О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50217

София, 28.04.2023 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и седми април две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 849 по описа за 2022 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Г. Н. К., чрез адвокат Т. В. срещу въззивно решение № 266263/25.10.2021 г., постановено от Софийския градски съд по въззивно гр. д. № 7415/2020 г.

Касаторът излага доводи за неправилност.

Насрещната страна “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор Ю. Ю., чрез юрисконсулт И. Н., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. С. градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, отхвърлил предявения от Г. Н. К. против “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД иск за установяване по отношение на дружеството, че Г. К. не дължи сумата от 9522,59 лв. – главница по договор за издаване и обслужване на международна кредитна карта от 27.06.2007 г. и анекс към договора от 09.07.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.04.2013 г. до окончателното издължаване; сумата от 16 050,01 лв. – договорна лихва за периода 10.09.2009 г. – 15.04.2013 г.; сумата от 4478,61 лв. – такси по чл. 8, ал. 4 от договора; сторените по гр. д. № 16807/2013 г. на Софийски районен съд разноски в размер на 1351,53 лв., за които суми на 19.04.2013 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК в полза на “Б. П. Б. АД (праводател на ответника, цедент).

За да постанови този резултат въззивният съд установил, че на 27.05.2007 г. Касаветис и “Б. П. Б. АД са сключили договор, с който банката предоставила на потребителя кредитна карта с лимит 5000 лв. На 09.07.2008 г. с анекс страните променили лихвения процент по кредитната карта и увеличили лимита й до 10 000 лв. На 16.04.2013 г. банката подала заявление за издаване на заповед по чл. 417, т. 2 ГПК. На 19.04.2013 г. са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. По молба на банката от 20.11.2013 г. е образувано изп. дело № 8240/2013 г. на ЧСИ М. Б.. На 28.11.2013 г. съдебният изпълнител е изпратил запорни съобщения до няколко банки. На 12.04.2016 г. по изпълнителното дело е постъпила молба от “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД дружеството да бъде конституирано като взискател на основание сключен с банката договор за цесия. С молба от 10.05.2017 г. новият взискател е изискал връщане на изпълнителния лист и прекратяване на изпълнителното дело. С последваща молба от същия ден агенцията е поискала от ЧСИ Б. да образува ново изпълнително дело, да наложи запор върху банковите сметки на лицето и да извършва дейностите по чл. 18 ЗЧСИ. На 11.05.2017 г. изпълнителното дело от 2013 г. е прекратено. Образувано е ново изпълнително дело (2954/2017 г.). На 12.09.2018 г. ЧСИ Б. е изпратил запорно съобщение на работодателя на длъжника. Заповедта за незабавно изпълнение е връчена на ответната страна от съдебния изпълнител на 12.09.2018 г. с изпращането на поканата за доброволно изпълнение чрез работодателя. В двуседмичния период от страна на длъжника не е подадено възражение по реда на чл. 414 ГПК. Заповедта е влязла в сила след изтичането на срока за подаване на възражение (26.09.2018 г.). На 20.09.2018 г. Касаветис е подал молба по изпълнително дело, с която е поискал разсрочване на задължението на четири вноски – по 9947,55 лв.

Съдът е приел, че към момента на образуване на изпълнителното дело от 2013 г. е действало ППВС № 3/1980 г. Съгласно последното погасителната давност за вземания, признати с влязло в сила съдебно решение, се прекъсва с образуване на изпълнителното дело и не тече до неговото прекратяване. Тъй като давността е спряна в периода на изпълнителното производство до неговото прекратяване, то не е необходимо взискателят да иска постоянно извършването на изпълнителни действия, за да поддържа висящността на изпълнителното дело. Съдът посочил, че на 26.06.2015 г. е постановено Тълкувателното решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е било прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. С т. 10 от тълкувателното решение е обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980 г., според което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителния процес относно принудителното осъществяване на вземането. Въззивната инстанция е приела, че когато е издаден тълкувателен акт за определена правна норма и впоследствие са настъпили промени, които налагат приемането на нов тълкувателен акт, отменящ предходния, последващият акт по тълкуването на дадена правна норма няма обратно действие, а се прилага от момента на постановяването му. При тези принципни съображения, конкретно предвид фактите по делото съдът посочил, че първото изпълнително дело е образувано 2013 г. (по време на действието на ППВС № 3/1980 г.). Изпълнителното дело е висящо към датата на постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г., ОСГТК на ВКС. Посочено, че при постановена заповед за изпълнение, неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно чл. 416 ГПК. Съдът е приел, че заповедта за изпълнение по действащия към момента ГПК е приравнена по правни последици към влязлото в сила съдебно решение, в случаите когато не е подадено възражение по реда на чл. 414 от ГПК. Заповедта по делото е влязла в сила. Следователно и доколкото издадената заповед за изпълнение има всички последици на съдебно решение - установително действие и преклудиране на обхванатите от обективните предели факти, стабилитет и изпълнителна сила, то спрямо същата не може да се отрече приложимостта на общата петгодишна погасителна давност, като видът и характерът на конкретното вземане е без значение. Съдът приел, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице издадена заповед за изпълнение, която е влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Достигнал до извод, че завареното като висящо от ТР № 2/26.06.2015 г., ОСГТК на ВКС принудително изпълнение до 26.06.2015 г. се урежда съгласно задължителното тълкуване в ППВС № 3/1980 г., според което през времетраенето му от 20.11.2013 г. (датата на образуване на първото изпълнително дело) до 26.06.2015 г. погасителната давност е спряла, а от 26.06.2015 г. е приложимо приетото с тълкувателното решение, че давността се смята за прекъсната с поискването на всяко изпълнително действие и съответно от този момент започва да тече нова давност. Развил е съображения, че когато за реализиране на вземането са образувани повече от едно изпълнително дело, преценката дали е изтекла погасителната давност следва да се извърши въз основа на съпоставяне на датата на последното изпълнително действие по първото изпълнително дело и първото изпълнително действие по второто изпълнително дело. Прието е, че в случая давността не е прекъсната с образуване на второто изпълнително дело на 10.05.2017 г., а с изпращането на запорното съобщение до работодателя на 12.09.2018 г. - молбата на взискателя за извършване на определено изпълнително действие не прекъсва погасителната давност, а само предприемането на изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. Съдът обобщил, че до 12.09.2018 г. е изминал период по-малък от 5 години, следователно давността за процесните вземания не е изтекла. Намерил за удачно да припомни, че давността за вземания по договор за банков кредит е именно петгодишна. Отделно съдът отбелязал, че е налице и друго основание, за да се приеме, че сумите не са погасени по давност, а именно - наличието на подадена молба от длъжника на 20.09.2018 г. по изп. дело № 2954/2017 г., с която същият е уведомил съдебният изпълнител, че желае да разсрочи задължението си на 4 равни вноски в размер на 9947, 55 лв., първата от които ще бъде направена до 26.09.2018 г., а останалите в рамките на 26-то число на всеки следващ месец; счел, че това изявление представлява признание на неизгодни за длъжника обстоятелства, като предвид посочения размер на вноските, всяко от които по 9947,55 лева, както и техният брой, съдът приел, че изявлението съставлява признание за дължимост на всички задължения по договора за издаване на банкова карта - в т. ч. за главница, лихви, такси, законна лихва, разноски.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните въпроси: от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г., извършена с ТР № 2/26.06.2015 г., ОСГТК на ВКС и съответно как се прилага тази отмяна към заварените изпълнителни дела и съответно към броенето на давностните срокове, като поддържа противоречие на въззивното решение с определение № 38/02.03.2018 г. по ч. гр. д. № 325/2018 г., II г. о.; решение № 681/24.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3189/2008 г., I г. о.; определение № 53/26.03.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1049/2018 г., II г. о.; определение № 20/12.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 7/2019 г.; определение № 196/04.10.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3356/2017 г., I г. о.; решение № 131/23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., IV г. о.; определение № 65/09.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3999/2020 г., IV г. о.;

Поставил е и въпросът - издаването на заповед за изпълнение прекъсва ли давността и съответно по отношение на нея приложима ли е нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, и съответно какъв е давностният срок по отношение на онази част от вземанията, за които би била приложена нормата на чл. 111 ЗЗД. Твърди противоречие с решение № 45/30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 61273/2016 г., IV г. о.; решение № 42/26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1812/2015 г., IV г. о.; решение № 139/28.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 97/2012 г., II т. о.; решение № 94/27.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 943/2009 г., I т. о.;

Касаторът поддържа евентуално, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Развити са съображения и за очевидна неправилност на въззивното решение.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

По въпроса, свързан с действие отмяната на ППВС № 3/1980 г., извършена с ТР № 2/26.06.2015 г. по Тълкувателно дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС и съответно как се прилага тази отмяна към заварените изпълнителни дела, въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителните разяснения, дадени в ТР № 3/2020 г., обявено на 28.03.2023 г. по Тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Съществувалата дотогава противоречива съдебна практика е уеднаквена и даденото тълкуване е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове се явява тълкуването с последния от цитираните тълкувателни актове – така съгл. чл. 130, ал. 2 ЗСВ. Дори и да има разрешения, които не са съобразени със задължителното тълкуване, то те не могат да бъдат основание за допускане на касационно обжалване. Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Няма основания за спиране на настоящото дело до постановяване на решение по Тълкувателно дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, защото какъвто и отговор да се даде, той няма да е обуславящ за решението по настоящия спор.

Следващият правен въпрос е некоректно зададен – в частта, какъв е давностният срок по отношение на онази част от вземанията, за които би била приложена нормата на чл. 111 ЗЗД. Спорът всъщност е за вземането във всичките му части, установено с влязла в сила заповед за изпълнение, коя е приложимата законова норма – тази на чл. 117, ал. 2 ЗЗД или тази на чл. 111, б. “в“ ЗЗД. В същото време, няма съмнение в практиката на Върховния ксационен съд, че приложимо е изискването по чл.117, ал.2 ЗЗД за петгодишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на давността, като е без значение и това, че вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение (напр. решение № 118 от 7.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4063/2021 г., III г. о.,).

Невярно, също така, се явява и твърдението, че в цитираните от касатора съдебни актове е прието, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение при „издадена заповед за изпълнение“. В изброените от касатора съдебни актове състави на ВКС са разглеждали вземания, признати с актове по чл. 237 ГПК от 1952 г. (отм.), съставляващи несъдебни изпълнителни основания. Съвсем друго е естеството на влязлата в сила заповед за изпълнение, уредена с ГПК от 2007 г. - има последица, сходна на силата на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение; затова заповедното производство може да бъде възобновено при наличието на предпоставките на чл. 423 ГПК, а иск за оспорване на вземането на основания факти, настъпили до изтичането на срока за подаване възражение може да бъде предявен само при наличието на предпоставките на чл. 424 ГПК. В никое от цитираните съдебни решения на ВКС няма приравняване на актовете по чл. 237 ГПК от 1952 г. (отм.) за издаване на изпълнителен лист по несъдебно изпълнително основание и влязлата в сила заповед за изпълнение по ГПК от 2007 г.

Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение, но не сочи на пороци на въззивния съд, които биха могли да попаднат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т., предл. 3 ГПК; настоящата инстанция служебно също не установява такива. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Несъгласието с фактически и/или правен извод на съда не значи, че има допуснато противоречие със закона и неговото нормативно или казуално тълкуване, а и само по себе си, подобно несъгласие не попада в хипотезата на чл. 280, ал. 3, предл. 3 ГПК, нито съставлява друго, самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.

Ответникът по касационната жалба е поискал присъждане на съдебноделоводни разноски – юрисконсултско възнаграждение.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че предвид резултата, искането е основателно. Размерът на възнаграждението съдът определя сам, като взема предвид фактическата и правна сложност на делото, положената работа, нормалната продължителност като време - за подготовка и за участие по делото на юрисконсулта. В случая, при тези критерии, съставът на ВКС определя възнаграждение за изготвяне на отговора на касационната жалба, в размер на 200 лв., които следва да бъдат заплатени от касатора на насрещната страна по спора, на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 266263/25.10.2021 г., постановено от Софийския градски съд по въззивно гр. д. № 7415/2020 г.

ОСЪЖДА Г. Н. К. да заплати на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата в размер на 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС, на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: