. владеели имота. Посочват, че разбрали, че през 2019 г. последните се снабдили с констативен нотариален акт за правото на собственост по давностно владение. Оспорват този нотариален акт; оспорват, че ответниците са придобили правото на собственост по давностно владение; твърдят, че и към момента ответниците владеят имота без правно основание. От своя страна, Ф. С. Г. и С. М. М. оспорват исковете. Оспорват, че наследодателят на ищците е бил собственик на процесния имот преди колективизацията. Оспорват решението, с което на ищците е възстановено правото на собственост върху имота, като издадено без основание. Твърдят, че издадените на основание чл. 34 ЗСПЗЗ две заповеди не са стигнали до знанието им. Правят възражение за придобиване от тях правото на собственост върху имота на основание давностно владение, започнало през 1991 - 1992 г., и сочат, че по отношение на този имот бил извършен въвод във владение. Имотът бил получен от М. М. М. - син на М. М. М., общ наследодател на ответниците. Излагат, че след получаване на владението, наследниците на М. М. си го поделили и всеки владее своята част – считано от 1991-1992 г., и към момента.
Окръжен съд – Благоевград е изложил, че според решението на първостепенния съд по делото е доказано, че с решение № 755Р/22.03.1999 г. на ПК – гр. Белица е възстановено правото на собственост на наследниците на Т. П. в съществуващи (възстановими) стари реални граници по отношение на процесния имот; за безспорно е прието между страните, че ищците са негови наследници. Позовавайки се на т. 3а от ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, и доколкото ответниците не са подали заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ до изтичане на крайния преклузивен срок, и погасяване на това право, Районен съд - Разлог е приел за недопустимо отправянето на възражение от тяхна страна, че наследодателят на ищците не е бил собственик на процесния имот преди колективизацията му. Счел е за основателно направеното от Ф. Г. и С. М. възражение, че са придобили имота на основание давностно владение. Предвид забраната, установена в чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, е приел, че давността е започнала да тече от датата на постановяване на решението на ПК в полза на наследниците на Т. П. (09.04.1999 г.), като същата е изтекла на 09.04.2009 г. С оглед събраните по делото писмени и гласни доказателства, първоинстанционният съдебен състав е заключил, че от страна на ищците не са били предприети действия измежду посочените в чл. 81 ЗС и чл. 116 ЗЗД, които биха могли да прекъснат давността. Акцентирал е, че подаване на искане за издаване на заповед за изземване на земеделски имоти по реда на чл. 34 ЗСПЗЗ не е измежду действията, които водят до прекъсване на давността. Приел, е, че в случая не са налице доказателства, установяващи вследствие на приложената по делото заповед за изземване на имота, издадена по реда на чл. 34 ЗСПЗЗ, да е бил извършен въвод по реда на чл. 34, ал. 3 ЗСПЗЗ, в резултат на който ответниците да са били отстранени за повече от 6 месеца. Позовавайки се на събраните по делото гласни доказателства, е намерил за установено, че имотът след 1999 г. е владян от ответниците, като не се установява това владение да е било обезпокоено и отблъснато по някакъв правнорелевантен начин.
Окръжен съд – Благоевград е посочил, че в срока за въззивно обжалване, в депозираната от М. Т. К., А. Н. А., М. И. К. и Р. И. З. жалба са наведени бланкетно оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, без конкретни доводи, които да посочват в какво се изразяват твърдените закононарушения. С допълнението към въззивната жалба, подадено извън преклузивния срок за въззивно обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, но в рамките на срока за отстраняване на нередовностите на първоначалната въззивна жалба (за представяне на дължима държавна такса и за конкретизиране в какво се състои искането), жалбоподателите са изложили съображения за неправилност на обжалваното решение в няколко пункта. Въззивният съд се е позовал на съдебна практика, съгласно която подадената след срока по чл. 259, ал. 1 ГПК допълнителна молба, съдържаща уточнение на основанията за въззивно обжалване, все пак обвързва съда, но доколкото съдържа оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма, които въззивният съд е длъжен да провери служебно и без да са наведени от страните. Визирал е, че в случая обаче, такива оплаквания, свързани с обхвата на задължителната въззивна проверка - нищожност, недопустимост и нарушение на императивна материалноправна норма, не са направени нито в първоначалната, нито в допълнителната уточнителна въззивна жалба. Изложените от жалбоподателите оплаквания в първоначалната жалба са бланкетни, без конкретика, а уточнените в допълнението касаят нарушения на процесуалните правила, които не се отнасят до нарушение на императивна материалноправна норма. Съдът е приел, че относно оплакванията, свързани с необоснованост на съдебното решение поради липсата на доказателства ответниците да са демонстрирали намерение за владение, както и че по делото е приложена заповед от 17.07.2001 г. на тогавашния кмет на община Белица за изземване на имота по реда на чл. 34 ЗСПЗЗ, тъй като същите са направени в уточнителната жалба, извън срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, той няма задължение да се произнася по тях, тъй като не се отнасят до нарушение на императивна правна норма. Окръжен съд – Благоевград е визирал, че след извършена служебна проверка не установява пороци, водещи до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, нито неправилно приложена от първоинстанционния съд материалноправна норма. Посочил е и че наведените доводи за липсата на произнасяне по предявения иск с правно основание чл. 537, ал. 2 от ГПК с диспозитива на решението не представлява основание, водещо до недопустимост на решението. Това е така, тъй като отмяната на констативен нотариален акт по посочения ред поначало не е самостоятелен иск, а следствие от уважаване на исковете за собственост по чл. 108 ЗС, респ. по чл. 124, ал. 1 ГПК. Според възззивния съдебен състав, с обжалваното решение правилно е установено въз основа на данните по делото, че ответниците са придобили правото на собственост върху имота въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност. При отчитане разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСНОИ, правилно е прието, на първо място, че давността е започнала да тече от датата на влизане в сила на решението на ПК и е изтекла на 09.04.2009 г., през който период ищците не са ангажирали доказателства да са извършили действия, водещи до нейното прекъсване. Второстепенният съд е споделил напълно изложеното в атакуваното пред него решение досежно правната природа на приложената по делото заповед за изземване на имоти по реда на чл. 34 ЗСПЗЗ, доколкото същата не е измежду посочените в чл. 81 ЗС и чл. 116 ЗЗД, водещи до прекъсване на давността. В случая не е приключен фактическият състав на чл. 34 ЗСПЗЗ, доколкото не са ангажирани доказателства за извършен въвод по реда на чл. 34, ал. 3 ЗСПЗЗ, вследствие на което ответниците да са били отстранени от имота за повече от 6 месеца.
Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, предл. трето ГПК.
Жалбоподателите твърдят, че въззивният съд е дал разрешение на следните въпроси, които са обусловили изхода на делото и за които те считат, че попадат в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:
1. Извършването на незаконни действия и посегателства в чужд недвижим имот представлява ли упражняване на фактическа власт върху същия, по смисъла на чл. 68 ЗС.
Според жалбоподателите по този въпрос въззивното решение противоречие на решение № 5/25.01.2010 г. по гр. д. № 2728/2008 г. на ВКС, II г. о.
2. Приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС, когато от доказателствата по делото е видно, че завладеният имот е изключителна собственост на едно лице, и трябва ли владението да бъде доведено до знанието на това лице, за да се приеме, че е налице владение по смисъла на закона.
По този въпрос се сочи противоречие с решение № 34/03.07.2020 г. по гр. д. № 1658/2019 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, І г. о.
3. Приема ли се за оборена презумпцията на чл. 69 ЗС, когато от събраните по делото доказателства се установява, че собственикът на имота не се е дезинтересирал от него.
По този въпрос жалбоподателите се позовават на приетото в решение № 77/25.02.2010 г. по гр. д. № 506/2009 г. на ВКС, ІІ г. о.
4. Счита ли се, че действителният собственик на един имот се е дезинтересирал от него, в хипотеза, при която същият е манифестирал пред третите лица своето право на собственост и го е бранел, като е търсил съдействие от правоохранителните органи и администрацията - подавал е жалби до полиция и прокуратура, искания до общинските органи с искане за издаване на административни актове - заповед по чл. 34 ЗСПЗЗ и др.
Визира се приетото в решение № 50068/26.10.2023 г. по гр. д. № 3238/2022 г. на ВКС, ІІ г. о.
5. Представляват ли действия, смущаващи владението, употребата на физическа сила и/или заплаха срещу личността на собственика.
По този въпрос жалбоподателите се позовават на решение № 262/13.07.2012 г. по гр. д. № 944/2011 г. на ВКС, I г. о. и решение № 376/12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на ВКС, І г. о.
6. Длъжен ли е съдът да обсъди всички твърдения и доводи на страните по делото, както и събраните в хода на делото доказателства (визирано противоречие с приетото в: т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 298/28.04.2010 г. по гр. д. № 3972/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 11/01.02.2021 г. по гр. д. № 1745/2020 г. на ВКС, ІV г. о. и решенията, към които последното препраща).
Според М. Т. К., А. Н. А., М. И. К. и Р. И. З. решението на Окръжен съд – Благоевград е и очевидно неправилно, предвид направените изводи, че ответниците са придобили имота по давност; нарушаване от съда на съдопроизводствените правила; необсъждането на всички доводи и на всички събрани доказателства.
Насрещните страни са депозирали отговор, съгласно който считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на визираното тълкувателно решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията на съда за това са следните:
Обжалваното въззивно решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Всички изложени в това отношение доводи попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК по селекция на касационната жалба. В преобладаващата част те представляват оплаквания за необоснованост на изводите на съда за изтекла придобивна давност в полза на ответниците по исковата молба и изискват обсъждане от касационната инстанция на събраните по делото доказателства, което може да стане едва след допускане на касационно обжалване.
Въпроси №№ 1 – 5 не са разглеждани от въззивния съд и поради това не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК; чрез тях М. К., А. А., М. К. и Р. З. изразяват защитната си теза по делото. Както е отразено по-горе, въззивният съдебен състав е взел предвид обстоятелството, че подадената в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК жалба е бланкетна (не сочи конкретни пороци на атакувания съдебен акт), и като се е позовал на практика по чл. 290 ГПК, е приел, че дължи произнасяне единствено по въпросите дали атакуваното пред него решение е валидно и допустимо, както и дали от първоинстанционния състав е нарушена императивна правна норма, поради което се е ограничил в тези рамки при формиране на изводите си. Относно така изложените решаващи съображения на Окръжен съд – Благоевград не е обосновано наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Относно въпрос № 6 е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и формирана непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.
Същевременно, с оглед нормите на ГПК и по-конкретно - чл. 269 ГПК, установената съдебна практика приема, че бланкетната въззивна жалба е допустима, но сезира въззивния съд да извърши проверка само в рамките на служебните му задължения - да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилното приложение на императивните правни норми. В този случай от ограниченията в обсега на проверката за правилността на решението (чл. 269, изр. второ ГПК) се допускат изключения тогава, когато въззивният съд трябва да приложи императивна материалноправна норма, установена в обществен интерес, или когато се охраняват интересите на някоя от страните по делото и/или на ненавършилите пълнолетие деца при спорове за лични и семейни отношения. Бланкетната жалба може да бъде допълнена до изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, но след това възможностите на въззивника да сочи пороци на решението, обуславящи неговата неправилност, и във връзка с това да прави доказателствени искания, са преклудирани. Ако бъде сторено, недопустимо е въззивният съд да се произнася по нововъведените оплаквания, както и по доказателствените искания, свързани с установяването и преодоляването на уточнените пороци на първоинстанционното решение, без значение дали се въвеждат фактически твърдения и/или се сочат и представят доказателства. Решението на Окръжен съд – Благоевград е съобразено с така изложената съдебна практика относно правомощията на въззивния съд при подадена бланкетна въззивна жалба.
Относно нито един от въпросите не е аргументирано – съобразно разясненията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - наличието на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.
На ответниците по касационната жалба не следва да се присъждат разноски за адвокат за производството пред ВКС, тъй като не се установява адвокатско възнаграждение да е договорено и заплатено – представен е единствено списък по чл. 80 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 478 от 15.10.2024 г. по гр. д. № 651/2024 г. на Окръжен съд – Благоевград.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: